Карлос Кастанеда
Пътуване към Икстлан (9) (Уроците на Дон Хуан)

8
Разрушаване на еднообразието на живота

Неделя, 16 юли 1961 година

Цялата сутрин наблюдавахме няколко гризача, които приличаха на дебели катерици; дон Хуан ги нарече водни плъхове. Обърна ми внимание, че много бързо се изплъзват от опасността, но след като са преодолели каквато и да е преграда, имат ужасния навик да спрат или дори да се покатерят на някой камък, да застанат на задните си крака, да се огледат наоколо и да се почистят.

— Имат много добро зрение — каза дон Хуан. — Трябва да се движиш само когато тичат и затова е нужно да се научиш да предвиждаш кога и къде ще спрат, за да можеш да спреш и ти в същия миг.

Заплеснах се да ги наблюдавам и прекарах един истински полезен ден като за ловци. Накрая можех да предвиждам почти винаги всичките им движения.

След това дон Хуан ми показа как се правят капани за улавянето им. Обясни, че ловецът трябва да има достатъчно време да ги наблюдава как се хранят или как си правят гнезда, за да определи къде да постави капаните си, при това трябва да ги зарежда нощем, а на другия ден му остава само да ги подплаши нататък, за да могат да попаднат в хитроумните му уловки.

Събрахме пръчки и се заехме да правим ловни такъми. Почти бях привършил моя капан и вече трескаво се чудех дали ще проработи или не, когато изведнъж дон Хуан спря, погледна лявата си китка, сякаш се взираше в часовника си, какъвто никога не бе имал, и каза, че според неговия времепоказател вече е обяд. Държах дълга пръчка, от която се опитвах да направя примка, извивайки я в кръг. Автоматично я оставих на земята заедно с останалите мои ловджийски принадлежности.

Дон Хуан ме погледна с любопитство. После изви глас като фабрична сирена по обяд. Аз се засмях. Звукът на неговата сирена беше съвършен. Тръгнах към него и забелязах, че се взира в мен. Заклати бавно глава.

— Дявол да ме вземе — каза той.

— Какво има? — попитах аз.

Той отново зави продължително като фабрична сирена.

— Обядът свърши — каза той. — Връщай се на работа.

За миг се смутих, но след това реших, че се шегува, навярно защото ние наистина нямахме нищо за обяд. Тъй се бях увлякъл по гризачите, та бях забравил, че нямаме никакви провизии. Отново взех пръчката и се опитах да я огъна. След миг дон Хуан пак зави със своята „сирена“.

— Време е да си тръгваме — каза той.

Той се вторачи във въображаемия си часовник, сетне ме погледна и намигна.

— Пет часа — каза той с такъв вид, сякаш разкриваше някаква тайна. Помислих си, че сигурно ненадейно му е омръзнало да бъде ловец и е решил да захвърли цялата работа. Оставих всичко на земята и захванах да се приготвям за тръгване. Не го поглеждах. Предполагах, че и той се стяга. Когато привърших, вдигнах поглед и го видях да седи с кръстосани крака на няколко метра от мен.

— Аз свърших — казах. — Всеки момент можем да тръгнем.

Той стана и се покатери на един камък. Остана там, на метър, метър и половина над земята, и ме погледна. Сложи ръце на устата си и издаде много протяжен и пронизителен звук. Беше като силна фабрична сирена. Завъртя се в пълен кръг, без да престава да издава виещия звук.

— Какво правиш, дон Хуан? — попитах аз.

Той отговори, че дава сигнал на целия свят да си тръгва. Бях абсолютно слисан. Не можех въобще да разбера дали се шегува или просто му е хвръкнала чивията. Наблюдавах го напрегнато и се мъчех да свържа това, което прави, с нещо, което може би бе казал преди малко. Цялата сутрин почти не бяхме разговаряли и не успях да си спомня нищо значително.

Дон Хуан още стоеше върху камъка. Погледна ме, усмихна се и пак ми намигна. Изведнъж се изплаших. Дон Хуан постави ръце от двете страни на устата си и отново издаде дълъг, пронизителен звук.

Каза, че вече е осем часът сутринта и аз отново трябва да си приготвя нещата, защото ни очаква цял ден работа.

Напълно се обърках. Само за няколко минути страхът ми се превърна в непреодолимо желание да избягам от тази сцена. Помислих, че дон Хуан е полудял. Тъкмо се готвех да побягна, когато той се спусна от камъка и дойде усмихнат при мен.

— Мислиш, че съм луд, нали? — попита той.

Казах му, че ме плаши до смърт с неочакваното си поведение. Той отговори, че сега сме квит. Не разбрах какво имаше предвид. Бях погълнат от мисълта, че действията му изглеждат съвършено ненормални. Обясни, че нарочно се е опитал да ме сплаши до смърт с неочакваното си поведение, защото аз самият съм го притискал до стената с очакваното си поведение. Добави, че моите привични постъпки са също тъй ненормални, както и неговият вой.

Бях направо поразен и заспорих, че всъщност нямам привични постъпки. Казах му колко съм убеден, че животът ми е един безпорядък тъкмо поради липсата на здравословните привични постъпки.

Дон Хуан се засмя и ми направи знак да седна до него. Положението отново тайнствено се бе променило. Страхът ми беше изчезнал веднага, щом той бе заговорил.

— Какви са моите привични постъпки? — попитах аз.

— Всичко, което правиш, са привични постъпки.

— Нима това не важи за всички ни?

— Не за всички. Аз не правя нещата по навик.

— Кое те накара да мислиш така, дон Хуан? Какво направих, какво казах, та постъпи така?

— Тревожиш се за обяда си.

— Нищо не съм ти казал, как разбра, че се тревожа за обяда си?

— Грижиш се всеки ден по пладне да обядваш, към шест привечер да вечеряш и към осем сутринта да закусваш — каза той злобно ухилен. — И да не си гладен, пак гледаш да хапнеш по това време. И за да покажа как се стремиш да спазваш привичките си, просто трябваше да засвиря. Ти просто си трениран да работиш по сигнал.

Той се взря в мен с въпрос в очите. Не успях да се защитя.

— А сега се готвиш да превърнеш и ловуването в привичка — продължи той. — Вече си наложил свой ритъм: говориш в определен момент, ядеш в определен момент и заспиваш в определен момент.

Нямаше какво да кажа. Така, както дон Хуан бе описал навиците ми да се храня, беше обичайният ми начин на живот. И все пак искрено вярвах, че животът ми не е толкова програмиран, както на повечето от моите приятели и познати.

— Вече знаеш доста неща за лова — продължи дон Хуан. — Лесно ще ти бъде да разбереш, че добрият ловец знае преди всичко едно — знае привичките на своята жертва. Точно затова той е добър ловец. Ако си спомняш как постъпих, когато те обучавах да ловуваш, сигурно ще разбереш какво съм искал да ти кажа. Най-напред те научих да правиш и поставяш капаните си, после те научих за привичките на дивеча, който гониш, и накрая проверихме дали капаните са съобразени с привичките им. Тези неща са външните форми на ловуване. А сега трябва да те науча на последната и далеч по-трудна част. Ще минат навярно години, преди да можеш да кажеш дали си го разбрал и дали си станал ловец.

Дон Хуан замълча, сякаш за да ме остави да размисля. Свали шапка и започна да имитира движенията на гризачите, които бяхме наблюдавали, докато се почистваха. Стана ми много смешно. Кръглата му глава много напомняше на един от тези гризачи.

— Да си ловец не значи само да ловуваш с капани — продължи той. — Ловец, който заслужава името си, не лови дивеч само защото е поставил капани, нито затова, че познава привичките на жертвата си, а защото сам няма привички. Това е неговото предимство. Той съвсем не прилича на животните, които гони, сковани от тежките си привички и предсказуеми приумици; той е свободен, гъвкав, непредсказуем.

Думите на дон Хуан ми звучаха като произволна и ирационална идеализация. Не можех да си представя живота без обичайните привички. Поиска ми се да бъда съвсем искрен с него — не само да се съгласявам или да не се съгласявам с думите му. Усещах, че онова, което той има предвид, не може да бъде постигнато нито от мен, нито от когото и да е.

— Не ме интересува какво усещаш — каза той. — За да бъдеш ловец, ти трябва да разрушиш привичките на своя живот. Имал си късмет с лова. Научил си го бързо и сега можеш да видиш, че си като жертвата си: човек лесно може да те предскаже.

Помолих го да се изясни и да ми даде конкретни примери.

— Говоря за лова — каза спокойно той. — Затова ме интересуват нещата, които правят животните: къде се хранят, къде, как и кога спят, кои места обитават, как се движат. Това са привичките, за които ти говоря, за да можеш да ги разпознаеш в собствения си живот. Ти си наблюдавал навиците на животните в чапарала. Те се хранят и пият на специални места, обитават в точно определени кътчета, оставят следите си по точно определени пътеки; всъщност всичко, което правят, може да бъде предвидено или възстановено в ума на добрия ловец. Както вече ти казах, в моите очи ти се държиш като твоята жертва. Веднъж един човек ми каза същото, затова не си първият. Всички ние се държим като жертвата, която гоним. Това, разбира се, също ни превръща в жертви на нещо или някого. Затова грижата на ловеца, който знае всичко това, е да престане сам да бъде жертва. Разбираш ли какво искам да кажа?

Още веднъж изразих мнението, че идеята му е непостижима.

— Нужно е време — каза дон Хуан. — Би могъл да започнеш, като спреш да обядваш всеки ден в дванайсет часа.

Погледна ме и снизходително се усмихна. Изражението му беше много комично и ме разсмя.

— Има някои животни обаче, които е невъзможно да се проследят — продължи той. — Някои видове елени например, които късметлията ловец може да срещне, и то само случайно, един-единствен път в живота си.

Дон Хуан театрално замълча и ме погледна остро. Сякаш чакаше въпрос, но аз нямах какво да го питам.

— И какво, според теб, ги прави така труднодостижими и тъй неповторими? — попита той.

Свих рамене, защото не знаех какво да кажа.

— Нямат привички — каза той с тон на откривател. — Точно това ги прави магични.

— Елените трябва да спят нощем — казах аз. — Това не е ли привичка?

— Естествено, ако обаче елените спят всяка нощ по определено време и на едно определено място. Но тези магични същества не постъпват така. Всъщност някой ден сам можеш да го провериш. Току-виж съдбата ти скрои някой номер цял живот да гониш такъв елен.

— Какво искаш да кажеш?

— Ти обичаш да ловуваш; някой ден на някое място твоят път може да се пресече с пътя на някое магично същество и ти да го подгониш. Магичното същество е чудна гледка. Имах късмет да срещна едно такова. Това се случи, след като се бях научил да ловувам и вече имах голям опит. Веднъж попаднах в гъста гора из планините на Централно Мексико, когато изведнъж дочух тихичко изсвирване. Беше ми непознато; никога през всичките години, които бях бродил из прерията, не бях чувал такъв звук. Не можех да се ориентирам — сякаш идеше от различни места. Реших, че може би съм ограден от стадо или глутница неизвестни животни. Дочух пак примамливото подсвиркване; като че идваше отвсякъде. Тогава осъзнах късмета си. Разбрах, че е някое магично същество, някой елен. Известно ми беше, че магичният елен познава добре привичките на обикновените хора и привичките на ловците.

Човек може много лесно да се досети как се постъпва в такова положение. Преди всичко страхът му моментално го превръща в жертва. Стане ли жертва, има два пътя на действие: или започва да бяга, или замръзва на място. Ако не е въоръжен, най-вероятно ще избяга към откритото, за да спаси живота си. Ако е въоръжен, ще приготви оръжието си и тогава ще остане на място: или като се вцепени, или като легне на земята. Ловецът, от друга страна, докато дебне в неизвестното, никога няма да тръгне за някъде, без да си набележи точките на защита, затова незабавно ще се прикрие. Може да пусне на земята пончото си, може да го закачи на някой клон за заблуда и тогава да се скрие и ще чака, докато дивечът направи следващата стъпка.

И така, в присъствието на магичния елен аз не постъпих по нито един от описаните начини. Веднага застанах на глава и започнах тихичко да ридая; наистина проливах сълзи и хленчех тъй дълго, че едва не загубих съзнание. Внезапно усетих лек ветрец; нещо душеше косата ми зад дясното ухо. Опитах се да извърна глава, за да видя какво е, катурнах се и седнах тъкмо навреме, за да видя едно приказно същество, втренчило поглед в мен. Еленът ме гледаше и аз му казах, че няма да му сторя зло. Тогава еленът също ми проговори.

Дон Хуан спря и ме погледна. Неволно се усмихнах. Меко казано, беше съвсем невероятно, че елен може да проговори.

— Проговори ми — каза дон Хуан ухилен.

— Еленът проговори?

— Проговори.

Дон Хуан стана и взе от земята своя вързоп ловни принадлежности.

— Наистина ли проговори? — попитах аз учудено. Дон Хуан избухна в смях.

— И какво ти каза? — попитах почти на шега.

Реших, че ме взема на подбив. За момент дон Хуан не отговори, сякаш се мъчеше да си спомни нещо, след това очите му заблестяха и той ми съобщи какво му е казал еленът.

— Магичният елен каза: „Здравей, приятелю“ — продължи дон Хуан. — А аз отговорих: „Здравей“. После ме попита: „Защо плачеш?“, а аз казах: „Защото съм тъжен“. После магичното създание приближи до мен и каза на ухото ми така, както аз ти казвам сега: „Не бъди тъжен“.

Дон Хуан впери дяволит поглед в очите ми. Гръмогласно се разсмя.

Казах, че разговорът му с елена сигурно е бил безмълвен.

— А какво очакваше? — попита той все така засмян. — Аз съм индианец.

Чувството му за хумор беше тъй чуждоземно, че ми оставаше само да се посмея заедно с него.

— Не вярваш, че магичният елен говори, нали?

— Извинявай, но просто не мога да повярвам, че такива неща се случват — казах аз.

— Нямаш вина — каза той успокояващо. — Проклета работа.