Карлос Кастанеда
Пътуване към Икстлан (8) (Уроците на Дон Хуан)

7
Да бъдеш недостъпен

Четвъртък, 29 юни 1961 година

Дон Хуан отново, както от близо седмица постъпваше всеки ден, ме зашемети с познанията си за специфичните подробности относно поведението на дивеча. Най-напред ми обясни, а след това изреди разни тактически ходове на ловеца, които се основават на така наречените от него „яребичи приумици“. Така се запалих от обясненията му, че не усетих как мина денят. Дори забравих да обядвам. Дон Хуан ми каза на шега, че за мен е съвсем необичайно да пропусна ядене.

Към свечеряване той беше уловил вече пет яребици в един много остроумен капан, който ме бе научил да правя и зареждам.

— Две са ни достатъчни — каза той и пусна останалите три.

След това ме научи как се пекат яребици. Бях поискал да накърша няколко клонки и да направя огнище за печене, също както моят дядо бе правил навремето: застлано със зелени листа и клонки и покрито с кал. Но дон Хуан каза, че няма нужда да нараняваме храстите, щом вече сме наранили яребиците.

Като свършихме да ядем, бавно се упътихме към една скалиста местност. Седнахме на ронлив скат и аз му казах шеговито, че ако бе оставил всичко в мои ръце, щях да изпека и петте яребици и че моите шишчета щяха да са далеч по-вкусни от неговото печено.

— Не се съмнявам — каза той. — Но ако беше сторил всичко това, никога нямаше да излезем невредими от това място.

— Какво искаш да кажеш? — попитах аз. — Кое би ни попречило?

— Храстите, яребиците, всичко около нас щеше да настръхне.

— Никога не съм сигурен дали говориш сериозно — казах аз.

Той направи жест на престорено нетърпение и млясна с уста.

— Странни разбирания имаш за сериозните разговори. Аз се смея много, защото обичам да се смея, и все пак всичко, което казвам, е фатално сериозно, дори и да не го разбираш. Защо трябва светът да бъде само такъв, какъвто ти го познаваш? Кой ти е дал правото да казваш това?

— Няма доказателства, че светът е различен — казах аз.

Стъмваше се. Чудех се дали не е време да се връщаме в неговия дом, но той сякаш не бързаше, а на мен ми бе приятно.

Вятърът беше студен. Внезапно той се изправи и ми каза, че трябва да се покатерим на хълма, за да излезем някъде, където няма шубраци.

— Не се страхувай — каза той. — Аз съм ти приятел и ще внимавам нищо да не ти се случи.

— Какво искаш да кажеш? — попитах аз обезпокоен.

Дон Хуан притежаваше крайно неприятното качество да ме хвърля от истинско удоволствие в истински страх.

— По това време на деня светът е много странен — каза той. — Това искам да кажа. Независимо какво ще видиш, не се страхувай.

— И какво ще видя?

— Още не знам — каза той и се завзира в далечината на юг.

Той сякаш не се тревожеше. Аз също продължих да гледам в тази посока.

Изведнъж той се сепна и посочи с лявата си ръка към някакво тъмно място в храстите.

— Ето го — каза той, сякаш бе очаквал нещо, което внезапно се бе появило.

— Кое? — попитах аз.

— Ето го — повтори той. — Гледай! Гледай!

Не виждах нищо, само храстите.

— Вече е тук — каза той с голямо нетърпение в гласа. — Тук е.

В този миг ме блъсна внезапен порив на вятъра и на очите ми залютя. Вперих поглед към въпросната местност. Нямаше абсолютно нищо необикновено.

— Нищо не мога да видя — казах аз.

— Току-що го усети — отвърна той. — Точно сега. Влезе в очите ти и ти попречи да го видиш.

— За какво говориш?

— Нарочно те доведох на този хълм — каза той. — Тук се забелязваме съвсем добре и към нас идва нещо.

— Какво? Вятърът?

— Не е точно вятърът — каза той строго. — На теб може да ти изглежда, че е вятър, защото ти познаваш само вятъра.

Напрегнах очи и се взрях в храсталаците. Дон Хуан остана безмълвен до мен за миг, после тръгна към близките шубраци и започна да кърши големи клони от тях; събра осем и направи сноп. Нареди ми да сторя същото и да се извиня гласно на растенията за това, че ги обезобразявам.

Когато двата снопа бяха готови, той ме накара да изтичам с тях до върха на хълма и да легна по гръб между два големи камъка. С невероятна скорост той нареди клоните от моя сноп така, че да покрият цялото ми тяло, после се покри по същия начин и пошепна през листата да гледам как така нареченият вятър ще престане да духа, щом станем незабележими.

За мое крайно учудване в един момент вятърът действително спря да духа, както бе предсказал дон Хуан. Това стана тъй постепенно, че ако не чаках съвсем целенасочено, бих пропуснал промяната. Известно време вятърът свистеше през листата около лицето ми, а сетне край нас постепенно бе утихнало.

Пошепнах на дон Хуан, че вятърът е спрял, и той ми отвърна също шепнешком, че не бива ни да мърдам, ни да издавам някакъв звук, защото онова, което наричам вятър, съвсем не е вятър, а нещо, което има собствена воля и може наистина да ни разпознае.

От нервност се изсмях.

С приглушен глас дон Хуан насочи вниманието ми към тишината край нас и пошепна, че има намерение да стане и аз трябва да го последвам, като с лявата си ръка съвсем леко отстраня клоните.

Станахме едновременно. За момент дон Хуан погледна замислено в далечината на юг, после се обърна рязко с лице към запад.

— Хитрец. Истински хитрец — измърмори той, сочейки към някаква местност на югозапад. — Виж! Виж! — подкани ме напрегнато той.

Загледах натам колкото може по-зорко. Исках да видя за какво точно говори, но не забелязах абсолютно нищо. По-скоро не забелязах нищо по-различно от преди; имаше си храсти, които сякаш се полюляваха от лек вятър, вълнуваха се.

— Тук е — каза дон Хуан.

В този миг усетих в лицето си силна въздушна струя. Като че вятърът действително бе започнал да духа, след като бяхме станали. Не можех да повярвам: трябваше да има някакво логично обяснение за това.

Дон Хуан се закиска тихичко и ми каза да не напрягам мозъка си с размишления.

— Да вървим да съберем пак клони — каза той. — Противно ми е да правя това с малките растения, но трябва да те спрем.

Вдигна клоните, с които се бяхме покрили, и натрупа малки камъчета и пръст върху им. Сетне, повтаряйки движенията от преди, всеки от нас събра още по осем клона. Междувременно вятърът продължаваше безспирно да духа. Усещах го как развява косата край ушите ми. Дон Хуан прошепна, че щом ме покрие, не трябва да помръдвам ни най-малко, нито да издавам някакъв звук. Много бързо покри тялото ми с клони, после легна и покри и себе си.

Останахме в това положение двайсетина минути и през това време се случи нещо съвсем необикновено; вятърът отново премина от силен и непрекъснат порив в слабо трептене.

Затаих дъх в очакване на сигнал от дон Хуан. В един момент той внимателно отмести клоните. Сторих същото и станахме. На хълма беше съвсем тихо. Листата край нас само леко, нежно потрепваха.

Очите на дон Хуан неподвижно се взираха в някаква местност, в храсталаците на юг от нас.

— Ето го пак! — извика той силно.

Неволно подскочих, почти изгубих равновесие и той ми заповяда с висок, повелителен тон да погледна.

— Какво трябва да видя? — попитах отчаяно.

Каза, че той, вятърът, или каквото и да е, е като облак или вихрушка, която се носи доста над храстите и се вие насам към възвишението, където бяхме ние.

Видях как в далечината върховете на храстите се разлюляха.

— Идва — каза дон Хуан в ухото ми. — Виж как ни търси.

Тъкмо тогава в лицето ме блъсна силна въздушна вълна, също както ме бе блъснала преди. Този път обаче реакцията ми бе различна. Бях ужасен. Не бях видял онова, което дон Хуан беше описвал, а една призрачна вълна, която мина над храстите. Не исках да се отдавам на страха си и нарочно потърсих някакво подходящо обяснение. Казах си, че по тези места навярно съществуват непрекъснати въздушни течения и че дон Хуан, напълно запознат с цялата околност, не само ги знае отлично, но и може да каже кога ще се появят. Трябваше само да легне, да отмери времето и да изчака вятърът да утихне; а станеше ли, трябваше само да почака новата му поява.

Гласът на дон Хуан ме стресна и извади от дълбоките ми размишления. Казваше ми, че е време да си тръгваме. Аз упорствах; исках да остана, за да се уверя, че вятърът ще утихне.

— Нищо не видях, дон Хуан — казах аз.

— И все пак забеляза нещо необичайно.

— Може би пак ще трябва да ми кажеш какво точно да гледам.

— Вече ти казах — заяви той. — Нещо, дето се крие зад вятъра и прилича на вихрушка, на облак, на мъгла, на лице, което се върти.

Дон Хуан замаха с ръце, за да опише хоризонтално и вертикално движение.

— Движи се в определена посока — продължи той. — Или се търкаля, или се върти. Един ловец трябва да знае това, за да се придвижва, както се полага.

Поисках да се пошегувам с него, но той като че ли се опитваше тъй старателно да докаже твърдението си, че не посмях. За момент ме погледна и аз отместих очи от него.

— Да повярваш, че светът е такъв, за какъвто го мислиш, е глупаво — каза той. — Светът е тайнствено място. Особено по здрач.

Посочи с брадичка към вятъра.

— Той може да ни последва — каза той. — Може да ни съсипе, дори да ни убие.

— Този вятър?

— По това време на деня, по здрач, няма вятър. По това време има само сила.

Седяхме на върха цял час. През цялото време вятърът духаше силно и непрестанно.

Петък, 30 юни 1961 година

Късно следобед, след като се нахранихме, дон Хуан и аз се преместихме пред вратата. Седнах на моето „място“ и започнах да работя над записките си. Той легна по гръб, с ръце, скръстени на корема му. Бяхме стояли цял ден край къщата заради „вятъра“. Дон Хуан обясни, че сме безпокоили вятъра нарочно и че ще е по-добре да не се шегуваме с него. Наложи ми се дори да спя, покрит с клони. Внезапен порив на вятъра накара дон Хуан да стане невероятно пъргаво.

— По дяволите! — каза той. — Вятърът те търси.

— Хич не ми ги приказвай такива, дон Хуан — казах аз и се разсмях. — Наистина стига.

Не че се противях, просто не можех да възприема мисълта, че вятърът има собствена воля и ме търси или че наистина ни е открил и ни е връхлетял на върха на хълма. Казах, че идеята за „злонамерен вятър“ е един доста примитивен възглед за света.

— Какво е вятърът тогава? — попита той предизвикателно.

Търпеливо обясних, че маси горещ и студен въздух образуват различни налягания и че това налягане раздвижва въздушните маси вертикално и хоризонтално. Нужно ми беше продължително време, за да обясня всички подробности от общата метеорология.

— Искаш да кажеш, че вятърът е просто горещ и студен въздух? — попита той слисан.

— Боя се, че да — казах аз и безмълвно се зарадвах на победата си.

Дон Хуан сякаш онемя. После ме изгледа и избухна в гръмогласен смях.

— Твоето мнение е винаги окончателно — каза той с нотка на сарказъм. — Последната дума, нали! За един ловец обаче мнението ти е чист боклук. Няма значение дали налягането е едно, дали са две или десет; щом живееш тук, в тази пустош, трябва да знаеш, че по здрач вятърът се превръща в сила. Ловец, който е достоен за името си, знае това и постъпва съобразно с това, което знае.

— И как постъпва?

— Използва здрача и силата, скрита във вятъра.

— Как?

— Ако е от полза за него, ловецът се скрива от силата, като се покрива и остава неподвижен, докато здрачът изчезне и силата го вземе под свое покровителство.

Дон Хуан показа как обгръща нещо с ръце.

— Покровителството й е като…

Той спря, търсейки думата, и аз му подсказах: „пашкул“.

— Правилно — каза той. — Покровителството на силата те запечатва като в пашкул. Ловецът може да остане на скрито и ни пума, ни койот, ни лигава гъсеница няма да могат да му навредят. Планински лъв може да дойде до носа на ловеца, да го подуши и ако ловецът не помръдне, лъвът ще си отиде. Мога да ти гарантирам. Щом ловецът, от своя страна, поиска да бъде забелязан, той само трябва да се изправи на върха по здрач и силата ще се хване за него и ще го търси цяла нощ. Затова когато ловецът иска да пътува, през нощта или иска да остане буден, трябва да се остави на вятъра. Ей в това се крие силата на големите ловци. Когато трябва, да бъде достъпен или недостъпен.

Малко ме бе пообъркал, затова го помолих да обобщи твърдението си. Дон Хуан най-търпеливо обясни, че е използвал здрача и вятъра, за да докаже върховното значение на разликата между криенето и показването.

— Трябва да се научиш как да бъдеш достъпен и недостъпен, когато поискаш — каза той. — Така, както живееш сега, през цялото време си открит до беззащитност.

Възпротивих се. Имах чувството, че животът ми става все по-прикрит. Той отвърна, че не съм го разбрал добре и че да си недостъпен не означава да се криеш или да си потаен, а да си недостижим.

— Ще ти го кажа другояче — продължи търпеливо той. — Не е важно дали си се скрил, щом всеки знае, че се криеш. Сега твоите проблеми произлизат точно от това. Когато се криеш, всички знаят, че се криеш, а когато не се криеш, си достъпен и всеки може да те промуши.

Започнах да се чувствам застрашен и побързах да направя опит за защита.

— Не ми обяснявай нищо — каза сухо дон Хуан. — Няма нужда. Ние сме глупаци, всички ние, и ти не можеш да си по-различен. Едно време в моя живот и аз като тебе се оставях непрестанно достъпен, не можех нищо друго да върша, освен може би да плача. И точно като тебе — само това правех.

За момент дон Хуан ме измери с поглед, после шумно въздъхна.

— Все пак бях по-млад от тебе — продължи той, — но един ден ми втръсна и се промених. Един ден, да речем, когато станах ловец, научих тайната да бъда достъпен и недостъпен.

Казах му, че това негово твърдение се разминава с мен. Наистина не можех да разбера какво иска да каже с думата „достъпен“. Беше използвал испанските идиоми „ponerse al alcance“ и „ponerse en el medio del camino“ — „да се оставиш да те настигнат“ и „да се озовеш насред оживения път“.

— Трябва да се отклониш — обясни той. — Трябва да се отдръпнеш от оживения път. Цялото ти същество е там, затова няма нужда да се криеш; можеш само да си представяш, че си скрит. Да бъдеш в средата на пътя означава всеки, който минава, да вижда твоите приливи и отливи.

Интересна беше метафората му и в същото време неясна.

— Говориш със загадки — казах аз.

Той ме гледа втренчено дълго време, после си затананика. Изправих гръб и останах да седя, напрегнал слух. Знаех, че когато дон Хуан си тананика мексиканска песничка, се готви да ме налага.

— Хей! — каза той усмихнат и ме погледна изпод вежди. — Какво стана с твоята руса приятелка? Момичето, което ти наистина харесваше?

Трябва да съм го погледнал като тъпоумен. Той се разсмя с непресторено удоволствие. Не знаех какво да кажа.

— Нали ми разказа за нея? — попита той насърчително.

Не си спомнях някога да съм му разказвал за когото и да било, камо ли за русо момиче.

— Никога не съм ти споменавал такова нещо — казах аз.

— Споменавал си ми, разбира се — каза той, сякаш приключвайки спора.

Поисках да протестирам, но той ме спря, като ми каза, че няма значение как е разбрал за нея, важното било, че аз я харесвам.

Усетих как у мен се надига чувство на враждебност към него.

— Не го усуквай — каза дон Хуан сухо. — Време е да скъсаш с твоето важничене. Навремето си притежавал някаква жена, много скъпа за теб, и един ден си я загубил.

Започнах да се чудя дали някога съм разговарял с дон Хуан за нея. Заключих, че такава възможност никога не е имало. И все пак можеше да е имало. Всеки път, когато той идваше с мен в колата, говорехме безспир. Не си спомнях всяко нещо, за което бяхме говорили, защото не можех да записвам, докато шофирах. Почувствах как разсъжденията ме успокояват. Казах му, че е прав. В моя живот наистина имаше едно русо момиче, на което много държах.

— Защо не е с теб? — попита той.

— Отиде си.

— Защо?

— Имаше много причини.

— Не е имало толкова много причини. Имало е само една. Оставил си се прекалено достъпен.

Най-чистосърдечно пожелах да разбера какво иска да каже. Отново ме бе засегнал. Сякаш познаваше ефекта от умението си да ме засяга и присви устни, за да скрие дяволитата си усмивка.

— Всички са знаели за вас двамата — каза той с непоклатима увереност.

— Има ли нещо лошо?

— Страшно лошо! Тя е била много фин човек.

Изразих съвсем ясно колко противно ми е това негово опипване в тъмното, особено фактът, че винаги изказва твърденията си с увереността на човек, който е присъствал на мястото и всичко е видял.

— Но това е вярно — каза той обезоръжаващо мило. — Всичко съм „видял“. Тя беше много фино момиче.

Знаех, че е безсмислено да споря, но се ядосвах, че той докосва едно много болезнено място в моя живот, и казах, че въпросното момиче въпреки всичко не е толкова фина личност и че според мен е проявила по-скоро слабост.

— И ти си слаб — каза той спокойно. — Но това не е важно. Важното е, че ти си я търсил навсякъде; и точно затова тя е специална личност в твоя свят, а за специалната личност човек трябва да говори само хубаво.

Смутих се, бях обзет от дълбока тъга.

— Защо постъпваш така с мен, дон Хуан? — попитах. — Ти винаги успяваш да ме натъжиш. Защо?

— Сега пък ставаш сантиментален — каза той с укор.

— С каква цел е всичко това, дон Хуан?

— Целта е да станеш недостъпен — заяви той. — Събудих спомена за тази личност само за да ти покажа направо онова, което не мога да ти покажа с вятъра. Загубил си я, защото си бил достъпен — за нея винаги си бил достъпен и животът ти е бил еднообразен.

— Не! — казах аз. — Грешиш! Моят живот никога не е бил еднообразен.

— Бил е и еднообразен — каза той непоколебимо. — Еднообразието му е необичайно и това създава у теб впечатлението, че то не съществува, но те уверявам, че грешиш.

Желаех да потъна в себе си и да изпадна в сурово мълчание, но очите му някак ме караха да изпитвам безпокойство, сякаш ме подтикваха към действие.

— Изкуството на ловеца е да стане недостъпен — каза той. — В случая с русото момиче е трябвало да станеш ловец и да се срещаш с нея пестеливо. Не както си правил. Ти си бил с нея всеки ден, докато е останала само досадата. Вярно ли е?

Не отговорих. Имах чувството, че не си струва. Беше прав.

— Да бъдеш недостъпен, означава да докосваш пестеливо света около себе си. Не изяждаш пет яребици, изяждаш една. Не нараняваш растенията само за да си накладеш огън. Не се излагаш на силата на вятъра, освен ако не е наложително. Не използваш и не изстискваш хората, докато те се сгърчат и заприличат на нищо — особено хората, които обичаш.

— Никога не съм използвал никого — казах искрено аз.

Но дон Хуан продължаваше да твърди, че съм го правил, затова аз трябваше глупаво да си призная, че съм се уморил и отегчил от тях.

— Да бъдеш недостъпен означава да се стремиш да не изтощаваш нито себе си, нито другите — продължи той. — Означава, че не си нито гладен, нито отчаян като нещастника, който усеща, че никога вече няма да яде и затова поглъща цялата храна, която докопа, всичките пет яребици!

Дон Хуан определено ми нанасяше удари под кръста. Разсмях се и това, изглежда, му достави удоволствие. Той ме докосна едва-едва по гърба.

— Ловецът знае, че пак ще примами дивеч в капана си и не се тревожи за това. Да се тревожиш, значи да станеш достъпен, неразумно достъпен. А щом започнеш да се тревожиш, ти се вкопчваш във всичко само от отчаяние; а вкопчиш ли се, сигурно е, че ще се изтощиш или ще изтощиш всеки или всичко, в което си се вкопчил.

Казах му, че в моя ежедневен живот е немислимо да си недостъпен. Мисълта ми беше, че за да функционирам, трябва да бъда открит за всеки, който има нещо общо с мен.

— Вече съм ти казвал, че за да бъдеш недостъпен, не означава да се криеш или да си потаен — обясни спокойно той. — Не означава, че не трябва да се срещаш с хора. Ловецът използва своя свят пестеливо и нежно, независимо дали светът се състои от предмети, растения, животни, хора или сила. Ловецът е близък със своя свят и въпреки това е недостъпен за същия този свят.

— Това е противоречие — казах аз. — Не може да бъде недостъпен, щом се намира в този свят всеки час, всеки ден.

— Не ме разбра — каза търпеливо дон Хуан. — Той е недостъпен, защото не изцежда света, за да го обезформи. Той го потупва леко, стои при него колкото му е нужно, а след това бързо си отива, едва оставяйки някаква следа.