Карлос Кастанеда
Пътуване към Икстлан (7) (Уроците на Дон Хуан)

6
Как се става ловец

Петък, 23 юни 1961 година

Още щом седнах, започнах да бомбардирам дон Хуан с въпроси. Той не ми отговори, а направи нетърпелив жест с ръка да замълча. Изглежда беше обзет от сериозност.

— Мисля, че никак не си се променил, докато се мъчеше да изучиш растенията — каза той с укор.

Започна да изрежда на глас всички промени на личността, които ми бе препоръчал да предприема. Казах му, че много сериозно съм обмислил въпроса и намирам, че не ми е възможно да ги направя, защото всяка от тях е в противоречие с моята същност. Той отговори, че не било достатъчно само да ги обмисля и че всичко онова, което ми е казал, не е просто ей така. Отново настоях, че макар да съм направил съвсем малко по отношение приспособяването на моя личен живот към неговите идеи, аз наистина съм искал да науча как се използват растенията.

След продължително и неловко мълчание смело го попитах:

— Ще ми разкажеш ли за пейота, дон Хуан?

Той отговори, че голите ми намерения не са достатъчни и че да се научи за пейота — за пръв път го нарече „Мескалито“ — е сериозна работа. Изглежда нямаше какво повече да се каже.

Рано привечер обаче той ме подложи на изпит: постави ми задача, без да ми показва никакви пътища за разрешаването й: трябваше да намеря благоприятно място или кътче от площадката пред вратата му, където винаги седяхме да говорим — кътче, където бих могъл примерно да се почувствам съвършено щастлив и пълен със сила. През нощта, докато се опитвах да намеря това „кътче“, търкаляйки се по земята, на два пъти открих промяна в оцветяването на равномерно тъмната пръст на посочената площ.

Задачата ме изтощи и аз заспах на едно от местата, където бях открил разлика в цвета. На сутринта дон Хуан ме събуди и съобщи, че съм се представил много успешно. Не само съм открил благоприятното място, което съм търсил, но съм намерил и неговата противоположност, неприятелското или отрицателното кътче, както и цветовете, присъщи на двете.

Събота, 24 юни 1961 година

Рано сутринта отидохме в чапарала. Докато вървяхме, дон Хуан ми обясни, че намирането на „благоприятно“ или „враждебно“ място било важна необходимост за човек в безлюдната пустиня. Поисках да извъртя разговора към темата за пейота, но той направо отказа да говори за него. Предупреди ме, че не трябва да споменавам нищо за това, докато сам не повдигне въпроса.

Седнахме да си починем в сянката на няколко високи храста в местност с буйна растителност. Тревата около нас още не бе съвсем изсъхнала; денят бе топъл и мухите непрекъснато ми досаждаха, но сякаш не пречеха на дон Хуан. Зачудих се дали просто не им обръща внимание, ала после забелязах, че те въобще не кацат по лицето му.

— Понякога е нужно бързо да се намери благоприятно място, когато си на открито — продължи дон Хуан. — Или, да речем, е необходимо бързо да се определи дали мястото, където е човек, става за почивка или не. Веднъж седнахме да си починем край един хълм и ти страшно се ядоса и разстрои. Това място беше твой враг. Малка врана те предупреди за това, нали си спомняш?

Спомних си, че той ми бе подхвърлил за в бъдеще да избягвам тази местност. Спомних си също, че се бях ядосал, защото не ме беше оставил да се засмея.

— Реших, че враната, която прелетя над главите ни, е знак само за мен — каза той. — Никога не бих подозирал, че враните са настроени приятелски към теб.

— За какво говориш?

— Враната беше знак — продължи той. — Ако разбираш от врани, щеше да бягаш от това място като от чума. Не винаги има врани, които да предупреждават, затова трябва да се научиш сам да откриваш подходящите места за лагеруване или почивка.

След продължителна пауза дон Хуан внезапно се обърна към мен и ми каза, че за да намеря подходящо място за почивка, трябва само да кръстосам очи. Той ме погледна вещо и с поверителен тон ми съобщи, че тъкмо това съм направил, когато се търкалях на верандата, и по този начин съм успял да намеря две места и техните цветове. Каза ми, че е приятно изненадан от способностите ми.

— Аз наистина не зная какво съм направил — казах аз.

— Ти кръстоса очи — каза той натъртено. — Такава е техниката; сигурно това си направил, макар и да не го помниш.

После дон Хуан описа техниката, за усвояването на която според него бяха нужни години и която се състоеше в постепенно пригаждане на очите да виждат поотделно един и същи образ. Отсъствието на преливане на образа довеждало до двойно възприемане на света; това двойно възприемане според дон Хуан даваше възможност да се преценяват промените в обкръжаващата среда, които очите обикновено не са способни да забележат.

Дон Хуан ме помоли да опитам. Той ме увери, че няма да ми навреди на зрението. Каза, че трябва да започна, като гледам на къси разстояния, почти с ъгълчетата на очите си. Посочи един голям храст и ми показа как. Изпитвах странно усещане, като гледах как очите на дон Хуан невероятно бързо се движат по храста. Напомняха ми очите на някое скокливо животно, което не може да гледа в една постоянна посока.

Вървяхме навярно час и през това време аз се опитвах да не фокусирам зрението си за нищо. Тогава дон Хуан поиска да започна да разделям образите, които вижда всяко от очите ми. След близо час получих страшно главоболие и се наложи да спра.

— Мислиш ли, че можеш да намериш сам подходящо място да починем? — попита той.

Нямах представа какъв е критерият за „подходящо място“. Той търпеливо обясни, че гледането на къси разстояния позволявало на очите да съзират невероятни неща.

— Какви например? — попитах аз.

— Тези неща не са обикновени — каза той. — Повече приличат на чувства. Ако погледнеш към някой храст или дърво, или камък, където би искал да си починеш, очите ти могат да те накарат да усетиш дали това е най-доброто място за почивка или не.

Отново го подканих да опише какви са тези чувства, но той или не можеше да ги опише, или просто не искаше. Каза, че трябва да се упражнявам, като си избирам място, и тогава той ще ми казва дали очите ми работят както трябва или не.

По едно време съгледах нещо като камъче, което отразяваше светлина. Щом фокусирах очите си на него, не можех да го видя, но обгърнех ли местността с бърз поглед, успявах да доловя нещо като леко блещукане. Посочих мястото на дон Хуан. Беше в средата на открита, незасенчена равна местност, където нямаше гъсти шубраци. Той се разсмя гръмогласно, а после ме попита защо съм избрал точно това място. Обясних, че съм видял блещукане.

— Не ме интересува какво виждаш — каза той. — Може да видиш и слон. Важното е какво усещаш.

Не усещах абсолютно нищо. Той ме изгледа тайнствено и каза, че му се иска заради мен да поседне и той, но ще иде да седне другаде, докато аз изпробвам избраното от мен място.

Седнах, а той ме загледа с любопитство от разстояние девет-десет метра. След няколко минути започна да се смее силно. Смехът му някак ме нервира. Направо ме вбеси. Усетих, че ми се подиграва, и се ядосах. Започнах да се чудя защо изобщо седя тук. Имаше нещо безкрайно сбъркано в начина, по който правех усилия да общувам с дон Хуан. Имах чувството, че съм само жертва в ноктите му.

Изведнъж дон Хуан се завтече към мен и ме задърпа за ръката, влачейки ме три-четири метра. Помогна ми да се изправя и избърса потта от челото си. Тогава забелязах, че е изчерпал всичките си сили. Потупа ме по гърба и каза, че съм избрал неподходящо място и че се наложило незабавно да ме спаси, защото забелязал, че мястото, на което седя, ще овладее всичките ми чувства. Разсмях се. Беше наистина много смешен, както се бе завтекъл към мен. Затичал се беше като същински младеж. Краката му се движеха, сякаш загребваха меката червеникава пръст, за да катапултира върху мен. Бях го видял как ми се присмива, а сетне, само след една-две секунди, вече ме теглеше за ръката.

След малко ме подкани да продължим с търсенето на място за почивка. Отново тръгнахме, но аз нито намирах, нито „усещах“ каквото и да било. Да бях по-спокоен, сигурно щях да забележа или да усетя нещо. Бях престанал обаче да му се сърдя. Накрая той посочи някакви скали и ние спряхме.

— Не се отчайвай — каза дон Хуан. — Човек дълго трябва да тренира очите си.

Не отвърнах. Нямах намерение да се отчайвам от нещо, което въобще не разбирам. И все пак трябваше да призная, че вече три пъти, откакто бях започнал посещенията си при дон Хуан, се гневях и вбесявах почти до болестно състояние, седейки на места, които той наричаше неподходящи.

— Номерът е да усещаш с очите си — каза той. — Твоят проблем сега е, че не знаеш как да усещаш. Но с упражнения и това ще постигнеш.

— Може би ще ми кажеш, дон Хуан, какво трябва да усещам.

— Невъзможно.

— Защо?

— Никой не може да ти каже какво би могъл да усещаш. Това не е нито топлина, нито светлина, нито блясък, нито цвят. Това е нещо друго.

— Не можеш ли да го опишеш?

— Не. Мога да ти предложа само техниката. Щом веднъж се научиш да разделяш образите и да виждаш всичко двойно, ще трябва да съсредоточиш вниманието си в пространството между двата образа. Там, в това пространство, ще става всяка промяна, която трябва да бъде забелязана.

— И какви са тези промени?

— Това не е важно. От значение е само усещането ти. Всеки човек е различен. Днес си видял блещукане, но това може и нищо да не значи, защото е липсвало усещане. Не мога да ти кажа какво се чувства. Сам трябва да си го научиш.

Известно време седяхме безмълвни. Дон Хуан покри лицето си с шапка и остана неподвижен, сякаш спеше. Аз се задълбочих в записките си, но изведнъж той направи рязко движение, което ме накара да подскоча. Седна и се вторачи строго в мен.

— Ти имаш усет за ловуване — каза той. — Ето какво трябва да научиш — да ловуваш. Повече няма да говорим за растения.

За момент издаде напред долната си челюст, после добави най-чистосърдечно:

— Без друго никога не сме говорили за това, нали? — И се разсмя.

През останалата част от деня вървяхме накъде ли не. Той ми даваше невероятно подробни описания за гърмящите змии: как снасят яйца, как се придвижват, какви са им сезонните навици, неочакваните промени в поведението им. После се зае да ми обяснява всеки отделен пункт, а накрая хвана и уби една голяма змия; отряза й главата, извади червата, смъкна кожата и изпече месото. Движенията му бяха тъй изискани и сръчни, че беше истинско удоволствие да стоиш край него. Бях го слушал и гледал като омагьосан. Концентрацията ми бе тъй пълна, че останалият свят на практика беше изчезнал за мене.

Изяждането на змията беше рязко връщане в света на обикновените неща. Когато задъвках змийското месо, усетих, че ми се повдига. Нямах основание да се гнуся, тъй като месото беше вкусно, но стомахът ми сякаш бе станал независим елемент. Въобще не можех да преглъщам. Помислих, че дон Хуан ще получи сърдечен пристъп от силния си смях.

След това се преместихме да отпочинем на завет до едни скали. Започнах да работя по записките си и тяхното количество ме накара да разбера, че той ми бе дал удивително много сведения за гърмящите змии.

— Желанието ти да ловуваш отново се е върнало у теб — каза изведнъж дон Хуан със сериозна физиономия. — Сега вече си вързан.

— Моля?

Поисках да обясни какво иска да каже с това, че съм вързан, но той само се разсмя и го повтори.

— Как така съм вързан? — настоях аз.

— Ловците винаги ще си ловуват — каза той. — И аз самият съм ловец.

— Искаш да кажеш, че си изкарваш прехраната с лов?

— Ловувам, за да живея. Мога да живея и отвъд равнината, навсякъде.

Той посочи с глава всичко наоколо.

— Да си ловец, означава да знаеш много — продължи той. — Означава, че можеш да виждаш света различно. За да бъде ловец, човек трябва да бъде в съвършено равновесие с всичко останало, в противен случай ловуването ще стане безсмислено бреме. Например днес ние уловихме малка змия. Аз трябваше да й се извиня, че й отнемам живота тъй внезапно и тъй категорично; направих го с пълното съзнание, че моят живот също ще бъде отнет един ден по твърде подобен начин — внезапно и категорично. И така, ние и змиите сме на равна нога. Една от тях днес ни нахрани.

— Когато ловувах, никога не съм мислил за равновесие от този вид — казах аз.

— Не е вярно. Ти не си убивал животните ей така. Ти и семейството ти сте яли дивеча.

Твърденията му съдържаха убеждението на човек, който е присъствал там. Той, разбира се, беше прав. Имаше и такива моменти, когато аз донасях случайно убития дивеч на семейството си.

След кратко колебание попитах:

— А как разбра това?

— Някои неща просто зная — отговори той. — Не мога да ти кажа как.

Разказах му, че лелите и чичовците ми съвсем сериозно наричаха всички птици, които улавях, „фазани“.

Дон Хуан каза, че може да си представи как са наричали някое малко врабче „мъничък фазан“ и комично изобрази как са го дъвчели. Невероятните движения на челюстта му оставиха у мен впечатлението, че той наистина дъвче цяла птица заедно с костите.

— Според мен ти действително имаш качества на ловец — каза той, взирайки се в мен. — А ние май сме на погрешен път. Може би ще пожелаеш да промениш живота си, за да станеш ловец.

Той ми напомни как бях открил с известно усилие, че за мен в тоя свят съществуват добри и лоши места; добави, че съм открил и специфичните цветове, свързани с тях.

— Това означава, че имаш нюх към ловуването — заяви той. — Не всеки, който се опитва, успява да намери своите цветове и своите места едновременно.

Да бъдеш ловец изглеждаше много приятно и романтично, но за мен това бе чиста нелепост, тъй като на практика, ловът никак не ме интересуваше.

— Не е нужно да се интересуваш от лова, нито да го обичаш — отвърна той, когато му се оплаках. — Ти имаш естествени наклонности. Според мен най-добрите ловци никога не са обичали да ловуват: те просто са добри в тоя занаят и това е всичко.

Имах чувството, че дон Хуан е способен да излезе победител от всякакъв спор и въпреки това твърдеше, че въобще не обича да разговаря.

— Също като онова, което ти казах за ловуването — каза той. — Не е нужно непременно да обичам разговорите. Просто имам нюх към тях и се справям успешно — това е всичко.

Наистина странна беше тази гъвкавост на ума му.

— Ловците трябва да бъдат изключително организирани личности — продължи той. — Един ловец рядко се уповава само на случайността. Аз през цялото време се мъча да те убедя, че трябва да се научиш да живееш различно. Доскоро нямах успех. Нямаше нищо, на което да се опреш. Сега е друго. Възвърнах ти ловния дух от едно време, може с негова помощ да се промениш.

Запротестирах, че не желая да ставам ловец. Припомних му, че в началото просто исках от него да ми разкаже нещо за лекарствените растения, но той ме отнесе толкова далеч от първоначалната ми цел, че вече не мога ясно да си спомня дали наистина съм искал да науча нещо за растенията или не.

— Добре — каза той. — Много хубаво. Щом нямаш толкова ясна представа какво искаш, можеш да станеш и по-скромен. Да разгледаме нещата иначе. За твоите цели не е от значение дали ще научиш нещо за растенията или за лова. Сам ми го каза. Ти се интересуваш от всичко, което някой би могъл да ти каже. Така ли е?

Бях му казал това, опитвайки се да определя обсега на антропологията и за да го привлека за източник на информация.

Дон Хуан хлъцна от удоволствие, очевидно съзнавайки, че владее положението.

— Аз съм ловец — каза той, сякаш четеше мислите ми. — Рядко се осланям на случайността. Може би трябва да ти обясня, че съм се учил да бъда ловец. Не винаги съм живял така, както живея сега. В един момент от моя живот ми се наложи да се променя. Сега аз ти соча посоката. Направлявам те и зная точно какво говоря: учил съм го — не си го измислям.

— Искаш да кажеш, че си имал учител, така ли, дон Хуан?

— Да речем, че някой ме е учил да ловувам така, както аз сега те уча — каза той и бързо промени темата. — Според мен едно време ловът е бил едно от най-великите деяния на човека — каза той. — Всички ловци са били могъщи люде. Един ловец всъщност е трябвало преди всичко да бъде много силен, за да изтърпи несгодите на живота.

Изведнъж ме обзе любопитство. Нима той имаше предвид времето преди конквистадорите? Започнах да го разпитвам:

— И кога беше това, за което говориш?

— Едно време.

— Кога? Какво означава това „едно време“?

— Означава едно време или може би означава сега, днес. Няма значение. Едно време всички са знаели, че най-добрият сред тях е ловецът. Сега не всеки знае това, но има доста много хора, които го знаят. Аз го зная, а един ден и ти ще го знаеш. Разбираш ли какво искам да ти кажа?

— Така ли мислят за ловците индианците яки? Това искам да знам.

— Не е задължително.

— А индианците пима?

— Не всички. Някои — да.

Назовах различни съседни племена. Исках да го накарам да потвърди, че ловуването е всеобща вяра и практика на определени хора. Но той избягваше да ми отговаря пряко, затова промених темата.

— Защо правиш всичко това за мен, дон Хуан? — попитах аз.

Той свали шапката си и се почеса по слепоочието, преструвайки се на смутен.

— Правя жест за теб — каза кротко той. — И други хора са правили подобни жестове за теб; някой ден ти самият ще правиш жестове за други. Да речем, че сега е мой ред да го правя. Един ден аз открих, че щом искам да стана ловец, достоен за самоуважение, трябва да променя начина си на живот. Преди това много обичах да хленча и да се оплаквам. Имах достатъчно причини да се чувствам непълноценен. Аз съм индианец, а с индианците се отнасят като с кучета. Нищо не можех да сторя, за да поправя това — оставаше ми само мъката. И тогава моята съдба ме пощади и ме научи да ловувам. Разбрах, че животът, който съм живял, не е бил достоен… затова го промених.

— Но аз съм доволен от своя живот, дон Хуан. Защо трябва да го променям?

Той запя много тихо някаква мексиканска песен, а сетне си затананика мелодията. Главата му се поклащаше нагоре-надолу в такт с песента.

— Мислиш ли, че ние с тебе сме равни? — попита той рязко.

Въпросът му ме свари неподготвен. Ушите ми забръмчаха особено, сякаш той наистина бе изкрещял тези думи, което всъщност не беше направил; в гласа му обаче имаше някакъв метален звук, който резонираше в ушите ми.

Забърках в лявото си ухо с кутрето на лявата си ръка. Ушите ме сърбяха през цялото време и аз си бях изработил ритмичен нервен навик да ги прочиствам с кутрето. Движението беше по-скоро разтърсване на цялата ми ръка.

Дон Хуан го проследи с явно опиянение.

— Е… равни ли сме? — попита той.

— Равни сме, разбира се — казах аз.

Естествено, бях благосклонен. Усещах истинска топлота към него, макар на моменти да не знаех как да се оправям с тоя човек; и все пак още пазех в подсъзнанието си, макар никога да не го бях изричал гласно, че аз, като студент и човек от изтънчения западен свят, съм по-съвършен от един индианец.

— Не — каза той спокойно, — не сме.

— Равни сме, разбира се — възпротивих се аз.

— Не — каза той меко. — Не сме равни. Аз съм ловец и воин, а ти си сводник.

Останах с отворена уста. Не можех да повярвам, че дон Хуан наистина беше казал това. Изпуснах бележника си и онемял вперих очи в него, след което, разбира се, се вбесих.

Той ме погледна спокойно и хладнокръвно. Избягнах втренчения му поглед. И тогава той заговори. Произнасяше думите ясно. Те се лееха гладко и смъртоносно. Каза, че своднича на някой друг. Че не водя битки за себе си, а за някакви непознати люде. Че не аз искам да изучавам растенията и лова, и каквото и да било. И че неговият свят на точни действия, чувства и решения е безкрайно по-смислен от изпълнената с груби грешки безсмислица, която аз наричах „свой живот“.

Когато свърши, аз се бях вцепенил. Беше говорил без агресивност, без надменност, съвсем спокойно и с голяма мощ, така че гневът ми се изпари.

Останахме безмълвни. Бях объркан и не можех да измисля нищо подходящо. Чаках той пръв да наруши мълчанието. Изминаха часове. Дон Хуан ставаше все по-неподвижен, докато тялото му придоби особена, почти страшна вдървеност; с падането на здрача неговият силует все по-трудно се долавяше и накрая, когато около нас съвсем се стъмни, той сякаш се сля с чернотата на камъните. Състоянието му на неподвижност бе тъй пълно, че той като че ли бе престанал да съществува.

Беше вече полунощ, когато най-накрая разбрах, че той може и ще остане неподвижен там, в тази пустош, сред тези скали, ако се наложеше вероятно и завинаги. Неговият свят на точни действия, чувства и решения наистина беше по-съвършен.

Мълчаливо докоснах ръката му и очите ми се наляха със сълзи.