Карлос Кастанеда
Пътуване към Икстлан (6) (Уроците на Дон Хуан)

5
Поемане на отговорност

Вторник, 11 април 1961 година

Пристигнах в дома на дон Хуан рано сутринта в неделя, на 9 април.

— Добро утро, дон Хуан — казах аз. — Така се радвам, че те виждам!

Той ме погледна и тихо се разсмя. Беше дошъл до колата ми, докато паркирах, и задържа вратата, когато заизваждах пакетите с храна, които бях донесъл за него.

Запътихме се към къщата и седнахме до вратата.

За първи път съзнавах какво правя тук. Три месеца действително очаквах с нетърпение да се върна „на фронта“. Сякаш някаква адска машина, поставена в мен, бе експлодирала и аз внезапно си бях припомнил нещо абстрактно. Бях си спомнил, че веднъж през моя живот бях много търпелив и много полезен.

Преди дон Хуан да каже каквото и да е, аз му зададох един въпрос, който отдавна бе заседнал в главата ми. Три месеца ме терзаеше споменът за сокола-албинос. Как бе разбрал за него, когато самият аз го бях забравил?

Той се разсмя, но не отговори. Примолих му се да ми каже.

— Това не е нищо — каза той с обичайната си увереност. — Всеки може да ти каже, че си необикновен. Ти си просто вдървен, това е.

Усетих, че отново се опитва да ме извади от релсите и да ме натика в някой ъгъл, в който лично аз нямаше да искам да бъда.

— Възможно ли е да видим смъртта си? — попитах аз, стараейки се да остана на темата.

— Естествено — каза той засмян. — Тя е тук, при нас.

— Откъде знаеш?

— Аз съм стар човек, а с възрастта се научават всякакви неща.

— Познавам много стари хора, но те никога не са научавали това. Как можа точно ти да го научиш?

— Ами да речем, че аз зная всичко, защото нямам биография и защото не се чувствам по-значим от всичко останало, и защото моята смърт си седи ей тука с мен.

Той протегна лявата си ръка и задвижи пръсти, сякаш наистина галеше някого.

Аз се засмях. Знаех накъде ме води. Старият дявол отново щеше да ме наложи, вероятно сега пък с моето самомнение, но този път това не ме засягаше. Споменът, че веднъж вече бях проявил изключително търпение, ме бе изпълнил с някаква непозната, тиха еуфория, която бе разпиляла кажи-речи цялата ми нервност и нетърпимост спрямо дон Хуан; вместо това се удивлявах на постъпките му.

— Кой си ти наистина? — попитах аз.

Той сякаш се изненада. Разтвори очите си неимоверно широко и замига като птица, спускайки клепачи като капаци. Те падаха и се вдигаха, а очите му оставаха на фокус. Постъпката му ме стресна и аз се дръпнах, а той се разсмя по детски, до забрава.

— За теб аз съм Хуан Матус и съм на твоите услуги — каза той с пресилена вежливост.

Тогава му зададох другия си парещ въпрос:

— Какво направи с мен първия ден, когато се срещнахме?

Имах предвид погледа, с който ме бе пронизал.

— Аз? Нищо — отговори той с невинен тон.

Описах му как се бях почувствал, когато ме бе погледнал, и колко неприсъщо беше за мен да ми се върже езикът.

Той се разсмя така, че по бузите му потекоха сълзи. Отново усетих у себе си вълна на враждебност към него. Помислих колко съм сериозен и пълен със съмнения, а той — просто един „индианец“.

Очевидно бе схванал настроението ми и изведнъж спря да се смее.

След продължително колебание му казах, че неговият смях ме е подразнил, защото сериозно се мъча да разбера какво ми се беше случило.

— Няма какво да разбираш — отвърна той, без да се смущава.

Разказах му поредицата от необичайни събития, които бяха станали след нашето запознанство, като започнах с тайнствения поглед, с който ме бе погледнал, и стигнах до спомена за сокола-албинос и сянката на камъка, за която той бе казал, че е моята смърт.

— Защо правиш всичко това с мен? — попитах аз.

В моя въпрос нямаше нищо войнствено. Просто бях любопитен защо бе избрал тъкмо мен.

— Ти ме помоли да ти разкажа какво зная за растенията — каза той.

Забелязах оттенък на сарказъм в гласа му. Като че се отнасяше снизходително към мен.

— Но това, което ти си ми казвал досега, няма нищо общо с растенията — запротестирах аз.

Отговорът му беше, че за да науча нещо за тях, е нужно време.

Усещах, че е безсмислено да споря с него. Едва тогава разбрах пълната идиотщина на лековатите и абсурдни заключения, които бях направил. Докато си бях у дома, си обещавах никога да не губя контрол, нито да се дразня от дон Хуан. В действителните ситуации обаче и най-дребното заяждане от негова страна предизвикваше у мен пристъп на раздразнение. Усещах, че няма как да общувам с него и това ме разгневи.

— Сега помисли за смъртта си — каза изведнъж дон Хуан. — Тя е на метър от теб. Всеки миг може да те потупа по рамото, затова наистина нямаш време за глупави мисли и настроения. Никой от нас няма време за такива неща.

— Искаш ли да знаеш какво ти направих първия ден, когато се срещнахме? Аз те видях и видях как мислиш, че ме лъжеш. Но ти не ме лъжеше, в никакъв случай.

Казах му, че неговото обяснение още повече ме обърква. Той отговори, че точно затова не иска да обяснява постъпките си и че обяснения не са нужни. Каза, че значение има единствено действието, а не разговорите.

Извади една рогозка и легна на нея, като подпря главата си на някакъв вързоп. Намести се удобно и тогава ми каза, че има още нещо, което трябва да извърша, ако наистина искам да изуча растенията.

— Онова, което не беше в ред с теб, когато те видях, и което не е в ред с теб сега, е, че ти не искаш да поемаш отговорност за постъпките си — каза той бавно, сякаш да ми даде време да разбера какво казва. — Когато ми разказваше ония неща в автобусната чакалня, ти съзнаваше, че са лъжи. Защо лъжеше?

Обясних, че целта ми беше да намеря „главен осведомител“ за моята работа.

Дон Хуан се усмихна и затананика мексиканска мелодия.

— Когато един човек реши да прави нещо, трябва да отиде до края — каза той, — но трябва да поеме отговорността за своите постъпки. Независимо какво прави, той трябва да знае най-напред защо го прави и после трябва да продължи да постъпва така, без да се съмнява, нито да съжалява за тях.

Изпитваше ме. Не знаех какво да кажа. Накрая се осмелих да дам мнение, почти като протест.

— Това е невъзможно! — казах аз.

Попита ме защо и аз отговорих, че може би, най-общо казано, всеки си мисли, че така трябва да се постъпва. На практика обаче няма начин да се избягнат съмненията и угризенията.

— Има начин, разбира се — отговори той убедено. — Погледни ме. Не изпитвам нито съмнения, нито угризения. Всичко, което правя, е мое решение и моя отговорност. Най-простото, което правя, да те взема например с мен на разходка в чапарала, може да означава и смърт за мен. Смъртта ме дебне. Затова нямам място за съмнения, нито за угризения. Ако трябва да умра, защото съм те взел със себе си на разходка, значи трябва да умра. От друга страна, ти усещаш, че си безсмъртен, а решенията на един безсмъртен човек могат да бъдат отхвърлени, за тях може да се съжалява или да будят съмнение. В един свят, където смъртта е ловец, приятелю мой, няма време за съжаления, нито за съмнения. Има време само за решения.

Заспорих съвсем чистосърдечно, че според мен този свят е недействителен, защото е, създаден произволно, като се приема идеалната форма на поведение и като се казва, че тъкмо така трябва да се постъпва.

Разказах му историята на моя баща, който обичаше да ми изнася нескончаеми лекции за чудесата на здравия разум в здравото тяло и как младите хора трябвало да каляват телата си с изпитания и атлетически подвизи. Беше млад човек — когато аз бях осемгодишен, той беше само на двайсет и седем. През лятото по правило се връщаше от града — там преподаваше в едно училище, — за да прекара поне месец с мен в къщата на дядо ми, където живеех аз. За мен това беше адски месец. Разказах на дон Хуан един пример от поведението на баща си, който според мен прилягаше на сегашната ситуация.

Почти веднага след пристигането си на село баща ми настояваше да тръгне с мен на дълга разходка, за да поговорим, и докато разговаряхме, той кроеше планове как ще ходим да плуваме всеки ден в шест часа сутринта. Вечер той навиваше часовника за пет и половина, за да има достатъчно време, тъй като точно в шест трябвало да бъдем във водата. А когато будилникът иззвъняваше, той скачаше от леглото, слагаше си очилата, отиваше до прозореца и поглеждаше навън.

Бях запомнил дори монолога, който следваше:

„Хм… Днес е малко облачно. Слушай, ще си полегна само за пет минутки. Какво ще кажеш? Не повече от пет? Просто ще си протегна мускулите и съвсем ще се разбудя.“

И той неизменно спеше до десет, а понякога и до обяд.

Казах на дон Хуан, че най-много ме дразнеше неговият отказ да изостави явно празните си решения. Той повтаряше този ритуал всяка сутрин, докато накрая аз го оскърбих, като отказах да навия будилника.

— Тези решения не са били празни — каза дон Хуан, явно взимайки страната на баща ми. — Той просто не е знаел как да стане от леглото и това е всичко.

— Във всеки случай, — казах аз — винаги съм презирал нереалните решения.

— Какво представлява тогава едно реално решение? — попита дон Хуан с лукава усмивка.

— Ако баща ми си беше казал, че не може да отиде да плува в шест сутринта, а да речем — в три следобед.

— Твоите решения нараняват духа — каза дон Хуан с много сериозен вид.

Стори ми се, че долавям нотка на тъга в гласа му. Мълчахме дълго. Сприхавостта ми бе изчезнала. Замислих се за баща си.

— Той не е искал да плува в три следобед. Не разбираш ли? — каза дон Хуан.

Думите му ме накараха да подскоча.

Казах му, че баща ми е слаб човек, че такъв е бил и неговият свят от идеални постъпки, които той никога не изпълняваше. Почти крещях.

Дон Хуан не каза нито дума. Заклати глава бавно и ритмично. Усетих, че ужасно се натъжавам. Мисълта за баща ми винаги ме разстройваше.

— Мислиш ли, че ти си бил по-силен? — попита той сякаш между другото.

Казах, че е така, и му заразказвах за емоционалния вихър, в който ме бе хвърлил баща ми, но той ме прекъсна.

— Подло ли постъпваше спрямо теб? — попита той.

— Не.

— Дребнав ли беше с теб?

— Не.

— Правеше ли всичко по силите си за теб?

— Да.

— Тогава какво не му е било в ред?

Аз захванах отново да се карам, че е бил слаб, но се овладях и сниших гласа си. Усетих как ставам комичен пред кръстосания разпит на дон Хуан.

— И за какво правиш всичко това? — казах аз. — Нали щяхме да разговаряме за растения?

Усетих, че повече от всякога съм раздразнен и отчаян. Казах му, че не му влиза в работата, нито има някаква квалификация да произнася присъди върху поведението ми и той избухна в разтърсващ тялото му смях.

— Когато се ядосаш, винаги ставаш привърженик на справедливостта, а? — каза той и замига като птица.

Прав беше. Имах навика да се ядосвам, за да добия чувството, че не греша.

— Хайде да не говорим за баща ми — предложих аз с престорена веселост. — Да говорим за растения.

— Не, хайде да говорим за баща ти — настоя той. — Днес трябва да започнем тъкмо оттук. Щом мислиш, че си бил толкова по-силен от него, защо не си ходил да плуваш в шест сутринта вместо него?

Обясних му, че не ми се вярва сериозно да ме пита за това. Винаги бях мислил, че плуването в шест сутринта е свързано с баща ми, а не с мен.

— В момента, в който си възприел неговата идея, тя е станала и твой проблем — тросна ми се дон Хуан.

Казах, че никога не съм я приемал, че открай време съм знаел, че баща ми не постъпва честно спрямо себе си. Дон Хуан направо ме попита защо още тогава не съм изразил гласно мнението си.

— Човек не може да казва на баща си такива неща — отвърнах аз, съзнавайки нестабилното си обяснение.

— А защо не?

— Това не ставаше в моята къща, затова.

— В своята къща си правил много по-лоши неща — заяви той като съдия от подиума. — Единственото нещо, което не си правил, е да блеснеш с духа си.

В думите му се криеше такава разгромителна сила, че те закънтяха в главата ми. Беше срутил всичките ми защитни стени. Не можех да споря с него. Задълбочих се в писането на своите бележки.

Помъчих се да дам последно колебливо обяснение и казах, че през целия си живот съм срещал хора като баща ми, които също като него по някакъв начин са ме ангажирали в своите планове и по правило винаги съм бил оставян на сухо.

— Оплакваш се — каза кротко той. — През целия си живот си се оплаквал, защото не си поемал отговорност за собствените си решения. Ако бе поел отговорност по отношение на идеята на твоя баща за плуването в шест сутринта, щеше да плуваш и сам, ако е необходимо; в противен случай би трябвало да му кажеш да върви по дяволите още първия път, щом си отвори устата, след като си знаел как ще постъпи. Но ти не си казал нищо. Затова си бил слаб като баща си. Да поемеш отговорност за собствените си решения означава да си готов да умреш за тях.

— Чакай, чакай! — казах аз. — Ти извърташ нещата.

Не ме остави да довърша. Щях да му кажа, че използвам баща си само като пример за нереалистичен начин на действие и че никой разумно мислещ човек не би взел да умира за такива идиотски неща.

— Не е важно какво е решението — каза той. — Нищо не може да е повече или по-малко сериозно от другите неща. Не разбираш ли? В един свят, където смъртта е ловец, няма малки и големи решения. Има само решения, които взимаме, изправени пред лицето на нашата неизбежна смърт.

Не можах да добавя нищо. Мина може би час. Дон Хуан лежеше съвършено неподвижен на сламеника си, макар да не спеше.

— Защо ми казваш всичко това, дон Хуан? — попитах аз. — Защо постъпваш така с мен?

— Ти дойде при мене — каза той. — Не, не беше така, ти беше доведен при мене. И аз направих един жест за теб.

— Моля?

— Ти би могъл също да направиш жест за баща си, ако бе отишъл да плуваш вместо нето, а не си го сторил, сигурно защото си бил твърде млад. Аз съм живял повече от теб. Не ми предстои нищо. В моя живот няма спешни неща, затова мога да направя един жест за теб.

Следобеда тръгнахме на поход. Лесно поддържах неговото темпо и отново се зачудих на изумителната му физическа издръжливост. Той крачеше тъй леко и с толкова сигурни стъпки, че до него бях като дете. Вървяхме на изток. Забелязах, че докато върви, той не обича да приказва. Заговорех ли му, той спираше, за да ми отговори.

След няколко часа стигнахме до един хълм; седна и ми направи знак да седна до него. Съобщи ми с шеговито развълнуван тон, че ще ми разкаже една приказка.

Имало едно време, каза той, един младеж, крайно беден индианец, който живеел сред белите в града. Нямал нито дом, нито роднини, нито приятели. Дошъл бил в града да си търси късмета, ала намерил само нищета и мъка. От време на време припечелвал по няколко цента, работейки като вол, но те едва му стигали за един залък хляб; иначе трябвало да проси или да краде храна.

Дон Хуан каза, че един ден младежът отишъл на пазара. Сновял из улиците в някакъв унес, очите му се влудявали, като гледали всички хубави неща, отрупани там. Така обезумял, че вече не виждал къде стъпва и накрая се препънал в някакви кошове и се стоварил върху един старец.

Старецът носел четири огромни кратуни и тъкмо бил седнал да си почине и похапне. Дон Хуан се засмя многозначително и продължи, че старецът много се учудил как младежът се е препънал в него. Не се разсърдил, че го безпокоят, но се изненадал защо тъкмо този младеж е паднал връз него. Младежът, от друга страна, се разсърдил и му казал да се махне от пътя му. Хич не го интересувала крайната причина за тяхната среща. Не забелязал, че всъщност пътищата им се пресекли.

Дон Хуан се зае да показва нагледно как тръгва след нещо, което се търкаля. Каза, че кратуните на стареца се прекатурили и се затъркаляли по улицата. Когато младежът видял кратуните, разбрал, че си е намерил храна за деня.

Помогнал на стареца да се изправи и настоял да му помогне да носи тежките кратуни. Старецът му казал, че се е запътил към дома си в планината, и младежът настоял да тръгне с него, поне донякъде да повърви.

Старецът поел по един път към планината и докато вървели, той дал на младежа част от храната, която купил на пазара. Младежът се наял до насита и когато утолил глада си, забелязал колко тежки са кратуните, та ги подхванал по-яко.

Дон Хуан отвори очи и се усмихна дяволито, а сетне каза, че младежът попитал:

„Какво носиш в тези кратуни?“

Старецът не отговорил, но му казал, че ще му покаже един другар, който може да облекчи мъката му и да му даде съвет и мъдрост за порядките в света.

Дон Хуан направи величествен жест с двете си ръце и каза, че старецът призовал най-красивия елен — такъв, какъвто младежът не бил виждал до този момент. Еленът бил тъй кротък, че дошъл при него и започнал да го обикаля. Целият бил в блясък и искри… Младежът онемял от удивление и веднага се сетил, че това е „еленов дух“. Тогава старецът му казал, че ако иска да го има за приятел заедно с неговата мъдрост, трябва само да се откаже от кратуните.

Захилената гримаса на дон Хуан издаваше неговата амбиция; той каза, че дребните желания на младежа се изпарили, когато чул това условие. Очите на дон Хуан се смалиха и дяволито ме загледаха, когато изрече въпроса на младия мъж: „А какво носиш в тези четири огромни кратуни?“

Дон Хуан каза как старецът съвсем чистосърдечно отговорил, че носи храна — пинол, и вода. Той спря да разказва и два пъти се завъртя в кръг. Не знаех какво прави. Но очевидно това беше част от приказката. Кръгът навярно изобразяваше колебанията на младежа.

Дон Хуан каза, че младежът естествено не повярвал нито дума. Направил си сметка, че щом старецът, който очевидно е магьосник, иска да му даде „еленов дух“ срещу своите кратуни, те сигурно са пълни с някаква неземна сила.

Дон Хуан изкриви лице отново в дяволита гримаса и каза как младежът заявил, че иска да получи кратуните. Последва продължителна пауза, която като че ли бележеше края на приказката. Дон Хуан остана безмълвен, но все пак аз бях сигурен, че иска да го попитам за нещо, затова така и направих.

— И какво се случило с младежа?

— Взел кратуните — отговори той с доволна усмивка.

Последва нова продължителна пауза. Аз се разсмях. Помислих си, че това е типична „индианска приказка“.

Очите на дон Хуан блестяха, докато ми се усмихваше. У него имаше някаква сянка на невинност. Започна да се смее тихо и на пресекулки и ме попита:

— Не искаш ли да разбереш за кратуните?

— Разбира се, че искам. Помислих, че това е краят на приказката.

— А, не — каза той с игриво пламъче в погледа. — Младежът взел кратуните и избягал на едно тайно място, за да ги отвори.

— И какво намерил? — политах аз.

Дон Хуан ми хвърли един поглед и аз почувствах, че напълно съзнава умствената ми гимнастика. Тръсна глава и се закикоти.

— Е? — подканих го аз. — Празни ли били кратуните?

— В кратуните имало само пинол и вода — каза той. — А младежът изпаднал в ярост и ги запокитил гневно в камънака.

Казах, че реакцията му е била напълно естествена — всеки на негово място би сторил същото.

Отговорът на дон Хуан беше, че младежът е глупак, който не знае какво търси. Той не знаел какво е „сила“, затова не знаел и дали я е намерил или не. Не поел отговорността за решението си, затова се разгневил на своята грешка. Очаквал да получи нещо, а вместо това не получил нищо. Дон Хуан продължи да разсъждава и каза, че ако аз бях на мястото на младежа и ако действах според наклонностите си, накрая бих се ядосал и бих почувствал угризение и без съмнение бих прекарал останалата част от живота си да се самосъжалявам заради онова, което съм изгубил.

После той ми обясни как постъпил старецът. Той хитро нахранил младежа, за да му даде „дързостта на сития стомах“. Затова когато младежът намерил храна в кратуните, ги запокитил в пристъп на ярост.

— Ако беше осъзнал решението си и бе поел отговорност за него — каза дон Хуан. — Той би взел храната и би бил повече от доволен. А може би щеше дори да разбере, че и храната е сила.