Карлос Кастанеда
Пътуване към Икстлан (5) (Уроците на Дон Хуан)

4
Смъртта е съветник

Сряда, 25 януари 1961 година

— Ще ме научиш ли някой ден какво е пейот? — попитах аз.

Той не отговори и, както бе правил преди, просто ме изгледа, сякаш си бях изгубил ума.

Споменавал бях за това пред него, между другото, вече няколко пъти, но той винаги се бе намръщвал и бе поклащал глава. Жестът му не беше нито утвърдителен, нито отрицателен — по-скоро жест на отчаяние и липса на всякаква вяра.

Той се изправи рязко на крака. Бяхме седнали на земята пред къщата му. Кимна ми едва забележимо с глава, подканяйки ме да го последвам.

Навлязохме в чапарала в южна посока. Вървяхме и той непрекъснато ми повтаряше, че трябва да съзнавам колко безполезни са важността, която си придавам, и биографията ми.

— Също и приятелите ти — каза той и рязко се обърна към мен. — Трябва незабавно да изоставиш всички, които те познават от дълго време.

Реших, че е побъркан и идиотски упорит, но не казах нищо. Той ме погледна крадешком и се разсмя.

След като повървяхме доста дълго, спряхме. Понечих да седна и да си почина, но той ми нареди да отида на около двайсетина метра по-нататък и да поговоря ясно и силно с растенията там. Почувствах се неловко и ми стана обидно. Загадъчните му изисквания бяха прекалени и аз още веднъж му казах, че не желая да разговарям с растенията, защото ставам смешен. Единствената забележка, която той направи, беше, че си придавам безкрайно голяма важност. Изглежда, обаче, че изведнъж му хрумна някакво ново решение, защото каза, че не бива да се опитвам да говоря с растенията, преди да съм в състояние да погледна на това естествено и с лекота.

— Искаш да ги изучиш, а нищо не искаш да направиш — каза той с укор. — Какво се опитваш да сториш?

Обясних, че търся достоверна информация за използването на растения и затова го бях помолил да ми даде някои сведения. Бях му предложил дори да плащам за времето и грижите, които ми отделя.

— Трябва да вземеш тези пари — казах аз. — Така и двамата ще се чувстваме по-добре. Ще мога да те питам за всичко, което искам, защото ти ще работиш за мен, а аз ще ти плащам в замяна. Как мислиш?

Той ме изгледа с презрение и издаде неприличен звук с уста, издишвайки с пълна сила, отпуснал долната си устна и вибрирайки с език.

— Това ще ти кажа аз — отвърна ми той и истерично се разсмя, като видя безкрайното удивление, навярно изписано по лицето ми.

Стана ми ясно, че не е човек, с когото бих могъл лесно да се разбера. Независимо от възрастта си, той беше енергичен и необикновено силен. Бях си помислил в началото, че щом е толкова стар, ще ми бъде отличен източник на сведения. Бях склонен да вярвам, че от старите хора стават най-добри източници на сведения, защото са прекалено слаби да правят каквото и да било друго, освен да разговарят. Освен това дон Хуан беше голям особняк. Чувствах, че е неуправляем и опасен. Приятелят, който ни бе запознал, се оказа прав. Беше абсолютен чудак и макар да не беше вярно, че през цялото време е пиян, както ме бе предупредил моят приятел, беше още по-лошо — той беше направо луд. Отново усетих страшно съмнение и безпокойство, каквито бях изпитал преди малко. Мислех си, че вече съм ги преодолял. Всъщност нямаше нужда да се убеждавам, че отново искам да го посетя. В главата ми обаче се бе прокраднала мисълта, че навярно и аз съм малко луд, особено когато осъзнах, че ми е приятно да бъда с него. Идеята му, че моето чувство за собствена значимост е пречка, наистина бе оказала своето въздействие върху ми. Но всичко това очевидно беше само едно интелектуално изпитание от моя страна; в мига, в който се сблъсквах с чудатото му поведение, започвах да усещам неудобство и желание да си отида.

Казах, че според мен ние двамата толкова се различаваме, че просто не можем да се разбираме.

— Единият от нас трябва да се промени — каза той, загледан в земята. — И ти знаеш кой.

Започна да си тананика някаква мексиканска песничка, после внезапно вдигна глава и ме погледна. Очите му бяха свирепи и изгарящи. Изпитвах желание да отклоня или да затворя очи, но за мое най-голямо учудване не можех да се откъсна от втренчения му поглед.

Той ме помоли да му кажа какво виждам в очите му. Отвърнах, че нищо не виждам, но той настоя да изразя гласно какво ме бяха накарали да усетя очите му. Помъчих се да го склоня да разбере, че единственото нещо, което очите му ме бяха накарали да осъзная, бе моето неудобство и че както ме гледа сега, ужасно ме смущава.

Той не се отказа. Продължи да ме гледа втренчено. Погледът му не беше нито заплашителен, нито злобен — беше по-скоро тайнствен, но наистина неприятен.

Попита ме дали не ми прилича на някаква птица.

— Птица? — възкликнах аз.

Той се закикоти като дете и отмести поглед.

— Да — каза кротко той. — На птица, на много смешна птица. Отново закова поглед върху мен и ми заповяда да си спомня. Заяви с необикновено убеждение, че този поглед ми е познат от по-рано.

Чувствата ми в момента говореха, че старецът ме предизвиква, против искреното ми желание — всеки път, щом отвори уста. Загледах се и аз в него, готов да не се подчинявам. Вместо да се ядоса, той се разсмя. Плесна се по бедрото и изкрещя, сякаш яздеше див жребец. После стана сериозен и ми каза, че е безкрайно важно да спра да се боря с него и да си спомня смешната птица, за която говори.

— Погледни ме в очите — каза той.

Очите му бяха необикновено свирепи. Като ги гледах, имах чувството, че действително ми напомнят за нещо, но не бях сигурен за какво.

За момент се замислих и после внезапно ми хрумна — не ставаше дума нито за формата на очите му, нито за формата на главата му, а за някаква студена свирепост в неговия взор, която ми напомняше за погледа на сокол. В мига на това хрумване той ме погледна накриво и изведнъж в мислите ми настъпи истински хаос. Внезапно ми се стори, че вместо чертите на дон Хуан виждам чертите на сокол. Видението беше съвсем мимолетно, а и аз бях твърде смутен, за да му обърна по-голямо внимание.

Много развълнувано казах, че съм готов да се закълна как в неговото лице съм видял чертите на сокол. Той отново избухна в смях.

Познавах погледа на соколите. Когато бях малък, често ходех на лов и, според дядо ми, бях добър ловец. Той имаше ферма за легхорни и соколите бяха истинска напаст за работата му. Изтребването им беше не само наложително, но и „разрешено“. Бях забравил, че години наред ме преследваше тази свирепост в очите им, но това бе тъй отдавна, та ми се струваше, че вече съм загубил спомена за нея.

— На времето съм ловил соколи — казах аз.

— Зная — отговори дон Хуан най-спокойно.

Тонът му бе изпълнен с такава сигурност, че се разсмях. Реших, че е съвършен чудак. Изглежда си бе поставил за цел да ми покаже колко добре знае, че съм ходил на лов за соколи. Изпитах безкрайно презрение към него.

— Защо се ядоса така? — попита той наистина загрижен. Не знаех защо. Той захвана да ме изпитва по най-необичаен начин. Помоли ме да го погледна отново и да му разкажа за онази „много смешна птица“, на която ми прилича. Засуетих се насреща му и, изпълнен с презрение, заявих, че няма за какво да говорим. После се видях принуден да го попитам защо бе казал, че знае за моя лов на соколи. Вместо да ми отговори той отново започна да разсъждава върху поведението ми. Каза, че съм невъздържан и способен „да изкарам пяна на устата си“, ако някой ми каже нещо. Запротестирах, че не е вярно; винаги бях смятал, че съм по-скоро сговорчив и с лек характер. Казах, че той ме е изкарал от търпение с неочакваните си думи и постъпки.

— И защо се ядосваш? — попита той.

Овладях чувствата и реакциите си. Наистина нямаше смисъл да му се сърдя.

Той отново настоя да го погледна в очите и да му разкажа за „странния сокол“. Беше променил терминологията: преди малко бе казал „една много смешна птица“, а сетне я бе заменил със „странен сокол“. Промяната в терминологията произведе промяна и в моето настроение. Внезапно се натъжих.

Той присви очи, докато заприличаха на два процепа, и каза с пресилено развълнуван глас, че „вижда“ един много странен сокол. Повтори и потрети изречението, сякаш действително виждаше птицата някъде пред себе си.

— Не помниш ли? — попита той.

Не си спомнях нищо подобно.

— И какво му е странното на сокола? — попитах аз.

— Ти трябва да ми кажеш — отвърна той.

Настоях, че нямам ни най-малка представа за какво говори и затова нищо не мога да му кажа.

— Не се опитвай да се бориш с мен! — каза той. — Бори се със своята леност и си спомни.

Този път наистина се помъчих да се сетя на какво прилича. Не ми хрумна, че можех да се помъча да си припомня нещо.

— Било е време, когато си виждал много птици — каза той, сякаш да ми подскаже.

Казах, че когато съм бил малък, съм живял на село и съм ловил стотици птици.

Той заяви, че щом е било така, никак няма да ми е трудно да си спомня всички смешни птици, които съм ловил. Загледа ме въпросително, сякаш току-що ми бе подсказал ключа към загадката.

— Толкова много птици съм ловил — казах аз, — че не мога да си спомня за нито една.

— Тази птица е специална — отвърна той почти шепнешком. — Тази птица е сокол.

Отново се задълбочих да размишлявам накъде ме насочва. Дразнеше ли ме? Сериозен ли беше? След продължителна пауза той отново ме подкани да си спомня. Усетих, че е безсмислено да се мъча да сложа край на играта му; оставаше ми единствено да се включа в нея.

— Да не би да говориш за някой сокол, който съм уловил? — попитах аз.

— Да — прошепна той със затворени очи.

— И това се е случило, когато съм бил малък?

— Да.

— Но ти каза, че сега виждаш пред себе си сокол?

— Да.

— Какво се опитваш да правиш с мен?

— Опитвам се да те накарам да си спомниш.

— Какво, за бога?

— Сокол, бърз като светкавица — каза той, взрян в очите ми.

Усетих как сърцето ми спира.

— Сега ме погледни — каза той.

Не го сторих. Чувах гласа му като далечен звук. Бях обзет от един зашеметяващ спомен. Белият сокол!

Всичко бе започнало с гневния пристъп на дядо ми, когато веднъж бе преброил малките си пиленца. Изчезваха някак методично и обезпокояващо. Той лично организира и проведе най-прецизен надзор и след няколко дни непрекъснато бдение видяхме как една голяма бяла птица отлитна с пиленце в ноктите си. Птицата се носеше бързо и очевидно знаеше пътя си. Беше се спуснала иззад дърветата, бе грабнала пилето и сега отлиташе през един отвор между двете постройки. Това бе станало тъй бързо, че дядо ми едва бе успял да зърне птицата; аз обаче я видях и разбрах, че наистина е сокол. Дядо ми каза, че в такъв случай сигурно е албинос.

Заехме се да устроим засада на сокола-албинос и на два пъти за малко да го хвана. Той дори изпусна плячката си, но избяга. Прекалено бърз бе за мен. Беше и много интелигентен; никога вече не се върна да краде от птицефермата на дядо ми.

Щях да забравя за него, ако дядо ми не ме беше настроил да го намеря. Два месеца преследвах сокола-албинос из цялата долина, където живеехме. Изучих навиците му и почти интуитивно налучквах пътя на неговия полет, ала бързината и внезапната му поява винаги ме смайваха. Можех да се похваля, че аз бях причината той да не взима нови жертви, и то при всяка наша среща, но никога не успявах да го уловя.

През двата месеца на тази необикновена война срещу сокола-албинос се доближих до него един-единствен път. Бях го гонил цял ден и бях уморен. Бях седнал да си почина и бях заспал под висок евкалипт. Събуди ме внезапният крясък на сокол. Без да помръдна, отворих очи и видях възбяла птица, кацнала на най-високите клони на евкалипта. Беше соколът-албинос. Преследването бе завършило. Трудно щях да го уцеля; лежах по гръб, а соколът бе обърнат гърбом към мен. Внезапно задуха вятър и аз се възползвах от него, за да не вдигна шум при зареждането на дългата си пушка, и се прицелих. Исках да изчакам, докато птицата се обърне или докато полети, за да не я изпусна. Но албиносът остана неподвижен. За да се прицеля по-добре трябваше да се преместя, а соколът е далеч по-бърз. Реших, че най-добре е да почакам. Така и сторих: седях продължително, безкрайно. Онова, което ме тормозеше, беше навярно продължителното чакане или може би пустото място, където се намирахме птицата и аз. Изведнъж усетих тръпки по гърба и неочаквано за мен се изправих и тръгнах. Дори не се обърнах да видя дали птицата е отлетяла.

Никога не бях обръщал каквото и да е внимание на последната си постъпка спрямо сокола-албинос. Беше обаче страшно непонятно защо не стрелях по него. До този момент бях убивал десетки соколи. В стопанството, където бях израснал, беше съвсем редно да се убиват птици или каквито и да са други животни.

Дон Хуан слушаше внимателно, докато му разказвах тази история за сокола-албинос.

— Как разбра за белия сокол? — попитах аз, когато свърших.

— Видях го — отвърна той.

— Къде?

— Точно пред тебе.

Не бях в настроение да споря.

— И какво означава това? — попитах.

Той обясни, че бяла птица като тази е поличба и единственото правилно нещо е да не се застрелва.

— Твоята смърт ти е направила малко предупреждение — каза той тайнствено. — Тя винаги се появява като тръпка.

— За какво говориш? — попитах неспокойно аз. Със загадъчните си приказки винаги ме караше да се чувствам неспокоен.

— Ти разбираш много от птици — каза той. — Много си убивал. Знаеш как да чакаш. Чакал си търпеливо с часове. Зная. Виждам го.

Думите му страшно ме объркаха. Помислих си, че най-много се дразня от неговата сигурност. Не можех да понасям догматичната му увереност относно мотивите в моя собствен живот, за които и сам не бях сигурен. Потопих се в своето обезсърчение и забелязах как се е навел едва, когато усетих, че ми шепне нещо на ухото. Отначало не разбрах нищо и той го повтори. Каза ми да се обърна уж случайно и да погледна един камък от лявата ми страна. Каза, че смъртта ми се взира оттам в мене и ако се обърна, когато той ми даде знак, може да успея да я видя.

Направи ми знак с очи. Обърнах се и помислих, че виждам бързо движение над камъка. Ледена тръпка премина през тялото ми, неволно коремните ми мускули се свиха и аз усетих някакво придърпване, спазъм. След миг се съвзех и си обясних пробягалата сянка като оптическа илюзия, причинена от рязкото извръщане на главата.

— Смъртта е нашият вечен другар — каза дон Хуан най-сериозно. — Тя стои винаги от лявата ни страна, на половин метър от нас. Наблюдавала те е, когато ти си гледал белия сокол; пошепнала е в ухото ти и си усетил ледената тръпка, както я усети и днес. Винаги те е наблюдавала. И винаги ще го прави до деня, в който те потупа по рамото.

Протегна ръка и леко ме докосна по рамото, като в същото време тихичко цъкна с език. Ефектът беше поразителен: едва не ми прилоша.

— Ти си момчето, което е причаквало дивеча така, както чака смъртта; знаеш много добре, че смъртта е от лявата ни страна, също както ти си бил от лявата страна на сокола.

Думите му с необяснима сила ме хвърлиха в някакъв непредвидим ужас; единствената ми защита беше импулсът да запиша всичко, което той казва.

— Как може човек да се чувства толкова значим, когато знаем, че смъртта ни дебне? — попита той.

Усещах, че всъщност отговорът ми не му е нужен. Без друго нямаше какво да кажа. Облада ме ново настроение.

— Ето какво трябва да правиш, когато губиш търпение — продължи той, — обръщаш се наляво и искаш съвет от смъртта. Огромно количество дреболии падат от тебе, ако смъртта ти направи някакъв знак или ако я зърнеш, или просто ако усетиш, че тази твоя придружителка е ей там и те гледа.

Наведе се отново и зашепна в ухото ми, че ако се извърна внезапно наляво, когато видя сигнал от него, пак мога да видя своята смърт на камъка.

Очите му направиха почти незабележим знак, но аз не се осмелих да погледна.

Казах, че му вярвам и че няма нужда да настоява повече, защото много ме е страх. А той се разтресе в гърлен смях.

Отговори, че въпросът за нашата смърт никога не се разисква достатъчно. Аз се възпротивих, че за мен е безсмислено да размишлявам върху смъртта си, защото такива мисли само ще доведат до неспокойствие и страх.

— Главата ти е пълна с глупости — извика той. — Смъртта е нашият единствен мъдър съветник. Винаги когато усещаш, както става обикновено, че всичко се е обърнало наопаки и те очаква гибел, обърни се към смъртта си и я попитай дали е така. Смъртта ще ти каже, че не си прав; че нищо извън нейното докосване няма истинско значение. Твоята смърт ще ти каже: „Още не съм те докоснала“.

Той заклати глава и сякаш зачака моя отговор. Нямаше какво да му кажа. Мислите ми бурно се блъскаха. Беше нанесъл зашеметяващ удар върху моето самомнение. В светлината на моята смърт дребнавото ми раздразнение от него изглеждаше чудовищно.

Имах чувството, че той съзнава напълно промяната на настроението ми. Беше обърнал нещата в своя полза. Усмихна се и си затананика някаква мексиканска мелодия.

— Да — каза той кротко след продължителна пауза. — Един от нас трябва да се промени, и то бързо. Един от нас трябва да разбере, че смъртта е ловец и че винаги стои отляво. Един от нас трябва да потърси съвет от смъртта и да се отърси от дребнавостта, присъща на хората, които живеят живота си така, сякаш смъртта никога няма да ги потупа по рамото.

Останахме безмълвни повече от час, после отново тръгнахме. Часове наред обикаляхме из чапарала. Не го попитах дали имаме някаква цел — нямаше значение. Беше ме накарал някак да възвърна едно старо чувство, нещо, което съвсем бях забравил — простичката радост да вървя, без да си налагам никакви интелектуални цели.

Поисках отново да ми помогне да зърна онова, което бях видял на камъка.

— Нека отново да видя сянката — казах аз.

— Искаш да кажеш смъртта си, нали? — каза той с лека ирония в гласа.

За момент усетих неохота да го изразя гласно.

— Да — казах накрая. — Нека да видя смъртта си още веднъж.

— Не сега — каза той. — Прекалено устойчив си.

— Моля?

Той започна да се смее и по някаква неизвестна причина смехът му вече не беше обиден и неприятен, както преди. Не мислех, че е различен, от гледна точка на височината на гласа, на силата, на настроението; новият елемент беше моето настроение. Пред вида на предстоящата ми смърт страховете и раздразнението ми бяха глупост.

— Тогава нека да поговоря с тревите — казах аз.

Той се затресе от смях.

— Сега пък си прекалено добър — каза той, още смеейки се. — От едната крайност отиваш в другата. Постой мирно. Няма защо да разговаряш с тревите, освен ако не искаш да узнаеш тайните им, а за това ти е нужно най-непреклонно намерение. Затова си спести добрите помисли. И няма нужда да виждаш смъртта си. Достатъчно е да чувстваш присъствието й край себе си.