Карлос Кастанеда
Пътуване към Икстлан (21) (Уроците на Дон Хуан)

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Учението на дон Хуан (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Journey to Ixtlan: The Lessons of Don Juan, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Мемоари/спомени
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 24гласа)

Информация

Допълнителна корекция
Диан Жон(2012)

Източник: http://izvorite.com

История

  1. —Добавяне
  2. —Корекция

Пътуване към Икстлан

Дон Хенаро се върна около обяд и по предложение на дон Хуан тримата се отправихме с колата към планинската верига, където бях ходил предния ден. Изкачихме се по същата пътека, по която бях поел аз, но вместо да спрем на високото плато, както аз бях направил, продължихме нагоре, докато стигнем върха на ниската планинска верига, а после се заспускахме към равнината.

Спряхме да починем на върха на висок хълм. Дон Хенаро избра място. Машинално седнах, както бях правил винаги в тяхна компания, като дон Хуан остана от лявата ми страна, а дон Хенаро от дясната, образувайки така триъгълник.

Дивата растителност пръскаше красиви влажни отблясъци. След краткотраен пролетен дъжд зеленината искреше омайно.

— Хенаро ще ти каже нещо — обърна се към мен изведнъж дон Хуан. — Ще ти разкаже за първата си среща със своя съюзник. Нали, Хенаро?

В гласа на дон Хуан се долавяше увещание. Дон Хенаро ме погледна и засвива устни, докато устата му заприлича на кръгла дупка. Той сви език към небцето и започна да отваря и затваря устата си, сякаш в спазми.

Дон Хуан го изгледа и силно се разсмя. Не знаех какво да мисля.

— Какво прави? — попитах дон Хуан.

— Той е кокошка! — каза той.

— Кокошка?

— Гледай, гледай устата му! Прилича на трътка на кокошка, която се готви да снесе яйце.

Спазмите на устата на дон Хенаро зачестиха. Погледът в очите му стана странен, налудничав. Устата му се отваряше, сякаш спазмите размиваха кръглата дупка. В гърлото му заклокочи крякане, той скръсти ръце на гърдите си с дланите навътре и най-безцеремонно изплю някаква пихтия.

— По дяволите! Не беше яйце — каза той със загрижено лице.

Стойката на тялото и изразът на лицето му бяха тъй комични, че не можах да сдържа смеха си.

— Сега, когато Хенаро едва не снесе яйце, може би ще ти каже за първата си среща със своя съюзник — настоя дон Хуан.

— Може би — каза дон Хенаро безразлично.

Помолих го да ми я разкаже.

Дон Хенаро стана, протегна ръце и гръб. Кокалите му изпукаха. После отново седна.

— Бях млад, когато за пръв път се сблъсках със съюзника си — каза накрая той. — Помня, че беше рано следобед. От зори бях излязъл в полето и вече се връщах у дома. Изведнъж иззад един храст излезе съюзникът и ми препречи пътя. Беше ме чакал там и ми предложи да се преборим. Понечих да му обърна гръб и да си ида, но ми дойде на ум, че съм достатъчно силен, за да се справя с него. Макар и да се страхувах. Студени тръпки полазиха по гърба ми и вратът ми се скова като дъска. Между другото, обикновено това е знак, че си готов, имам предвид, когато вратът ти се втвърди.

Разтвори ризата и ми показа гърба си. Стегна мускулите на врата, на гърба и на раменете. Направи ми впечатление великолепната мускулатура на този човек. Сякаш споменът за срещата беше задействал всеки мускул в неговото тяло.

— В такъв момент — продължи той — трябва винаги да затваряш уста.

Обърна се към дон Хуан и каза:

— Нали?

— Да — отвърна спокойно дон Хуан. — Сътресението, което човек получава, когато се сблъска с един съюзник, е толкова голямо, че може да си отхапе езика или да си избие зъбите. Тялото трябва да е изправено и добре стъпило на земята, а краката трябва да се вкопчат в почвата.

Дон Хенаро се изправи и ми показа правилната стойка: тялото му — леко сгънато в коленете, ръцете — отпуснати от двете страни, а пръстите — малко свити. Изглеждаше ненапрегнат и все пак твърдо стъпил на земята. За момент остана в това положение, а когато помислих, че се готви да седне, той изведнъж се понесе напред с един удивителен скок, сякаш на краката си имаше прикачени пружини. Движението му бе тъй неочаквано, че аз паднах по гръб; но докато падах, си представих ясно как дон Хенаро сграбчва някакъв човек или нещо, което има формата на човек.

Отново седнах. Дон Хенаро още поддържаше огромното напрежение на цялото си тяло, после рязко отпусна мускулите си, върна се на мястото, където беше преди, и седна.

— Карлос току-що видя твоя съюзник — отбеляза между другото дон Хуан, — но е още слаб и пада.

— Наистина? — попита дон Хенаро наивно и разшири ноздри.

Дон Хуан го увери, че съм видял.

Дон Хенаро отново подскочи с такава сила, че аз паднах настрани. Той направи скока си толкова бързо, че наистина не можах да разбера как от седящо положение е скочил на краката си, за да се понесе напред.

Двамата се разсмяха несдържано и тогава дон Хенаро промени смеха си във вой, много подобен на този на койот.

— Да не си помислиш, че трябва да скачаш чак като Хенаро, за да сграбчиш съюзника си — каза дон Хуан предупредително. — Хенаро скача добре, защото има съюзник, който му помага. Ти трябва само да си стъпил добре на земята, за да понесеш удара. Трябва да стоиш също като Хенаро, преди да скочи, след това подскачаш напред и сграбчващ съюзника.

— Най-напред трябва да си целуне медальона — намеси се дон Хенаро.

Дон Хуан каза с престорена строгост, че не нося медальон.

— Ами тетрадките му? — настоя дон Хенаро. — Трябва да направи нещо с тетрадките — да ги сложи някъде, преди да скочи, или поне да набие с тях съюзника.

— Дявол да ме вземе! — каза дон Хуан, на вид наистина изненадан. — Хич не съм помислил за това. Обзалагам се, че за пръв път съюзник ще бъде повален с тетрадки.

Когато смехът на дон Хуан и койотският вой на дон Хенаро стихнаха, всички бяхме в много добро настроение.

— И какво стана, когато сграбчи твоя съюзник, док Хенаро? — попитах аз.

— Силен удар беше — каза дон Хенаро след миг колебание. Сякаш подреждаше мислите си. — Никога не си бях представял, че ще стане така — продължи той. — Беше нещо, нещо, нещо… като нищо, което мога да ти кажа. След като го сграбчих, почнахме да се въртим като пумпал. Съюзникът ме завъртя, но аз не го пусках. Полетяхме във въздуха тъй шеметно, че нищо не можех да виждам. Всичко беше в мъгла. Въртенето не преставаше. Изведнъж усетих, че отново стоя на земята. Огледах се. Съюзникът не ме беше убил. Бях цял. Бях си аз! Тогава разбрах, че съм победил. Най-накрая се бях сдобил със съюзник. Заподскачах от радост. Приказно усещане! Приказно! Огледах се да видя къде са намирам. Мястото ми беше непознато. Помислих, че съюзникът навярно ме беше пренесъл по въздуха и ме бе пуснал някъде много далеч оттам, където бяхме започнали да се въртим. Поогледах се. Реших, че домът ми сигурно е на изток, и се упътих в тази посока. Беше още рано. Срещата със съюзника не бе продължила много. Скоро намерих пътека и съгледах група мъже и жени, които идваха към мен. Бяха индианци. Помислих, че са мацатеки. Заобиколиха ме и ме попитаха накъде отивам. „Отивам у дом в Икстлан“ — им казах. „Да не си се загубил?“ — попита ме някой. „Загубих се“ — казах аз. — „Защо?“ — „Защото Икстлан не е нататък. Икстлан е в обратната посока. Ние отиваме там“ — каза друг. „Ела с нас! — викнаха всички в глас. — Имаме храна!“

Дон Хенаро спря да говори и ме погледна така, сякаш очакваше да му задам въпрос.

— И какво стана? — попитах аз. — Отиде ли с тях?

— Не. Не отидох — каза той. — Защото те не бяха истински. Веднага го разбрах, в минутата, когато се появиха. Имаше нещо в гласовете им, в дружеското им поведение, което ги издаваше, особено когато поискаха да тръгна с тях. И взех, че избягах. Те завикаха след мен, замолиха ме да се върна. Виковете им ме преследваха, но аз продължих да бягам от тях.

— И кои бяха те! — попитах.

— Хора — отвърна рязко дон Хенаро. — Само дето не бяха истински.

— Били са като видения — обясни дон Хуан. — Като призраци.

— След като повървях — продължи дон Хенаро, — добих увереност. Знаех, че Икстлан е в посоката, в която се движа. По едно време видях по пътеката срещу мен да се задават двама мъже. И те приличаха на мацатеки. С тях вървеше магаре, натоварено с дърва. Минаха край мен и измърмориха: „Добър ден“. — „Добър ден!“ — казах аз и продължих пътя си. Не ми обърнаха никакво внимание и продължиха нататък. Забавих стъпка и уж без да искам, се обърнах да ги погледна. Вървяха, без да ги е грижа за мен. Изглеждаха истински. Затичах се след тях и завиках: „Чакайте, чакайте!“ А те хванаха магарето и застанаха от двете му страни, сякаш да запазят товара. „Загубих се в тези планини — им казах. — Накъде е пътят за Икстлан?“ Те посочиха пътя, по който вървяха. „Много си далече — каза единият. — От другата страна на ей онези планини. Пет-шест дена трябва да вървиш дотам“. После се обърнаха и продължиха нататък. Усетих, че това са истински индианци и ги помолих, да тръгна с тях. Повървяхме малко, единият от тях свали торбата с ядене и ме покани да хапна. Замръзнах. Нещо страшно чудновато имаше в начина, по който ми предлагаше храната. Тялото ми се изплаши, аз отскочих назад и се затичах. Двамата заявиха, че ако не тръгна с тях, ще загина в планината, и се опитаха да ме подмамят при себе си. Молбите им бяха много настойчиви, но аз побягнах от тях колкото мога по-бързо. Продължих да вървя. Тогава разбрах, че съм на правия път за Икстлан и че тези призраци се опитват да ме отклонят от пътя. Срещнах осмина такива; сигурно са знаели, че моята решителност е непреклонна. Стояха на пътя и ме гледаха с умоляващи очи. Повечето от тях предлагаха храна и друга стока, която навярно бяха тръгнали да продават, като невинни търговци, застанали край пътя. Нито спрях, нито ги погледнах. Късно следобед стигнах до една долина, която сякаш бях виждал. Имаше нещо познато в нея. Помислих, че съм идвал тука и преди, но ако беше така, значи се намирах на юг от Икстлан. Затърсих някои признаци, за да се ориентирам по-вярно и да поема по правия път, когато съгледах едно индианско момче, което гонеше кози. Сигурно беше на около седем години и бе облечено точно както съм бил облечен аз на неговата възраст. Напомни ми за мен самия, когато гонех двете кози на баща си. Известно време го наблюдавах; момчето говореше ту на себе си, също както бях правил и аз, ту на козите. Доколкото разбирах от козарство, добре се грижеше за тях. Беше усърдно и внимателно. Не ги биеше, нито се отнасяше жестоко с тях. Реших да го повикам. Когато му заговорих, то подскочи, избяга до една каменна площадка и занадзърта към мен иззад голям камък. Беше, изглежда, готово да хукне презглава. Хареса ми. Като че хем се страхуваше, хем намираше време да подгони козите си нататък. Дълго време му говорих; казах, че съм се загубил и че не зная пътя за Икстлан. Попитах го как се нарича това място и то каза, че е мястото, което и аз мислех. Това много ме зарадва. Разбрах, че вече съм намерил пътя, и се замислих за силата, която моят съюзник притежава, за да пренесе цялото ми тяло тъй далеч, докато мигнеш с очи. Благодарих на момчето поех нататък. То излезе от скривалището си и подкара козите по една почти незабележима пътека. Пътеката като че водеше надолу към долината. Извиках момчето, то не побягна. Тръгнах към него, а то скочи в храстите, когато го наближих съвсем. Запитах го защо е толкова предпазливо и му зададох няколко въпроса. „Накъде води тази пътека?“ — попитах. „Надолу“ — каза то. — „А къде живееш?“ — „Ей там“. — „Има ли много къщи там?“ — „Не, само една“. — „Къде са другите къщи?“ Момчето посочи неопределено към другия край на долината, точно както правят момчетата на неговата възраст. После тръгна с козите си надолу по пътеката. „Чакай — казах на момчето. — Много съм уморен и гладен. Заведи ме при твоите хора.“ — „Аз нямам свои хора“ — каза момчето и това ме потресе. Не зная защо, но гласът му ме разколеба. Като забеляза колебанието ми, момчето спря и се извърна към мен. „В моята къща няма никой — каза то. — Чичо си отиде, а жена му е на полето. Храна има колкото искаш. Много. Ела с мен.“ Това ме натъжи. Момчето също беше призрак. Издаваха го тонът на гласа му и настойчивостта. Призраците бяха наизлезли, за да ме уловят, но аз не се страхувах. Още бях като ням от срещата с моя съюзник. Искаше ми се да се разгневя и да се нахвърля върху съюзника и призраците, но като че ли не можех да се ядосам както обикновено, затова се отказах от опитите си. Поисках да се натъжа, защото това малко момче ми беше харесало, но не можех и се отказах и от това. Изведнъж осъзнах, че имам съюзник и че призраците няма какво да ми сторят. Тръгнах по пътеката след момчето. Другите призраци бързо се изпокриха, като се опитваха да ме прекатурят в някоя пропаст, но волята ми беше по-силна от тях. Сигурно бяха усетили това и престанаха да ме тормозят. След малко те просто застанаха встрани от пътеката, а от време на време някой от тях скачаше към мен, но аз ги спирах с волята си. Накрая ме изоставиха.

Дон Хенаро дълго не проговори.

Дон Хуан ме погледна.

— Какво стана после, дон Хенаро? — попитах аз.

— Продължих да вървя — заяви той най-спокойно.

Като че ли беше свършил разказа си и нямаше какво повече да добави.

Попитах защо, като са му предлагали храна, е решил, че са призраци. Не отговори. Опитах пак, като го попитах дали мацатеките имат обичай да отричат, че имат храна, или живо се интересуват от нещата, свързани с храна.

Той каза, че гласовете им и тяхната настойчивост да го примамят, а също и начинът, по който призраците говорят за храна, са отлики и че той знае това, защото съюзникът му помагал. Той наблегна, че сам никога не би забелязал тези особености.

— Съюзници ли бяха тези призраци, дон Хенаро? — попитах аз.

— Не. Бяха хора.

— Хора? Но нали каза, че са били призраци?

— Казах, че вече не са истински. След моята среща със съюзника нищо вече не беше истинско.

Дълго мълчахме.

— И какъв беше крайният резултат от това приключение, дон Хенаро? — попитах аз.

— Крайният резултат?

— Искам да кажа, кога и как стигна най-накрая до Икстлан?

Двамата тутакси избухнаха в смях.

— Това е за теб, значи, крайният резултат — отбеляза дон Хуан. — Тогава да го кажем така. Пътешествието на Хенаро не е имало краен резултат и никога няма да има краен резултат. Хенаро все още пътува за Икстлан!

Дон Хенаро ми хвърли пронизващ поглед, после обърна глава към далечината, на юг.

— Никога няма да стигна до Икстлан — каза той.

Гласът му беше решителен, но кротък, почти шепот.

— И все пак вътре в себе си… вътре в себе си понякога си мисля, че съм на една стъпка от него. И няма да го стигна. По моя път аз дори не намирам познатите пътни знаци, които едно време знаех. Вече нищо не е същото.

Дон Хуан и дон Хенаро се спогледаха. Имаше нещо много тъжно в този поглед.

— По моя път към Икстлан срещам само призраци — каза той тихо.

Погледнах дон Хуан. Не бях разбрал какво иска да каже дон Хенаро.

— Всяко същество, което Хенаро среща по пътя си за Икстлан, е мимолетно — обясни дон Хуан. — Например ти. Ти си призрак. Твоите чувства и твоето нетърпение са като на всички хора. Затова той казва, че среща само призраци-пътешественици по пътя си за Икстлан.

Изведнъж разбрах, че пътешествието на дон Хенаро е метафора.

— Значи, твоето пътешествие за Икстлан не е истинско — казах аз.

— Истинско е! — възкликна дон Хенаро. — Пътниците не са истински.

Кимна с глава към дон Хуан и каза натъртено:

— Този тук е единственият, който е истински. Светът е истински само когато съм с този тук.

Дон Хуан се усмихна.

— Хенаро ти разказа тази история — каза дон Хуан, — защото вчера ти спря света и той мисли, че ти също си видял, но ти си толкова глупав, че сам не си го разбрал. Непрекъснато му казвам, че си загадъчен и че рано или късно ще видиш. Във всеки случай, при втората ти среща с твоя съюзник, ако за теб има втора среща, ще трябва да се пребориш с него и да го укротиш. Ако оцелееш от този сблъсък, а съм сигурен, че ще оцелееш, защото си силен и си живял като воин, ще се озовеш в една непозната земя. Тогава, както е нормално за всички нас, първото, което ще поискаш да направиш, е да се върнеш в Лос Анджелис, Няма начин обаче да се върнеш в Лос Анджелис. Това, което си изпитал там, е загубено завинаги. Тогава ти естествено ще бъдеш магьосник, но това няма да помогне; в такъв момент важното за нас е фактът, че всичко, което обичаме или мразим, или към което се стремим, е вече зад нас. И все пак, чувствата в човека не умират, нито се изменят, и магьосникът поема по своя път обратно към дома, знаейки, че никога няма да го достигне, знаейки, че няма сила на земята, нито дори неговата смърт, която да го доведе до това място, до тези неща, до хората, които е обичал. Това ти разказа Хенаро.

Обяснението на дон Хуан беше като катализатор; изведнъж пълното въздействие на разказа на дон Хенаро ме потресе, когато започнах да свързвам всичко това с моя собствен живот.

— А хората, които обичам? — попитах дон Хуан. — Какво ще стане с тях?

— Всички те ще останат там зад теб — каза той.

— Няма ли как да ги възвърна? Мога ли да ги спася и да ги взема със себе си?

— Не. Твоят съюзник ще те отнесе сам към незнайни светове.

— Но аз мога да се върна в Лос Анджелис, нали? Мога да си взема автобуса или самолета и да отида там. Лос Анджелис пак ще бъде там, нали?

— Естествено — каза дон Хуан и се разсмя. — Там ще си бъдат и Мантека, и Темекула, и Тусън.

— И Текат — добави дон Хенаро много сериозно.

— И Пиедрас Неграс, и Транкитас — каза дон Хуан усмихнат.

Дон Хенаро задобавя още имена, същото направи и дон Хуан; и те се заеха да изброяват серия от най-комични и невероятни названия на градове и градчета.

— Летенето с твоя съюзник ще промени представата ти за света — каза дон Хуан. — Тази представа е всичко за теб, а когато тя се промени, променя се целият свят.

Той ми напомни, че веднъж му бях прочел едно стихотворение и сега ме помоли да му го кажа. Подсети ме с няколко думи и аз си спомних, че му бях чел стихове от Хуан Рамон Хименес. Това, което той имаше предвид, се наричаше „El Viaje Definitivo“ („Окончателното пътешествие“). Изрецитирах го.

… и аз ще си отида. Но птиците ще останат и ще пеят

и моята градина ще остане, зеленото дърво,

и неговият извор.

Много следобеди небесата ще са сини и лазурни,

камбаните във кулата ще пеят,

както те пеят днес следобед.

Хората, които ме обичаха, ще си отидат,

градчето ще се буди хубаво и ново всяка пролет.

Но духът ми ще се носи винаги печален

във същия потаен кът на моята градина със цветя.

— Ето това е чувството, за което говори Хенаро — каза дон Хуан. — За да бъде магьосник, човек трябва да пламти. Пламенният човек притежава земни неща, които са му скъпи — ако не друго, пътеката, по която ходи. Това, което ти каза Хенаро в своя разказ, е именно как Хенаро е оставил пламъка си в Икстлан: неговият дом, неговите хора, всичките неща, които е обичал. Сега той се скита само с чувствата си; понякога, както той казва, почти стига до Икстлан. Тук всички сме равни. За Хенаро то е Икстлан; за теб ще бъде Лос Анджелис; за мен…

Не исках дон Хуан да ми разказва за себе си. Той спря, сякаш бе прочел мислите ми.

Хенаро въздъхна и перифразира първите стихове от поемата:

— „Отидох си. А птиците останаха да пеят“.

За момент усетих прилив на някакво терзание и неописуема самота, която обгръщаше трима ни. Погледнах дон Хенаро и разбрах, че той като пламенен мъж сигурно е имал много сърдечни връзки, много неща, които е обичал и които е оставил зад гърба си. Ясно чувствах, че в този миг силата на неговия спомен ще рухне и че дон Хенаро е готов да се разридае.

Бързо отместих поглед. Пламъкът на дон Хенаро, върховната му самота ме просълзиха.

Погледнах дон Хуан. Той се взираше в мен.

— Можеш да оцелееш единствено като воин по пътя на познанието — каза той. — Защото изкуството на този воин е да изравни ужаса да си човек с чудото да си човек.

Взирах се в двамата, един подир друг. Очите им бяха бистри и благи. Бяха призовали някакъв прилив на непреодолима носталгия и когато се оказаха сякаш на ръба на риданията, задържаха приливната вълна. За миг помислих, че съм видял. Бях видял самотата на човека като една гигантска вълна, замръзнала пред мен, задържана от невидимата стена на метафората.

Мъката ми беше тъй всеобхватна, че усетих лекота. Прегърнах ги.

Дон Хенаро се усмихна и стана. Дон Хуан също стана и нежно постави ръка на рамото ми.

— Ще те оставим тук — каза той. — Прави, което смяташ за правилно. Съюзникът ти ще те чака в края на тази равнина.

Той посочи тъмната долина в далечината.

— Ако мислиш, че още не е дошъл твоят миг, не отивай на срещата — продължи той. — Нищо няма да спечелиш, ако избързаш. Искаш ли да оцелееш, трябва да си кристално чист и до смърт сигурен в себе си.

Дон Хуан си тръгна, без да ме поглежда, но дон Хенаро се обърна няколко пъти и ме подкани да вървя, като ми намигна и кимна с глава. Гледах ги, докато изчезнаха в далечината, сетне поех към колата си и потеглих. Знаех, че още не ми е дошло времето.

Край
Читателите на „Пътуване към Икстлан“ са прочели и: