Карлос Кастанеда
Пътуване към Икстлан (16) (Уроците на Дон Хуан)

15
Неправене

Сряда. 11 април 1962 година

Когато се върнахме в къщата му, дон Хуан ми поръча да работя по бележките си така, сякаш нищо не ми се е случило, и да не споменавам, нито дори сам да се занимавам със събитията, които бях преживял.

След един ден почивка той съобщи, че трябва за няколко дена да напуснем тази местност, защото било препоръчително да оставим известно разстояние между нас и тези елементи. Каза, че те дълбоко са ме разтърсили, макар аз да не съм забелязал въздействието им, но тялото ми не било още достатъчно чувствително. Не след дълго обаче съм щял сериозно да се разболея, ако не отида на моето „място на избор“, за да бъда пречистен и възроден.

Преди зори се отправихме с колата на север и след изтощително пътуване и бърз ход пеша пристигнахме на хълма късно следобед.

Дон Хуан, както бе правил преди, покри мястото, където навремето бях заспал, с малки клонки и листа. После ми даде шепа листа, които да поставя върху корема си, и ми каза да легна и да си почина. Стъкми място и за себе си, малко вляво от мен, на около метър и половина от главата ми, и също легна.

Само след няколко минути започнах да чувствам удивително приятна топлина и усетих върховно блаженство. Беше някакво усещане за физическо доволство, сякаш бях във въздуха. Напълно бях съгласен с твърдението на дон Хуан, че „леглото от нишки“ ще ме задържи във въздуха. Заразправях за това невероятно свойство на сетивата ми. Дон Хуан заяви най-категорично, че „леглото“ било направено тъкмо за тази цел.

— Не мога да повярвам, че е възможно! — възкликнах аз.

Дон Хуан взе думите ми за буквални и ме сгълча. Каза, че му е омръзнало да се държа като безкрайно важна личност, на която непрекъснато трябва да се доказва, че светът е непознат и дивен.

Направих опит да обясня, че едно риторично възклицание няма никакво значение. Той отвърна, че щом е така, бих могъл да подбера други думи. Изглежда сериозно го бях раздразнил. Понечих да се изправя и започнах да се извинявам, но той се разсмя, имитирайки начина, по който говорех, и даде за пример няколко смешни риторични възклицания, които също бих могъл да използвам. Накрая и аз се разсмях на нарочната абсурдност на някои от предложените от него алтернативи.

Той се закикоти и кротко ми напомни, че трябва да се оставя на усещането за люлеене.

Успокояващото чувство за покой и пълнота, което бях изпитал на това загадъчно място, събуди в мен някакви дълбоко скрити емоции. Заговорих за живота си. Признах, че никога никого не съм уважавал, нито харесвал, нито дори себе си, и винаги съм знаел, че по рождение съм лош, затова отношението ми към другите е било винаги забулено в известно самохвалство и дързост.

— Истина е — каза дон Хуан. — Ти изобщо не се харесваш.

Хлъцна от удоволствие и ми каза, че докато аз съм говорел, той „виждал“. Препоръча ми да не изпитвам угризения за онова, което съм постигнал, защото човек, без да усети, си придава важност, като изолира постъпките си, наричайки ги низки, грозни или порочни.

Размърдах се неспокойно и многолистното легло зашумоля. Дон Хуан каза, че ако искам да си почина, не бива да размествам листата и че трябва като него да лежа, без да мърдам. Добави, че във „виждането“ си се сетил за едно мое състояние. За момент се помъчи да намери точната дума и каза, че въпросното състояние е начин на мислене, особено характерен за мен. Описа го като някаква врата-капан, която неочаквано се отваря и ме поглъща.

Помолих го да се уточни. Той отговори, че е невъзможно да се уточни относно „виждането“.

Преди да успея да кажа още нещо той ми съобщи, че трябва да се отпусна, но да не заспивам, за да остана колкото може по-дълго в пълно съзнание. Каза, че „леглото от нишки“ било направено само за да позволи на един воин да изпадне в състояние на покой и благополучие.

С развълнуван глас дон Хуан заяви, че благополучието е състояние, което трябва да се възпитава, състояние, с което човек трябва да е запознат, за да го търси.

— Ти не знаеш какво представлява благополучието, защото никога не си го изпитвал — каза той.

Не бях съгласен с него. Но той продължи да спори, че благополучието е цел, към която човек нарочно трябва да се стреми. Каза, че единственото нещо, което съм знаел как да търся, било чувството на дезориентация, злополучие и обърканост.

Засмя се подигравателно и ме увери, че за да постигна подвига да се направя нещастен, трябва много упорито да работя и било абсурдно, че досега не съм разбрал как по същия начин мога да бъда пълноценен и силен.

— Номерът е на какво ще наблегнеш — каза той. — Ние сами се правим или на нещастни, или на силни. Обемът на работата е един и същ.

Затворих очи, отпуснах се отново и започнах да усещам как се люлея; известно време като че ли наистина се носех из пространството като лист. Макар да беше безкрайно приятно, това чувство някак ми напомни за времето, когато бях болен и ми се виеше свят, и усещах, че ще припадна. Помислих, че съм ял нещо развалено.

Чух, че дон Хуан ми говори, но не положих никакво усилие да го слушам. Опитах мислено да направя разбор на всичко, което бях ял през деня, но и тук не можах да задържа вниманието си. Сякаш нямаше никакво значение.

— Виж как се променя слънчевата светлина — каза той.

Гласът му беше ясен. Стори ми се, че прилича на вода — течен и топъл.

На запад небето абсолютно се опразни от облаци и слънцето грейна в пищни багри. Вероятно фактът, че дон Хуан ме насочваше, правеше този жълтеникав блясък на следобедното слънце да изглежда наистина великолепен.

— Нека този блясък те подпали — каза дон Хуан. — Преди да залезе днес слънцето трябва да се успокоиш и възстановиш, защото утре или в други ден ще се научиш как да не правиш.

— Какво да се науча да не правя? — попитах аз.

— Сега няма значение — каза той. — Почакай, докато отидем на онези планини от лава.

И той посочи към някакви далечни, назъбени, тъмни, страховити върхове на север.

Четвъртък, 12 април 1962 година

Пристигнахме на високото плато, опасващо планините от лава, късно следобед. В далечината тъмните кафяви планини изглеждаха почти зловещи. Слънцето бе слязло много ниско на хоризонта и озаряваше западния скат на втвърдената лава, оцветявайки тъмната кафеникава повърхност с ослепителен спектър от жълти багри.

Не можех да откъсна поглед. Тези върхове бяха наистина омагьосващи.

Ниските склонове на планината се видяха в края на деня. Растителността беше много оскъдна: тук-там кактуси и някакви високи треви, които растяха на туфи.

Дон Хуан спря да починем. Седна, грижливо подпря кратуните с храната до един камък и каза, че на това място ще се разположим за нощта. Беше избрал сравнително високо място. Оттам, където стоях, се виждаше доста надалече във всички посоки.

Денят беше облачен и здрачът бързо обгърна местността. Заех се да наблюдавам скоростта, с която алените облаци на запад губеха цвят и помръкваха в еднообразно плътно тъмносиво.

Дон Хуан стана и се упъти към храстите. Когато се върна, силуетът на планините потъмня. Седна до мен и привлече вниманието ми към нещо, което приличаше на естествено образувание по планините към североизток. Беше място, много по-светло от всичко наоколо. Докато цялата верига от вулканични планини изглеждаше еднакво тъмнокафява в здрача, мястото, което той сочеше, беше жълтеникаво или тъмнобежово. Не можех да си представя какво е. Дълго време се взирах в него. То сякаш се движеше; стори ми се, че пулсира. Когато присвих очи, то наистина се заогъва, сякаш раздвижено от вятъра.

— Съсредоточи погледа си в него! — заповяда ми дон Хуан.

В един момент, след като бях задържал погледа си за малко, почувствах, че цялата планинска верига се движи към мен. Чувството ми се подсилваше и от необичайното дразнене под лъжичката. Това болезнено състояние стана толкова остро, че се изправих.

— Седни! — изкрещя дон Хуан, но аз вече бях на крака.

От новия ъгъл на зрение жълтеникавото образувание падаше по-ниско отстрани на планината. Отново седнах, без да свалям поглед, и образуванието се премести по-високо. За миг се взрях в него и изведнъж всичко се подреди в нормалната перспектива. Осъзнах, че онова, което бях гледал, въобще не се намира на планината, а е парче жълтеникавозелен плат, което висеше от един висок кактус пред мен.

Разсмях се силно и обясних на дон Хуан, че здрачът ми е помогнал да си създам оптична илюзия.

Той стана и се запъти към мястото, където висеше парчето плат, взе го, сгъна го и го прибра в торбичката си.

— Защо направи това? — попитах аз.

— Защото това парче плат има сила — каза той небрежно. — За момент ти съвсем добре се оправяше с него и никой не може да каже какво щеше да се случи, ако бе останал да седиш.

Петък, 13 април 1962 година

С пукването на зората се отправихме към планината. Беше учудващо далече. По обяд навлязохме в един каньон. В плитките вирчета имаше малко вода. Седнахме да си починем в сянката на една надвиснала скала.

Върховете представляваха масивни струпвания на лава. През хилядолетията втвърдената лава се бе превърнала в набръчкани тъмнокафяви скали. Между камъните и в пукнатините тук-там растяха твърди треви.

Вдигнал поглед нагоре по почти отвесните стени на каньона, изпитвах загадъчно усещане в стомаха си. Стените бяха високи стотици метри и ме караха да чувствам как се затварят над мен. Слънцето грееше почти отгоре ни, малко на югозапад.

— Застани тук — каза дон Хуан и намести тялото ми така, че да мога да гледам в слънцето.

Каза ми да втренча поглед в склоновете над мен.

Гледката беше зашеметяваща. Величествените магмени висини сковаваха въображението ми. Зачудих се какво ли ще е било вулканичното изригване. Гледах стените на каньона от горе до долу на няколко пъти. Потънах в богатството от цветове върху скалната стена. Виждаха се точици от всички възможни оттенъци. На всяка скала имаше петънца светлосив мъх или лишеи. Погледнах точно над главата си и забелязах, че слънцето създава най-изящни отблясъци, когато докосва блестящите точици по втвърдената лава.

Загледах се в някаква част, където се отразяваше слънцето. Когато то се измести, яркостта й намаля, а после напълно угасна.

Насочих очи отвъд каньона и съгледах друга част, със същите изящни светлинни отблясъци. Казах на дон Хуан какво наблюдавам и тогава съзрях друга осветена област, после друга, на друго място, и още една, докато целият каньон се изпъстри с големи светли петна.

Зави ми се свят; затворех ли очи, още виждах блестящите светлини. Хванах глава с ръце и се опитах да пропълзя под надвисналата скала, но дон Хуан ме сграбчи здраво и ми заповяда да обърна поглед към стените на планината и да се опитам да си представя петна от плътна тъмнина сред полетата от светлина.

Не исках да гледам, защото блясъкът дразнеше очите ми. Казах, че това, което става с мен, е все едно да се взираш през прозореца в някоя слънчева улица и после да виждаш навсякъде прозоречната рамка като тъмен силует.

Дон Хуан заклати глава и се закикоти. Пусна ръката ми и отново седнахме под скалната козирка.

Набелязах впечатленията си за това, което ни заобикаляше, когато дон Хуан, след дълго мълчание, изведнъж заговори с театрален глас.

— Доведох те тук да научиш едно нещо — каза той и спря. — Ще се научиш да не правиш нищо. Можем и да поговорим за това, защото само така ще напреднеш. Мислех си, че сам можеш да усвоиш неправенето, без да е нужно да ти казвам как. Сгрешил съм.

— Не разбирам за какво говориш, дон Хуан.

— Няма значение — каза той. — Ще ти кажа нещо, което е много просто, но много трудно за изпълнение: ще говоря с теб за неправенето, макар да няма как да се говори за него, защото то е в центъра на всичко.

От време на време той поглеждаше втренчено в мен, а после каза, че трябва страшно да внимавам в това, което ще ми каже.

Затворих бележника си, но за мое учудване той настоя да продължа да пиша.

— Неправенето е толкова трудно и толкова силно, че не трябва да се споменава — продължи той. — Поне докато не спреш света; само тогава можеш свободно да говориш за него, ако така пожелаеш.

Дон Хуан се огледа, а сетне посочи голяма скала.

— Онази скала там е скала поради правенето — каза той.

Спогледахме се и той се усмихна. Почаках за обяснение, но той запази мълчание. Накрая се наложи да кажа, че не разбирам какво има предвид.

— Това е правене! — възкликна той.

— Моля?

— Това също е правене!

— За какво говориш, дон Хуан?

— Правенето е онова, което превръща тази скала в скала и този храст в храст. Правенето е това, което те превръща в теб самия и мен — в мен самия.

Казах му, че неговото обяснение не обяснява нищо. Той се разсмя и се почеса над слепоочията.

— Това е лошото на говоренето — каза той. — Винаги обърква нещата. Ако човек започне да говори за правенето, винаги завършва с разговор за нещо друго. По-добре направо да се действа. Тази скала например. Да я гледаш е правене, а да я видиш е неправене.

Трябваше да призная, че думите му нямаха никакъв смисъл за мен.

— Имат! Имат! — възкликна той. — Но ти си убеден, че нямат, защото това е твое правене. Такъв е начинът, по който ти постъпваш спрямо мен и света.

Отново посочи скалата.

— Тази скала е скала заради всичките неща, с които знаеш какво да правиш — каза той. — Аз наричам това правене. Един учен човек например знае, че скалата е скала само заради правенето, затова ако той не иска скалата да е скала, просто трябва да не прави. Разбра ли какво имам предвид?

Въобще не го разбирах. Той се разсмя и направи нов опит да ми обясни.

— Светът е свят, защото ти знаеш правенето, нужно да го превърне в такъв — каза той. — Ако не знаеше неговото правене, светът щеше да бъде различен.

Той ме заразглежда с любопитство. Спрях да пиша. Исках просто да го слушам. Продължи да ми обяснява, че без това правене около нас няма да има нищо познато.

Той се наведе, взе от земята между палеца и показалеца на лявата си ръка малко камъче и го вдигна пред очите ми.

— Това е камъче, защото ти знаеш правенето, нужно да го превърне в камъче — каза той.

— Какво казваш? — попитах аз с най-неподправено недоумение.

Дон Хуан се усмихна. Изглежда се опитваше да прикрие известно чувство на лукава радост.

— Не зная защо си толкова объркан — каза той. — Ти си избра думите като средство за общуване. Трябва да си на седмото небе от радост.

Погледна ме загадъчно и повдигна два-три пъти вежди. После отново посочи малкото камъче, което държеше пред очите ми.

— Казвам, че превръщаш ей това в камъче, защото знаеш правенето, нужно за него — каза той. — А за да спреш света, трябва да спреш правенето.

Сякаш му беше ясно, че още не съм го разбрал, и се усмихна, клатейки глава. После взе една вейка и посочи неравния ръб на камъчето.

— При това малко камъче — продължи той — първото нещо, от което зависи правенето му, е да го смали до такъв размер. Затова най-правилно е, както би сторил и един воин, ако иска да спре света, да уголеми малкото камъче или всяко друго нещо чрез неправене.

Той стана и постави камъчето върху един по-голям камък, а после ме помоли да пристъпя и отблизо да го разуча. Каза ми да погледна дупчиците и извивките на камъчето и да се опитам да схвана най-дребните подробности. Каза, че ако откроя подробностите, дупчиците и извивките ще изчезнат и аз ще разбера какво означава неправенето.

— Днес това проклето камъче май ще те подлуди — каза той.

Трябва да съм имал доста слисан вид. Той ме погледна и гръмогласно се разсмя. После се престори, че се ядосва на камъчето и го удари два-три пъти с шапката си.

Подканих го да изясни целта си. Заспорих, че ако направи някакво усилие, ще съумее да обясни каквото поиска.

Той ме изгледа хитро и заклати глава, сякаш положението беше безнадеждно.

— Разбира се, че всичко мога да обясня — каза той разсмян. — Но ти ще го разбереш ли?

Останах смаян от намека му.

— Правенето ти помага да разграничиш камъчето от големия камък — продължи той. — Ако искаш да научиш неправенето, да кажем например, че ще трябва да ги свържеш.

Посочи малката сянка, която камъчето хвърляше на големия камък, и каза, че ги свързва не сянката, а лепило. После се обърна и се отдалечи, заявявайки, че ще дойде по-късно, за да провери какво правя.

Дълго време се взирах в камъчето. Не можех да съсредоточа вниманието си, на най-дребните подробности в дупчиците и извивките, но мъничката сянка, която камъчето хвърляше върху големия камък, ставаше страшно интересна. Дон Хуан беше прав: приличаше на лепило. Движеше се и се местеше. Имах впечатлението, че се отцежда изпод камъчето.

Когато дон Хуан се върна, аз му разказах каквото бях наблюдавал в сянката.

— Добро начало — каза той. — Един воин може да разкаже всякакви неща за сенките.

После ми предложи да взема камъчето и да го заровя някъде.

— Защо? — попитах аз.

— Дълго време си го наблюдавал — каза той. — У него вече има нещо от теб. Един воин винаги се старае да повлияе на силата на правенето, като я промени в неправене. Правене ще бъде, ако оставиш камъчето да си лежи ей там, защото то си е просто едно малко камъче. Неправенето ще означава да продължиш да се занимаваш с това камъче, сякаш то е нещо далеч повече от един обикновен камък. В този случай камъчето се е пропивало в теб дълго време и сега то — това си ти и като такова не можеш да го оставиш да си лежи на земята, а трябва да го заровиш някъде. Ако имаш лична сила, обаче, неправенето ще се състои в това да превърнеш камъчето в силен предмет.

— Мога ли сега да направя това?

— Животът ти не е толкова напреднал, за да го правиш. Ако можеше да виждаш, щеше да разбереш, че твоята сериозна загриженост е превърнала това камъче в нещо съвсем непривлекателно, затова най-доброто, което можеш да направиш, е да изкопаеш една дупка, да го заровиш и да оставиш земята да погълне тежестта му.

— Вярно ли е всичко това, дон Хуан?

— Да се отговори с „да“ или „не“ на твоя въпрос е правене. Но тъй като ти учиш неправене, трябва да ти кажа, че действително няма никакво значение дали всичко това е вярно или не. Тъкмо тук един воин има предимство над обикновения човек. Един обикновен човек се интересува дали нещата са истински или не, докато воинът не се интересува. Един обикновен човек постъпва по определен начин с нещата, за които знае, че са истински, и по различен начин с ония, за които знае, че не са истински. Щом е казано, че нещата са истински, той действа и вярва в това, което прави. Но ако е казано, че нещата не са истински, те не го интересуват повече или той не вярва в онова, което прави. От друга страна, един воин действа и в двата случая. Ако е казано, че нещата са истински, той ще действа, за да прави. Казано ли е, че нещата не са истински, той пак ще действа, за да не прави. Разбираш ли ме?

— Не, въобще не разбирам какво имаш предвид — казах аз.

Думите на дон Хуан ме настървиха. Не можех да схвана какво казва. Заявих му, че това са брътвежи, че той ми се подиграва, и казах, че аз не съм безупречен дори по отношение на онова, което най-обичам да правя: говоренето. Той наистина се развесели от словесната ми тирада и я намери за грешна и неадекватна.

— Щом си решил всичко да оправиш с устата, бъди тогава устат воин — каза той и се разтресе от смях.

Почувствах се унижен. Ушите ми забръмчаха. Усетих неприятна топлина в главата си. Бях действително смутен и вероятно зачервен в лицето.

Станах, упътих се към чапарала и зарових камъчето.

— Позаядох се малко с теб — каза дон Хуан, когато се върнах и отново седнах. — И въпреки това зная, че щом не говориш, значи, не разбираш. Говоренето за теб е правене, но говоренето не е подходящо и ако искаш да узнаеш какво искам да кажа с това неправене, нужно е да направиш едно малко упражнение. Тъй като в момента се занимаваме с неправене, няма значение дали сега ще направиш упражнението или в рамките на следващите десет години.

Накара ме да легна, пое дясната ми ръка и я преви в лакътя. После обърна китката, докато дланта се извие напред: сви пръстите ми, така че ръката ми да заеме положение, сякаш държи бравата на врата, а сетне започна да движи цялата ми ръка напред и назад, описвайки кръгове, което приличаше на тласкане и дърпане на лост, прикрепен към колело.

Дон Хуан каза, че един воин извършвал такова движение винаги, когато искал да изтласка нещо от тялото си, нещо като болест или нежелано чувство. Правел го, за да изтласква и издърпва въображаема противодействаща сила, докато не усети, че някакъв тежък предмет или твърдо тяло спира свободните движения на ръката. При това упражнение неправенето се състоеше в непрекъснатото му повтаряне, докато с ръката човек почувства тежкото тяло, независимо от факта, че човек никога не би могъл да повярва във възможността да го почувства.

Задвижих ръката си и след малко китката ми се вледени. Бях започнал да чувствам някаква мекота в ръката си. Сякаш гребях с гребло в някаква тежко подвижна и лепкава течност.

Внезапно дон Хуан посегна и сграбчи ръката ми, за да я спре. Цялото ми тяло потрепера, сякаш разтърсено от невидима сила. Той ме заразглежда така, както седях, а после ме заобиколи и седна отново на мястото, където беше преди.

— Достатъчно — каза той. — Друг път пак можеш да направиш това упражнение, когато събереш повече лична сила.

— Да не съм направил нещо лошо?

— Не. Неправенето е само за много силни воини, а ти нямаш сили да се справиш още с него. Сега само ще улавяш разни страховити неща с ръката си. Затова прави го малко по малко, докато ръката ти вече не се изстудява. Когато ръката ти започне да остава топла, ти действително ще можеш да почувстваш с нея линиите на света.

Той замълча, сякаш да ме остави малко да помисля за линиите. Но преди да успея да го сторя, започна да обяснява, че имало безброй линии, които ни свързвали с нещата. Каза, че упражняването на неправенето, което току-що описал, би помогнало на всеки да почувства една линия, дошла от движещата се ръка — линия, която човек може да постави или захвърли, където поиска. Дон Хуан каза, че това било само упражнение, защото линиите, образувани от ръката, не били достатъчно трайни, за да бъдат на практика действително ценни.

— Един човек на знанието използва други части от тялото си, за да произведе трайни линии — каза той.

— Кои части на тялото, дон Хуан?

— Най-трайните линии, които произвежда един човек на знанието, идват от средата на тялото — каза той. — Но той може да ги прави и с очите си.

— Истински ли са тези линии?

— Естествено.

— Можеш ли да ги видиш и докоснеш?

— По-добре да се каже, че можем да ги почувстваме. Най-трудно е за един воин да разбере, че светът е чувство. Когато човек неправи, той чувства света, а човек чувства света чрез неговите линии.

Замълча и любопитно ме заразглежда. Вдигна вежди и отвори очи, а сетне запримигва. Приличаше на птица, която примигва. Почти незабавно ми стана неловко и нелепо. Като че ли нещо ме натискаше по стомаха.

— Разбираш ли какво искам да кажа? — попита дон Хуан и отмести поглед.

Споменах, че съм усетил гадене, а той отвърна съвсем спокойно, че знае и че се опитва да ме накара да почувствам линиите на света през неговите очи. Не можех да приема твърдението, че самият той ме е накарал да се почувствам така. Изразих на глас съмненията си. Трудно бих могъл да си представя как той ще предизвика у мен усет за гадене, тъй като не ми бе направил нищо във физическия смисъл на думата.

— Неправенето е много просто, но много трудно — каза той. — Не става въпрос за разбирането, а за овладяването му. Виждането например е последната придобивка на човека на знанието, а виждането се постига само когато човек е спрял света с помощта на техниката на неправенето.

Неволно се усмихнах. Не бях разбрал това, което казваше.

— Когато човек прави нещо на хората — каза той — трябва да се грижи само как да представи нещата на техните тела. Това правех и аз с теб досега, оставях на тялото ти да разбере всичко. Какво значение има дали ти си го разбрал или не?

— Това не е честно, дон Хуан. Аз искам да разбера всичко, иначе идването тук ще е само загуба на времето ми.

— Загуба на времето ти! — възкликна той, като пародираше гласа ми. — Я го виж какъв е самонадеян.

Стана и ми съобщи, че тръгваме на поход към върха на възвишенията вдясно от нас.

Изкачването до върха беше направо съсипващо. Това си беше направо алпинизъм, само дето нямахме въжета, които да ни помагат и предпазват. Дон Хуан непрекъснато ми повтаряше да не поглеждам надолу; и той буквално трябваше да ме тегли няколко пъти, когато бях започнал да се плъзгам надолу по скалата. Страшно се притеснявах, че дон Хуан, който беше толкова възрастен, трябва да ми помага. Казах му, че съм в лоша форма, защото ме мързи да правя упражнения. Той ми отговори, че щом веднъж човек е достигнал до някаква степен на лична сила, повече не били необходими нито упражнения, нито тренировки, тъй като единственото, от което имало нужда, за да бъдеш в безупречна форма, било да се заемеш с неправене.

Когато стигнахме до върха, аз легнах. Щях да повърна. Той ме затъркаля напред-назад с крак, както преди бе правил веднъж. Малко по малко това движение възстанови физическото ми равновесие. Но усещах, че съм нервен. Сякаш очаквах изведнъж нещо да се появи. Неволно погледнах два-три пъти от двете си страни. Дон Хуан не каза нищо, само погледна по посока на моя поглед.

— Особено нещо са това сенките — каза внезапно той. — Сигурно забеляза, че една ни следи.

— Нищо подобно не съм забелязал — запротестирах високо аз.

Дон Хуан каза, че тялото ми е забелязало преследвача, макар най-упорито да отказвам, и ме увери с поверителен глас, че няма нищо необикновено да ни следи някаква сянка.

— Това е просто сила — каза той. — Тези планини изобилстват от тях. Това е един от тези елементи, които те подплашиха миналата нощ.

Поисках да узная дали наистина мога да я видя. Той заяви, че през деня мога само да усещам присъствието й.

Пожелах да ми обясни защо я нарича сянка, когато то очевидно не прилича на сянката на камък. Той отговори, че и двете имат еднакви очертания — значи и двете са сенки.

Посочи голям камък точно пред нас.

— Погледни сянката на този камък — каза той. — Сянката е камъкът и все пак не е. Когато гледаш камъка, за да разбереш какво представлява, това е правене, а да гледаш сянката му е неправене.

— Сенките са като врати, вратите на неправенето. Човекът на знанието например може да каже какви са най-съкровените чувства на хората само като наблюдава сенките им.

— В тях има ли движение? — попитах аз.

— Може да ти се стори, че в тях има движение, а можеш да кажеш, че в тях се виждат линиите на света, можеш даже да кажеш, че от тях извират чувства.

— Но как могат чувствата да извират от сенките, дон Хуан?

— Когато вярваш, че сенките са си просто сенки, това е правене — обясни той. — Глупаво е някак да го вярваш. Помисли така: всичко в света е тъй необяснимо, че сигурно и сенките са необясними. В края на краищата това, което ги прави сенки, е нашето правене.

Последва продължително мълчание. Не знаех какво друго да кажа.

— Наближава края на деня — каза дон Хуан, поглеждайки небето. — Трябва да използваш този бляскав залез, за да изпълниш едно последно упражнение.

Той ме поведе към едно място, където имаше два зъбера, високи човешки бой, успоредни един на друг, на около метър, метър и половина един от друг. Дон Хуан спря на десетина метра от тях, с лице на запад. Отбеляза къде да застана и ми каза да гледам сенките на зъберите. Каза ми да ги наблюдавам и да си кръстосвам очите — както обикновено ги кръстосвах, когато оглеждах земята, за да намеря място за почивка. Изясни заръката си, като каза, че когато се търси място за почивка, се гледа, без погледът да се съсредоточава, но когато гледам сенките, трябва да кръстосвам очи и все пак да държа яркия образ на фокус. Целта беше едната сянка да се наложи над другата, като се кръстосат очите. Той обясни, че с този процес човек може да уточни чувството, което се излъчва от сенките. Направих забележка относно неясните му обяснения, но той настоя, че наистина нямало как да опише онова, което мислел.

Моят опит да извърша упражнението беше неуспешен. Мъчих се, докато ме заболя главата. Дон Хуан никак не се интересуваше от неуспеха ми. Той се изкатери на един куполообразен зъбер и извика от върха, казвайки ми да потърся два малки, дълги и тесни скални къса. С ръце показа колко големи ги иска.

Намерих два къса и му ги подадох. Дон Хуан ги постави в две пукнатини на трийсетина сантиметра един от друг, накара ме да застана над тях, обърнат на запад, и ми каза да направя същото упражнение с техните сенки.

Този път се случи нещо съвсем различно. Почти веднага успях да кръстосам очи и да забележа отделните сенки, сякаш се бяха слели в една. Забелязах, че гледането, без да наслагвам образите, придаваше на сянката, която си бях оформил, невероятна дълбочина и някаква прозрачност. Смаян се вторачих в нея. Всяка дупчица в скалата, там, където бях фокусирал очите си, беше ясно откроена; а съставната сянка, която бе насложена върху им, беше като слой с неописуема прозрачност.

Внимавах да не мигна, от страх да не загубя образа, който едва задържах. Накрая очите ме заболяха и трябваше да мигна, но въобще не загубих гледката на подробностите. Всъщност щом зеницата се навлажни, образът стана още по-ясен. В този момент забелязах, че гледам сякаш от неизмерима висота към един свят, който никога не съм виждал. Забелязах също, че мога да оглеждам пространството около сянката, без да губя фокуса на визуалното си възприятие. Тогава за миг у мен изчезна мисълта, че гледам камък. Усетих как се спускам в един свят, по-необятен от всичко досега. Това изключително възприятие трая секунда и след това всичко се преобърна. Автоматично погледнах нагоре и видях дон Хуан, който бе застанал точно над камъните с лице към мен. Беше препречил с тялото си слънчевата светлина.

Описах му необичайното усещане и той ми обясни, че е бил принуден да го прекъсне, защото видял, че за малко съм щял да се изгубя в него. Добави, че всички ние имаме естествената наклонност да се отдаваме на такива чувства, щом се появят, и така аз почти съм превърнал неправенето в моето познато правене. Каза, че трябвало просто да задържа гледката, без да й се предавам, защото правенето фактически било потъване.

Разсърдих се и му казах, че е трябвало предварително да ми каже какво да очаквам и какво да направя, но той заяви, че нямало как да разбера дали ще успея да слея сенките или не.

Трябваше да призная, че бях неизказано озадачен от това неправене. Дон Хуан заяви, че трябва да съм доволен от стореното, защото за пръв път съм постъпил правилно, че като съм намалил света, аз съм го увеличил и макар да съм бил много далеч от усещането за линиите на света, правилно съм използвал сянката на камъните като врата към неправенето.

Твърдението, че съм увеличил света, като съм го намалил, безкрайно ме заинтригува. Детайлите на камъка, на неголямото място, където бях съсредоточил погледа си, бяха тъй ясни и тъй точно очертани, че върхът на заобления зъбер стана необятен свят за мен; и все пак той беше наистина една смалена гледка на камъка. Когато дон Хуан препречи светлината и аз осъзнах, че съм се загледал, както обикновено правех, точният детайл се замъгли, мъничките дупчици в нагънатия скален къс се уголемиха, кафявият цвят на изсъхналата лава стана непроницаем и всичко загуби бляскавата прозрачност, която бе превърнала отломъка в същински свят.

После дон Хуан пое двата камъка, постави ги внимателно в един дълбок процеп и седна с кръстосани крака, обърнат на запад, на мястото, където бяха камъните. Потупа мястото до себе си с лявата ръка и ми каза да седна.

Дълго време не проговорихме. После хапнахме, отново в мълчание. Едва след като слънцето бе залязло, той внезапно се извърна и ме попита как върви моето сънуване.

Разказах му, че в началото ми е било лесно, но че в момента съвсем съм престанал да намирам ръцете си в своите сънища.

— Когато си започнал да сънуваш, използвал си моята лична сила, затова е било по-лесно — каза той. — Сега си празен. Но трябва да продължиш опитите, докато си набавиш достатъчно своя сила. Нали разбираш, сънуването е неправене на сънища и щом неправенето върви, ще тръгне и сънуването. Важното е да не преставаш да търсиш ръцете си, дори да не вярваш, че това, което правиш, има някакъв смисъл. Всъщност, както ти казах и преди, един воин няма нужда да вярва, защото, докато продължава да действа, без да вярва, той е в процес на неправене.

За миг се спогледахме.

— Нищо друго не мога да ти кажа за сънуването — продължи той. — Каквото и да ти кажа, ще бъде неправене. Но ако възприемаш неправенето директно, сам ще разбереш какво да правиш при сънуването. Засега обаче е важно да намираш ръцете си и аз съм уверен, че ще го постигнеш.

— Не зная, дон Хуан. Нямам доверие в себе си.

— Не става дума за доверие. Цялата работа е дали воинът ще се бори; а ти ще продължиш да се бориш, ако не под властта на своята сила, то може би под въздействието на някой достоен противник или с помощта на някои съюзници — като този, който вече те следва.

Неволно махнах конвулсивно с дясната си ръка. Дон Хуан каза, че тялото ми знаело повече, отколкото съм подозирал, защото силата, която ни преследвала, била вдясно от нас. Той ми довери с нисък глас, че на два пъти през този ден съюзникът така се доближил до мен, че той трябвало да се намеси и да го спре.

— През деня сенките са вратите на неправенето — каза той. — Ала нощем, тъй като в тъмнината има много малко правене, всичко е сянка, включително съюзниците. Вече съм ти казвал това, когато те учех да се движиш с походката на силата.

Изсмях се високо и се уплаших от собствения си смях.

— Всичко, на което съм те учил досега, е част от неправеното — продължи той. — Воинът прилага неправенето спрямо всичко в този свят и въпреки това не мога да ти кажа повече от казаното днес. Трябва да оставиш собственото си тяло да открие силата и чувството на неправенето.

Изпаднах в нов пристъп на безсмислен нервен кикот.

— Глупаво е от твоя страна да презираш загадките на света само защото знаеш правенето на презрение — каза той със сериозна физиономия.

Уверих го, че нищо и никого не презирам, че по-скоро съм нервен и неосведомен повече, отколкото той си мисли.

— Винаги съм бил такъв — казах аз. — Искам обаче да се променя, а не зная как. Ужасно непохватен съм.

— Вече ми е известно, че се мислиш за некадърник — каза той. — Това е твоето правене. За да повлияеш на това правене, обаче, препоръчвам ти да научиш друго правене. Отсега нататък, в продължение на осем дена, искам да се лъжеш сам. Вместо да си казваш истината, че си грозен и некадърен, и непохватен, ще си казваш, че си точно обратното, съзнавайки че се лъжеш и че си направо безнадежден.

— Но какъв е смисълът да се лъже човек така, дон Хуан?

— Това може да се закачи за друго правене и след това можеш да разбереш, че и двете правенета са лъжовни, недействителни и че за което и да се закачиш, е губене на време, защото единственото истинско нещо е съществото в теб, което ще умре. Достигането до това същество е неправенето на теб самия.