Метаданни
Данни
- Серия
- Учението на дон Хуан (3)
- Включено в книгата
-
Пътуване към Икстлан
Уроците на Дон Хуан - Оригинално заглавие
- Journey to Ixtlan: The Lessons of Don Juan, 1972 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Юлия Бучкова-Малеева, 1984 (Пълни авторски права)
- Форма
- Мемоари/спомени
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,4 (× 24гласа)
- Вашата оценка:
История
- —Добавяне
- —Корекция
9
Последната битка на земята
Понеделник, 24 юли 1961 година
Следобед, след като бяхме бродили с часове из пустинята, дон Хуан избра едно кътче за почивка в сенчеста местност. Щом седнахме, той заговори. Каза, че съм научил за лова, но не съм се променил колкото той иска.
— Не е достатъчно да знаеш как да тъкмиш и зареждаш капани — каза той. — Ловецът трябва да живее като ловец, за да получи най-много от живота си. За нещастие промените са трудни и стават много бавно; понякога за човека са нужни години, за да се убеди в необходимостта да се промени. На мен ми бяха нужни години, но може би не съм имал дарбата да стана ловец. Според мен най-трудно беше да поискам да се променя.
Уверих го, че разбирам какво иска да каже. Всъщност, тъй като бе започнал да ме учи как да ловувам, аз също бях захванал да проверявам постъпките си. Най-драматичното откритие за мен навярно беше, че харесвам постъпките на дон Хуан. Харесваше ми като личност. В поведението му имаше нещо стабилно; начинът, по който се държеше, не оставяше никакво съмнение за съвършенството му и все пак той нито веднъж не изтъкна предимството си над мен, за да поиска нещо. Интересът му да промени моя начин на живот според мен приличаше на едно безпристрастно насочване или може би се сливаше с авторитетното тълкуване на моите пропуски. Беше ме направил прекалено чувствителен към неуспехите ми и все пак не можех да разбера как неговите постъпки щяха да ме поправят. Искрено вярвах, че в светлината на онова, което желаех да постигна в живота си, постъпки като неговите биха ми донесли само беди и несгоди и именно в това беше моята безизходица. Аз обаче се бях научил да уважавам неговото съвършенство, което винаги се бе изразявало в красота и точност.
— Реших да променя тактиката — каза той.
Помолих го да се изясни; твърдението му беше неясно и не бях сигурен дали се отнася за мен или не.
— Добрият ловец променя постъпките си, когато поиска — отговори той. — Сам го знаеш.
— Какво имаш предвид, дон Хуан?
— Ловецът трябва не само да познава навиците на жертвата си, но трябва да знае, че на тази земя има сили, които направляват хората и животните и всичко, което живее по нея.
Той спря да говори. Почаках, но той изглежда, бе дошъл до края на това, което имаше да каже.
— За какви сили говориш? — попитах аз след дълго мълчание.
— Сили, които направляват живота и смъртта ни.
Дон Хуан спря да говори и сякаш правеше огромни усилия, за да реши какво да каже. Потърка ръце и поклати глава, издувайки бузи. На два пъти ми даде знак да мълча, когато понечвах да го помоля да обясни загадъчните си твърдения.
— Няма да можеш лесно да се спреш — каза накрая той. — Зная, че си твърдоглав, но това няма значение. Колкото по-твърдоглав си, толкова по-добре ще бъде накрая, когато успееш да се промениш.
— Правя, каквото мога — казах аз.
— Не, не съм съгласен. Не правиш, каквото можеш. Каза това само защото ти звучи хубаво; всъщност ти говориш така за всичко, което правиш. Години наред правиш, каквото можеш, без никаква полза. Трябва нещо да се стори, за да се промениш.
Както обикновено, усетих вътрешна необходимост да се защитя. По правило дон Хуан, изглежда се стремеше да ме улучи в най-слабото ми място. После си спомних, че всеки път, когато се опитвах да се защитя от критиката му, накрая се чувствах като глупак и спрях, преди да съм започнал дългата си обяснителна реч.
Дон Хуан ме изгледа с любопитство и се разсмя. Каза ми много мило, че, както вече ми е обяснявал, всички сме глупаци: аз не бях изключение.
— Ти винаги се чувстваш задължен да обясняваш постъпките си, сякаш си единственият човек на земята, който греши — каза той. — Това е старото ти чувство за значимост. Голям запас имаш; твърде голяма е и биографията ти. От друга страна, ти не поемаш отговорност за постъпките си; не използваш смъртта си като съветник и, освен всичко това, си прекалено достъпен. С други думи, животът ти е объркан толкова, колкото и преди да те срещна.
Отново изпитах неподправен пристъп на гордост и желание да започна спор за това колко не е прав. Той направи знак да замълча.
— Човек трябва да поема отговорност за това, че живее в един необикновен свят — каза той. — Знаеш колко необикновен е този свят, нали?
Кимнах с глава утвърдително.
— Не говорим за едно и също нещо — каза той. — За теб светът е необикновен, защото, ако не се отегчаваш, си скаран с него. За мен светът е необикновен, защото е удивителен, страшен, тайнствен, неразгадаем; мен ме интересува да те убедя да поемаш отговорност, че живееш тук, в този чуден свят, в тази приказна пустош, в това приказно време. Исках да те убедя, че трябва да се научиш да правиш всичко съзнателно, защото ще останеш тук за кратко време, всъщност прекалено кратко, за да бъдеш свидетел на всичките му чудеса.
Настоях, че е съвсем човешко да си отегчен от света или да си скаран с него.
— Щом е така, промени го — отговори сухо той. — Ако не реагираш на това предизвикателство, все едно че си мъртъв.
И той ме накара да назова нещо, някоя област, която да е съсредоточавала всичките ми мисли. Назовах изкуството. Винаги бях желал да стана художник и години наред се опитвах да рисувам. Все още бях изпълнен с мъчителния спомен за своя неуспех.
— Ти никога не си поемал отговорността за това, че живееш в този неразгадаем свят — каза той с упрек в гласа. — Затова никога не си станал художник и може би никога няма да станеш ловец.
— Толкова мога, дон Хуан.
— Не. Не знаеш колко можеш.
— Правя, каквото мога.
— Отново грешиш. Можеш да правиш и повече. Има едно просто нещо, което при теб не е в ред — мислиш, че имаш много време.
Той замълча и ме погледна така, сякаш очакваше реакцията ми.
— Мислиш, че имаш много време.
— Много време за какво, дон Хуан?
— Мислиш, че животът ти ще продължи вечно.
— Не. Не мисля.
— Тогава щом не мислиш, че животът ти ще продължи вечно, какво чакаш още? Защо се колебаеш да се промениш?
— А не ти ли е хрумвало, дон Хуан, че може да не искам да се променям?
— Да, хрумвало ми е. И аз не исках да се променя, също като теб. Обаче аз не харесвах живота си; беше ми омръзнал точно като на теб. Сега пък не ми стига.
Разпалено заявих, че неговата настойчивост да променя начина си на живот е страшна и необоснована. Казах, че наистина съм съгласен с него за някои неща, но обикновеният факт, че той винаги е учителят, който пуска стрелите, правеше положението неизгодно за мен.
— Нямаш време за такива представления, глупчо — каза той сурово. — Това, което правиш сега, може да е последното нещо, което правиш на тази земя. Може да е и последната ти битка. Няма сила, която да може да гарантира, че ти ще живееш още една минута.
— Зная — казах аз с едва сдържан гняв.
— Не. Не го знаеш. Ако знаеше това, щеше да бъдеш ловец.
Заспорих, че съзнавам предстоящата си смърт, но е безсмислено да говоря или мисля за нея, тъй като не мога да направя нищо, за да я избягна. Дон Хуан се разсмя и заяви, че приличам на комедиант, който повтаря механично действията си.
— Ако това беше последната ти битка на земята, щях да кажа, че си идиот — каза спокойно той. — Хабиш последната си постъпка, за да изпадаш в глупаво настроение.
За момент останахме безмълвни. Мислите ми бушуваха напосоки. Той, разбира се, беше прав.
— Нямаш време, приятелю, нямаш време. Никой от нас няма време — каза той.
— Съгласен съм, дон Хуан, но…
— Не се съгласявай веднага с мен — рязко се сопна той. — Вместо да се съгласяваш тъй лесно, по-добре действай. Поеми предизвикателството. Промени се.
— Как — просто така?
— Така. Промяната, за която говоря, никога не става постепенно — тя става изведнъж. А ти не се готвиш за този внезапен акт, който ще доведе до пълна промяна.
Струваше ми се, че си противоречи. Обясних, му, че щом се готвя за промяна, значи се променям постепенно.
— Въобще не си се променил — каза той. — Затова вярваш, че се променяш малко по малко. И все пак може някой ден да останеш изненадан, като внезапно се промениш без никакво предупреждение. Зная, че е така, и затова не губя интерес да те убеждавам.
Не можех да продължавам спора. Не бях сигурен точно какво искам да кажа. След миг мълчание дон Хуан продължи да изяснява мисълта си.
— Може би трябва да го кажа другояче — каза той. — Бих ти препоръчал да забележиш колко малко сме уверени, че животът ни ще продължи безкрайно. Току-що казах, че промяната идва изведнъж и неочаквано, смъртта също. Какво, според теб, може да се направи?
Помислих, че задава риторичен въпрос, но той повдигна вежди, подканяйки ме да отговоря.
— Да се живее колкото може по-щастливо — казах аз.
— Правилно! Но познаваш ли някой, който да живее щастливо?
Първата ми мисъл беше да кажа „да“; реших, че мога да назова няколко души, които знам, за пример. Като се замислих отново, обаче, разбрах, че усилието ми ще бъде само един напразен опит да се оправдая.
— Не — казах. — Наистина не познавам.
— Аз познавам — каза дон Хуан. — Има хора, които се грижат много за естеството на постъпките си. Тяхното щастие се състои в това да действат с пълно съзнание, че нямат време; затова и постъпките им имат особена сила; постъпките им имат вид на…
Сякаш не му достигнаха думи. Той се почеса по слепоочията и се усмихна. После изведнъж стана, сякаш бе приключил разговора. Помолих го да довърши онова, което ми говореше. Той седна и издаде устни напред.
— Постъпките имат сила — каза той. — Особено когато лицето, което ги извършва, знае, че тези постъпки са последната му битка. Съществува едно странно изпепеляващо щастие при постъпки с пълно съзнание, че онова, което се върши, може да бъде последно на тази земя. Препоръчвам ти да разгледаш още веднъж живота си и да извадиш на бял свят своите постъпки.
Не бях съгласен с него. За мен щастието беше да приема, че и моите постъпки има присъщата приемственост и че аз ще мога да продължа да постъпвам според волята си така, както и в този момент, особено щом това ми доставя радост. Казах му, че моето несъгласие не е банално, а произтича от убеждението, че между света и мен има определима приемственост.
Дон Хуан, изглежда, се забавляваше с моите усилия да се изясня. Той се разсмя, поклати глава, почеса главата си и накрая, когато заговорих за „определимата приемственост“, хвърли шапката си на земята и я стъпка.
Приключих, като се разсмях на клоунската му проява.
— Нямаш време, приятелю — каза той. — Това е нещастието на човешките същества. Никой от нас няма достатъчно време, а твоята приемственост няма никакъв смисъл в този печален, тайнствен свят. Твоята приемственост само те прави плах. Твоите постъпки не могат да имат размаха, силата, повелителната мощ на постъпките на някой мъж, който знае, че води последната си битка на земята. С други думи, твоята приемственост не ти носи нито щастие, нито сила.
Признах, че се страхувам да мисля, че ще умра, и го обвиних, че ужасно ме притеснява с постоянните си разговори и грижи за смъртта.
— Но всички ние ще умрем — каза той.
Той посочи някакви хълмове в далечината:
— Ей там сигурно има нещо, което ме чака; и аз ще тръгна с него, това също е сигурно. Но ти може би си различен и смъртта въобще не те чака.
Отчаяният ми жест го разсмя.
— Не искам да мисля за нея, дон Хуан.
— Защо не?
— Безсмислено е. Щом тя е там и ме чака, защо трябва да се занимавам с нея?
— Не съм казал, че трябва да се занимаваш с нея.
— Тогава какво трябва да правя?
— Използвай я. Съсредоточи вниманието си върху връзката между теб и твоята смърт без угризения, без тъга, без тревога. Съсредоточи вниманието си върху факта, че нямаш време, и нека делата ти текат спокойно. Нека всяко твое дело бъде последната ти битка на земята. Само така делата ти ще бъдат справедливи и силни. В противен случай, докато си жив, те ще бъдат дела на един плах човек.
— Толкова ужасно ли е да си плах?
— Не. Не е ужасно, ако си решил да ставаш безсмъртен, но ако ще умираш, нямаш време да си плах, просто защото плахостта те кара да се вкопчваш в нещо, което съществува само в мислите ти. То те успокоява, докато всичко е утихнало, но след това страховитият, тайнствен свят ще отвори устата си за тебе, както ще я отвори за всеки от нас, и тогава ти ще разбереш, че твоите сигурни пътища съвсем не са били сигурни. Плахостта ни пречи да изучаваме и използваме съдбата си на хора.
— Не е естествено да се живее с постоянната представа за нашата смърт, дон Хуан.
— Нашата смърт ни чака и това, което вършим сега, може да представлява последната ни битка на земята — отговори той тържествено. — Наричам го битка, защото е борба. Повечето хора сякаш скачат от едно дело на друго без никаква борба, без мисъл. Ловецът, напротив, преценява всеки ход и тъй като притежава вътрешно познание за смъртта си, продължава своя път разсъдливо, като че всяка негова постъпка е последната му битка. Само един глупак би пропуснал да забележи предимството, което ловецът има над събратята си. Ловецът отдава дължимото уважение на последната си битка. Съвсем естествено е последното му деяние на земята да бъде най-доброто, на което е способен. Така е най-приятно. Това притъпява остротата на неговия страх.
— Прав си — отстъпих аз. — Но е трудно да се приеме.
— Ще минат години докато сам се убедиш, после ще минат години, докато постъпиш както подобава. Надявам се да имаш достатъчно време.
— Плаша се, когато говориш така — казах аз.
Дон Хуан ме изгледа със сериозно изражение на лицето.
— Вече съм ти казвал, този свят е загадъчен — каза той. — Силите, които направляват хората, не могат да бъдат предсказани, те са страшни и все пак тяхното великолепие е нещо, на което си заслужава да бъдеш свидетел.
Спря да приказва и отново ме погледна. Сякаш бе на ръба на някакво разкритие, но се възпря и се усмихна.
— Има ли нещо, което ни направлява? — попитах аз.
— Разбира се. Съществуват сили, които ни направляват.
— Можеш ли да ги опишеш?
— Не съвсем, освен да ги наричам сили, духове, ветрове или нещо подобно.
Поисках още да го поразпитам, но преди да успея да задам следващия си въпрос, той стана. Вперих очи в него зашеметен: беше се изправил с едно-единствено движение; тялото му просто бе подскочило и той беше на крака.
Още размишлявах върху необикновеното умение, нужно за такова бързо и енергично движение, когато той ми каза със сух и заповеден тон да уловя един заек, да го убия, да го одера и да изпека месото преди здрач.
Вдигна очи към небето и каза, че може би ще имам достатъчно време.
Автоматично се заех с работата, както бях правил десетки пъти. Дон Хуан крачеше до мен и следеше движенията ми с проницателни очи. Бях много спокоен, движех се внимателно и не изпитах никакво затруднение да уловя един мъжки заек.
— А сега го убий! — каза сухо дон Хуан.
Посегнах в трапа да хвана заека. Сграбчих го за ушите и тъкмо го изтеглях нагоре, когато бях обладан от внезапен пристъп на ужас. За първи път, откакто дон Хуан бе започнал да ме учи на лов, си дадох сметка, че никога не бе ме учил как да убивам дивеча. Десетките пъти, когато бяхме бродили из чапарала, той самият бе убил само един заек, две яребици и една гърмяща змия.
Пуснах заека и погледнах дон Хуан.
— Не мога да го убия — казах.
— Защо?
— Никога не съм го вършил.
— Но си убивал стотици птици и други животни.
— С пушка, не с голи ръце.
— Има ли разлика? Дните на този заек са свършени.
Тонът на дон Хуан ме смая; беше тъй властен, тъй всезнаещ, че не оставяше съмнение у мен колко наясно беше той, че дните на заека са свършени.
— Убий го! — заповяда той със свиреп поглед.
— Не мога.
Той ми изкрещя, че заекът трябва да умре. Каза, че е дошъл краят на волния му живот в тази красива пустош. Нямал съм основание да изпитвам угризения, тъй като силата или духът, който направлява зайците, бе довел именно този в моя капан и то тъкмо в края на здрача.
Бях обзет от ред объркващи мисли и чувства, сякаш те през цялото време ме бяха очаквали, готови за атака. Усетих с мъчителна яснота трагедията на заека — това, че беше попаднал в моя капан. За секунди мислите ми преминаха през най-критичните моменти в моя живот — моментите, когато аз самият се оказвах заек.
Погледнах го — и той ме погледна. Заекът се бе сгушил до едната стена на капана; беше почти свит, много кротък и неподвижен. Разменихме по един кратък мрачен поглед и тъкмо този поглед, който според мен изразяваше безмълвно отчаяние, затвърди докрай пълното му идентифициране с мен.
— По дяволите — казах на глас. — Нищо няма да убия. Да върви на свобода този заек.
Дълбоко вълнение ме накара да потреперя. Ръцете ми се вдървиха, когато се опитах да сграбча заека за ушите; той се стрелна и аз го изпуснах. Опитах пак, отново не успях. Отчаях се. Изпитах гадене и без да чакам, ритнах капана, за да го продъня и освободя заека. Клетката се оказа неподозирано яка и не се счупи, както предполагах. Отчаянието ми прерасна в непоносимо чувство на горест. С цялата си сила скочих на края на клетката с десния си крак. Пръчките шумно се разчупиха. Изтеглих заека навън. Изпитах миг на облекчение, което в следващата минута се разби на пух и прах — заекът висеше безчувствен в ръката ми: беше мъртъв.
Не знаех какво да направя. Заех се пресилено да разбера как е умрял. Обърнах се към дон Хуан. Той ме гледаше вторачено. Тялото ми потръпна от ужас.
Седнах до някакви камънаци. Имах страшно главоболие. Дон Хуан положи ръка на главата ми и ми пошепна в ухото, че трябва да одера заека и да го изпека, преди да е паднала нощта.
Усетих, че ми се повдига. Той ми заговори крайно търпеливо, сякаш говореше на дете. Каза, че силите, които направляват хората и животните, са довели този заек при мен, че по същия начин ще доведат и мен до моята смърт. Каза, че смъртта на заека е била дар за мен, също както моята смърт ще бъде дар за нещо или за някого другиго.
Бях замаян. Простичките случки през този ден ме бяха съсипали. Опитах се да мисля, че това бе само един заек; не можех обаче да се отърся от обезпокоителното идентифициране на заека с мен.
Дон Хуан каза, че е необходимо да хапна малко от месото му, макар и само едно парченце, за да бъда сигурен в откритието си.
— Не мога да направя това — кротко се възпротивих аз.
— Ние сме нищожни отломки в ръцете на тези сили — рязко се обърна той към мен. — Затова престани с твоето важничене и се възползвай както подобава от този дар.
Вдигнах заека — беше топъл.
Дон Хуан се приведе и пошепна в ухото ми:
— Твоят капан беше неговата последна битка на тази земя. Казах ти, че той не е имал повече време да скита волно из тази прекрасна пустош.