Метаданни
Данни
- Включено в книгите:
-
Съчинения в два тома
Том втори — Пътеписи. Очерци. Приказки. Приказки на Шехеразада - Година
- 1935 (Пълни авторски права)
- Форма
- Приказка
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 6 (× 1глас)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Светослав Минков. Съчинения в два тома. Том втори
Пътеписи. Очерци. Приказки. Приказки на Шехеразада
Съставители: Милка Спасова, Мария Кондова
Редактор: Татяна Пекунова
Художник: Асен Старейшински
Художествен редактор: Кирил Гогов
Технически редактор: Лиляна Диева
Коректор: Ана Шарланджиева
Формат 32/84/108; тираж 40 113 екз; печатни коли 35; издателски коли 29 40; уик 28,44; л.г. VI/55; №5809; поръчка №114/1982 година на изд. „Български писател“; дадена за набор на 26.II.1982 година; излиза от печат на 30.VII.1982 година; цена 3,78 лв.
Код 25 9536172711/5506-38-82
Издателство „Български писател“, София, 1982
Държавна печатница „Димитър Найденов“ — В. Търново
История
- —Добавяне
- —Допълнителна корекция въз основа на „Светослав Минков. Приказки; Отечество. 1977 (biblioman: 6239)“
Съпоставени текстове
Имаше някога една бълха. Ала нека кажем какво имаше преди нея. Да, преди тая бълха пък имаше друга бълха, която беше нейна прабаба.
И тъй, прабабата на нашата бълха влязла веднъж в палата на царя, промъкнала се в спалнята му и като го видяла, че спи, скочила на леглото му, мушнала се тихичко под копринения юрган и — хоп — ухапала царя за крака и си пийнала от неговата кръвчица. После скочила пак на земята, измъкнала се незабелязано из палата и отишла, та се похвалила на всички роднини, че е пила царска кръв. От тоя ден роднините на старата бълха станали много горделиви, защото почнали да се мислят за благородни бълхи.
Затова и нашата малка бълха, която живееше в праха на широкия селски път, обичаше често да разправя:
— Отнасяйте се с уважение към мен! В моите жили тече царска кръв! А съм, тъй да се каже, пета братовчедка на царя!
А динената кора, която бе захвърлена наблизо от един селянин и бе заприличала на цървул от силния слънчев пек, се усмихваше и отвръщаше:
— Че щом си пета братовчедка на царя, защо не отидеш да живееш в палата, ами се търкаляш тук в праха?
— Ще отида, разбира се — казваше бълхата. — Чакам само да мине насам някое придворно куче, та да ме занесе на гръб. Пеш, право да си кажа, не ми се върви.
— А пък аз — въздишаше динената кора — чакам да мине някоя свиня, за да ме изяде. Дотегна ми да се пека на слънцето и да се прозявам. Все е по-добре да принесеш някаква полза, отколкото да бездействуваш.
А бълхата подскачаше и казваше:
— Не съм на това мнение. Аз например, като отида в палата, ще лежа от сутрин до вечер на някой мек килим и за нищо няма да се грижа. Само когато огладнея, ще си смукна малко кръвчица от някоя дебела царедворка и после пак ще се изтегна на килима.
При тия думи на съседката си динената кора се замисляше и не казваше нищо. Бълхата също млъкваше и се унасяше в мечти за своя бъдещ живот в царския палат.
Тъй минаваха дните, а по широкия селски път не се виждаше нито придворно куче, нито свиня. Динената кора се сви съвсем от слънчевия пек и стана много малка. Бълхата пък измършавя от глад и едва се държеше на нозете си от слабост.
Веднъж по пътя се зададе волска кола.
— Аз — каза динената кора — не мога да се излежавам повече. Ще се хвърля под тая кола, та поне достойно да загина.
И наистина, когато колата мина край нея, тя се хвърли под скърцащите й колелета, изхрущя и стана на прах.
Подир колата се клатеше дръгливо овчарско псе с изплезен от жегата език.
— Докога ли ще чакам и аз придворното куче — рече си бълхата. — Я по-добре да се кача на гърба на тоя пес. Хем ще му опитам кръвчицата, хем ще си направя разходка.
И измършавялата от глад бълха напрегна всички сили, скочи и се хвана за опашката на овчарското псе.
А псето сякаш усети, че нещо го щипна, та се завъртя и захапа опашката си.
И нашата бълха загина между зъбите на дръгливото овчарско псе, но от нея все пак остана приказката, която разказахме ей сега.