Светослав Минков
Мадрид гори (2)

Пролог

В началото на тая година някои вестници предадоха следната новина от Лондон:

„Лондон, 19 януари (Хавас). Г-н Малколм Макдоналд, министър на доминионите, бе ранен в дясното око с една снежна топка през време на един бой със снежни топки, воден с неколцина членове на опозицията. Специалистът по очни болести установи, че раната не е сериозна.“

Няколко месеца след тоя джентълменски бой вестниците предадоха друго съобщение. Само че тоя път не за опозицията в Англия, а за опозицията в Испания. Поради липса на сняг там хората започнали да се бият с пушки, с оръдия и с картечници.

Впрочем испанците открай време са обичали кръвта. Когато инквизицията застрашаваше да обезлюди испанската земя, Йосиф Бонапарт я забрани с указ, но все пак, за да не изчезне съвсем проливането на кръв, той възстанови боя с бикове, запретен от Хенрих IV. Така моят мъдър владетел замени доминиканските богослови с тореадори.

Днес в Испания няма вече санбенито, ауто-да-фе и първобитни машини, които разкъсват бавно хората на свободната мисъл. Там лазят сега грамадните железни гъсеници на танковете и бръмчат аероплани, които хвърлят хиляди килограми динамит. Смъртта се е американизирала. Тя няма време за губене, нито пък иска да играе на дребно: обществените противоречия не могат да се уреждат повече със снежни топки.

Вече месеци наред продължава борбата.

Кой ще победи?

Авторът на тая книга беше неотдавна в Буенос Айрес. Той си спомня ясно тълпите народ, които се трупаха пред редакцията на големите аржентински вестници „Ла Пренса“ и „Ла Насион“, за да узнаят вървежа на испанските събития.

„Кой ще победи?“ — четеше се по лицата на ония прости люде, изправени като пред знамение срещу късите телеграми на световните телеграфни агенции.

Авторът си спомня също тъй ясно и своето пътуване край планинските брегове на Испания; потъналата в синкава мъгла Сиера Невада и далечните бели къщи на Барцелона, разорявана толкова пъти в миналото от римляни, готи и араби и настръхнала сега в устрема за нова борба.

„Кой ще победи?“ — питаха се вечер моряците на парахода, гледащи вторачено мигащите звезди на фаровете по испанския бряг.

Какво прави в това време така нареченото „културно“ човечество? Какво правят председателите на дружествата за покровителство на животните, професионалните филантропи, които уреждат непрекъснато благотворителни чайове, господата с белите ръкавици в Женева, които си мерят всеки ден кръвното налягане и се пазят от всякакви излишни тревоги? Разбира се, и те следят събитията, но със спортсменско любопитство, тъй както се следят конни състезания или футболни мачове.

От няколко седмици насам вестниците съобщават:

„Мадрид гори!“

Ала защитниците на испанската столица като по чудо остават незасегнати от пламъците.

Вестниците крещят още по-бясно:

„Мадрид гори! Мадрид е в ръцете на бунтовниците!“

И все пак Мадрид още не пада въпреки пожарищата, въпреки полуразрушените му от гранати и бомби здания. Неговата радиостанция предава редовно танцова музика и Моцартови квартети.

Тая книга не е белетристика, а документ, написан от самите събития. Тя е къса история в телеграми за съпротивата на един град в продължение на повече от месец.