Светослав Минков
Мадрид гори (4)

Епилог

Когато Мадрид не пада, тогава сензацията идва на помощ. Неуспехите се скриват зад пъстрия параван на едно ново събитие, което откъсва общественото внимание от размириците в Испания. Световният печат поднася на публиката един прекрасен шлагер: женитбата на английския крал Едуард VIII.

Коя е мисис Симсън — избраницата на краля?

Американка. Развеждана два пъти. Вторият й съпруг, борсов посредник, бил изненадан в деликатно положение с някаква дама в стаята на един хотел.

Английската конституция облича парадната си дреха и заявява авторитетно: не давам съгласието си за тая женитба.

Английската традиция пребледнява, изпуща лорнета си и припада върху едно старо плюшено кресло.

Английското висше общество забравя за миг конните състезания и шушука с пуританска загриженост: Британската империя и подчинените й народи са в опасност.

Само Интелиджанс Сървис продължава невъзмутимо играта си на крокет и това е добро предзнамение за империята.

Ала Едуард VIII не се смущава от нищо.

Някога, на един бал, друг английски крал, Едуард III, си позволи смелостта да закопчее падналата синя жартиера на своята любимка графиня Салисбъри, като подигна малко повече роклята й. Присъствуващите на бала гости се усмихнаха многозначително и Едуард III, за да докаже невинността на кавалерската си постъпка, извика високо „Honi soit qui mal y pense“, сиреч „Срам за тоя, който мисли лошо!“ Ала историята не свършва тук. На следния ден Едуард III обяви синята жартиера на графиня Салисбъри за лента на тъй наречения Орден на жартиерата, който съществува и днес още в Англия като най-високо отличие. Така накърнената гордост на кралската любимка бе спасена, а английските благородници, които осмяха постъпката на краля, започнаха да мечтаят за новия орден. Едуард III, значи, запази не само достойнството на графиня Салисбъри, но и собствената си корона. Той не наруши конституцията, нито пък оскърби традицията. А висшето общество можеше да му бъде само благодарно за възможността да се окичи със синята жартиера на неговата любимка. Това се е случило в 1350 година.

Мигар днес, след близо 600 години, Едуард VIII не можа да последва примера на своя остроумен праотец? Мигар доскорошният Уелски принц, който се славеше с чудатите си реформи в мъжкото облекло, бе толкова далеч от практичното разрешаване на един все пак първостепенен държавнически въпрос? Уви, тоя небрежен естет с уайлдовски дух предпочете изгнанието пред короната, радостта на свободния човек пред марионетното властвуване на краля-пленник. Нали той същият още в първите дни на царуването си оскверни светостта на английската традиция, като обръсна брадите на войниците от кралската гвардия и върна с половин час назад часовниците в Сандрингамския дворец, които цели 40 години вървяха с половин час напред от гринвичкото време? Такъв човек не можеше да бъде крал на великата Британска империя и слава богу, че случаят с мисис Симсън освободи английския престол за друг, по-достоен владетел.

Ала когато един крал скъсва с традицията и се оттегля доброволно от престола, той все пак си остава принц с годишна рента от около 113 хиляди фунта стерлинги. В най-лошия случай „Метро Голдуин Майер“ ще му предложи богат хонорар за благосклонното му участие в някой филм.

Какво да кажем за другите, за милионите простосмъртни люде, които скъсват в същото време с традицията на феодализма и бранят упорито един град като символ на великите идеи на човечността? Ако Едуард VIII заслужава нашето учудване, тия хора не заслужават ли поне нашия възторг, а техният подвиг — нашето дълбоко преклонение?

Ще минат години от това тъмно време, в което живеем.

Мадрид ще бъде реставриран и из неговите улици ще закипи отново живот. Отново мадридчани ще заиграят мадриленя под бързото тракане на кастанетите и отново в музея „Дел Прадо“ ще се съберат великите сенки на Веласкец, Муркло, Тициан, Рафаел и Рубенс.

И когато любопитни американци нахълтат като стадо в тоя град-светилище, за да видят със собствените си очи мястото, дето са ставали някогашните отчаяни сражения, някой водач ще им посочи на Източния площад или на Площада на Кортесите, близо до статуята на Сервантес, един нов гигантски паметник.

Мнозина ще насочат към паметника своите кодакови апарати, но малцина ще разберат, че има нещо по-силно от гранитната маса насреща им: духът и волята на цял народ, проливал кръвта си за изграждането на тоя паметник.