Светослав Минков
Другата Америка (7)

Буенос Айрес

Преди четиристотин години четиринадесет испански кораба, водени от Педро де Мендоза, опрели край бреговете на реката Ла Плата.

— Que buenos aires son estos! — извикал един от другарите на Мендоза и в памет на това възторжено възклицание новооснованото селище на брега на Ла Плата получило името Buenos Aires, сиреч „добър въздух“. Ала така създадената колония на испанските конквистадори не оцеляла за дълго. Местните индианци избили пришелците и едва по-късно друга една дружина авантюристи начело с Хуан де Гарай заседнала отново тук и изградила върху развалините на старата колония градчето Санта Тринита. От това градче именно води началото си днешният Буенос Айрес.

Ако човек измине с вързани очи разстоянието от Европа до Аржентина и снеме превръзката си чак в Буенос Айрес, ще помисли, че е попаднал в някой голям европейски град. Тук няма нито следа от величествените заливи и конусообразни хълмове на Рио де Жанейро — нищо от онова, което би могло да напомни за свирепата красота на южноамериканската природа. Всичко в тоя град ни е сякаш отдавна познато — една столица със сиви здания, с прави асфалтови улици, с трамваи, омнибуси и подземна железница. Между тълпите минувачи не се виждат дори мулати, негри и креоли — тоя пъстър поток на човешките раси, който тече из улиците на почти всички южноамерикански градове. Само изобилието от банани и портокали по магазините и ресторантите загатва, че някъде наблизо оттук грее тропическото слънце.

Буенос Айрес не обича небостъргачите на Северна Америка. Той се мъчи да стигне Европа и подражава във всичко на нея. На един от централните му площади — Плаца де ла Република — се издига циментовият двойник на обелиска от Плас де ла Конкорд в Париж, а фонтаните пред зданието на Конгреса са точно копие от версайските фонтани. Нощните заведения тук се наричат — boites — досъщ по парижки. Изобщо, тая слабост към подражание се подхранва с особена любов в столицата на аржентинската република, дето западноевропейският живот и култура приемат понякога уродливата форма на кактус, отглеждан в саксия.

* * *

Когато става дума за паметници, необходимо е да се каже, че едва ли има в света друг град с толкова много паметници на хора във военна униформа, както Буенос Айрес. На всяка крачка тук човек изпитва чувството, че минава из някакъв безкраен паноптикум с бронзови генерали, които възкресяват забравените образи на Мендоза, Ривадавия, Сан Мартин, Боливар, Митре и редица други национални герои. Тия създатели на аржентинската история са яхнали разярени коне и издигат над главите си свитъци, шпаги и триъгълни шапки, замръзнали в театралните пози и жестове на бронзовите статуи, които Рим и Флоренция фабрикуват в изобилие за украса на всички континенти. Народите имат нужда от кумири, а скулпторите — от пари. Аржентина е щедра меценатка на италианските ваятели, които пробуждат из саркофазите на нейното минало романтичните сенки на разни исторически личности и отливат от тия сенки паметници за площадите на Буенос Айрес.

Ала нека бъдем справедливи. В Буенос Айрес има паметници не само на генерали, но и на цивилни люде — някакви странни апостоли на демокрацията, които в старомодните си рединготи приличат на препарирани аптекари и на протестантски пастори. Аржентинците са свободолюбив народ и се гордеят с либералните си идеи. В желанието си да изглеждат истински републиканци те стигат дори до комичния парадокс да се представят за демократи и тогава, когато са фашисти.

Най-сетне в Буенос Айрес има и трета една категория паметници, издигнати сякаш за да будят всеобщо недоумение. Това са паметниците на чужди знаменитости, които нямат нищо общо с историята на аржентинската република, но които все пак стоят по площадите като натурализирани емигранти. Впрочем, ако Аржентина е страна на милионната емиграция, защо в столицата й да нямат свое почетно място и статуите на Гарибалди, Мацини, Данте и Вашингтон — още повече като се вземе пред вид, че националните герои са недостатъчни за украсата на града?

* * *

Това, което са ковбоите за Северна Америка, за Южна са гаучосите. Думата „гаучо“ е свещена и аржентинецът я произнася с религиозно благоговение. Потомци на някогашните европейски авантюристи и на индианците от племето гуарани, гаучосите са живите идоли на днешна Аржентина. За тях се говори навсякъде — по улиците, в кафенетата, в салоните на отбраното общество. За тях писателите пишат сантиментални поеми и романи, а художниците банализират упорито легендарния им бит в безброй картини, които напомнят наивни олеографии.

Самите гаучоси живеят в пампасите — сред ония безкрайни аржентински степи, дето земята се тресе под копитата на хиляди полудиви бикове. През ясните лунни нощи гаучосите седят пред праговете на своите колиби „ранчо“, пият мате и тананикат някоя тъжна песен, в която се разправя например как малката Манола обикаля около ранчото и чака своя любим. Но гаучо се намира на далечен път и лови газели с ласото си. Манола му шие златен пояс и плаче. Срещнал гаучо зли люде от племето пехуенчо и те го убили, а черните урубу долетели и изкълвали тялото му… И докато гаучосите пеят тая провлечена песен със съпровод на китара, затворени и мрачни в номадското си величие, сянката на някой бягащ щраус минава като тъмен облак през стадото бикове наоколо и го хвърля в тревога. Изплашените животни надават страшен рев, разтварят широко очи и се втурват в лудешки бяг из степта. Тогава песента за малката Манола спира. Полудиви като самите бикове, гаучосите яхват конете си и подгонват с бързите си кучета побягналия добитък. А биковете се носят из лунната равнина и увличат след себе си случайно срещнатите стада, уплахата расте и се предава инстинктивно от едно животно на друго. Скоро живата буря от побеснели бикове профучава из цялата околност, за да изчезне заедно с крилатите гаучоси в далечината.

Някога гаучосите са прониквали в градовете, ставали са министри и диктатори. Днес те пазят стадата на богатите естансиерос и залязващата слава на народния епос в пампасите.

В Буенос Айрес човек може да види само тяхното ласо и бола, седлото им, кожените им панталони, ботушите им и големите им тежки шпори, чиито шипове светят като едри звезди, отронени от високото небе на аржентинските степи в някоя витрина — между магазините с лотарийни билети и дамско бельо.

* * *

Разбира се, биковете в Аржентина служат не само за украса на пампасите, но и като градивен материал за благосъстоянието на цялата страна. Хванати за рогата от ласото на гаучосите, те изминават хиляди километри път, докато стигнат до кланиците на Буенос Айрес. В тия вертепи на смъртта, наречени „матадероси“ или „фригорификоси“, добитъкът се превръща в консервирано месо за износ и за местна консумация въпреки закрилата на добре организираните дружества за покровителство на животните.

Биха могли да се кажат много неща за вътрешната уредба на матадеросите, за перипетиите, през които минава един бик, преди да бъде одран полужив и насечен на късове, или за живота на емигрантите-работници, събрани тук от цял свят, за да получават японски надници за своя тежък занаят сред локви кръв и непоносима смрад. Ала по-интересно от всичко остава все пак нещо друго, което показва до каква извратена изобретателност може да стигне човек, когато иска да направи от дивия и честен звяр онова коварно подобие на себе си, известно в южноамериканските кланици под името „традиторе“.

Когато биковете от пампасите влязат в широкия двор на матадероса, те сякаш подушват опасността, която ги чака, и стават особено подозрителни и неспокойни. В дъното на двора, между два високи стълба, се намира подвижна врата, през която плененият добитък трябва да отиде по-нататък, към самата скотобойна. Щом всичко бъде готово, вратата се издига нагоре по двата стълба като нож на гилотина и през нейния отвор обречените на заколение животни виждат един бик, който лежи и дреме най-спокойно. Това е добре охраненият традиторе, или бикът-изменник, дресиран от човека за примамка на доверчивите му събратя от степите. При дигането на вратата коварният традиторе се изправя на нозете си и тръгва лениво към скотобойната. Тогава по силата на стадното чувство всичкият добитък се втурва след него, обхванат от слепия инстинкт за бягство. Но ето, вратата се спуща внезапно и в новия затвор остават само 40–50 бика. Тая първа партида на смъртта стига до друга врата, зад която започва истинският ад на животните. Биковете минават и през нея, за да бъдат впримчени в ласото на палача, а изменникът прави ловко движение и се връща на старото си място при първата врата. Тук той ляга и заема предишната си целомъдрена поза в очакване на други жертви.

Да дресираш слон, който танцува в такта на оркестъра, или шимпанзе, което забавлява публиката с човекоподобните си движения, значи да бъдеш надарен с остроумно въображение. Но да дресираш един бик като подлец и да го превърнеш в оръдие на смъртта е нещо по-лошо от най-вулгарно престъпление. То показва преди всичко с каква демоническа подлост е закърмена собствената ти природа, щом можеш да насочиш примитивното и почти рефлексно съзнание на животното към неясния стремеж за измама и предателство. И все пак, както обикновено се случва и в човешкото общество, бикът-подлец се ползува с много по-голяма почит, отколкото неговият честен събрат от пампасите. Той струва и три пъти по-скъпо от всеки друг бик, защото играе ролята на изменник и улеснява значително работата в матадероса.

В някои кланици се среща куриозният надпис: „Sea compasivo con los animales“ — което ще рече: „Бъдете милостиви с животните!“ Но тъй като на тоя надпис никой от палачите не обръща внимание, трябва да се допуща, че той има само значението на весел афоризъм за разсмиване на посетителите.

* * *

Ако жените в Ню Йорк се намират под специалното покровителство на всемогъщите полисмени и никой мъж не може им подхвърли на улицата дори и най-невинната шега, жените в Буенос Айрес, напротив, са изложени на непрекъснати закачки от страна на мъжете, без това да се смята за нарушение на морала и на добрите нрави. Тая чисто расова черта в характера на аржентинеца е почти узаконена като проява на особено джентълменство към създанията от нежния пол. Аржентинецът би предпочел смъртта пред мълчаливото и равнодушно отминаване на една дама. Той би упрекнал в невъзпитание всеки, който не каже поне две думи на случайната минувачка.

Типичен представител на тия галантни рицари на уличния флирт е младият аржентински франт, или така нареченият „питуко“. Аржентинският питуко е идеалният тип на жиголо: той владее в съвършенство всички танци, носи копринена риза и винаги изгладени панталони, косата му е изпъната и лакирана с брилянтин, кожата на обущата му свети като емайл, а мекотелата му и подвижна фигура има нещо от предизвикателната грация на хомосексуалиста. Питуко е господар на собствените си капризи и съчетава едновременно в себе си салонното нахалство на аристократа и парадната сериозност на южноамериканеца изобщо. Той не работи нищо, но разполага всеки ден с по една загадъчна рента от три песи, които са му необходими, за да се обръсне, да си вземе цигари със златни краища, да пие кафе и да отиде на кино, а след киното да пие кафе и да си купи вестник — разбира се, не за четене, а за украса на външния джеб на палтото му. Когато дрехите му се изтъркат и овехтеят, той прави неочакван скок в неизвестността, снабдява се по някакъв необясним начин с повече пари и се облича в нов костюм.

Преди да излезе на разходка, всеки питуко прекарва част от деня в бръснарницата, дето се подлага с особено удоволствие на една твърде сложна тоалетна операция. Той сяда на високия бръснарски стол като полубог и до него веднага се изправят тримата верни жреци на суетната младост: бръснарят, маникюристката и чистачът на обуща. Тия трима всекидневни обновители на външността и на самочувствието на уважаемия сеньор питуко заточват почти едновременно своята работа с усърдието на истински професионалисти. Най-продължителна, естествено, е работата на бръснаря, който играе главна роля в разкрасяването на клиента си. Модернизиран потомък на севилския берберин, бръснарят от Буенос Айрес владее занаята си с оная тънкост, която му отнема цял час време за едно бръснене. Той сапунисва петнадесет минути лицето на задрямалия от наслада франт и го бръсне с елегантен размах, после увива грижливо в горещи кърпи същото това лице, масажира го и го разхладява с някакъв ментов крем, загрява го отново с топла кърпа, пръска го с одеколон, маже го с друг крем и трие търпеливия нос тъй дълго и упорито, сякаш се мъчи да извади от върха му електрическа искра. В това време маникюристката и чистачът на обуща са привършили вече работата си и са се дръпнали настрана. Но маникюристката не стои със скръстени ръце. Тя навива пружината на един портативен грамофон и в бръснарницата става изведнъж весело. До ушите на лениво изтегнатия питуко долитат парливите звуци на онова страстно танго, чийто ритъм запалва кръвта на всеки аржентинец. Питуко трепва и нозете му се размърдват по навик. Тогава бръснарят сам затананиква тангото и като вдъхновен живописец, който довършва с последен замах на четката си някоя картина, отскубва две-три косъмчета от веждите на младия сеньор, изпъва черната му коса с брилянтин и я превръща в корава и лъскава шапчица от китайско папмаше.

Така, с подпухнало от компреси и масажи лице, с лакирани крайници и с освежен дух, самонадеяният оптимист, познат под жаргонното име „питуко“, напуща бръснарницата, предоволен от себе си и от щастливата си звезда.

Оттук нататък неговата диря лъкатуши по всички улици, площади и предградия на Буенос Айрес. Вие можете да го срещнете на Кориентес или на Флорида, в Тигре или в Палермо, в това кафене или в онова кино, но можете да го видите и на конните състезания, дето той залага последната си песа, или на някой футболен мач между аржентински и уругвайски тимове, когато настроението, му се помрачава за няколко минути, защото уругвайците излизат, както винаги, победители. Тоя реален призрак на милионния космополитен град е навсякъде и неговото каучуково сърце подскача живо при всяка срещната жена.

Види ли майка с дете, той й подхвърля:

— Adiós, mamita!

Види ли дама с повече грим на лицето, прави й любезна бележка:

— Tanto pintura, señorita!

Питуко никога не преследва жените. Той обича да ги закача, както ги закачат изобщо всички аржентинци. Може би в тая слабост се крие едновременно двойното удоволствие: да бъдеш галантен и да изглеждаш смел като универсален любовник.

* * *

Като повечето жени по света, аржентинките обичат театъра по-скоро заради тоалета си, отколкото заради самото изкуство. С други думи — те предпочитат антрактите пред действията, фоайето пред сцената. За тях няма никакво значение дали тая вечер в театър „Колон“ гостува Тосканини, или някоя немска трупа играе „Кавалерът на розата“ от Щраус. Важното е, че и в двата случая тия самодоволни дами от видното общество на Буенос Айрес осъществяват най-съкровеното си желание: да се покажат в последния си парижки тоалет върху поетичния фон на една театрална атмосфера. Те чакат с нетърпение спущането на завесата, за да излязат в коридорите или във фоайето, дето всяка тяхна стъпка и всеки техен жест осмислят вече присъствието им в театъра. Те се разхождат, пият разхладително, разговарят с познатите си и се оглеждат крадешком в огледалата — усмихнати, разсеяни и щастливи в блясъка на ламето и на брилянтовите си накити. Колко много тържествена красота излъчва тоя парад на манекените, колко наивна радост свети в тъмните очи на всички тия аржентински хубавици, които разнасят славата на парижките модни къщи „Пату“, „Ланвен“ или „Молиньо“ чак по далечните брегове на реката-море Ла Плата!

Когато не са на театър, видните дами от Буенос Айрес присъствуват на конни надбягвания, събират се на чай (не на мате — „жерба мате“ пие само простолюдието!), посещават институтите за разхубавяване или се разхождат с автомобил из Палермо, притиснали до сърцето си някое смешно кученце, бяло и къдраво като хризантема.

Що се отнася до аржентинските буржоа — те са прекомерно учтиви и галантни. Приказват много и винаги заради ефекта на думите, които изговарят. Достатъчно е да похвалите пред някой от тях къщата му, за да го предизвикате да ви каже съвсем сериозно: „Но тя е ваша, сеньор, вземете я!“ Разбира се, той забравя веднага какво ви е казал и вие напразно ще чакате да получите от него нотариален акт за къщата му на ваше име.

През два магазина в Буенос Айрес третият непременно продава лотарийни билети. Тук всяка седмица се тегли нов тираж от държавната лотария и всеки час се обявяват печалбите от други, по-малки лотарии на всевъзможни благотворителни и съмнителни предприятия. Тая лотарийна треска е взела размерите на истинска епидемия, която действува преди всичко върху въображението на средния аржентинец, и го разпалва непрекъснато с най-розови мечти за бъдещето.

Аржентинските дребни буржоа страдат цял живот от неизлечимата мания за аристократизъм. По английски образец, те са джентълмени и членове на различни клубове. Да станеш член например на Жокей клуб в Буенос Айрес, значи да се оградиш с божествена недосегаемост и да си осигуриш завинаги едно раболепно чинопочитание сред околните. Салоните на Жокей клуб в Буенос Айрес са постлани със скъпи килими, драпирани са с тежки завеси, украсени са с картини от прочути испански художници. Тук има малък бар, голяма библиотека с луксозно подвързани книги и всеки стъпя на пръсти по килимите като в някакво езическо светилище.

Аристократичната мания на аржентинския дребен буржоа минава отвъд синора на земния му живот. Той мечтае да бъде погребан в Реколета — гробището на богатите католици, — а не в Чакарита, дето почиват обикновените смъртни.

* * *

Петъчен ден. В един магазин за автомобили на Ривадавия влиза млад, елегантно облечен господин и с присъщата на аржентинеца словоохотливост започва разговор със стопанина на магазина. Непознатият сеньор се интересува за най-новите коли: разглежда ги внимателно, пита за мощността на моторите им, за скоростта, която развиват, за последния патент на карбораторите, изобщо — говори като специалист. Най-после той спира вниманието си върху един луксозен „Худзон“ и иска да знае цената му.

— Десет хиляди песи — съобщава продавачът и потрива радостно ръце при мисълта за предстоящата сделка.

Клиентът очевидно е богат човек. Той не обича пазарлъците, но като всеки сериозен купувач предлага на собственика да изпитат колата. Не би ли било добре да направят една малка разходка — например по Балнеариото?

Разбира се. Продавачът приема на драго сърце поканата и заповядва да извадят колата от магазина. После той и непознатият джентълмен се качват в нея, отиват до Балнеариото, връщат се назад.

Клиентът не може да скрие задоволството си.

— Чудесна машина! — казва той. — Ето ви сега три хиляди песи. За остатъка от седем хиляди ще получите чек от банка „Бостон“.

И като казва това, щедрият сеньор изважда из джеба си една чекова книжка.

— Вие имате сметка в банка „Бостон“? — пита любезно продавачът.

— Да. Можете да проверите по телефона! — отвръща с подчертана гордост клиентът.

— Вашето име, сеньор?

— Фернандо Гарсия!

Търговецът на автомобили откачва телефонната слушалка, влиза във връзка с банка „Бостон“ и прави проверката. Лицето му се усмихва, ръката му заканва отново слушалката. Дявол да го вземе, как се излага понякога човек с тия справки в присъствието на такива благонадеждни клиенти като сеньор Гарсия.

— Ще ми простите, сеньор! — извинява се смутено търговецът. — Но тук, в Буенос Айрес, знаете…

— Моля, моля! — прекъсва го сеньор Гарсия и го потупва успокоително по рамото. — Един търговец трябва да бъде винаги предпазлив и съобразителен!

И след тия назидателни думи джентълменът оставя чека и излиза на улицата, дето сяда тържествено в току-що купения автомобил. Жълтата му ръкавица се залепва върху кормилото. Търговецът се кланя от тротоара и пожелава на младия човек щастие в живота.

На следния ден към обед в същия магазин идва друг господин, пак тъй елегантен и млад като сеньор Гарсия, само не толкова приказлив. Изглежда, че господинът бърза и няма време за дълги разговори. Още с влизането си в магазина той поздравява учтиво стопанина и го запитва без всякакви забикалки:

— Купен ли е вчера от вас един „Худзон“?

— Да — отговаря търговецът и поглежда с любопитство госта си.

— За колко е купен?

— За десет хиляди песи!

Тайнственият човек отстъпва крачка назад — очите му се разширяват широко, по лицето му се изписва изненада.

— Не може да бъде — казва той. — Я си спомнете добре!

— Но какво ще си спомням, сеньор! — заявява живо търговецът. — От вчера следобед до тая сутрин са минали няколко часа. При това аз най-добре зная колко може да струва един „Худзон“!

— Странно — прошепва непознатият и се замисля.

— Но какво се е случило? — пита заинтересован продавачът.

— Наистина невероятно! — продължава на себе си гостът. — Тук има някакво мошеничество…

Собственикът на автомобилната къща започва да губи търпение.

— Pero caramba, сеньор, кажете най-сетне какво има?

Тогава загадъчният сеньор се опомня и разправя нещо наистина интересно. Тая сутрин той купил същия „Худзон“ за четири хиляди песи. Продал му го един порядъчен на вид господин, с когото се запознал случайно в едно кафене на авенида де Мажо. Господинът му казал, че заминава в един часа на обяд за Монтевидео, и му предложил колата си на износна цена, като му посочил и магазина, отдето я бил купил вчера.

— Аз съм любител на оказионите и затова я взех — пояснява чистосърдечно младият аржентинец. — Но сега виждам, че в цялата тая работа има нещо съмнително.

— Не съмнително, а отлично скроена измама, разбирате ли, сеньор! — крещи продавачът с почервеняло от гняв лице. — За тая кола аз получих само три хиляди песи и един чек, който сигурно е фалшив!

— Така и трябваше да се допуща — съгласява се гостът и клати озадачено глава.

— Вижте какво! — добавя задъхан търговецът, озарен от една внезапна идея. — Вие казвате, че оня негодник заминава в един часа за Монтевидео. Сега е дванадесет без четвърт. Ние имаме още време да го спрем и да го тикнем в затвора. Ще дойдете ли с мене?

— На ваше разположение съм, сеньор! — покланя се учтиво любителят на оказионите.

След четвърт час стопанинът на автомобилната къща пристига на пристанището заедно с младия сеньор и с двама полицаи. Те питат кой е параходът за Монтевидео. Посочват им го.

Четиримата преследвачи се изкачват бързо по подвижния мост и се явяват на палубата. Каква щастлива случайност! Сеньор Гарсия стои отсреща, сякаш ги е чакал. Той е облечен в пътнически костюм, пуши дебела хаванска пура и следи с видим интерес работата на подемната машина, която дига от брега големите тежки сандъци и ги слага като кутийки кибрит на парахода.

Когато търговецът на автомобили съзира сеньор Гарсия, брадата му затреперва и лицето му се налива с кръв. Той се спуща към измамника. Скандалът избухва веднага.

— Не разбирам защо нервничите! — казва с невъзмутимо спокойствие сеньор Гарсия.

— Вчера вие взехте от мене една кола!

— Да.

— Броихте ми три хиляди песи и за остатъка ми подписахте чек до банка „Бостон“!

— Какво? Да не би банка „Бостон“ да е изгоряла?

— Банка „Бостон“ е на мястото си, но изглежда, че вие нямате никакъв влог в нея или най-малко, чекът ви е фалшив!

— Проверихте ли добре това?

— Не, проверката искам да направя във ваше присъствие и затова ви моля да ме последвате още сега?

Сеньор Гарсия гледа миг-два с предизвикателно високомерие търговеца, сетне смуква бавно пурата си и отсича:

— Много съжалявам, сеньор, че работата ми не позволява да изпълня един ваш каприз. Освен туй днес е събота и както ви е известно, учрежденията работят само до обед. Така че, ако вие не желаете сам да осребрите чека в понеделник, ще имате любезността да ме почакате няколко дена, докато се завърна в Буенос Айрес. Тогава аз ще ви потърся и двамата заедно можем да направим една малка разходка до банка „Бостон“, нали?

Нозете на нещастния търговец се подкосяват. Колко хитро, значи, е била измислена примката! Измамникът нарочно е взел автомобила вчера, като е разчитал, че след справката по телефона чекът ще остане неосребрен до събота, а в това време той ще успее, да офейка в Уругвай.

— Не! — кипи от негодувание стопанинът на автомобилната къща. — В тая страна има закони и вие ще слезете още сега от парахода! Няма никакво значение, че банката е вече затворена. Ако трябва да се чака до понеделник, ще чакаме заедно!

Без да губи ни най-малко самообладание, сеньор Гарсия изважда из джеба си някаква сгъната хартийка и я подава на търговеца.

— Прочетете тая телеграма — казва той.

Търговецът взима телеграмата в треперещите си ръце. Буквите подскачат пред очите му, но той все пак прочита: „Присъствието ти е необходимо. Ако не тръгнеш веднага, сделката пропада. Мигуел.“

— Ясно ли ви е сега защо не мога да приема предложението ви? — пита човекът с пурата.

— Не ме интересуват никакви ваши сделки! — заявява стопанинът на автомобилната къща и веднага след това добавя, като се обръща към двамата полицаи: — Моля, задръжте на моя отговорност господина!

Полицаите влизат в ролята си и пристъпват напред. Цялата тая разправия е привлякла вече вниманието на мнозина пасажери, които са се струпали наоколо и наблюдават с любопитство развитието на едноактната авантюра върху палубата на парахода за Монтевидео.

Ала ето че и сеньор Гарсия се проявява като истински аржентинец въпреки привидното му хладнокръвие. Когато един от полицаите го поканва да напусне парахода, лицето му пламва и от очите му изхвръкват зли искри.

— Държа отговорен всеки, който се опита да посегне на свободата ми, преди да бъда уличен в някакво престъпление! — избухва на свой ред честолюбивият джентълмен, като удря с всичка сила угарката от пурата си върху пода и я стъпква яростно с тока на обувката си.

Полицаите се споглеждат смутено. Сеньорът има право. Може би той наистина е невинен.

— Аз бих слязъл само при едно условие! — продължава със същия нервен тон пътникът. — Ще се съгласи ли господинът да ми брои сумата от сто хиляди песи, които ще изгубя по негова вина, ако отложа заминаването си за Монтевидео?

Търговецът на автомобили се усмихва. Той знае много добре тия похвати на изпечените мошеници. Сеньор Гарсия нарочно му предлага това условие, за да го изплаши с голямата сума и да го накара да отхвърли предложението му. Но той не ще отстъпи пред нищо и ще си отмъсти жестоко за задигнатия му на безценица „Худзон“.

— Приемам! — заявява търговецът. — Приемам, но също при едно условие. Аз ще броя на господина сто хиляди песи, ако банка „Бостон“ изплати издадения ми от него чек, и то в негово присъствие!

Сеньор Гарсия се начумерва и стисва зъби. Очевидно, той не е очаквал тая реплика. Но ръкавицата е хвърлена и трябва да се върви докрай.

— Добре — казва някак неуверено сеньор Гарсия. — Елате да уредим въпроса!

И нашите познайници отиват в бара на парахода, дето собственикът на автомобилната къща дава писмено съгласието си да брои в тридневен срок на сеньор Фернандо Гарсия сумата сто хиляди песи в случай, че банка „Бостон“ в Буенос Айрес му осребри чека, издаден на негово име от същия Фернандо Гарсия. Това съвсем законно споразумение, подписано в присъствието на полицейската власт от трима солидни свидетели измежду пасажерите, сеньор Гарсия прибира в портфейла си и след туй напуща парахода заедно със своите телопазители.

След няколко минути закъснелият с половин час параход се откъсва бавно от кея и потегля за Уругвай. При дрезгавия рев на неговата сирена, сеньор Гарсия се обръща назад и едва сега си спомня, че е забравил пътническата си чанта на палубата. Но какво значение има една чанта пред пропадането на цяла сделка в Монтевидео?

Когато стигат в града, сеньор Гарсия изтърпява всички митарства на едно предълго и досадно полицейско разследване, без да бъде уличен в някакво нарушение на закона. Документите му са в ред. Покупката на автомобила е била извършена съвсем правилно.

— Но все пак, как ще ни обясните обстоятелството, че вие продавате автомобила си за четири хиляди песи, когато той струва на вас десет хиляди? — пита в недоумение полицейският инспектор.

— Това си е лично моя работа, сеньор, и никой няма право нито да се учудва, нито да ми иска обяснения! — отговаря с достойнство джентълменът. — Допуснете най-сетне, че аз съм непрактичен човек, че обичам разнообразието, че не мога да търпя повече от един ден кола, па макар тя да е и един луксозен „Худзон“!

Разбира се, тоя отговор не е напълно задоволителен и затова инспекторът прибягва до най-учтивите изрази на испанското красноречие, за да обясни на сеньор Гарсия, че трябва да го задържи, докато случаят се разясни в понеделник.

Сеньор Гарсия протестира.

— На какво основание? — пита той.

— Заради вашата непрактичност и после… заради любовта ви към разнообразието! — отвръща с любезна усмивка полицейският инспектор.

Рано сутринта в понеделник пред едно от гишетата на банка „Бостон“ се явяват трима души: стопанинът на автомобилната къща, сеньор Гарсия и един цивилен агент от полицията.

Търговецът представя чека на гишето и чиновникът дръпва продълговатата хартийка, прилична на лотариен билет. След това същият чиновник разтваря един регистър и търси нещо в него, отива при някаква картотека и прави справка.

Клиентът очаква със свито сърце фаталната развръзка. Ей сега измамникът ще бъде изобличен.

Но чудно нещо. Чиновникът се връща спокойно на мястото си, взима писалката и пише операционната бележка. Сетне забожда с карфица представения чек върху бележката и се провиква:

— На касата, сеньор!

Клиентът недоумява. Не, тук положително има някаква грешка. Измамникът, както изглежда, е успял да заблуди и банката.

— На касата, сеньор! — повтаря чиновникът и тоя път гласът му се изкачва една октава по-високо.

Тримата господа отиват при касата.

Касиерът пита:

— Кой от вас ще получи сумата срещу тоя чек?

Стопанинът на автомобилната къща се изправя насреща му като изскочил из гроба мъртвец. Капчици студена пот са оросили челото му.

— Вашата легитимация, сеньор!

Клиентът се легитимира.

Касиерът грабва един сноп банкноти и му преброява с удивителна ловкост седем хиляди песи.

Сеньор Гарсия се връща при първото гише и пита високо:

— Извинете, каква сума остава по откритата ми текуща сметка? На името на Фернандо Гарсия…

— Двадесет хиляди песи, сеньор! — отговаря чиновникът.

— Чудесно! Значи, аз мога да купя още един автомобил! — казва весело младият аржентинец и веднага след това добавя, като се обръща към стопанина на автомобилната къща: — Сега можем да вървим!

Търговецът на автомобили гледа парите в треперещата си ръка и не вярва на очите си.

Една остра черта като белег от дълбока рана е разсякла надве лицето на сеньор Гарсия. В тая черта играе сатанинска усмивка.

От тоя миг нататък търговецът попада изцяло във властта на страшния джентълмен. Пред входа на банката той го моли със задавен глас да му прости, загдето е проявил недоверие към него и е осуетил пътуването му до Монтевидео. Но най-сетне, нали всеки човек може да изпадне в заблуда.

— В тая страна има закони! — отсича твърдо сеньор Гарсия. — Аз съм готов да не търся възмездие за обидата, която ми нанесохте, но не бих желал да се откажа от правото си над стоте хиляди песи, които ми дължите!

Собственикът на автомобилната къща пита като в просъница:

— Не бихте ли могли да намалите сумата?

— О, сеньор, излишно е да водим пазарлъци! И без това сто хиляди песи са само част от печалбата, която ме чакаше в Монтевидео. Давам ви срок до утре на обед. Моят адвокат ще дойде да получи парите. Адиос, сеньор!

Така един търговец на автомобили в Буенос Айрес плати на сеньор Фернандо Гарсия сто хиляди песи, защото се усъмни в неговата честност и не разбра навреме виртуозно измислената игра.

Земята на Южна Америка е грамадна шахматна дъска, върху която черните фигури на престъпния свят нанасят непрекъснато поражения на белите си противници. И докато в Ню Йорк и в Чикаго гангстерите действуват с картечници и с автоматични пушки, в Буенос Айрес естафадорите ограбват своите жертви внимателно, учтиво, без проливане на кръв. Те замислят предварително играта и всеки техен ход е изчислен с математическа точност.

Сеньор Гарсия влага в банка „Бостон“ известна сума и това е първият му ход. После купува автомобил и издава чек. Продава автомобила на своя помощник и помощникът му изпълнява блестящо ролята си, като внушава на търговеца да заподозре в измама сеньор Гарсия и да осуети пътуването му в Уругвай. Сеньор Гарсия показва телеграмата на втория си помощник от Монтевидео и иска сто хиляди песи обезщетение. Търговецът се хваща на въдицата и дава писмено съгласието си да плати исканата сума. Тогава сеньор Гарсия казва „мат!“ и получава със съдействието на закона сто хиляди песи.

Търговецът е ограбен съвсем законно, а тримата измамници пият шампанско и нареждат шахматните фигури за нова игра.

* * *

Отдавна е минало полунощ. Публиката в кабаре „Казанова“ е изпаднала вече в онова избухливо настроение, което кара мнозина да се обясняват в любов на дамите с чупене на чаши или да предизвикват скандал по най-малкия повод. Тук са събрани хора от цял свят: русокоси северняци от далечната и тиха земя на фиордите, мургави мъже от Мексико, плешиви немци с пури в устата, темпераментни италианци, които бият рекорда на високо говорене. Тук има и аржентинци — питуковци, мошеници и рентиета, които подражават на италианците и също като тях приказват разпалено и авторитетно. Всички са пияни в тоя късен час и всички сякаш очакват започването на някакво невероятно приключение. Танцувачките хвърлят съблазнителни погледи към масите на самотните мъже и предлагат краткотрайното си приятелство за няколко чаши ликьор или шампанско. По-младите и по-красивите от тях са си намерили вече компания — те пият непрекъснато наздравици с щедрите си кавалери и тайно пресмятат наум печалбата си от процента върху консумацията. Дошли от разните краища на Европа като кабаретни артистки, всички тия французойки, унгарки, полякини, виенчанки и испанки остават завинаги в Южна Америка. Повечето тръгват из тъмния път на бялото робство и свършват живота си на улицата, в болницата или в затвора. Други, по-щастливи и по-хитри, запазват равновесие над бездната и се омъжват за богати търговци и дори за министри.

Лампите угасват. В полумрака на залата, точно там, дето е оркестърът, светва прожектор и сноп алена светлина озарява паркетното колело на дансинга.

Един дрезгав глас съобщава:

— Андалузки танц! Играе сеньорита Изабела!

За миг разговорите стихват и в залата настава тишина. Под алените лъчи на прожектора израства стройната фигура на мургава девойка, облечена в широка шумяща рокля. Разнасят се ръкопляскания. Сеньорита Изабела е обща любимка. Тя се кланя на всички страни с оная измерена усмивка на устните, която придава на лицето й стереотипното кокетство на някаква реклама за одеколон или за южни плодове.

Барабанът на оркестъра забръмчава предупредително, сетне спира внезапно, пресечен от звънкия удар на цимбал. И изведнъж чувственият глас на един саксофон започва своите синкопни скокове сред тишината. Тоя сребърен клоун в джазовия оркестър изпреварва другите инструменти и някак безотговорно подхваща сам мелодията на андалузкия танц. Към него се присъединяват веднага цигулките, роялът разплита няколко брилянтни хроматизма, тъпанът маркира добросъвестно такта, ала никой не е в състояние да укроти веселия безумец саксофона, който се провиква подигравателно и води мелодията в гротескното лъкатушене на задавения си глас.

Сеньорита Изабела танцува. Широката й рокля е разперена като чадър, в дланите й тракат кастанети. Още малко — и цялото кабаре ще се събори сякаш под стъпките й: такъв неукротим живот блика от всяко нейно движение, такава страстна пъргавина е запалила нозете й. Тя хвърчи по колелото на дансинга като ония големи кадифени пеперуди, които се бият нощем о стъклата на осветените прозорци. Понякога танцуващата девойка изчезва в сянка, но аленият сноп светлина я догонва и я облива със студените си лъчи, за да я открие отново пред очите на омагьосаните посетители.

Когато сеньорита Изабела свършва пламнала и задъхана от умора, възторгът на публиката за дълго не може да заглъхне. Сеньорита Изабела се кланя и изпраща въздушни целувки, но това не е достатъчно. Възбудената публика крещи и почти заповядва на младата вълшебница да повтори номера си. След късо колебание прекрасната испанка се явява отново върху паркетното колело и повтаря последните фигури от андалузкия танц с предишната си огнена страст. Нов изблик на възторг и нов залп от ръкопляскания.

По-късно, когато лампите в залата светват, сеньорита Изабела разговаря на една странична маса с някакъв млад боливиец, който й обещава всичките си сребърни мини в Потоси и Оруро само за една нейна целувка. Сеньорита Изабела се смее. Тя отгатва с инстинкта на опитна грешница, че боливиецът няма никакви сребърни мини. Добре прилегналият му фрак и порочно хубавото му лице издават у него професионалния макро или сутеньора, който иска да спечели тялото й, за да го дава под наем срещу прилично възнаграждение на богатите бонвивани, докато в края на краищата го захвърли с досада в някой от вертепите на Ла Пас. Сеньорита Изабела познава отдавна живота. Въпреки младостта си тя носи вече в крайчеца на очите си по една тънка мрежица от бръчки, които дори гримът не може да скрие. Преминала през толкова катастрофи, тая кабаретна танцувачка все още се мъчи да запази някаква относителна почтеност, но мъжете-паяци наоколо й стават от ден на ден все по-дръзки и по-изобретателни. И сега, когато тя седи редом с боливиеца, едничкото й оръжие срещу него е смехът й — дрезгавият й предизвикателен смях, в който звучи далечно обещание. Сеньорита Изабела слуша увещанията на мнимия джентълмен и се киска в лицето му, сетне отпива глътка вино и начервените й устни оставят върху ръба на чашата едно малко петно като розова конфета.

Оркестърът засвирва танго — истинско аржентинско танго, — чиито носталгични звуци се източват сякаш из самите лъкове на цигулките. В ръцете на един едър музикант с боксьорски плещи акордеонът бавно гълта въздух, разтяга се и се свива, а из кожения му мях трепти плетеница от съзвучия, които се къдрят в речитативна игра, разкривяват се в септакорди, или пък гаснат неусетно, за да остане само един-единствен звук — плътен, топъл и мек. Мъже и жени се носят из дансинга с отмерени, лунатични стъпки — те огъват сластно телата си под звуците на тая плавна мелодия, от която лъха толкова нежна романтика. Може би само аржентинското танго крие в себе си това странно съчетание на крайностите: сантименталната чистота на мелодията и сексуалната пластика на нейния ритъм. Ненапразно аржентинците смятат тангото за свой национален танц. То е славата на тяхната република и радостта на влюбените по цял свят. То е галантният церемониал във вечния флирт на двата пола, които търсят неговия магнитен флуид, за да съединят телата си в прегръдка.

Ала ето — тангото замира. Над неговия последен такт се извива за миг като спектъра на небесна дъга последното съзвучие на акордеона. И веднага след това, почти без прекъсване, оркестърът гръмва оглушително и засвирва кукарача. Мълчаливият досега саксофон започва отново своите лудешки пародии, ударните дървени инструменти затракват като щъркелови клюнове и сред цялата тая звукова вакханалия едно трио от носови мъжки гласове запява провлечено:

La cucaracha, la cucaracha…

Ya no puede caminar…

Кабарето се завъртява в бясната моторна ритмика на новия шлагер и животът наоколо тепърва открива всичкото си тъмно вълшебство.

* * *

Улиците са пусти и лъщят като реки. Гъста влага лиже асфалта им. Няма вече рекламни светлини по покривите и фасадите на къщите. Из мътната дрезгавина на настъпващото утро израстват само студени сиви здания с опушени стени и с мрачни прозорци, чиито стъкла са замазани сякаш с катран. Тук-там по ъглите и площадите все още блещукат лампи, но техният блясък изглежда някак неестествен и безпомощен. Той се изцежда едва-едва на земята и образува малки локви от лимоненожълто сияние.

Под сводестия вход на една грамадна къща на авенида де Мажо, почти изхвърлена на тротоара, лежи стара жена, покрита с вестник. Случайният минувач би я помислил за мъртва, ако листата на вестника не потрепваха от дишащото й тяло. Тая незнайна скитница е решила да пренощува тук, свила се е на кълбо до стената и нищо не може да смути съня й. Наистина, книжната й завивка е твърде тънка, но когато човек свикне с кучешкия аскетизъм на бездомника, тогава и хартията топли също тъй добре, както пухеният юрган или одеялото от камилска вълна. При това тая хартия не е обикновена. Тя е минала през линотипна машина, станала е вестник и в тоя вестник стоят на лично място най-малко десет пламенни статии за благотворителността, от които лъха обилна топлина. Какво повече може да иска един бедняк? Да спи в леглото на председателя на Аржентинската република? О, при такова едно равенство хората биха си приличали като прасета, а животът би изгубил всичката си пъстрота и поезия.

След няколко часа наоколо ще загъмжи отново тъмният човешки мравуняк. Млади момичета от разни благотворителни дружества ще пресрещат минувачите и ще им предлагат лотарийни билети с богати печалби: автомобилна кола „Ролсройс“, триетажна къща в Буенос Айрес или пет декара земя в околността. Никой не бива да изпуща тоя рядък случай, още повече като се има пред вид, че целта е високо хуманна. С чистия приход от лотарията ще се облекчи съдбата на хиляди нещастници, останали без хляб и без подслон. На друга страна друго филантропично предприятие разлепва афиши за гала-представление в най-луксозния кинотеатър. Прожектиране на филма „Модерни времена“ с Чарли Чаплин. Нека гражданите посетят масово представлението и оставят своята лепта за осъществяване на еди-каква си човеколюбива идея. Не изглежда ли просто невероятно, че след всички тия трогателни грижи за ближния човешката неволя все пак не намалява, а наопаки — расте и се шири като зла чума по цялата земна планета? От ден на ден бедняците и несретниците се умножават и тяхното всемирно братство залива света — от Европа до Африка и от Азия до Америка. Мигар тая стара жена, легнала сега на тротоара, не е сестра на парижките клошари, които нощуват под мостовете на Сена, или на китайските кули, които за шепа ориз са длъжни да играят срамната роля на товарни коне и волове? И тя като тях е смазана от страдание, и тя като тях изтлява бавно сред нечувана нищета, без да подозира нито добрите намерения на филантропите, нито блаженството, което я чака след нейната смърт, когато душата й ще влезе направо в рая и ще седне тържествено за вечни времена от дясната страна на Спасителя.

Ранобудни носачи мъкнат нанякъде големи вързопи с току-що отпечатаните утринни вестници „Ла Пренса“ и „Ла Насион“. Колко парлива сензация крещи от незасъхналото още мастило! За кръвопролитията в Испания. За катастрофалното спадане на ценните книжа в Ню Йорк. За тревожното положение в Европа. За самоубийството на някакъв парализиран барон в Ница…

Небето на изток дими в розова мъгла, изпод която се показват чудните листа на една далечна палма от злато. Улиците се оживяват. По всички посоки запълзяват трамваи, автобуси и таксита. Кафенетата се пълнят с народ. От витрините на големите магазини по Флорида и Кориентес манекените посрещат деня с неизменната си восъчна усмивка. Във въздуха трепти неясен тътен. Буенос Айрес се събужда отново сред кипежа на своя многолик живот и отново става град на лотариите и на футболните мачове, град на тангото, на конните надбягвания и на неутолимата жажда за повече богатство.

Откъм пристанището се носи дрезгавият рев на параходна сирена. Пристигнал е навярно нов параход. Или друг някой е изтеглил котвата си из тежките води на Ла Плата и тръгва бавно към миражите на отключения хоризонт.