Светослав Минков
Другата Америка (3)

Дакар

Из плътния мрак на тихата вечер никнат светлини като пламъчета на свещи.

След малко, когато „Флорида“ спуща котвата си в пристанището на Дакар, пътниците се струпват на палубата и наблюдават с любопитство тълпата чернокожи люде отсреща. Тия бедни пристанищни негри със сламени каски на главите изглеждат някак странно високи в дългите си платнени халати. Те надават невъобразими крясъци на своето сенегалско наречие и се мъчат да изправят подвижния мост, който ще съедини родната им африканска земя с бялата палуба на парахода от Европа.

Най-сетне мостът е закачен и по тесните му дъсчици тръгват първи към борда на „Флорида“ представителите на местната власт. Начело върви един нисък гърбав негър с ясночервена роба и с червен фес. Каква рязка отлика между него и стройните му черни събратя на кея! Подир негъра крачат неколцина френски чиновници и полицаи. С една дума, европейците умеят да подчертават свободата на колонизираните от тях народи. Ето, тоя гърбав негър например, който носи не само титлата „комисар“, но и рогови очила на носа си, притежава церемониалното право да влезе пръв в парахода като някакъв консул. Той държи под мишницата си голяма кожена чанта и поздравява важно коменданта на „Флорида“, а комендантът му козирува любезно и го отвежда лично до една от масите в бара. Там негърът сяда на един стол и изважда из чантата си куп книжа. Останалите чиновници и полицаи се смесват с екипажа и се изгубват нанякъде.

И докато мнозина наоколо хвърлят плахи погледи към гърбавия негър в червената роба и очакват разгласяването на някакви строги разпоредби, оказва се в края на краищата, че книжата на тоя сенегалски първенец не са нищо друго освен писма за някои от пътниците, получени с въздушната поща в Дакар. Така нещастният черен „комисар“ играе ролята на най-обикновен пощенски раздавач, ала това, разбира се, не е важно. Много по-важно е, че той влиза винаги пръв в парахода, и то с такава тържественост, сякаш не Сенегал е колония на Франция, а Франция — на Сенегал.

* * *

Пътниците се спущат по подвижния мост и стъпват на африканска земя. Негрите със сламените каски ги заобикалят и им нашепват като някаква тайнствена парола името на френската национална монета. Изобщо, просията в Дакар стои на завидна висота. Там просят и децата, и възрастните, та дори и войниците, под чиито зелени френски куртки бият туземни сърца. Каква неизмерима ценност представя за сенегалеца разколебания на световната борса франк! Той лъсва като брилянт в тъмната шепа на бедния негър и мигом изчезва, сякаш се просмуква от самото му тяло. Доколко могъщ е франкът, може да се съди по следната любопитна подробност. Сенегалците изпитват почти езически ужас от фотографическия апарат и не позволяват на европееца да ги снима, защото щял да им вземе душата. Ала същите тия сенегалци с най-голямо спокойствие и дори с усмивка застават пред обектива, ако човек им обещае един франк. Историята със средновековния доктор Фауст, значи, се повтаря и в нашия век, но при съвсем оказионни условия: душата на негъра струва много по-евтино, отколкото душата на Фауста.

Когато пътникът от някой презокеански параход слезе нощем в Дакар, една дузина чернокожи шофьори на пристанището разтварят любезно насреща му вратичките на своите овехтели таксита „Рено“ Ако пътникът предпочита да върви пеша, той отминава равнодушно автомобилите и се запътва по широката асфалтова улица, в чието начало двама митничари проверяват с поглед дали в ръцете му има багаж. След тоя лек пропуск пътят за града е вече отворен.

Ала ето че тъкмо сега пътникът попада сякаш в примката на някакви заговорници. Из полумрака на пустата пристанищна улица изскача един сенегалец, загадъчен и недействителен като самата африканска нощ. След него втори, трети, четвърти — една малка дружина от злокобно усмихнати негри в бели халати, които обграждат чужденеца и му предлагат спомени от Дакар: гривни от „сребро“ и от „слонова“ кост, портфейли от змийска кожа и дамски чанти с истински крокодилски люспи, тънки филигранни брошки и цигарлъци — всичко ръчна работа и местно производство. Чужденецът забравя мигновената си уплаха и се вглежда любопитно в предложените му предмети. Той съобразява с еснафското самодоволство на практичния пътешественик, че не ще бъде зле, ако занесе на някого от близките си един подарък от Африка. Например ей тая сребърна гривна. Колко ли струва тя? Как — триста франка?

— Oh, c’est trop cher! — провиква се европеецът, като изпуща уплашено гривната в сандъчето на сенегалеца и тръгва с ускорени крачки към града.

Но чернокожите улични продавачи не го оставят на мира. С една упоритост, която наистина учудва, те вървят подире му като верни телопазители, заплитат се в нозете му, дърпат го и го молят и на всеки три крачки цената на сребърната гривна спада с пет франка. Най-сетне, близо до зданието на пощата, европеецът купува гривната за десет франка и побързва да се скрие в едно малко ресторантче, дето негови познати от парахода пият вече бира и пишат картички за Европа. Той сяда при тях и им показва самодоволно своя африкански трофей, ала в същия миг очите му съзират с ужас дребните издайнически букви, изрязани отвътре на гривната: Made in Czechoslovakia.

Нищо. Нали все пак остава утехата, че тая гривна е купена от истински африкански негър? В това поне никой не може да се съмнява. А що се отнася до измамата — тя открай време е била спасителният ключ на човешкото благополучие. Негърът лъже, за да си купи хляб, белият спекулант или банкер върши същото, за да украси гаража си с нов автомобил или за да си построи къща с оранжерия. Разликата е само в степента на така наречените „нужди“ и в стойността на получените от измамата блага.

* * *

Един чернокож момък се приближава до чужденеца. Той е гологлав, носи широки панталони и тънка фанелка, изопната като змийска кожа върху снажното му мускулесто тяло.

— Извинете, господине, имате ли нужда от водач? — пита учтиво момъкът.

— О, да — отвръща разсеяно чужденецът, подкупен от деликатното държане на младия сенегалец, който по възпитание не прилича никак на своите сънародници. — Бихте ли могли да ми посочите нещо интересно, например някое от увеселителните заведения на Дакар?

— Да, господине.

И двамата тръгват нагоре по главната улица, после криволичат наляво и надясно из разни странични улички, по чиито тротоари са насядали като в джамия малки групи от по трима-четирима сенегалци, облечени все в същите бели халати. Тая жива картина на ориенталския кеф човек може да види тук на всяка крачка.

Чужденецът подхваща разговор с вечния въпрос на добрия педант, който обича статистическите сведения:

— Колко жители има Дакар?

— Четиридесет хиляди души, от които около три хиляди французи и останалите туземци — съобщава като курдисан водачът, отдавна вече свикнал с тоя свой стереотипен отговор.

— Как се отнасят французите с туземното население? — любопитствува европеецът.

— Ние имаме всичко, каквото може да ни даде френската демокрация: и училища, и свобода на религията, и все пак французите са наши господари, а ние — техни роби. Един сенегалец си остава винаги сенегалец, „indigéne“, както презрително го наричат навсякъде — казва спокойно младият негър и веднага след това добавя съвсем неочаквано: — Тук има много комунисти, господине.

При думата „комунисти“ чужденецът се изправя пред един забравен кошмар и добродушното му лице се свива в кисела гримаса.

„Странно — мисли си той. — Уж негър, а говори като бял!“

Богопомазаният представител на благородната бяла раса е предполагал навярно, че чернокожите люде водят началото си не като него от маймуната, а от крокодила или от кенгуруто.

* * *

Бар „Бордо“ е едно от ония съмнителни заведения, които, изглежда, са неизбежната украса на всеки пристанищен град. Тук вече има и негри с вратовръзки, и негритянки в крещящи червени и зелени рокли, и бели проститутки с хлътнали сенчести очи, моряци с разголени гърди, и пропаднали завоеватели на велики миражи, за които Дакар е последният спасителен бряг след едно тъжно житейско корабокрушение. В атмосферата на тая бедна кръчмица се чувствува някакво тежко напрежение, злото електричество на омразата и на тъмната човешка мисъл, потайният лъх на неминуемия скандал.

Посетителите седят, наредени в кръг край стените на заведението — около малки масички, постлани с мръсни шарени покривки. Един негър разнася бира. Той слага и пред вас една запотена чаша, която вие не се решавате да допрете до устните си, обхванати от нелепата мисъл, че черната ръка на негъра е оставила върху чашата катранена следа. В края на краищата вие все пак отпивате няколко глътки бира и триете челото си от обилната пот, защото вътре е горещо като в пещ. От лъсналите лица на негрите капе сякаш разтопен асфалт. Наистина, вратата е отворена, но и навън е все същата непоносима горещина.

Изведнъж от ниската дървена естрада насреща гръмва музика. Една моряшка хармоника разтяга няколко проточени акорда и после залъкатушват игривите тактове на някакъв стар Щраусов валс. Публиката се раздвижва, столовете се отместват шумно и по циментовия под в средата на заведението се плъзват пъстри двойки — моряци и проститутки, негри и негритянки.

Има нещо смешно и същевременно безкрайно романтично в тоя банален валс, който звучи в малката кръчмица на Дакар като изгубено ехо от далечните панаирни шарманки на Европа. Меките звуци на хармониката разгарят и без това кипналата кръв на танцуващите, по чиито нозе израстват мигом невидими криле. И докато телата на моряците и на белите проститутки са впити плътно едно в друго, а лицата им пламтят в порочна руменина — образите на негърските двойки са озарени от странна вътрешна светлина, която запалва в очите им фосфорната искра на някакво свръхземно блаженство.

Колкото години и да минат, където и да отиде след това, човек не може да забрави никога тоя сомнамбулно усмихнат и почти отвъден поглед на танцуващите негри в бедния бар „Бордо“ в Дакар.

Когато последните тактове на валса издъхват с остро скръцване в кожените гънки на хармониката, малката тълпа от дрипави сенегалци, които надничат отвън през рамката на разтворената врата, дълго още стои неподвижна — поразена сякаш от някакво чудо.

* * *

Доскоро на оня ъгъл, отсреща се е намирал китайският ресторант „Ченг“. Тук са се отбивали пътниците от презокеанските параходи, пили са бира или уиски, яли са сандвичи и са мечтали за неща, които никога не са се сбъдвали. Китайският ресторант „Ченг“ е бил приятен кът за отмора — пушилня, в която са димели като лули със запален опиум бляновете на хиляди професионални мечтатели.

Между многото случайни посетители на това заведение се е мяркал често един странен човек на средна възраст, с широкопола шапка, с асирийска брада и с безброй багажни марки върху пътническата си чанта. Художник или фотограф, учител по геометрия или просто педант — тоя човек е бил виждан по палубата на всички параходи, пътуващи между Европа и Южна Америка. Той се е качвал обикновено от Барцелона, слизал е в Рио де Жанейро, дето се е губел няколко седмици, и после е тръгвал по обратния път. Винаги тих, внимателен и любезен, господинът с брадата се е запознавал под скромното име Хуан Алварадо, обичал е да играе бридж, да чете Метерлинк, да седи с часове на палубата и да гледа небето. Когато някой го е запитвал за професията му, той е поглаждал самодоволно асирийската си брада, усмихвал се е кротко и е отговарял, че притежава достатъчно средства, за да може до края на живота си да съзерцава облаците над океана.

Една вечер, когато параходът бил спрял в Дакар и сеньор Хуан Алварадо си пиел спокойно втората чашка уиски в китайския ресторант „Ченг“, неколцина полицаи се приближили неочаквано до него и му пришепнали нещо. Сеньор Алварадо пребледнял и се опитал да бръкне в джеба си, но полицаите го изпреварили, сложили на ръцете му белезници и го извели навън. Половин час по-късно полицията в Барцелона била уведомена с една радиограма, че търсеният импресарио на бели робини е заловен.

Разбира се, с арестуването на сеньор Хуан Алварадо търговията с бели робини съвсем не е изчезнала. И днес още по рейса Европа — Южна Америка сноват непрекъснато благообразни господа и джентълмени, които мълчат и се усмихват като епископи, или пък водят оживени спорове върху изкуството и питат най-наивно по колко години живеят делфините. Всъщност всички тия полиглоти е добродушни физиономии са само опасни агенти и доставчици на бяла стока за южноамериканските публични домове. Обществото на народите, което стои начело на борбата срещу тая позорна търговия с човешка плът, публикува редовно и добросъвестно своите кабинетни проучвания и статистики, а международната полиция залавя по един на хилядо от виновните.

В енцнклопедическите речници се казва: Дакар изнася фъстъци. Би могло да се добави: Дакар внася от Европа млади момичета, които след кратък престой заминават и изчезват завинаги във вертепите на Южна Америка.

* * *

Странно пение, наподобяващо отчаян плач, се носи из нажежения въздух на нощта.

В един разграден двор са насядали на сламени рогозки безброй сенегалци. Под острата светлина на няколко карбидни лампи те празнуват Гаму — раждането на Мохамеда — и чакат изгрева на слънцето. Най-напред един от тълпата, който изпълнява навярно ролята на главен певец, разгръща като нотен лист някакъв свитък с неразгадаеми знаци, слага ръка на ухото си и започва да пее. Отначало песента му е тиха и скръбна, но лека-полека тя става все по-силна и накрай се превръща в проточен до звездите ликуващ вик, който се подема в хор от останалите присъствуващи. Обсебени от злия бяс на своята молитва, сенегалците се гърчат блажено върху сламените рогозки. Черните им лица са изкривени в езически екстаз, очите им излъчват млечнобяло сияние. Всички държат ушите си с епилептично треперещи ръце, сякаш искат да се чуят по-добре. Дали и до ушите на Мохамеда достига безумният крясък на тоя нощен псалом? Може би сега великият пророк си пие невъзмутимо кафето в някой сенчест кът на своя рай, окръжен от прелъстителните хурии, и не обръща никакво внимание на религиозното изстъпление на правоверните сенегалци.

В средата на това полунощно сборище се намира дълга трапеза, около която са наредени неколцина туземни първенци. Начело седи, тържествено облечен в пъстра роба, първосвещеникът или тъй нареченият „марабу“. Върху трапезата са сложени широки съдове с плодове и още нещо, което никой не би могъл да отгатне: един най-обикновен европейски будилник! В тъмното тайнство на сенегалския празник тоя съвсем реален предмет буди недоумение. Но сетне разбираш: съобразителният марабу изпълнява заповедите на аллаха в духа на днешния век. Щом трябва да посрещаш изгрева на слънцето, ще го посрещаш по часовник. По-добре е да знаеш колко часа още ти остават да чакаш, вместо да седиш като дервиш и да свещенодействуваш в неизвестност.

От време на време песента заглъхва и тогава неколцина сенегалци разнасят плодове и големи котли с вода. Насядалите по рогозките негри ръфат плодовете, гребат водата с копанки и я наливат в раздраните си от рев гърла. Наоколо се не вижда нито една жена. Гаму е празник на мъжете. Само няколко окъсани сенегалчета пърхат насам-натам като черни врабчета, цвъртят неразбрани слова и събират по земята трохите на гощавката на възрастните. А после настъпва настръхнала тишина и отново след това започва предишната жестока литургия на страшната сенегалска Коледа.

Човек не може да издържа повече и побягва на улицата.

Високо над него се издига тъмният свод на едно странно небе, посипано с редки звезди. Невидими пламъци лижат лицето. Грамадни черни хора минават и отминават като злокобни призраци от някакъв недействителен свят. Чужденецът се смесва с тях и потъва в дълбоките дебри на африканската нощ.

* * *

Денем, под златната лава на слънцето, Дакар е съвсем друг. От неговата нощна фантастика няма нито следа. Небето лъщи като ламарина, палмите са прашнозелени, сенегалците изглеждат напълно реални хора и от мръсните им халати висят парцали. Въздухът е съсирен от жегата и трепти над покривите.

От двете страни на улиците се белеят ниските къщи на френските чиновници. Почти всяка къща има малка градина. Тук-там, в сянката на някои от тия градини, се мяркат детски колички. Една дузина европейски бебета спят на пухени възглавнички и стискат в ръцете си своите любими играчки, купени от магазините на „Лувър“ и на „Прентан“ в Париж. В същото време в покрайнините на града се търкалят като изхвърлени котенца безброй чернокожи човечета, които бозаят с плач гъстия слънчев сок и размахват в свитите си юмручета изсъхнали кори от банани.

Преди двадесет години хиляди колониални войници от френската армия паднаха по бойните полета на Европа като черни тропически цветя, сразени от стихийна градушка. Между тях имаше и хора от Сенегал — кротки негри, които обичаха живота и вярваха, че един ден ще видят отново палмите в Сен Луи и в Дакар. Днес в същия тоя Дакар се издига в тяхна памет малък гранитен обелиск — заслужено подаяние от щедрата ръка на Франция за подвига на робите, които бранят чуждата свобода.

В околността на Дакар, отвъд широката степ с опърлена от слънцето трева, дето мъртвият африкански пейзаж се оживява внезапно от някой гигантски баобаб, се намира селище на туземци. Тридесетина тръстикови колиби са събрали под островърхите си покриви всичката жива етнография на сенегалската мизерия, за да представят нагледно значението на думата „екзотика“. Дали и това селище не е някаква нова Мека на международния туризъм, дето любознателните пътешественици могат да видят със собствените си очи „негри в диво състояние“? Чужденците пристигат тук в автомобили — с цветни очила и с кърпи на главите, решени на всяка цена да обогатят семейните си албуми с по няколко снимки от Африка. Те скачат от автомобилите с фотографически апарати в ръце и се втурват към тръстиковите колиби. Нозете им потъват в нажежения пясък, слънчевите лъчи ги хапят като разярени оси, но страстните фотолюбители не усещат нищо. Те са обхванати от едно-единствено желание — да уловят най-интересния момент за снимка. Ала ето че сенегалците закриват лицата си и се разбягват уплашено. Тогава европейците изваждат портмонетата си, успокояват суеверците и ги превръщат в бездушни манекени. Негрите застават мирно, с оная плаха усмивка, която ги прави да изглеждат винаги тъжни. Обективите лъсват насреща им, безцветни и бистри като очи на риба, после свиват металическата си ретина, примигват с бързина една петстотна от секундата и запечатват върху желатиновия мозък на ролфилма цяла серия от стандартни спомени. Ако в самия Дакар се издига паметник на незнайния сенегалец, загинал във войната — тук, в това туземно селище, кодаковите и цайсовите заводи би трябвало да издигнат втори паметник на незнайния сенегалец, чийто образ консумира неизброимо количество филми за фотографически апарати.

На връщане в Дакар пътешествениците въздъхват облекчително. Още малко — и слънчевият удар е бил неизбежен. Лицата им са нашарени с виолетови петна, от челата им се ронят едри капки пот. Но какво значение има всичко това, когато всеки отнася със себе си по една богата сбирка от африкански снимки? Автомобилите цепят въздуха, приятна хладина облъхва лицата. Ниско над глухата степ прелита непозната птица.

— Каква е тая птица? — обръща се към чернокожия шофьор един акуратен швейцарец, който записва в малкия си бележник всички туземни редкости с чувството, че носи непростима историческа отговорност, ако случайно пропусне нещо.

Шофьорът махва пренебрежително с ръка.

— Не заслужава да я записвате — казва той. — Тая птица не е полезна.

— Защо? — пита швейцарецът.

— Защото не може да се яде — отвръща наивно негърът.

Из дакарските улици автомобилите намаляват хода си. Отстрани гъмжат тълпи от босоноги сенегалки и сенегалци. Жените са облечени в пъстри басмени рокли и в бели туники. Някои от тях носят с антична грация на раменете си големи глинени делви с вода. Мъжете крачат малко нехайно. В стройните им тела и в бавния им вървеж има нещо аристократично, макар че са загърнати в дрипи. Но защо повечето чернокожи минувачи стискат между зъбите си тия дълги клечки, които напомнят сламки за цитронада? Някой пояснява, че според законите на туземната естетика тая странна украса на устата придавала особен чар на цялото лице.

— C’est pas vrai, m’sieur, c’est pour nettoyer les dents! — обажда се шофьорът и черният му профил под сламената каска се усмихва загадъчно.

Европейците приемат забележката на своя водач без каквито и да било възражения и продължават да се оглеждат любопитно наоколо. Пред ориенталския пазар се трупат новопристигнали пътници. Някъде свири грамофон. Над резиденцията на губернатора се издига френското знаме, неподвижно увиснало в застоялия въздух. Близо до пощата две сенегалски хлапета протягат умолително ръце към един чужденец, който седи спокойно под платнения навес на малък ресторант и се разхладява с уиски. По-нататък грейва червеното петно на някаква реклама за парижка пудра…

И после изведнъж автомобилите правят внезапен завой и излизат съвсем неочаквано на пристанището.

* * *

Докато моряците стягат парахода за път и прехвърлят с изненадваща пъргавина дебелите въжета, пасажерите стоят облегнати на палубата и наблюдават едно забавно зрелище.

Десетина млади сенегалци се гмуркат във водата и ловят монетите, които някои им подхвърлят великодушно. За европейците това е твърде приятно развлечение — за сенегалците то е особен вид просия с акробатство. Понякога монетата потъва в дълбочината и негрите се стрелват подире й като стадо хищни риби, които се надпреварват да глътнат падналата им изневиделица храна. Тоя, който е имал щастието да стигне пръв до целта, изскача след малко на повърхността, разтърсва глава и показва в ръката си заграбената плячка. После монетата изчезва в устата му и номерът се повтаря отново.

— Un franc? Un franc? — крещят в един глас всички негри и ръкомахат отчаяно към парахода, сякаш се давят и викат за помощ.

Ала хората от палубата са хитри. Те предпочитат да хвърлят във водата не франкове, а сантими, защото знаят, че сенегалците не ще оставят на дъното дори и най-дребната монета. По тоя начин пътешествениците вкусват по-продължително удоволствието от загубата на един франк, без да бъдат упреквани в излишно разточителство. Но между тях има и такива, които вместо монети, хвърлят късчета от портокалови кори. В такъв случай измаменият негър гримасничи и се провиква сърдито, а измамникът примира от смях и не може да се нарадва на своята цинична изобретателност.

Една дебела дама, в последния период на опасната възраст, взима също участие в играта и демонстрира най-непринудено добродетелния си характер. Облечена в широка зелена рокля, от която висят като карнавални серпантини безброй панделки и панделчици, тая съвременна богиня на изобилието пуща във водата цели франкове и върху мазното и лице играе благотворителна усмивка. Скоро тя привлича вниманието на негрите, които се струпват срещу нея и поощряват щедростта й със сърцераздирателни викове:

— Ici, madame, icil Pour bon voyase!

Кой знае защо, сенегалците не могат да произнасят „ж“. Те казват „voyase“ вместо „voyage“.

И ето, тъкмо в разгара на тая забавна игра параходната сирена процепва тишината с дрезгавия си рев. Плаващият хотел се откъсва от брега, залюлява железния си корпус и навлиза в океана. Няколко мига ловците на монети плуват редом с парахода и все още събират милостиня. После те остават назад и черните им тела лъщят като тела на тюлени под глицериновите лъчи на слънцето.

Пътниците минават от другата страна на палубата. Те искат да видят още веднъж онова голо градче с редки палми, дето самолетите от Тулуза оставят често по една малка връзка писма с поздрави от Европа.