Светослав Минков
Другата Америка (2)

Един параход в океана

Една лятна привечер сирената на френския параход „Флорида“ изпищява продължително и тревожно в генуезкото пристанище. Котвата е дигната, дръпнато е и желязното въже, което свързва парахода с кея. „Флорида“ се залюлява, обръща се бавно и потегля на път към далечните брегове на Южна Америка. Малкото изпращачи на пристанището размахват кърпички и шапки. Един митнически чиновник в униформа тича нанякъде. Един хамалин бие едно куче. Трима английски моряци седят върху един грамаден сандък и ядат портокали. Някои от изпращачите се провикват и още веднъж отправят благопожелания и напътствия към близките си, ала думите им не стигат до палубата на парахода — те сякаш падат във водата и потъват, без да бъдат чути.

След половин час Генуа гасне в кораловото отражение на залеза, а самото слънце се къпе в далечината на хоризонта, съблякло като змей светлината си в морето. Едва сега пътниците на парахода се откъсват от земята и се оглеждат любопитно наоколо. Започват познанствата с най-обикновен разговор. В тоя плаващ затвор човек не може да бъде сам през дългите дни на пътуването. Едни отиват в Рио де Жанейро, втори — в Монтевидео, трети — в Буенос Айрес. Ала и едните, и другите знаят много добре, че след няколко дена настъпва безкрайното еднообразие на океана, и затова си осигуряват отрано партньори за бридж и събеседници за дълбоките меки кресла в бара.

* * *

Какъв е тоя звън като биене на клепало в някой нашенски манастир? Един келнер обикаля палубата и коридорите на парахода и удря силно голям меден гонг: първият сигнал за вечеря. След четвърт час келнерът се явява отново и дава втория сигнал, като бие все тъй оглушително гонга. Пътниците заемат местата си в трапезариите.

Ония от първа класа участвуват наистина в едно рядко пиршество.

Идва прислужникът, облечен в смокинг, и поздравява учтиво гостите на своята маса. Това е фокусникът, който след малко ще извика: „А votre service, Madame!“ или „A votre service, Monsieur!“ — и ще донесе на сребърно блюдо една грамадна хризантема, направена от риба, или консервирано прасе с вкус на кокошка. Прислужникът подава картата за ядене, обръснатото му лице е лакирано с оная усмивка на професионална любезност, с която особено келнерите във френските параходи умеят да подкупват пасажерите, за да получат по-голямо възнаграждение в края на пътуването.

Картата за ядене е написана в цветистия и патетичен стил на френското готварско изкуство. При това изобилие на храна човек наистина не знае какво да прави и както обикновено се случва, избира най-лошото ястие, което му се поднася с толкова много сосове и гарнитури, че езикът изгубва способността да различава отделните вкусове и премята набързо залъците в устата. Слава богу, че виното е едно и от него не може да се прави избор. То е гъсто и кисело, от собствените изби на Société Général de Transports Maritimes. Да, виното е кисело, но и то все пак носи внушителното име St. Georges.

Колко смешни са тия тесни и дълги лопатки, които се употребяват при яденето на риба. Те заместват ножа с тая само разлика, че са по-неудобни от него. Ала риба с нож не се яде. Това е закон на фабрикантите на кухненски прибори, закон на практичните и неуморими изобретатели, които внушават на хората да изглеждат възпитани, когато се хранят. А после, след като са яли риба с такива лопатки, същите тия хора могат да се ругаят помежду си, или пък да си чистят зъбите с клечки пред очите на другите сътрапезници и никой не ще ги обвини в невъзпитание.

В големите параходи, които пътуват за Северна Америка, като „Нормандия“ и „Кралица Мери“, на обед и на вечеря свири оркестър. Параходите с рейс Европа — Южна Америка са по-малки, от по 15 000 тона, и оркестърът в тях е заменен с грамофон. Докато трае обедът или вечерята, няколко издраскани плочи разплитат серпантини от хрипкави звуци, в които и най-немузикалното ухо долавя познати мелодии и арии от „Кармен“ и „Тоска“, от „Веселата вдовица“ и „Цигански барон“.

И внезапно всичко наоколо добива някакъв театрален характер: и бутафорската мебелировка на трапезарията с пасторални стенописи и с пъстри плюшени кресла, и пътниците, и келнерите, и грамадните варени омари, направени сякаш от червен картон, и комендантът на парахода със своите офицери и с двамата лекари, които се хранят на една маса.

* * *

Няколко думи за Франсоа — за стройния джентълмен, който обича да пее понякога Интернационала. Човек би очаквал да види в ръката му тенисна ракета, ако при раждането му орисниците не бяха сложили в люлката му келнерски поднос. Той е сух мургав момък, с малко уморени очи и с портретче на жена и дете в една от преградките на портфейла му от изтъркан марокен. Говори френски като всеки истински французин — топло и меко, сякаш има в устата си не език, а парче кадифе. Когато след полунощ пътниците се приберат в кабините си, Франсоа спуща един тежък дървен капак пред прозореца на малкото си дюкянче, загасва лампите в бара и отива да спи.

Франсоа е барман в първокласния бар на „Флорида“. За него пътуването е занаят, а самият му занаят — развлечение. Колко хора само са пили от неговите чаши. И авантюристи със смели проекти, и аристократи с дръпнати вежди над моноклите, и тежки търговци на добитък от Аржентина, и знаменити европейски певци, които са отивали на гастрол в операта на Рио де Жанейро или в театър „Колон“ в Буенос Айрес. Различни са пътниците, но Франсоа е винаги един и същ: внимателен, дискретен и приятно интимен. Той предсказва времето като барометър, знае курсовете на всички земни монети като борсов специалист и играе ролята на Йоан Кръстител при минаването на екватора. Франсоа е неповторим от другиго, Франсоа е щедрият продавач на сънища, които налива с няколко милиметра над чертата, гравирана като пръстен около дебелите стъклени чаши.

В неговата весела аптека са наредени безброй бутилки с пъстри етикети: уиски „Бляк енд Уайт“, коняк „Мартел“, добродушният и банален вермут „Чинцано“, старият познайник „Отец Бенедиктин“, ром, джин, една парфюмирана дузина ликьори с най-различни имена, цветове и вкусове и най-сетне шампанско — тоя тържествен вдъхновител за банкетни речи и за кабаретни подвизи, скрит в черни бутилки с шапчици от златен станиол. Разбира се, това не е всичкото алкохолно богатство на Франсоа. Освен изброените напитки има и други няколко, в които зрее частица от сложната душа на коктейлите. Достатъчно е само Франсоа да вземе в ръцете си малката никелова граната, да я разтвори през средата и да налее вътре по няколко глътки от това или онова шише, да капне после две-три капки куантро или половин капка от гъстата като малага и силна като цианкалий подправка и като затвори отново гранатата, да я увие в бяла кърпа и да я разтърси по всички правила на изкуството, докато се извърши великата магия на смешението — безшумната експлозия на алкохолите, които раждат нов подпалвач на човешките мисли и желания.

Франсоа налива така приготвения коктейл в една чаша и го поднася, да речем, на младия уругвайски доктор, който е бил на Олимпиадата в Берлин и сега се връща в Монтевидео.

* * *

Въпреки всички удобства, въпреки мекото легло с лек балдахин, който се поклаща от освежителното подухване на вентилатора, кабината на всеки пътник е малка затворническа килия. Прозорчето й с дървена решетка гледа към палубата. Над порцелановия умивалник е заковано огледало със стъклена поличка. До поличката потракват в металически гривни шише с вода и празна чаша. После — един гардероб и спасителен пояс върху него, един скрин, един стол и килимче пред леглото.

В кабината е толкова тясно, че човек едва може да разтвори куфарите си. Прибира се вътре само ако е заболял от морска болест или — ако трябва да спи.

Дълги и кошмарни са нощите във водата. Глухият плясък на вълните се смесва с нестихващото бучене на параходните машини и чак когато се затвориш в кабината си, забелязваш, че параходът се тресе и всичко наоколо трепери, че стените скърцат и пращят, че шишето с одеколона, пастата за зъби и кутийката със самобръснача се хлъзгат от единия до другия край на стъклената поличка под огледалото, оживели сякаш внезапно от удара на вълшебна пръчица. Мъчиш се да заспиш, ала сънят не идва. Понякога, унесен в полудрямка, чуваш дрънкане на вериги, които се събарят над самата ти глава, понякога пък се сепваш от страшен гърмеж и отваряш като обезумял очи, за да разбереш, че столът е паднал или че вратата на гардероба се блъска като зловещо крило в полумрака.

И в това мъчително състояние на полубдение и полусън се мяркат от време на време в безкрайната пустиня на съзнанието ти малки оазиси от спомени, образи на хора, с които си се ръкувал и с които си разговарял преди месец, преди два — ето, светват като картини, рисувани на порцелан, улици, къщи и стаи: в живата и тънка тантела на твоята памет играе ясният лъч на неотдавнашния ти живот.

А после изведнъж пред теб се възправя отново земята, но тоя път жестока и зла. Тя ти отмъщава заради бягството от нея и бие мозъка ти с нелепи и глупави сънища чак до разсъмване.

* * *

Марсилия. Гора от параходни мачти. Сенегалски войници в зелени униформи и червени фесове. Катранените им лица с озъбена усмивка рекламират сякаш боя за обуща. Скрипците на криковете работят трескаво. Четири часа престой.

Който обича, може да разгледа града. Всеки шофьор на пристанището притежава удостоверение, което му дава право да лъже чужденците, че е бил шофьор на Барту в деня на атентата срещу крал Александър. Чужденците слушат и вярват — какво щастие наистина, че един очевидец им описва в най-големи подробности убийството на краля, атентатора, суматохата. За такъв разказ и за половинчасова разходка с автомобил човек жертвува с удоволствие петдесет франка.

Когато „Флорида“ потегля отново на път, на борда се забелязват много нови пътници. Престарели французи — мопасановски типове — с прошарени бради, но с млади сърца и с туристически кепета на главите, група мълчаливи калугерки с бели колосани шапки и нагръдници, две кабаретни артистки с оксиженирани коси и с „контракти“ за увеселителните заведения на Южна Америка, един прочут архитект, един представител на автомобили с жена си, която сама напомня някакъв стар автомобил с рекорден километраж, но все пак с грижливо лакирана каросерия, и най-сетне — неколцина неразгадаеми люде от различни народности и с различни професии и намерения.

Палубата се оживява от смеха и крясъците на новодошлите, сирената свирва дрезгаво за сбогом и един катер повежда парахода навътре в морето.

* * *

Планинските брегове на Испания. Параходът бърза към Гибралтар. Отвъд планините се водят упорити сражения. Земята на тореадорите, на портокалите и на тъмнооките хубавици е разорана от гранати и бомби. Един народ брани свободата си и кърти с динамит традицията на феодализма. Героичните свободолюбци издигат барикади от собствените си сърца срещу куршумите на мароканските пълчища.

Къщите на Барцелона се изрязват като бели гробници върху ведрия лазур на небето. Каква странна тишина е обгърнала тоя град на панаирите, из чиито покрайнини сега навярно припукват пушки. Там може би има деца, които още играят с кукли и с дървени кончета, театри, които представляват редовно комедии от Лопе де Вега, магазини, дето продавачите спокойно предлагат лак за нокти, щипки за скубане на вежди или гердани от стъклени мъниста. Животът е по-силен от смъртта и при всички случаи подчертава неизменните навици на хората и суетата на всекидневието.

По-нататък пропълзява дългата мека сянка на Сиера Невада, забулена в синкава мъгла. Още по-нататък е Малага — старият град на Андалузия — с просторните лозя, които събират лъчите на слънцето в зърната на своето прочуто грозде Педро Хименес, за да ги излеят после отново в тъмнокехлибареното масло на най-хубавата малага Лакрима.

Пътниците на „Флорида“ напразно търсят сензация. Напразно се взират и насочват бинокли към испанския бряг. Няма ли поне някой самолет да пусне две-три бомби над смълчаните селища и да разтърси тишината с експлозия? Мигар в цената на пътния билет не влиза наред с храната и едно малко развлечение, един забавен миг от трагедията на испанската земя?

Испания мълчи. Испания минава пред погледа като каменна панорама.

* * *

Ето Гибралтар — края на Средиземно море и началото на океана. По голите скали на гибралтарската крепост са наредени като скрити далекогледи гърлата на мощни оръдия. Там дебне любопитното око на Великобритания. Добре е да се знае какви параходи минават през вратите, които свързват западните и северните страни на Европа със Средиземноморието и по-нататък — чрез Суец — със страните на Индийския и Тихия океан. Любознателността е ценно качество особено когато мислиш за собствените си колонии.

Разправят, че Гибралтар е единствената местност в Европа, дето живеят диви маймуни. Ако това е вярно, англичаните сигурно ще покровителствуват тяхното развъждане дотогава, докато те се смесят с останалото население на града и го претопят в едно ново племе, което никога не ще предявява право на собственост върху тая здрава опора на британското морско могъщество.

Оттатък Танджер водата е вече съвсем друга — маслиненозелена, леко накъдрена, без пяна. Едва сега започва истинският океан. Европа остава далече. Вместо нея се вижда Африка. Слънцето сипе огнени стрели. Не подухва никакъв вятър.

Пътниците на парахода се събличат по риза и се изтягат лениво в тръстиковите кресла пред бара. Франсоа сменява смокинга си с бял костюм, като запазва само черната си вратовръзка. Някои се опитват да четат романи, но заспиват още на първата страница. Други трима търсят четвъртия човек за покер. Жената на автомобилния представител седи по синя пижама и пие цитронада през сламка. От време на време тя разбърква със сламката парчето лед във високата чаша. Къде е нейният мъж? Тоя е един от тримата, които търсят четвъртия.

Параходът се плъзга по водата, а водата шуми във витлата на машините, става за миг млечнобяла, издига се в малки вълни и се разлива с тих плясък.

Едно стадо делфини плува наоколо като почетна стража.

* * *

Задушна африканска нощ тежи над спокойния океан.

Човек може да стои с часове на палубата и да се взира в далечината. Понякога ще се покаже параход, направен сякаш целият от стъкло, с десетки светещи прозорчета. Друг път ще блесне някъде фар и ще замига като светулка, а после ще се заниже верига от лампи, които хвърлят отражението си във водата. И отново след това изчезват светлините, изчезват параходи, градове и крайбрежия и ти виждаш само неизмеримата водна шир, разляна наоколо като тежко масло.

Пътниците са се прибрали отдавна в кабините си. Някои, по-упорити, още не са си легнали и се мъчат да пишат писма, които ще пуснат в Дакар. „Пътувам добре, не мислете нищо лошо.“ Това просто изречение се повтаря във всяко писмо като успокояващо заклинание над ония, които живеят на някой друг меридиан и непрекъснато мислят за корабокрушения и катастрофи.

В тоя късен час параходът изглежда мъртъв. Струва ти се, че се намираш на един от ония запустели призрачни кораби, обречени на вечно скитничество из океана. Обръщаш се: около тебе няма никой. Отваряш вратата на коридора и надничаш вътре: там е само сянката ти, пропълзяла през рамката на отворената врата. Изкачваш се по тясната желязна стълбичка при въжетата и при спасителните лодки: насреща ти израстват като гигантски дънери двата параходни комина.

Ала ето че ти се връщаш пак на палубата и тогава разбираш, че освен тебе има и други живи същества в призрачния кораб. Един моряк, изскочил внезапно отнякъде, размотава наблизо една дебела платнена тръба. След малко той ще отпуши някакъв кран и ще започне да облива дъските на палубата със силна водна струя. Приближаваш се до него и се вглеждаш в голите му ръце. Те носят неизбежната татуировка, рисувана с барут под кожата — тия груби фигурки-амулети, които пазят може би по един спомен от Сантос, от Сингапур или от Хавайските острови.

Един неписан закон гласи: „Когато морякът остане без работа, започва да мисли опасни неща“. Затова именно моряците са винаги на крак и все вършат нещо: или боядисват през ден, през два парахода с бяла боя, или чистят перилата на стълбите и мият палубата, или най-сетне лъскат по цели часове месинговите дръжки по вратите на кабините.

Кой би отрекъл наистина ползата от такава една болнична чистота?

От тоя упорит труд печелят и параходните дружества, и човешката хигиена.

* * *

Когато мислим за епохата на белите перуки, на кринолините и на дилижансите, ние си представяме обикновено пухкавата нежност на един парфюмиран век от коприна, от реверанси и от галантни жестове, без да допущаме, че в тая епоха е съществувала невъобразима мръсота и нечистоплътност. Когато чуем да се говори за Канарските острови, веднага виждаме пред себе си някакви слънчеви градини с екзотични дървета, по чиито клони са накацали милиони пеещи канарчета. Това вълшебство на нашето въображение се дължи на вродената ни склонност към романтичното осъзнаване на ония непознати неща, които са далеч от нас по време и по разстояние.

Всъщност Канарските острови са покрити с голите конуси на изгаснали вулкани — като Гран Канари, Тенерифе, Палма, Гомера и Феро — или с нанесени от Африка дюни — като Ланцероте и Фортевентура. Днес потомците на някогашните гуанхи развъждат там овци, свине, кози, магарета и камили, докато в същото време потомците на някогашните канарчета снасят яйцата си в магазините за пойни птици в Берлин и Лайпциг, в Холандия и в Англия.

Европа е заграбила певците на океанските острови, като им е оставила само утехата да се наричат „канарски“. Европа се опитва да пребоядисва малките жълти птички в портокаловочервени и за тая цел слага в храната им кайенски пипер, когато те меняват перата си.

Така „европеизирани“, канарчетата се продават в нашия културен континент наред с грамофоните и с радиоапаратите — маркирани, номерирани и с писмена гаранция за трайността им.

Един от пътниците стиска между зъбите си своята изгаснала лула и ръмжи недоволно:

— Il ect vrai que ce sont les Iles Canaries, mais quelle désillusion!