Карлос Кастанеда
Една отделна реалност (3) (Следващи разговори с дон Хуан)

2

Посещението ми при дон Хуан постави началото на нов цикъл. Не ми беше никак трудно отново да се върна към стария модел на наслаждаване на неговия драматизъм, хумор и търпение към мен. Определено почувствах, че трябва да го посещавам по-често. Да не виждам дон Хуан, за мен наистина беше голяма загуба. Освен това, имаше нещо от особен интерес за мен, което исках да обсъдя с него.

След като бях завършил книгата си за неговото учение, аз започнах отново да преглеждам бележките, които не бях използвал. Бях съкратил много данни, тъй като придавах особено значение на състоянията на необикновена реалност. Преработвайки старите си записки, дойдох до заключението, че един умел магьосник може да създаде у своя чирак най-специфичен обхват на възприятие чрез обикновено „манипулиране на социални роли“. Целият ми аргумент за природата на тези манипулативни процедури почиваше на предположението, че е нужен водач, който да създаде необходимия обхват на възприятие. Като пример за анализ взех магьосническите събирания с пейот. Твърдях, че при тези срещи магьосниците достигаха до съгласие за природата на реалността без открита обмяна на думи или знаци, и аз заключих, че участниците използват един много сложен код, за да достигнат до такова съгласие. Бях построил сложна система, за да обясня кода и процедурите, тъй че се върнах при дон Хуан, за да го попитам за личното му мнение и да го помоля за съвет относно моята работа.

21 май 1968

По време на пътуването ми към дон Хуан не се случи нищо необичайно. Температурата в пустинята беше над сто градуса по Фаренхайн и беше доста неприятно. Късно следобеда горещината понамаля и по времето, когато пристигнах в къщата му, духаше хладен ветрец. Не бях много изморен, тъй че седнахме в стаята му и заговорихме. Беше ми удобно и спокойно и ние говорихме часове. Не беше разговор, който държа да запиша. Не се опитвах наистина да придам дълбок смисъл или да извлека големи изводи. Говорихме за времето, за посевите, за неговия внук, за индианците яки, за мексиканското правителство. Казах на дон Хуан колко ме радва прелестното усещане да разговарям в тъмното. Той каза, че твърдението ми съответства на приказливата ми природа: че е лесно да ми се харесва бъбренето в тъмнината, защото единственото, което бих могъл да правя в този момент, е да говоря, докато седя. Възразих, че това, което ме радва, е нещо повече от простото действие говорене. Казах, че ме привлича меката топлина в тъмнината около нас. Той ме попита какво правя у дома, когато е тъмно. Казах, че неизменно паля лампите или излизам на осветените улици, докато стане време за сън.

— О! — каза той, невярвайки. — Мислех, че си се научил да използваш тъмнината.

— За какво може да се използва? — попитах аз.

Той каза, че тъмнината, която нарече „тъмнината на деня“, е най-доброто време да „виждаш“. Той наблегна на думата „виждаш“ с особена интонация. Исках да разбера какво има предвид, но той каза, че е твърде късно да се впуска в това.

22 май 1968

Веднага щом се събудих на сутринта, без никакви встъпления казах на дон Хуан, че съм построил система за обясняване на това, което се случва на едно събиране с пейот — митоте. Взех бележките си и му прочетох това, което бях направил. Той слушаше търпеливо, докато се мъчех да осветля своята схемичка.

Казах, че смятам, че е необходим прикрит водач, който да подсказва на участниците, така че те да стигнат до някакво уместно съгласие. Отбелязах, че хората посещават митоте, за да търсят присъствието на Мескалито и неговите уроци за правилния начин на живот и че тези хора никога не си разменят дума или жест, но все пак се съгласяват за присъствието на Мескалито и неговия специфичен урок. Поне това беше, което те изглежда правеха на тези митоте, на които аз бях присъствал. Те се съгласяваха, че Мескалито се е появил на всеки поотделно и му е дал урок. В моето лично преживяване аз открих, че формата на личното посещение на Мескалито и последвалият го урок бяха поразително еднородни, макар и видоизменени при всеки човек. Не можех да обясня тази еднородност по никакъв друг начин, освен като резултат на прикрита и сложна система на подсказване.

Трябваха ми близо три часа да прочета и обясня на дон Хуан схемата, която бях построил. Завърших с молба да ми каже със свои думи какви са точните процедури за достигане на съгласие.

Когато свърших, той се намръщи. Помислих, че навярно е намерил обясненията ми предизвикателни. Изглеждаше потънал в дълбок размисъл. След благоразумно мълчание го попитах какво мисли за моята идея.

Въпросът ми тутакси промени гримасата му в усмивка, а след това в бурен смях. Аз също се опитах да се засмея и нервно го попитах какво е толкова смешно.

— Ти си побъркан! — възкликна той. — Защо трябва някой да си дава труда да подсказва в такъв важен момент като митоте? Смяташ ли, че човек изобщо си играе с Мескалито?

За миг помислих, че се измъква. Той всъщност не отговаряше на моя въпрос.

— Защо ще подсказва някой? — заинати се дон Хуан. — Ти си бил на митоте. Би трябвало да знаеш, че никой не ти е казвал как да се чувстваш или какво да правиш — никой, освен самия Мескалито.

Настоях, че подобно обяснение не е приемливо и отново го помолих да ми каже как се достига до съгласие.

— Знам защо си дошъл — каза дон Хуан с тайнствен глас. — Не мога да ти помогна в твоето усилие, защото няма система за подсказване.

— Но как могат всички тези хора да се съгласят за присъствието на Мескалито?

— Съгласяват се, защото виждат — каза дон Хуан драматично, а след това неочаквано рече: — Защо не посетиш друго митоте, за да видиш сам?

Усетих, че това е капан. Не казах нищо и прибрах бележките си. Той не настоя.

Малко по-късно той ме помоли да го откарам до къщата на един от приятелите му. Прекарахме по-голямата част от деня там. По време на разговора приятелят му Джон ме попита какво става с интереса ми към пейота. Джон беше осигурил пейотените пъпки за първото ми преживяване преди почти осем години. Не знаех какво да му кажа. Дон Хуан ми се притече на помощ и каза, че се справям добре.

По пътя обратно към къщата на дон Хуан се почувствах задължен да коментирам въпроса на Джон и казах, между другото, че повече нямам намерение да уча за пейота, защото това изисква известна смелост, каквато нямам, и че когато съм казал, че се отказвам, наистина съм го мислил. Дон Хуан се усмихна и не каза нищо. Продължих да говоря, докато стигнахме къщата му.

Седнахме на празното място пред вратата. Беше топъл, ясен ден, но в късния следобед ветрецът беше достатъчен, за да бъде приятно.

— Защо трябва толкова да се насилваш? — каза изведнъж дон Хуан. — Колко години говориш, че повече не искаш да учиш?

— Три.

— Защо си толкова упорит?

— Имам чувството, че те предавам, дон Хуан. Ето защо, струва ми се, винаги говоря за това.

— Ти не ме предаваш.

— Аз ти измених. Избягах. Чувствам, че съм победен.

— Правиш това, което можеш. Освен това, още не си победен. Това, на което трябва да те науча, е много трудно. Аз например го намирах дори по-трудно, отколкото ти.

— Но ти си продължил, дон Хуан, Моят случай е различен. Аз се отказах и дойдох да те видя не защото искам да уча, а само защото искам да те помоля да изясниш един момент от моя труд.

Дон Хуан ме погледна за миг, а след това отмести поглед.

— Ти трябва отново да оставиш дима да те води — каза той убедително.

— Не, дон Хуан. Не мога повече да използвам твоя дим. Мисля, че съм накрая на силите си.

— Ти не си започнал.

— Много ме е страх.

— Значи се страхуваш. Не е нещо ново да се страхуваш. Не мисли за своя страх. Мисли за чудесата на виждането.

— Искрено бих желал да мисля за тези чудеса, но не мога. Когато си помисля за твоя дим, усещам, че ме обгръща някаква тъмнина. Като че ли на земята вече няма никакви хора, никой към който мога да се обърна. Твоят дим ми показа крайната степен на самота, дон Хуан.

— Това не е така. Вземи мен например. Димът е мой съюзник, но аз не чувствам такава самота.

— Но ти си различен. Победил си своя страх.

Дон Хуан нежно ме потупа по рамото.

— Ти не се страхуваш — каза той тихо.

В гласа му имаше някакво странно обвинение.

— Лъжа ли за своя страх, дон Хуан?

— Не ме интересуват лъжите — каза той строго. — Интересува ме нещо друго. Причината да не искаш да учиш не е в твоя страх. Има нещо друго.

Яростно настоях да ми каже какво е то. Умолявах го, но той не каза нищо. Просто клатеше глава, сякаш не може да повярва, че не го знам.

Казах му, че може би това, което ми пречи да уча, е инерцията. Той пожела да узнае значението на думата „инерция“. Прочетох му от речника си: „Тенденция на материята да остане в покой, ако е в покой, или ако се движи, да продължи да се движи в същата посока, освен ако и въздейства някаква външна сила.“

— „Освен ако й въздейства някаква външна сила“ — повтори той. — Думата, която намери, е горе-долу най-добрата. Вече ти казах, че само един перко може да се заеме със задачата да стане човек на знанието по своя инициатива. Трезво мислещият човек трябва да бъде подмамен да го направи.

— Сигурен съм, че има много хора, които биха се заели със задачата с радост — казах аз.

— Да, но те не се броят. Те обикновено са откачени. Те са като кратуни, които отвън изглеждат чудесно, но ще протекат в мига, в който окажеш натиск върху тях, в мига, в който ги напълниш с вода. Веднъж трябваше да те подмамя да учиш, точно така, както мене ме подмами моят благодетел. Иначе не би научил толкова много досега. Може би е време пак да те подмамя.

Подмамването, за което говореше, беше един от най-критичните моменти в моето чиракуване. Беше се случило преди години, но в моето съзнание то беше така живо, сякаш е станало току-що. Веднъж чрез много изкусни манипулации дон Хуан ме натика в пряка и ужасяваща конфронтация с една жена, славеща се като магьосница. Сблъсъкът завърши с дълбока ненавист от нейна страна. Дон Хуан използва моя страх от жената за мотивация да продължа чиракуването си, твърдейки, че трябва да уча още магьосничество, за да се предпазвам от нейните магически атаки. Крайните резултати от неговото „подмамване“ бяха така убедителни, щото аз искрено повярвах, че нямам друг изход, освен да науча колкото се може повече, ако искам да остана жив.

— Ако имаш намерение отново да ме изплашиш с тази жена, аз просто вече няма да се върна — казах аз.

Смехът на дон Хуан беше много радостен.

— Не се безпокой — каза той успокоително. — Номерата със страха вече няма да минат при тебе. Теб вече не те е страх. Но ако е необходимо, можеш да бъдеш подмамен, където и да си. За тази цел не е нужно да бъдеш наблизо.

Той сложи ръце зад главата си и легна да спи. Аз работих върху бележките си, докато той се събуди след два часа. Вече беше почти тъмно. Виждайки, че пиша, той седна с изправен гръб и с усмивка ме попита дали съм успял да „отпиша“ проблема си.

23 май 1968

Говорехме за Оаксака. Казах на дон Хуан, че веднъж бях пристигнал в града в пазарен ден, когато множество индианци от цялата област се струпват в града да продават храна и всякакви джунджурии. Отбелязах, че особено ме заинтересува един човек, който продаваше лечебни растения. Той носеше дървена табла, на която бяха подредени много бурканчета със сухи стрити растения. Стоеше в средата на улицата и държеше едно бурканче, крещейки много особен напев:

„Тук нося за въшки, комари, бълхи и мухи.

а също за крави, кобили, кози и свини,

тук имам за всички човешки телесни беди —

заушка, подагра, ревматизъм и шарка.

Тук нося за чер дроб, сърце, стомах, слабини.

Елате насам, господа, госпожи.

Тук нося за въшки, комари, бълхи и мухи.“

Бях го слушал дълго време. Неговият маниер се състоеше от изброяване на дълъг списък човешки болести, за които твърдеше, че има лек. Способът, който използваше, за да придаде ритъм на напева си, беше да направи пауза след назоваване на група от четири компонента.

Дон Хуан каза, че като млад също продавал билки на пазара в Оаксака. Каза, че още помни търговските си подкани и ми ги издекламира на висок глас. Каза, че с приятеля си Висенте правели отвари.

— Тези отвари наистина бяха хубави — каза дон Хуан. — Приятелят ми Висенте извличаше много екстракти от растения.

Казах на дон Хуан, че веднъж по време на моите пътувания до Мексико бях срещнал приятеля му Висенте. Дон Хуан изглеждаше учуден и пожела да узнае повече.

По това време шофирах през Дуранго и си спомних, че веднъж дон Хуан ми беше казал, че трябва да посетя неговия приятел, който живее тук. Потърсих го, намерих го и поговорихме малко. Преди да си тръгна, той ми подаде торбичка с няколко растения и ми даде ред указания за пресаждане на едното от тях.

По пътя си за град Агуас Калиентес спрях. Уверих се, че наоколо няма хора. Поне десет минути оглеждах пътя и околността. Не се виждаха никакви къщи, нито добитък пасеше край пътя. Спрях на върха на малък хълм, откъдето можех да видя пътя пред и зад себе си. Той беше запустял и в двете посоки, докъдето ми виждаха очите. Изчаках няколко минути, за да се ориентирам и да си припомня указанията на дон Висенте. Взех едно от растенията, отидох в едно кактусово поле от източната страна на пътя и го посадих, както ми беше поръчал дон Висенте. В себе си имах бутилка минерална вода, с която възнамерявах да полея растението. Опитах се да я отворя, бутайки капачката с малката желязна пръчка, която бях използвал за копаене, но бутилката се пръсна, а едно стъкълце резна горната ми устна и ми потече кръв.

Върнах се в колата си да взема друга бутилка минерална вода. Докато я вадех от пътната си чанта, един човек, каращ фургон „Фолксваген“, спря и ме попита имам ли нужда от помощ. Казах, че всичко е наред и той потегли. Върнах се да полея растението, а след това се запътих обратно към колата. Когато бях може би на сто фута, чух някакви гласове. Забързах надолу по склона към магистралата и намерих трима мексиканци до колата си — двама мъже и една жена. Единият от мъжете седеше на предната броня. Беше навярно към четиридесет годишен, среден на ръст, с черна къдрава коса. На гърба си носеше вързоп и беше облечен в стари памучни панталони и износена розовееща риза. Обувките му бяха развързани и навярно твърде големи за краката му. Изглеждаха развлачени и неудобни. Той се потеше обилно.

Другият мъж стоеше на около двайсет фута от колата. Той беше дребен и по-нисък от първия, а косата му беше права и сресана назад. Носеше по-малък вързоп и беше по-стар — може би към петдесетте. Дрехите му бяха в по-добро състояние. Беше с тъмносиньо сако, светлосини памучни панталони и черни обувки. Той изобщо не се потеше, а изглеждаше резервиран, незаинтересован.

Жената също изглеждаше над четиридесетте. Беше дебела и с много тъмна кожа. Носеше черна пола, бял пуловер и черни заострени обувки. Не носеше вързоп, но държеше портативен транзистор. Изглеждаше много изморена и лицето й беше покрито с капчици пот.

Когато се приближих до тях, по-младият мъж и жената ме заговориха. Искаха да ги закарам. Казах им, че в колата ми няма никакво място. Показах им, че задната седалка е натоварена до краен предел и няма място. Мъжът предложи да карам бавно, а те да пътуват, разположени на задната броня или легнали на предната. Реших, че идеята е абсурдна. В молбата им обаче имаше такава настойчивост, че се почувствах много тъжен и неспокоен. Дадох им малко пари за автобуса.

По-младият мъж взе банкнотите и ми благодари, но по-възрастният презрително обърна гръб.

— Аз искам превоз — каза той. — Парите не ме интересуват.

След това се обърна към мен.

— Не можеш ли да ни дадеш малко храна или вода? — попита той.

Наистина нямах какво да им дам. Те постояха още миг, гледайки ме, а след това потеглиха.

Влязох в колата и се опитах да я запаля. Горещината беше много силна и моторът сякаш се задавяше. Като чу как стартерът се мъчи, по-младият мъж спря, върна се и застана зад колата, за да я бута. Усетих ужасен страх. Наистина отчаяно се задъхвах. Накрая моторът запали и аз рязко потеглих.

След като приключих разказа си, дон Хуан дълго остана замислен.

— Защо не си ми казал това досега? — каза той, без да ме гледа. Не знаех какво да кажа. Вдигнах рамене и отговорих, че никога не съм мислил, че това е важно.

— Дяволски важно е! — каза той. — Висенте е първокласен магьосник. Той ти е дал да посадиш нещо, защото си е имал причини. И ако си срещнал трима души, които сякаш са изникнали от никъде веднага, след като си го посадил, за това също има причина. Но само глупак като тебе може да пренебрегне случката и да реши, че не е важна.

Той пожела да узнае какво точно беше станало, когато посетих дон Висенте.

Казах му, че шофирах през града и минах покрай пазара. Тогава ми хрумна да потърся дон Висенте. Отидох на пазара и се насочих към участъка за лечебни растения. Там имаше три щанда един до друг, но те бяха заети от три дебели жени. Отидох до края на пътеката и зад ъгъла открих друг щанд. Там видях слаб, дребен белокос човек. В този момент той продаваше кафез на една жена.

Изчаках да остане сам и го попитах дали познава Висенте Медрано. Той ме погледна, без да отговори.

— Какво искаш от този Висенте Медрано? — каза той накрая.

Казах му, че съм дошъл да го посетя от името на един негов приятел и казах името на дон Хуан. Старецът ме погледна за миг, а след това каза, че той е Висенте Медрано и е на моите услуги. Покани ме да седна. Изглеждаше доволен, много спокоен и искрено мил. Казах му за приятелството си с дон Хуан. Усетих как веднага ни свързва взаимна симпатия. Той ми каза, че познава дон Хуан от времето, когато годините им са започнали с двойка. Думите му за дон Хуан бяха само хвалебствени. Към края на нашия разговор той каза с трептящ глас:

— Хуан е истински човек на знанието. Аз самият за кратко време живях със силите на растенията. Винаги са ме интересували лечебните им свойства. Дори съм събирал ботанически книги, които едва напоследък продадох.

Той замълча за миг. Два пъти потри брадата си. Сякаш търсеше точната дума.

— Можеш да кажеш, че съм само човек на лиричното знание — каза той. — Не съм като Хуан, моят индиански брат.

Дон Висенте отново замълча. Очите му бяха стъклени и се взираха в земята отляво на мен.

След това той се обърна към мен и каза почти шепнешком:

— О, колко високо се рее моят индиански брат!

Дон Висенте стана. Изглежда разговорът ни беше приключил. Ако някой друг беше направил изявлението за индианския брат, щях да го взема за евтино клише. Тонът на дон Висенте обаче беше толкова искрен, а очите му така ясни, че той ме очарова с образа на индианския си брат, реещ се така високо. И аз вярвах, че той мисли това, което казва.

— Лирично знание, виж ми окото! — възкликна дон Хуан, след като му разправих цялата история. — Висенте е брухо. Защо отиде да го видиш?

Припомних му, че той самият ме беше помолил да посетя дон Висенте.

— Това е абсурд! — възкликна той драматично. — Казах ти, че един ден, когато знаеш как да виждаш, трябва да посетиш моя приятел Висенте. Това е, което казах. Очевидно не си ме слушал.

Възразих, че не намирам нищо лошо в това, че съм се срещнал с дон Висенте, че съм очарован от държанието и любезността му.

Дон Хуан завъртя глава и в полушеговит тон изрази озадачението си от това, което нарече мой „смайващ късмет“. Каза, че посещението ми при дон Висенте е като да отидеш в бърлогата на лъв, въоръжен с вейка. Дон Хуан изглеждаше развълнуван, но аз не виждах причината за неговото безпокойство. Дон Висенте беше прекрасен човек. Изглеждаше толкова крехък. Странно натрапчивите му очи му придаваха почти безплътен вид. Попитах дон Хуан как може един прекрасен човек като него да бъде опасен.

— Ти си пълен глупак — каза той и погледна сурово за миг. — Той няма да ти причини вреда сам. Но знанието е сила и, веднъж поел по пътя на знанието, човек вече не е отговорен за това, което може да се случи на онези, които влязат в контакт с него. Ти трябваше да го посетиш, когато знаеш достатъчно, за да се защитаваш. Не от него, а от силата, която той самият е обуздал, и която, между другото, не е негова или пък на някой друг. Като е чул, че си мой приятел, Висенте е заключил, че знаеш как да се предпазваш и ти е направил дар. Той очевидно те е харесал и ти е направил огромен дар, който ти си захвърлил. Колко жалко!

24 май 1968

Цял ден досаждах на дон Хуан да ми каже за дара на дон Висенте. Неколкократно отбелязвах, че той трябва да отчита нашите различия — това, което за него се подразбира от само себе си, за мен може да бъде напълно неразбираемо.

— Колко растения ти даде? — попита той накрая. Казах, че са били четири, макар че всъщност не можех да си спомня. След това дон Хуан пожела да узнае точно какво се беше случило, след като срещнах дон Висенте и преди да спра край пътя. Но аз не можех да си спомня нито едното, нито другото.

— Броят на растенията е важен, както и редът на събитията — каза той. — Как мога аз да кажа какъв е бил дарът, след като ти не помниш какво се е случило?

Помъчих се да си представя последователността на събитията, но безуспешно.

— Ако си спомниш всичко, което се е случило — каза той, — ще мога поне да ти кажа как си захвърлил дара си.

Дон Хуан изглеждаше много обезпокоен. Той нетърпеливо ме подканяше да си спомня, но паметта ми беше едно почти напълно бяло петно.

— В какво мислиш, че сгреших, дон Хуан? — казах аз просто, за да продължа разговора.

— Във всичко.

— Но аз буквално следвах указанията на дон Висенте.

— И какво? Не разбираш ли, че е било безсмислено да следваш указанията му?

— Защо?

— Защото тези указания са били предназначени за някой, който може да вижда, а не за идиот, който е отървал кожата си по чиста случайност. Ти си отишъл да видиш Висенте без подготовка. Той те е харесал и ти е дал дар. А този дар лесно е можел да струва живота ти.

— Но защо той ми е дал нещо толкова сериозно? Ако е магьосник, той би трябвало да знае, че аз не знам нищо.

— Не, той не би могъл да види това. Ти изглеждаш така, като че ли знаеш, но всъщност не знаеш много.

Казах, че съм искрено убеден, че никога не съм се представял в невярна светлина, поне не нарочно.

— Нямах предвид това — каза той. — Ако се беше надувал, Висенте щеше да те прозре. Това е нещо по-лошо от надуване. Когато те виждам, ти изглеждаш така, сякаш знаеш много, но аз самият знам, че не е така.

— Какво изглежда, че знам, дон Хуан?

— Тайни на силата, разбира се. Знание на брухо. Затова, когато Висенте те е видял, ти е направил дар, а ти си постъпил с него така, както постъпва едно куче с храната, когато коремът му е пълен. Когато не иска да яде повече, кучето пикае върху храната, така че други кучета да не я ядат. Това си направил с дара. Сега ние никога няма да узнаем какво е станало всъщност. Прахосал си много. Каква загуба!

Той мълча известно време. След това вдигна рамене и се усмихна.

— Безполезно е да се оплакваме — каза той. — Но е трудно да не го правим. Дарове на силата се появяват така рядко в човешкия живот. Те са уникални и скъпоценни. Вземи мен например. Никой никога не ми е правил такъв дар. Малцина, доколкото знам, някога са го имали. Срамота е да се прахоса нещо толкова уникално.

— Разбирам какво искаш да кажеш, дон Хуан — казах аз. — Има ли нещо, което мога да направя, за да спася този дар?

Той се засмя и няколко пъти повтори „Да спася този дар“.

— Добре звучи — каза той. — Харесва ми. Но човек не може да направи нищо, за да спаси твоя дар.

25 май 1968

Дон Хуан посвети почти цялото си време днес да ме учи как да стъкмявам капани за малки животни. Почти цяла сутрин рязахме и чистихме клони. В главата си имах много въпроси. Трябваше да говоря с него, докато работехме, но той се пошегува, че от двама ни само аз мога да движа едновременно устата и ръцете си. Накрая седнахме да си починем и аз изтърсих въпроса:

— Какво е да виждаш, дон Хуан?

— Трябва да се научиш да виждаш, за да разбереш това. Не мога да ти кажа.

— Това тайна ли е, която не бива да знам?

— Не. Просто аз не мога да ти го опиша.

— Защо?

— Няма да го разбереш.

— Пробвай ме, дон Хуан. Може би ще го разбера.

— Не. Трябва да го направиш ти самият. Веднъж като се научиш, можеш да видиш всяко едно нещо в света по различен начин.

— В такъв случай, дон Хуан, ти не виждаш вече света по обикновения начин.

— Виждам по двата начина. Когато искам да гледам света, аз го виждам по начина, по който го виждаш ти. А когато искам да го видя, гледам го по начина, който знам, и го възприемам по различен начин.

— Изглеждат ли нещата постоянно същите всеки път, когато ги виждаш!

— Нещата не се променят. Ти променяш начина си на гледане, това е всичко.

— Искам да кажа, дон Хуан, че ако виждаш например едно и също дърво, остава ли то едно и също всеки път, когато го виждаш?

— Не. То се променя и все пак е същото.

— Но ако същото дърво се променя всеки път, когато го виждаш, твоето виждане може да бъде само една илюзия.

Той се засмя и известно време не отговори, но изглеждаше сякаш размишлява. Накрая каза:

— Когато гледаш нещата, ти не ги виждаш. Просто ги гледаш — предполагам, за да се увериш, че нещото е там. Докато не се занимаваш с виждане, нещата много си приличат всеки път, когато ги гледаш. Когато обаче се научиш да виждаш, едно нещо никога не е същото всеки път, когато го виждаш, и все пак е същото. Казах ти например, че човек е като яйце. Всеки път, когато видя един и същи човек, аз виждам едно яйце, макар че то не е същото яйце.

— Но ти не можеш да разпознаеш нищо, защото нищо не е същото. Та каква е ползата от ученето да виждаш?

— Можеш да разграничиш нещата. Можеш да ги видиш какви са наистина.

— Не виждам ли аз нещата, каквито са наистина?

— Не. Твоите очи са се научили само да гледат. Вземи например тримата души, които си срещнал, тримата мексиканци. Ти ги описа подробно и дори ми каза какви дрехи са носили. А това само ми доказва, че ти изобщо не си ги видял. Ако можеше да виждаш, ти незабавно щеше да узнаеш, че не са били хора.

— Не са били хора? Какви са били?

— Не са били хора, това е всичко.

— Но това е невъзможно. Те бяха точно като теб и мен.

— Не, не са били. Сигурен съм в това.

Попитах го дали са били привидения, духове или души на умрели хора. Отговорът му беше, че не знае какво означава привидения, духове и души.

Преведох му дефиницията на Уебстърския речник на новия свят за привидение: „Предполагаем безплътен дух на мъртъв човек, представян като явяващ се на живите като блед, сенчест призрак“, а след това — дефиницията за дух: „Свръхестествено същество, особено такова, считано за… привидение или за обитаващо определен район, имащо определен (добър или зъл) характер.“

Той каза, че навярно те могат да бъдат наречени духове, макар че дефиницията, която му прочетох, не била твърде адекватна, за да ги обхване.

— Те един вид пазители ли са? — попитах.

— Не. Те не пазят нищо.

— Те надзиратели ли са? Те охраняват ли ни?

— Те са сили — нито добри, нито лоши, просто сили, които един брухо се научава да обуздава.

— Това съюзниците ли са, дон Хуан?

— Да, това са съюзниците на един човек на знанието. За първи път в осемте години на нашата връзка дон Хуан се доближи до дефинирането на „съюзника“. Сигурно го бях молил за това стотици пъти. Той обикновено пренебрегваше моя въпрос, казвайки, че аз знам какво е съюзник и че е глупаво да изрича това, което вече знам. Категоричното изявление на дон Хуан за природата на съюзника беше новост и аз не можех да устоя да не продължа да го разпитвам.

— Ти ми каза, че съюзниците са в растенията — казах аз, — в джимсъновата трева и в гъбите.

— Никога не съм ти казвал това — каза той с голяма убедителност. — Винаги прибързано си правиш собствени заключения.

— Но аз съм ги записал в бележките си, дон Хуан.

— Можеш да пишеш каквото искаш, но не ми казвай, че аз съм го казвал.

Припомних му, че отначало ми беше казал, че съюзникът на неговия благодетел бил в джимсъновата трева, а неговият собствен съюзник — в малкия дим, и че по-късно го беше изяснил, казвайки, че съюзникът се съдържа във всяко растение.

— Не. Това не е вярно — каза той намръщен. — Моят съюзник е малкият дим, но това не означава, че съюзникът ми е в сместа за пушене или в гъбите, или в лулата ми. Те всички трябва да бъдат събрани заедно, за да ме заведат при съюзника и този съюзник аз наричам „малък дим“ по свои си причини.

Дон Хуан каза, че тримата души, които бях видял, и които той нарече „онези, които не са хора“ — los que no so sente, всъщност са били съюзниците на дон Висенте.

Припомних му, че беше казал, че разликата между един съюзник и Мескалито е, че съюзникът не може да бъде видян, докато човек лесно може да види Мескалито.

Впуснахме се в дълъг разговор. Каза, че е представил идеята, че един съюзник не може да бъде видян, тъй като той приема всякаква форма. Когато отбелязах, че веднъж той беше казал, че Мескалито приема всякаква форма, дон Хуан прекъсна целия разговор, казвайки, че „виждането“, за което той говори, не е обикновеното „гледане на неща“ и че объркването ми идва от моята настойчивост да говоря.

Часове по-късно самият дон Хуан отново подхвана въпроса за съюзниците. Бях усетил, че въпросите ми някак си го ядосват, тъй че не го притеснявах повече. В този момент той ми показваше как да правя капан за зайци. Трябваше да държа една дълга пръчка и да я огъна колкото може повече, така че той да съумее да върже връв около краищата й. Пръчката беше сравнително тънка, но въпреки това изискваше значителна сила, за да се огъне. Главата и ръцете ми трепереха от напрежение и когато накрая той върза връвта, бях наистина изтощен.

Седнахме и започнахме да говорим. Той каза, че за него е очевидно, че аз не мога да разбера нещо, ако не говоря за него, и че няма нищо против въпросите ми и ще ми разкаже за съюзниците.

— Съюзникът не е в дима — каза той. — Димът те отвежда там, където е съюзникът, и когато станеш едно със съюзника, вече не е необходимо някога да пушиш отново. От този момент нататък можеш да призоваваш съюзника си по желание и да го караш да прави всичко, което искаш.

Съюзниците не са нито добри, нито зли, а са поставени в услуга на магьосниците за угодни на тях цели. Аз харесвам малкия дим като съюзник, защото той не изисква много от мен. Той е постоянен и честен.

— Как ти изглежда един съюзник, дон Хуан? Например тези трима души, които срещнах и които ми изглеждаха като обикновени хора — на тебе как биха ти изглеждали?

— Биха ми изглеждали като обикновени хора.

— Тогава как можеш да ги разграничиш от истинските хора?

— Истинските хора изглеждат като сияйни яйца, когато ги виждаш. Нехората винаги изглеждат като хора. Това е, което имах предвид, когато казах, че не можеш да видиш един съюзник. Съюзниците приемат различни форми. Те изглеждат като кучета, койоти, птици, дори като тръни или като нещо друго. Единствената разлика е, че когато ги видиш, те изглеждат точно като това, което се преструват, че са. Всяко нещо има свой собствен начин на съществуване, когато виждаш. Точно както хората изглеждат като яйца, други неща изглеждат като нещо друго, но съюзниците могат да бъдат видени само във формата, която приемат. Тази форма е достатъчно добра, за да измами очите, нашите очи, това е. Никога не можеш да измамиш например кучето или враната.

— Защо ще искат да ни изиграят?

— Мисля, че всички ние сме клоуни. Ние играем сами себе си. Съюзниците просто вземат външния вид на това, което ги обкръжава, и тогава ние ги вземаме за това, което не са. Не са виновни те, че сме научили очите си само да гледат нещата.

— Не ми е ясна тяхната функция, дон Хуан. Какво правят съюзниците на света?

— То е като да попитам какво правят хората на света. Аз наистина не знам. Ние сме тук и това е всичко. И съюзниците са тук като нас. А може би са били тук преди нас.

— Какво искаш да кажеш с това „преди нас“, дон Хуан?

— Ние, хората, не винаги сме били тук.

— Имаш предвид тук, в тази страна, или тук, на света?

По този въпрос се впуснахме в дълъг спор. Дон Хуан каза, че за него съществува само светът — мястото, на което стъпва. Попитах го откъде знае, че не винаги сме били на света.

— Много просто — каза той. — Ние, хората, знаем много малко за света. Един койот знае много повече от нас. Един койот едва ли някога може да бъде изигран от външността на света.

— Как става така, че ние ги хващаме и убиваме? — попитах аз. — Щом те никога не могат да бъдат изиграни от външността, как става така, че умират толкова лесно?

Дон Хуан се взира в мен, докато се притесних.

— Ние можем да уловим или отровим, или застреляме един койот — каза той. — По който и начин да го направим, койотът е лесна плячка за нас, защото не познава човешките машинации. Ако койотът оцелее обаче, може да бъдеш сигурен, че никога вече няма да го хванем. Добрият ловец знае това и никога не поставя капана си два пъти на едно и също място, защото ако койотът умре в капана, всеки койот ще може да види неговата смърт, която се мотае, и затова той ще избягва капана или дори изобщо района, където е поставен. Ние обаче никога не виждаме смъртта, която се мотае около мястото, където е умрял някой от ближните ни. Ние можем да подозираме за нея, но никога не я виждаме.

— Може ли един койот да види съюзник.

— Разбира се.

— Как изглежда съюзникът на един койот?

— Би трябвало да съм койот, за да знам това. Все пак мога да ти кажа, че на враната той изглежда като островърха шапка. Кръгла и широка в основата, завършваща с дълъг, остър връх. Някои от тях светят, но мнозинството са матови и много тежки на вид. Те наподобяват подгизнало парче плат. Те са поличбени форми.

— Как ти изглеждат, когато ги видиш, дон Хуан?

— Вече ти казах. Изглеждат като това, на което се преструват. Вземат всяка форма или размер, които ги устройват. Могат да имат форма на камъче или на планина.

— Говорят ли те, смеят ли се, вдигат ли някакъв шум?

— В присъствието на хора се държат като хора. В присъствието на животни се държат като животни. Животните обикновено се страхуват от тях. Ако обаче са свикнали да виждат съюзници, те ги оставят на мира. И ние самите правим нещо подобно. Сред нас има множество съюзници, но ние не ги безпокоим. Тъй като нашите очи могат само да гледат нещата, ние не ги забелязваме.

— Искаш да кажеш, че някои от хората, които виждам на улицата, не са истински хора? — попитах аз, истински сащисан от изявлението му.

— Някои не са — каза той натъртено.

Изявлението му ми се стори абсурдно, макар че не можех сериозно да допусна, че дон Хуан прави подобна бележка чисто и просто заради ефекта. Казах му, че това звучи като научнофантастична приказва за същества от друга планета. Той каза, че не го интересува как звучи, но някои хора на улицата не са хора.

— Защо трябва да мислиш, че всеки в движещата се тълпа е човешко същество? — попита той с крайно сериозен вид.

Наистина не можех да обясня защо, освен че съм привикнал да го вярвам като нещо, на което просто вярвам.

Той продължи, казвайки колко обича да гледа шумни места с много хора и как понякога вижда тълпа от хора, които изглеждат като яйца, и сред масата от яйцевидни създания съзира някой, който изглежда просто като човек.

— Много е приятно да се прави това — каза той със смях, — или поне за мен е приятно. Обичам да седя в паркове и автогари и да гледам. Понякога мога да съзра един съюзник веднага. В други случаи виждам само истински хора. Веднъж видях двама съюзника, седнали един до друг в автобуса. Това е единственият случай в живота ми, когато видях двама заедно.

— Това, че видя двамата заедно, имаше ли някакво специално значение за теб?

— Разбира се. Всичко, което те правят има значение. Понякога от техните действия един брухо може да извлича своята сила. Дори ако един брухо няма свой собствен съюзник, щом той знае как да вижда, той може да манипулира сила, гледайки действията на съюзниците. Моят благодетел ме научи да правя това и години преди да имам свой собствен съюзник аз търсех съюзници сред тълпите хора и всеки път, когато видех такъв, той ме научаваше на нещо. Ти си намерил трима наведнъж. Какъв великолепен урок си прахосал!

Той не каза нищо повече, докато не довършихме сглобяването на капана за зайци. След това се обърна към мен и изведнъж ми каза, сякаш току-що се е сетил, че друго важно нещо за съюзниците е, че ако човек намери двама, те винаги ще са от един вид. Двамата съюзника, които той видял, били мъже, а тъй като аз бях видял двама мъже и една жена, той заключи, че преживяването ми било дори още по-необикновено.

Попитах дали съюзниците вземат образа на деца, дали децата са от един или от различен пол; дали съюзниците вземат образа на хора от различни раси; дали могат да се преобразяват в семейство от мъж, жена и дете. А накрая го попитах дали някога е виждал съюзник, шофиращ кола или автобус.

Дон Хуан изобщо не ми отговаряше. Той се усмихна и ме остави да се изприказвам. Когато чу последния ми въпрос, той избухна в смях и каза, че не мисля какво питам, че било по-подходящо да попитам дали някога е виждал съюзник да шофира моторно превозно средство.

— Не искаш да пропуснеш мотоциклетите, нали? — каза той с палав блясък в очите.

Шегата му с моя въпрос ми се стори смешна и сърдечна и аз се засмях с него.

След това той ми обясни, че съюзниците не могат да ръководят или въздействат на нещо директно. Те обаче могат да въздействат на човека по индиректен начин. Дон Хуан каза, че влизането в контакт с един съюзник е опасно, защото той е в състояние да извади наяве най-лошото у човека. Чиракуването е дълго и тежко, каза той. Човек трябва да сведе до минимум всичко ненужно в живота си, за да удържи на удара на такава среща. Дон Хуан каза, че когато неговият благодетел за първи път влязъл в контакт със съюзник, бил накаран да се самозапали, от което му останали белези, като че ли го е драла пума.

Каза, че лично в неговия случай съюзникът го блъснал в купчина горящи дърва и той малко се изгорил на коляното и плешката, но след време, когато станал едно със съюзника, белезите изчезнали.