Карлос Кастанеда
Една отделна реалност (2) (Следващи разговори с дон Хуан)

1

2 април 1968

Дон Хуан ме погледна за миг, но не изглеждаше никак изненадан, че ме вижда, макар да бяха изминали повече от две години, откакто го бях посетил за последен път. Той сложи ръка на рамото ми, усмихна се леко и каза, че съм се променил, че надебелявам и се отпускам.

Бях му донесъл екземпляр от книгата си. Без никакви встъпления я извадих от куфара си и му я подадох.

— Това е книга за тебе, дон Хуан — казах аз.

Той я взе и прелисти страниците, като че бяха колода карти. Хареса му зеления цвят на обложката и дебелината на книгата. Опипа я с длани, обърна я два пъти и след това ми я подаде. Усетих величав прилив на гордост.

— Искам да я задържиш — казах. Той поклати глава с тих смях.

— По-добре да не го правя — каза той, а после добави с широка усмивка — Знаеш какво правим с хартията ние, в Мексико.

Засмях се. Чувството му за хумор ми се стори чудесно.

Седяхме на една пейка в парка на малък град в планинската част на централно Мексико. Нямаше абсолютно никакъв начин да го уведомя за намерението си да го посетя, но бях сигурен, че ще го намеря. Така и стана. Бях чакал в този град съвсем малко, преди дон Хуан да слезе от планините, когато го намерих на пазара, на сергията на един от неговите приятели.

Дон Хуан ми каза между другото, че съм дошъл тъкмо навреме, за да го върна в Сонора, и ние седнахме в парка да чакаме един негов приятел, индианец от племето масате, с когото той живееше.

Чакахме около три часа. Говорехме за различни незначителни неща и към края на деня, точно преди да дойде приятелят му, аз му разказах няколко случки, на които бях станал свидетел преди броени дни.

По време на пътуването ми към него колата ми се повреди в покрайнините на един град и аз трябваше да остана в него три дни, докато я оправят. Срещу автосервиза имаше мотел, но тъй като покрайнините на градовете винаги ме подтискат, аз се настаних в модерен осеметажен хотел в центъра на града.

Пиколото ми каза, че в хотела има ресторант, и когато слязох да се нахраня, видях, че има маси навън на тротоара. Подреждането, разположено на уличния ъгъл под няколко ниски тухлени арки в модерен стил, беше доста хубаво. Навън беше хладно и имаше празни маси, но аз предпочетох да седна в задухата на закрито. При влизането си бях забелязал, че група ваксаджийчета седяха на тротоара пред ресторанта, и бях сигурен, че щяха да ми досаждат, ако бях заел една от външните маси.

От мястото си можех да виждам групата момчета през прозореца. Двама млади мъже заеха една маса и момчетата се струпаха около тях, молейки да лъснат обувките им. Младите мъже отказаха и аз бях удивен да видя, че момчетата не настояха, а се върнаха да седнат на тротоара. След малко трима мъже в делови костюми станаха и си тръгнаха, а момчетата изтичаха към масата им и започнаха да ядат остатъците. За някакви секунди чиниите бяха сметени. Същото стана с остатъците на всички други маси.

Направи ми впечатление, че децата са твърде дисциплинирани. Ако разлееха вода, те я попиваха с парцалите си за лъскане на обувки. Забелязах също усърдието в техните действия при разчистването. Те изяждаха дори кубчетата лед, останали в чашите с вода, и резенчетата лимон от чая, кората и всичко останало. Не изхвърляха абсолютно нищо.

За времето, докато стоях в хотела, открих, че между децата и мениджъра на ресторанта има споразумение. На момчетата беше разрешено да висят край заведението, за да изкарват малко пари от клиентите, а също им се позволяваше да ядат остатъците, при условие да не досаждат на никого и да не чупят нищо. Бяха всичко единадесет, вариращи на възраст от пет до дванадесет години. Най-големият все пак беше държан на дистанция от другите в групата. Те преднамерено го отлъчваха, като му се подиграваха, припявайки, че вече му е набола брада и е твърде стар, за да бъде с тях.

След като три дни ги гледах да се хвърлят като хищници върху най-оскъдни остатъци, паднах духом и напуснах града с чувството, че няма надежда за тези деца, чийто свят вече е моделиран от тяхната всекидневна борба за трошици.

— Съжаляваш ли ги? — възкликна дон Хуан с въпросителен тон.

— Разбира се — казах аз.

— Защо?

— Защото съм загрижен за добруването на ближните си. Те са деца, а техният свят е грозен и евтин.

— Чакай! Чакай! Как можеш да казваш, че техният свят е грозен и евтин? — каза дон Хуан, пародирайки моето твърдение. — Смяташ, че си в по-добро положение, така ли?

Казах, че смятам, а той ме попита защо. И аз му казах, че в сравнение със света на тези деца, моят е безкрайно по-разнообразен и богат на преживявания и възможности за лично удовлетворение и развитие. Смехът на дон Хуан беше приятелски и искрен. Каза, че не си давам сметка какво говоря, че няма начин да знам за богатството и възможностите в света на тези деца.

Помислих си, че дон Хуан се инати. Наистина смятах, че заема противоположната позиция просто, за да ме ядоса. Искрено вярвах, че тези деца нямат и най-мъничък шанс за някакво интелектуално развитие.

Помъчих се да поддържам твърдението си още малко, а след това Дон Хуан ме попита направо:

— Не ми ли каза ти веднъж, че по твое мнение най-голямото достижение за човека, е да стане човек на знанието?

Бях го казал и отново повторих, че по мое мнение да станеш човек на знанието е едно от най-големите интелектуални постижения.

— Мислиш ли, че твоят много богат свят някога ще ти помогне да станеш човек на знанието? — попита дон Хуан с лек сарказъм.

Не отговорих, а той пак изрече същия въпрос по друг начин — нещо, което аз винаги правя с него, когато мисля, че не ме разбира.

— С други думи — каза той с широка усмивка, очевидно осъзнавайки, че аз разбирам неговия номер, — могат ли твоите свобода и възможности да ти помогнат да станеш човек на знанието?

— Не! — казах аз натъртено.

— Тогава как можеш да съжаляваш тези деца? — каза той сериозно. — Всяко от тях може да стане човек на знанието. Всички хора на знанието, които познавам, са били хлапета като тези, които си видял да ядат остатъци и да облизват масите.

Аргументът на дон Хуан ме накара да почувствам неудобство. Аз не съжалявах тези непривилегировани деца за това, че нямат достатъчно храна, а защото, от моя гледна точка, техният свят вече ги е осъдил на интелектуална недостатъчност. А от гледна точка на дон Хуан, всяко от тях би могло да постигне това, което смятах за есенция на интелектуалното постижение на човека — да стане човек на знанието. Основанието ми да ги съжалявам беше неуместно.

— Може би си прав — казах аз. — Но как може човек да избегне желанието, искреното желание да помага на ближните си.

— Как мислиш, че може да им помогне човек?

— Облекчавайки техния товар. Най-малкото, което човек може да направи за ближните си, е да се опита да ги промени. Ти самият си въвлечен в това. Така ли е?

— Не. Не съм. Не знам какво да променя или защо да променям нещо в ближните си.

— А аз, дон Хуан? Не ме ли учиш, за да се променя?

— Не. Не се опитвам да те променям. Може и някой ден да станеш човек на знанието — няма начин да знаем това, но това няма да те промени. Може би някой ден ще можеш да виждаш хората по друг начин и тогава ще разбереш, че няма начин да промениш нещо в тях.

— Какъв е този друг начин да виждаш хората, дон Хуан?

— Хората изглеждат различни, когато виждаш. Малкият дим ще ти помогне да виждаш хората като нишки светлина.

— Нишки светлина?

— Да. Нишки като бяла паяжина. Много фини лъчи, които циркулират от главата до пъпа. По този начин човек прилича на яйце от циркулиращи нишки. А ръцете и краката му са като сияйна козина, бликаща във всички посоки.

— Всеки ли изглежда по този начин?

— Всеки. Освен това, всеки човек е във връзка с всичко останало, макар и не чрез ръцете си, а чрез сноп дълги нишки, които излизат от центъра на неговия корем. Тези нишки свързват човека с окръжаващата го среда. Те поддържат неговия баланс. Те му дават стабилност. Така че, както навярно ще видиш някой ден, човекът е едно сияйно яйце, независимо дали е просяк или крал, и няма начин да промениш нещо. Или по-скоро, какво би могло да се промени в това сияйно яйце? Какво?