Карлос Кастанеда
Една отделна реалност (17) (Следващи разговори с дон Хуан)

16

Късно следобед на 15 декември 1969 година пристигнахме в същата долина. Докато минавахме през храсталаците, дон Хуан неколкократно отбеляза, че посоките и точките за ориентиране са от решаващо значение за търсенето, което предприемах.

— Щом стигнеш върха на хълма, незабавно трябва да определиш вярната посока — каза дон Хуан. — Когато си на върха, веднага се обърни натам.

Той посочи на югоизток.

— Това е твоята добра посока и ти трябва винаги да си с лице към нея, особено когато си в беда. Запомни това.

Спряхме в подножието на хълмовете, където бях видял дупката. Той ми посочи едно определено място, на което да седна. Седна до мен и с много тих глас ми даде подробни указания. Каза, че веднага, щом стигна върха на хълма, трябва да протегна дясната си ръка напред, с длан надолу и пръсти, разперени като ветрило, като само палецът е плътно до дланта. След това трябва да обърна главата си на север и да сгъна ръката си на гърдите, като дланта също сочи на север. После трябва да танцувам, като левият ми крак е зад десния и удрям земята с върховете на пръстите му. Каза, че когато почувствам топлина да обгръща левия ми крак, трябва да започна бавно да извивам ръката си от север на юг и обратно.

— Точката, в която дланта ти усети топлина, докато извиваш ръката си, е мястото, където трябва да седнеш. Тя сочи и посоката, в която трябва да гледаш — каза той. — Ако точката е на изток или ако е в тази посока — той отново посочи на югоизток, — резултатите ще бъдат отлични. Ако точката, в която твоята ръка се затопли, е на север, ще претърпиш поражение, но е възможно и да обърнеш нещата в своя полза. Ако точката е на юг, ще имаш тежка битка.

Трябва първо да извиеш ръката си поне четири пъти, но когато усвоиш движението, ще ти трябва само едно извиване, за да разбереш дали ръката ти ще се затопли или не.

Когато установиш мястото, където ръката ти се затопля, седни там. Това е първата ти точка за ориентиране. Ако си обърнат на юг или на север, трябва да решиш дали си достатъчно силен, за да останеш. Ако имаш у себе си съмнения, стани и си тръгни. Няма смисъл да оставаш, ако не си уверен. Ако решиш да останеш, почисти едно достатъчно голямо място, за да накладеш огън на около пет фута от твоята първа точка за ориентиране. Огънят трябва да бъде по права линия на посоката, в която гледаш. Мястото, на което ще накладеш огъня, е твоята втора точка за ориентиране. След това събери всички клонки, които се намират между двете точки и запали огън. Седни на първата точка и гледай огъня. Рано или късно, духът ще дойде и ти ще го видиш.

Ако ръката ти изобщо не се затопли след четирите движения, бавно я извий от север на юг, после се обърни и я извий на запад. Ако тогава ръката ти се затопли, зарежи всичко и бягай. Бягай надолу към равното и, независимо какво чуваш или чувстваш зад себе си, не се обръщай. Веднага, щом стигнеш там, независимо колко си изплашен, спри, хвърли се на земята, свали си сакото, навий го около пъпа си и се свий като топка, притискайки колене към корема. Трябва да покриеш и очите си с длани, а лактите трябва да бъдат плътно прилепени до бедрата. Трябва да останеш в тази поза до сутринта. Ако следваш тези прости стъпки, нищо лошо няма да ти се случи.

В случай, че не можеш навреме да стигнеш до равното, хвърли се на земята там, където си. Ще ти бъде ужасно. Ще бъдеш измъчван, но ако стоиш спокойно и не се движиш, ще се измъкнеш без никаква драскотина.

Ако пък ръката ти изобщо не се затопли, докато я извиваш на запад, обърни се отново на изток и бягай в тази посока, докато останеш без дъх. Спри там и повтори същите действия. Трябва да продължиш да тичаш на изток, повтаряйки същите движения, докато ръката ти се затопли.

След като ми даде всички тези указания, той ме накара да повтарям движенията, докато ги запомня. После дълго седяхме смълчани. Два пъти се опитах да съживя разговора, но с повелителен жест той ме принуждаваше да млъкна.

Вече започваше да се стъмва, когато дон Хуан стана и, без да каже дума, тръгна нагоре по хълма. Последвах го. На върха на хълма изпълних всички движения, както ми ги беше описал. Дон Хуан стоеше недалеч от мен и зорко ме наблюдаваше. Бях много внимателен и преднамерено бавен. Опитах се да почувствам някаква осезаема промяна в температурата, но нито можах да доловя нещо, нито дланта ми се затопли. До това време вече беше доста тъмно, но все още можех да тичам в източна посока, без да се препъвам в храстите. Спрях, когато останах без дъх, а това не беше далече от началната ми точка. Бях извънредно уморен и напрегнат. Ръцете от лакътя до китката ме боляха, прасците също.

Там повторих всички необходими движения и отново резултатите бяха отрицателни. Още два пъти тичах в тъмното и тогава, докато извивах ръката си за трети път, дланта ми се затопли в една точка на изток. Промяната в температурата беше толкова ясна, че ме порази. Седнах и изчаках дон Хуан. Казах му, че съм уловил промяна в температурата на дланта си. Той ми каза да продължа. Аз събрах всичките съчки, които можах да намеря и запалих огън. Той седна отляво на мен, на два фута разстояние.

Огънят рисуваше, странни, танцуващи силуети. В някои моменти пламъците ставаха дългоцветни. Издигаха се синкави, а после ставаха брилянтно бели. Обясних си тази необичайна игра на цветовете, като заключих, че тя е резултат на някакво химично свойство на растителния вид, от който бяха сухите вейки и клони. Друга необичайна характеристика на огъня бяха искрите. Новите съчки, които продължавах да хвърлям в него, предизвикваха извънредно големи искри. Помислих си, че са като топки за тенис, които сякаш експлодират във въздуха.

Взирах се в огъня втренчено, както си мислех, че ми е заръчал дон Хуан и се замаях. Той ми подаде кратуната с вода и ми даде знак да пия. Водата ме отпусна и ми донесе едно приятно усещане за свежест.

Дон Хуан се наведе и прошепна в ухото ми, че не трябва да се взирам в пламъците, а само да наблюдавам посоката на огъня. След почти час наблюдение ми стана много студено и влажно. В един момент, когато се канех да се наведа и да вдигна една вейка, нещо като молец или може би като точка върху ретината ми, бързо премина отдясно наляво между мен и огъня. Незабавно се отдръпнах. Погледнах дон Хуан и той ми даде знак с брадичката си отново да гледам пламъците. Миг по-късно същата сянка премина в обратната посока.

Дон Хуан стана припряно и започна да трупа пръст върху горящите вейки, докато напълно потуши пламъците. Цялата маневра по загасяване на огъня извърши със страхотна скорост. Докато се помръдна, за да му помогна, той беше приключил. Утъпка пръстта върху тлеещите клонки и след това почти ме повлече надолу по хълма, докато излязохме от долината. Вървеше много бързо, без да се обръща назад, и изобщо не ми позволи да говоря.

Когато часове по-късно стигнахме до колата, аз го попитах какво беше това нещо, което видях. Той повелително поклати глава и отпътувахме в пълно мълчание.

Рано сутринта пристигнахме в къщата му и направо влязохме вътре. Опитах се да го заговоря, но той отново ми шътна.

Дон Хуан седеше навън зад къщата. Изглежда ме беше чакал да се събудя, защото веднага, щом се появих, заговори. Каза, че сянката, която бях видял миналата нощ, е била дух — една сила, която принадлежи на специалното място, където я видях. Говори за това особено същество като за нещо безполезно.

— То само съществува — каза той. — Не знае тайни на силата, затова нямаше смисъл да оставаме там. Щеше да виждаш само една бърза сянка, движеща се цяла нощ напред-назад. Има обаче друг вид същества, които могат да ти разкрият тайни на силата, стига да имаш достатъчно късмет да ги намериш.

Закусихме и известно време мълчахме. След това седнахме пред къщата.

— Има три вида същества — изведнъж каза той. — Такива, които не могат да дадат нищо, защото няма какво да дадат; такива, които могат само да плашат, и такива, които дават дарове. Това, което видя снощи, беше тихо същество. То няма какво да даде. То е само една сянка. Обикновено обаче друг вид същество се свързва с тихото — един отвратителен дух, чието единствено качество е да причинява страх, и който постоянно кръжи около обиталището на тихия дух. Затова реших бързо да се махнем оттам. Тези отвратителни същества следват хората до дома им и правят техния живот невъзможен. Познавам хора, които е трябвало да сменят дома си заради тях. Винаги има и хора, които смятат, че могат да извлекат много от този вид същества, но самият факт, че един дух е край къщата, нищо не означава. Хората може да се опитват да го примамват или да го преследват из къщата, смятайки, че той може да им разкрие тайни. Но единственото, което ще получат, е едно страшно преживяване. Познавам хора, които са се поболели, гледайки някое от тези отвратителни същества, което ги е последвало в дома им. Те гледат духа с месеци. Накрая някой трябва да влезе и да ги извлечен вън от къщата. Те са станали слаби и залиняват. Затова единственото разумно нещо, което може да направи човек с този отвратителен дух, е да го забрави и да го остави на мира.

Попитах го как хората примамват един дух. Каза, че първо се опитват да разберат къде е най-вероятно да се появи духа, а после слагат оръжия по пътя му, с надеждата той да ги докосне, защото духовете са известни с това, че харесват военните принадлежности. Дон Хуан каза, че всеки един механизъм или просто предмет, докоснат от дух, става обект на силата. Отвратителните същества обаче са известни с това, че никога не докосват нищо, а само дават на тези, които ги слушат, илюзията за шумове.

След това попитах дон Хуан как тези духове предизвикват страх. Той каза, че най-обичайният начин да плашат хората, е да се появят като тъмна сянка с човешка форма, която броди из къщата, вдигайки страшна тупурдия или наподобявайки човешки гласове. Може да се появи и като тъмна сянка, която изведнъж изниква иззад тъмния ъгъл.

Дон Хуан каза, че духът от третия вид е истински съюзник, разкриващ тайни. Този специален вид съществува из усамотени, изоставени места; места, които са почти недостъпни. Каза, че човекът, който иска да намери някое от тези същества, трябва да пътува надалече и то сам. На далечното и усамотено място човекът трябва да извърши сам всички стъпки. Трябва да седи край огъня и ако види сянката, незабавно да се махне оттам. Длъжен е да остане обаче, ако се натъкне на други условия, като например силен вятър, който да потуши огъня и да провали четири негови опита да го запали отново, или пък откършването на клон от близко дърво. Клонът наистина е трябвало да се откърши и човекът трябва да бъде сигурен, че това не е било само звука на клон, който се откършва.

Други условия, за които трябва да знае, са камъните, които се търкалят или са били подхвърлени в неговия огън, или всеки продължителен шум. След това той трябва да тръгне в посоката, от която се е появил някой от тези феномени, докато духът му се открие.

Има много начини, по които такова същество подлага воина на изпитание. То може внезапно да изскочи пред него в най-ужасяващ вид или да сграбчи човека, като го нападне в гръб. Може да не го пуска и да го държи прикован на място с часове. Може и да бутне дърво върху него. Дон Хуан каза, че това са наистина опасни сили и макар че те не могат да убият човек в ръкопашен бой, могат да причинят смъртта му чрез страх или чрез реално извикване на предмети, които да падат върху него, или чрез внезапната си поява, при която той да се спъне, да загуби опора под краката си и да падне в някоя пропаст.

Каза ми, че ако някога срещна такова същество при неподходящи обстоятелства, не бива в никакъв случай да се боря с него, защото то ще ме убие. Ще грабне душата ми. Затова трябва да се хвърля на земята и да се държа за нея до сутринта.

— Когато човек среща съюзника — този, който разкрива тайни — той трябва да събере целия си кураж и да го сграбчи, преди съюзникът да е сграбчил него. Да го подгони, преди той да го е подгонил. Преследването трябва да бъде безжалостно, а после започва борбата. Човекът трябва да повали духа на земята и да го държи там, докато той му даде сила.

Попитах го дали тези духове имат някаква материална субстанция и дали човек наистина може да ги докосне. Казах, че самото понятие „дух“ означава според мен нещо безплътно.

— Не ги наричай духове — каза той. — Наричай ги съюзници. Наричай ги необясними сили.

Той помълча малко, после легна и кръстоса ръце на тила си. Настоях да узная дали тези същества имат материална субстанция.

— Абсолютно си прав, че имат материална субстанция — каза той след още един миг кратко мълчание. — Когато човек се бори с тях, те са материални, но това усещане трае само миг. Тези същества разчитат на страха на човека. Затова, ако този, който се бори с тях, е воин, съществото много бързо губи своето напрежение, докато яростта на човека нараства. Човек наистина може да поеме напрежението на духа.

— Какво е това напрежение?

— Сила. Когато човек ги докосне, те вибрират, като че ли са готови да го разкъсат на парчета. Но това е само едно шоу. Напрежението изчезва, ако човек не загуби самообладание.

— Какво става, когато те загубят своето напрежение? Стават ли безплътни?

— Не, те просто стават слаби, макар още да имат материална субстанция. Но тя не прилича на нищо, което човек някога е докосвал.

По-късно вечерта му казах, че това, което видях миналата нощ, е можело да бъде просто молец. Той се засмя и много търпеливо ми обясни, че молците летят около електрически крушки, защото крушката не може да запали крилата им. Огънят обаче, ще ги изгори още в първия миг, когато се доближат до него. Отбеляза също, че сянката беше покрила целия огън. Когато го спомена, аз си спомних, че тя наистина беше извънредно голяма и че действително за миг препречи погледа ми и не можех да видя огъня. Това обаче беше станало толкова бързо, че досега не му бях обърнал особено внимание.

После той отбеляза, че искрите са били много големи и са излитали наляво. Бях го забелязал и аз. Казах, че може би вятърът е духал в тази посока. Дон Хуан отговори, че изобщо не е имало вятър. Така беше. Възстановявайки своето преживяване, можах да си спомня, че нощта беше тиха.

Друго, което съвсем бях пропуснал, беше зеленикавият блясък в пламъците, който долових, когато дон Хуан ми даде знак да продължа да гледам огъня, след като сянката за първи път прекоси зрителното ми поле. Дон Хуан ми го припомни. Възрази и срещу това, че го наричам сянка. Каза, че то било кръгло и повече приличало на мехур.

Два дни по-късно, на 17 декември 1969 година, дон Хуан каза неочаквано, че вече знам всички детайли и необходими техники, за да отида сам на хълмовете и да се сдобия с обект на силата, капан за духове. Убеди ме да продължа сам и заяви, че неговото присъствие само ще ми пречи.

Готвех се да потегля, когато той явно промени решението си.

— Не си достатъчно силен — каза той. — Ще дойда с теб до подножието на хълмовете.

Когато пристигнахме в малката долина, където бях видял съюзника, той разгледа от разстояние образуванието в терена, което бях нарекъл дупка в хълмовете, и каза, че трябва да отидем още по на юг, до далечните планини. Обиталището на съюзника било в най-отдалечената точка, която можем да видим през дупката.

Погледнах образуванието и всичко, което можах да отлича, беше синкавата маса на далечните планини. Той обаче ме поведе в югоизточна посока и след часове ходене стигнахме място, според него „достатъчно надълбоко“ в обиталището на съюзника.

Когато спряхме, беше късно следобед. Седнахме на някакви камъни. Бях изморен и гладен. През целия ден бях поел само малко вода и няколко тортили. Изведнъж дон Хуан стана, погледна небето и ми каза с повелителен тон да поема в посоката, която е най-добра за мен и непременно да запомня мястото, на което сме в момента, за да мога да се върна на него, щом приключа. С вдъхващ увереност тон каза, че ще ме чака, ако трябва — навеки!

Попитах го обезпокоен дали мисли, че историята с намирането на капан за духове ще ми отнеме много време.

— Кой знае? — каза той и се усмихна тайнствено.

Тръгнах на югоизток. Два пъти се обърнах да погледна дон Хуан. Той вървеше много бавно в обратната посока. Изкачих се на върха на един голям хълм и още веднъж погледнах дон Хуан. Беше на повече от двеста ярда. Не се обърна да ме погледне. Затичах се надолу към една малка котловидна падина между хълмовете и изведнъж се оказах сам. Седнах за малко и започнах да се питам какво правя тук. Стори ми се абсурдно да търся капан за духове. Изтичах обратно до върха на хълма, за да видя по-добре дон Хуан, но него вече го нямаше. Спуснах се надолу в посоката, в която го бях видял за последен път. Исках да зарежа цялата история и да си отида вкъщи. Чувствах се много глупаво и бях изморен.

— Дон Хуан! — виках ли, виках.

Той не се виждаше никъде. Изтичах до върха на друг стръмен хълм. И оттам не можах да го видя. Дълго тичах и го търсих, но той беше изчезнал. По същия път се върнах обратно на старото място, където ме беше оставил. Имах абсурдната увереност, че ще го намеря там, присмиващ се на моите колебания.

— В какво, по дяволите, се натресох? — извиках високо.

Тогава разбрах, че каквото и да правех там, нямаше никакъв начин да го спра. Наистина не знаех как да намеря колата. Дон Хуан многократно беше променял посоката и общата ориентация по четирите посоки на света не беше достатъчна. Страхувах се да не се изгубя в планината. Седнах и за първи път в живота си имах странното усещане, че наистина изобщо няма начин за връщане в една първоначална отправна точка. Дон Хуан казваше, че винаги държа да започна от точка, която наричам начало, докато всъщност началата не съществуват. И тук, сред тези планини, почувствах, че разбирам какво е искал да каже. Като че ли отправната точка бях аз. Като че ли дон Хуан реално никога не е бил тук. И когато го потърсих, той се превърна в това, което винаги е бил — мимолетен образ, чезнещ зад хълмовете.

Чувах тихото шумолене на листата и усещах как ме обгръща един особен аромат. Усещах и вятъра като налягане в ушите си, като плахо бръмчене. Слънцето вече достигаше до едни плътни облаци над хоризонта, които изглеждаха като наситено оцветена оранжева лента, когато изведнъж се скри зад една тежка пелена от по-ниско разположени облаци. Появи се миг по-късно като пурпурна топка, плаваща навред. То сякаш известно време се опитва да влезе в едно късче синьо небе, но като че ли облаците не му дадоха време, а после оранжевата лента и тъмният силует на планината сякаш го погълнаха.

Легнах по гръб. Светът около мен беше така спокоен и в същото време така чужд, че се почувствах смазан. Не исках да плача, но сълзите ми потекоха свободно.

Останах в тази поза часове. Бях почти неспособен да стана. Камъните под мен бяха твърди, а на мястото, на което лежах, почти нямаше растителност, в контраст с гъстите зелени храсти наоколо. Оттук можех да видя една редица от високи дървета на източните хълмове.

Накрая стана доста тъмно. Почувствах се по-добре. Всъщност се чувствах почти щастлив. За мен полумракът беше много по-грижовен и по-покровителствен от ярката дневна светлина.

Станах, изкачих се на върха на един малък хълм и започнах да извършвам движенията, на които ме беше научил дон Хуан. Седем пъти изтичах на изток и тогава усетих промяна в температурата на ръката ми. Накладох огън и започнах зорко да бдя, наблюдавайки всяка подробност, както ми беше заръчал дон Хуан. Минаха часове и аз се почувствах много изморен, стана ми студено. Бях събрал доста голяма купчина сухи вейки. Подкладох огъня и се приближих до него. Бдението ми беше така усърдно и напрегнато, че ме изтощи. Започнах да дремя. На два пъти заспивах и се събуждах, едва когато главата ми клюмваше на една страна. Толкова ми се спеше, че вече не можех да гледам огъня. Пих малко вода и дори наплисках лицето си, за да се ободря. Успявах да преодолея сънливостта си само за малко. Бях някак унил и раздразнителен. Чувствах се крайно глупаво, че съм тук и това ми донесе усещане за ирационална фрустрация и унилост. Бях изморен, гладен, сънлив и крайно ядосан на себе си. Накрая бях победен в битката да не засия. Сложих много съчки в огъня и си легнах. Преследването на съюзник и търсенето на капан за духове бяха за мен най-нелепото и чуждо нещо в момента. Така ми се спеше, че не можех дори да мисля или да си говоря. Заспах.

Бях събуден внезапно от силен пукот. Изглежда шумът, какъвто и да беше той, дойде точно над лявото ми ухо. Бях легнал на дясната си страна. Седнах, напълно буден. Лявото ми ухо бръмчеше и сякаш беше оглушало от близостта и силата на звука.

Сигурно бях спал съвсем малко, съдейки по количеството съчки, които все още горяха в огъня. Не чувах никакви други шумове, но останах нащрек и продължих да подклаждам огъня.

Дойде ми наум, че може би това, което ме събуди, е било изстрел, че навярно някои ме дебне наоколо и стреля. Тази мисъл беше много мъчителна и доведе до лавина от рационални страхове. Бях сигурен, че някой е собственик на тази земя, а ако е така, могат да ме вземат за крадец и да ме убият. Могат да ме убият и за да ме ограбят, без да знаят, че нямам нищо. Изживях мигове на ужасно безпокойство за себе си. Усещах напрежение в раменете и врата си. Раздвижих глава нагоре-надолу и костите на врата ми изпукаха. Продължавах да гледам в огъня, но нито виждах нещо необичайно в него, нито чувах някакви шумове.

След малко леко се отпуснах и ми хрумна, че може би дон Хуан е в дъното на всичко това. Мисълта бързо се превърна в увереност и ме накара да се засмея. Затрупа ме друга лавина, този път от рационални заключения, и то радостни. Помислих, че дон Хуан сигурно е подозирал, че ще променя решението си да остана в планината или ме е видял да тичам след нето и се е скрил в някоя замаскирана пещера или зад някой храст. После ме е последвал и когато е забелязал, че съм заспал, ме е събудил, чупейки клон край ухото ми. Добавих още съчки към огъня и започнах от време на време да се оглеждам скришом наоколо, за да го съзра, макар да знаех, че ако се крие някъде наблизо, аз няма да мога да го открия.

Всичко беше много спокойно: щурците, вятърът, рошещ дърветата по склоновете на хълмовете около мен, мекият пукот на съчките, обхванати от огъня. Наоколо летяха искри, но те бяха само обикновени искри.

Изведнъж чух силен шум от клон, който се чупи на две, той дойде отляво на мен. Задържах дъха си и са заслушах напълно концентриран. Миг по-късно чух друг клон да се чупи вдясно от мен.

После чух далечен слаб звук от чупещи се клони. Сякаш някой стъпваше върху тях и ги трошеше. Звуците бяха меки, плътни и някак жизнени. Сякаш приближаваха към мен. Реакциите ми бяха забавени. Не знаех дали да слушам или да стана. Колебаех се какво да правя, когато изведнъж звукът от чупещи се клони вече беше навсякъде около мен. Той ме поглъщаше така бързо, че едва успях да скоча на крака и да стъпча огъня.

Затичах се надолу по хълма в тъмнината. Докато се провирах през храстите, ми хрумна, че наблизо няма равно място. Продължих да бягам, като се опитвах да предпазвам очите си от храстите. Бях по средата на пътя към подножието, когато усетих нещо зад себе си, нещо, което почти ме докосваше. Не беше клонка. Интуитивно усетих, че е нещо, което ме застига. А когато и осъзнах, че е така, се смразих. Свалих сакото си, навих го на корема си, свих се на кълбо и покрих ушите си с ръце, както ми беше наредил дон Хуан. Задържах се в тази поза малко, а след това осъзнах, че всичко около мен е спокойно. Нямаше никакви звуци. Бях извънредно уплашен. Коремните ми мускули се свиваха и конвулсивно потрепваха. Тогава отново чук пукот. Като че ли дойде отдалече, но беше извънредно ясен и отчетлив. Чух го още веднъж, по-близо до мен. Последва кратка тишина, а после нещо експлодира точно над главата ми. Внезапността на шума ме накара неволно да подскоча и едва не се прекатурих настрани. Това определено беше звукът на клон, счупен на две. Беше прозвучал толкова близо, че чух шумоленето на листата в момента на счупването.

Последва пукотевичен порой от експлозии. Клони се чупеха с огромна сила навсякъде около мен. Абсурдното в случая беше моята реакция на целия този феномен. Вместо да се ужася, аз се смеех. Искрено вярвах, че съм открил причината за всичко, което става. Бях убеден, че дон Хуан отново ми прави номер. Една поредица от логически заключения циментира тази ми увереност. Почувствах въодушевление. Бях сигурен, че ще мога да хвана тази стара лисица, дон Хуан, в тоя му номер. Той беше край мен и чупеше клони, знаейки, че няма да посмея да вдигна очи. Имаше спокойствието и свободата да прави каквото си поиска. Прецених, че трябва да е сам в планината, тъй като постоянно бях с него в продължение на четири дни. Не е имал време и възможност да ангажира сътрудници. Ако се криеше, както си мислех, криеше се сам, а следователно, би могъл да възпроизведе ограничен брой шумове. Тъй като е сам, шумовете трябваше да се появяват в линейна времева последователност — т.е. от един до най-много два-три едновременно. Освен това разнообразието от шумове също трябваше да бъде ограничено до техническите възможности на един човек. Както си стоях свит на кълбо и неподвижен, бях абсолютно сигурен, че цялото преживяване е игра и че единственият начин да изляза победител, е като се дистанцирам емоционално от нея. Аз й се радвах. Улових се да се подсмихвам при мисълта, че мога да предугадя следващия ход на противника си. Опитах се да си представя какво бих направил по-нататък, ако бях на мястото на дон Хуан.

Някакъв звук, подобен на сърбане, ме разтърси и ме извади от умственото ми упражнение. Вслушах се внимателно. Звукът се повтори. Не можех да определя какъв е. Звучеше така, сякаш животно сърба вода. Отново прозвуча много близо. Беше дразнещ звук, който наподобяваше мляскалото на младо момиче с голяма челюст, което дъвче дъвка. Чудех се как дон Хуан би могъл да възпроизведе подобен шум, когато звукът отново се повтори, идвайки отдясно. Първоначално той беше един, а след това чух поредица от пляскащи и мляскащи звуци, сякаш някой ходеше из кал. Беше почти материален, вбесяващ звук от крака, жвакащи в дълбока кал. Шумовете спряха за миг и пак започна отляво на мен и много близо, само на десет фута може би. Сега звучаха, така сякаш тежък човек се тръска в кал с гумени ботуши. Удивих се от богатството на звука. Не можех да си представя как бих могъл да го възпроизведа с примитивни приспособления. Чух нова поредица от звуци на тръскане и пляскане отзад, а след това те всички зазвучаха едновременно отвсякъде. Някой сякаш вървеше, тичаше и се тръскаше в кал навсякъде около мен.

В ума ми се прокрадна едно логично съмнение. Ако дон Хуан правеше всичко това, той трябваше да тича в кръг с невероятна скорост. Бързината в появата на различните звуци правеше тази алтернатива невъзможна. Тогава реших, че в края на краищата дон Хуан има съучастници. Щеше ми се да се впусна в разсъждения кои биха могли да бъдат те, но интензивността на звуците завладя цялото ми внимание. Наистина не можех да мисля ясно, но не ме беше страх, сигурно бях просто смаян от качеството на звуците. Пляскането наистина вибрираше. Всъщност тези особени вибрации изглежда бяха насочени към корема ми или може би аз ги възприемах с долната част на коремната си област.

Осъзнаването на всичко това мигновено прогони моето чувство за обективност и надменност. Звуците атакуваха корема ми! Хрумна ми въпросът: „Ами ако това не е дон Хуан?“ Паникьосах се. Напрегнах коремните си мускули и притиснах бедра към смачканото си на топка сако.

Звуците се увеличиха и ускориха, сякаш знаеха, че съм загубил своята увереност. Вибрациите им бяха толкова интензивни, че ми се доповръща. Помъчих се да потисна усещането, че всеки момент ще повърна. Поех си дълбоко въздух и започнах да пея своите пейотени песни. Повърнах и пляскащите звуци изведнъж спряха. Останаха звуците на щурците, на вятъра и далечният накъсан лай на койоти. Рязкото спиране ми позволи малък отдих и аз можах да се опомня. Само преди малко бях в най-приповдигнато настроение, уверен и надменен. Очевидно напълно се бях провалил в преценката на ситуацията. Дори ако дон Хуан имаше съучастници, за тях би било технически невъзможно да възпроизведат звуци, които да засегнат стомаха ми. За да възпроизведат звуци с такава интензивност, те би трябвало да разполагат с нещо извън своите възможности и представи. Явно феномена, който преживях, не беше игра и теорията за „още един от номерата на дон Хуан“ беше само мое недодялано обяснение.

Имах спазми и непреодолимо желание да се претърколя и да си опъна краката. Реших да се придвижа надясно, за да махна лицето си от мястото, на което бях повърнал. В мига, в който започнах да пълзя, чух много тихо скърцане точно над лявото си ухо. Замръзнах на място. Скърцането се повтори от другата страна на главата ми. Беше единичен звук. Помислих си, че наподобява скърцане на врата. Почаках, но не чух нищо повече и реших отново да се помръдна. Тъкмо бях започнал да въртя главата си надясно, когато нещо едва не ме накара да скоча. Потоп от скърцания ме погълна на часа. Бяха ту като скърцане на врата, ту като писукане на плъхове или морски свинчета. Не бяха силни или интензивни, а много тихи и коварни и ми причиняваха мъчителни повици за повръщане. Спряха така, както бяха започнали — постепенно намаляваха, докато можех да чуя само едно или две едновременно.

После чух шум като от крила на голяма птица, помитащи върховете на храстите. Сякаш кръжеше над главата ми. Тихите скърцания отново се засилиха, пляскането на крилата — също. Като че ли над главата ми имаше нещо като рояк гигантски птици, удрящи меките си крила. Двата вида звуци се сляха в една вълна, която ме обгърна. Почувствах, че се нося, провесен в огромна, люлееща се вълна. Писъците и пляскането бяха така равномерни, че ги усещах по цялото си тяло. Пляскащите крила на рояка птици сякаш ме дърпаше отгоре, докато писукането на армията плъхове ме дърпаше отдолу и отстрани.

У мене вече нямаше съмнение, че със своята пълна глупост си бях докарал нещо ужасно. Стиснах зъби, поех си дълбоко въздух и запях пейотените песни.

Звуците продължиха много дълго и аз им се опълчих с цялата си мощ. Когато заглъхнаха, отново имаше нарушавана „тишина“, каквато съм свикнал да я възприемам, т.е. можех да доловя само естествените звуци на насекомите и на вятъра. Времето на тишина за мен беше дори по-пагубно от това с шумовете. Започнах да мисля и да преценявам своето положение, но разсъждението ме хвърли в паника. Разбрах, че съм загубен. Нямах нито познание, нито енергия, за да предотвратя това, което ме обграждаше, каквото и да беше то. Бях напълно безпомощен, проснат върху това, което бях повърнал. Реших, че краят на живота ми е дошъл и заплаках. Исках да помисля за живота си, но не знаех откъде да започна. Нищо от това, което бях направил в него, не си заслужаваше това последно, крайно ударение. Затова нямаше за какво да мисля. Осъзнах с изключителна острота, че от последния път, когато изпитах подобен страх, съм се променил. Този път бях по-празен. Имах по-малко лични чувства у себе си.

Запитах се какво би направил един воин в тази ситуация и дойдох до няколко заключения. В областта около пъпа ми имаше нещо уникално и важно. В звуците имаше нещо неземно. Те бяха насочени към корема ми. А идеята, че дон Хуан ми прави номер, беше напълно несъстоятелна.

Коремните ми мускули бяха много стегнати, макар че вече нямах спазми. Продължих да пея и да дишам дълбоко, и усетих успокояваща топлина да облива цялото ми тяло. Вече ми беше ясно, че ако ще оцелявам, трябва да действам съгласно уроците на дон Хуан. Повторих си наум неговите инструкции. Помнех точното място, където слънцето се беше скрило зад планините ориентирано към хълма, където бях, и към мястото, на което се бях свил. Успях да се ориентирам и когато бях убеден, че преценката ми за четирите основни посоки на света е вярна, започнах да променям позицията си, така че главата ми да сочи в нова и „по-добра“ посока — югоизток. Бавно започнах да местя стъпалата си наляво, инч по инч, докато ги извих съвсем. След това започнах да изравнявам тялото със стъпалата си, но едва започнал да се движа странично, усетих особено потупване. Имах реалното физическо усещане, че нещо докосна непокритата част на врата ми. Това стана толкова бързо, че неволно изкрещях и отново се смразих. Стегнах коремните си мускули и започнах да дишам дълбоко, и да пея своите пейотени песни. Миг по-късно усетих същото леко потупване по врата. Свих се от страх. Вратът ми беше непокрит и не можех да направя нищо, за да се защитя. Отново бях потупан. Това, което докосна врата ми, беше много мек, почти копринен предмет като вълнестата лапа на гигантски заек. Докосна ме още веднъж, а после започна да кръстосва врата ми напред-назад, докато се разплаках. Сякаш стадо тихи, меки кенгура без тегло стъпваха върху врата ми. Можех да чуя тихото думкане на лапите им, когато леко стъпваха върху мен. Усещането ни най-малко не беше болезнено, но беше влудяващо. Знаех, че ако не започна да правя нещо, ще полудея, ще стана и ще тичам. Затова отново започнах бавно да променям позата на тялото си. Опитът ми да се преместя сякаш предизвика увеличаване на потупванията по врата ми. Накрая бях докаран до такава полуда, че за миг изтласках тялото си в новата посока. Нямах и понятие какъв ще бъде изходът от моето действие. Предприех го просто, за да не се вкочанясам и да не полудея напълно.

Веднага щом промених посоката, потупването по врата ми спря. След дълга, мъчителна пауза чух далечно чупене на клони. Шумовете не бяха близо. Сякаш се бяха оттеглили в друга позиция, далеч от мен. След миг звукът от чупещи се клони се смеси с взрива от звуци на шумолящи листа. Като че ли силен вятър бушуваше из целия хълм. Всички храсти край мен сякаш трепереха, макар че нямаше вятър. Шумоленето на листата и пукотът на клоните предизвика у мен усещането, че целият хълм е пламнал. Тялото ми беше стегнато като камък. Потях се обилно. Ставаше ми все по-топло. За миг бях напълно убеден, че хълмът гори. Не скочих да бягам, защото бях съвсем скован, направо парализиран. Всъщност не можех дори да отворя очите си. Единственото, което ме интересуваше в този момент, беше как да стана и да избягам от огъня. Имах ужасни спазми в стомаха, които направо пресичаха дъха ми. Започнах да правя мъчителни опити да дишам. След дълго усилие отново можех да си поемам дълбоко въздух. Успях да усетя също, че шумоленето е заглъхнало. Само от време на време се дочуваше пукот. Звукът от чупещи се клони ставаше все по-далечен и непостоянен, докато напълно изчезна.

Можах да отворя очите си. Погледнах през полуотворените си клепачи земята под мен. Вече се беше развиделило. Почаках неподвижно още малко, после започнах да се протягам. Обърнах се по гръб. Слънцето беше над източните хълмове.

Трябваха ми часове, за да изпъна краката си и да се свлека от хълма. Тръгнах към мястото, където дон Хуан ме беше оставил и което беше може би само на една миля разстояние. В средата на следобеда бях едва до края на някаква гора, все още на огромното разстояние от четвърт миля от мястото.

Повече не можех да вървя. За нищо на света. Помислих си за пумите и опитах да се покатеря на едно дърво, но ръцете не можаха да издържат тежестта ми. Облегнах се на една скала и се оставих да умра там. Бях убеден, че ще стана плячка на пумите или на други хищници. Нямах сили дори да хвърля камък. Не бях гладен или жаден. Около обяд бях намерил един малък поток и бях пил много вода, но тя не ми помогна да възстановя силите си. Седнал там в пълна безпомощност, аз се чувствах по-скоро отчаян, отколкото изплашен. Бях толкова уморен, че вече не ме беше грижа за съдбата ми и заспах.

Събудих се, когато нещо ме разтърси. Дон Хуан се беше навел над мен. Помогна ми да седна и ми даде вода и малко каша. Засмя се и каза, че видът ми е окаян. Опитах се да му разкажа какво се беше случило, но той ми шътна и каза, че не съм улучил целта си и че мястото, на което трябвало да се срещнем, е на около сто ярда. После почти ме отнесе до подножието на хълма. Каза, че ме води към някакъв голям поток, където ще ме изкъпе. По пътя запуши ушите ми с някакви листа, които извади от кесията си, а след това постави на всяко око по едно листо й ги завърза с парче плат. Накара ме да се съблека и ми каза да сложа ръце върху очите и ушите си, за да е сигурно, че няма да чуя и да видя нищо.

Дон Хуан натри цялото ми тяло с листа, а след това ме потопи в една река. Усетих, че е голяма река. Беше дълбока. Бях изправен, а не можех да стигна дъното. Дон Хуан ме държеше за десния лакът. Отначало не почувствах студ във водата, но малко по малко започнах да изтръпвам, а после студът стана непоносим. Дон Хуан ме издърпа навън и ме подсуши с някакви листа, които имаха особен аромат. Облякох дрехите си и той ме поведе. Изминахме доста голямо разстояние, преди да махне листата от ушите и очите ми. Дон Хуан ме попита дали се чувствам достатъчно силен, за да вървя до колата си. Най-странното беше, че се чувствах много силен. Дори изкачих на бегом склона на един стръмен хълм, за да го докажа.

По пътя към колата се държах плътно до дон Хуан. Много пъти се препъвах и той се смя. Забелязах, че смехът му е особено ободряващ и той беше фокусът, чрез който се възобновявах. Колкото повече той се смееше, толкова по-добре се чувствах.

На следващия ден разказах на дон Хуан последователността на събитията от момента, когато ме остави. По време на целия ми разказ той се смя, особено когато му казах за мисълта си, че това е един от номерата му.

— Все мислиш, че някой ти прави номер — каза той. — Прекалено много се доверяваш на себе си. Действаш така, сякаш знаеш всички отговори. Ти не знаеш нищо, малки приятелю, нищо.

За първи път дон Хуан ме наричаше „малки приятелю“. Това ме смая. Той го забеляза и се усмихна. В гласа му имаше огромна топлина и това ме натъжи. Казах му, че съм бил нехаен и непохватен, защото това е присъщата склонност на моята личност и че никога няма да разбера неговия свят. Чувствах се дълбоко развълнуван. Той много насърчаващо заяви, че съм се справил чудесно.

Попитах го за смисъла на моето преживяване.

— То няма смисъл — отговори той. — Същото може да се случи на всеки, особено на такъв като теб, чиято пролука е вече отворена. То е нещо съвсем обичайно. Всеки воин, който е предприел търсене на съюзници, ще ти разкаже за техните постъпки. Това, което направиха с тебе, беше безобидно. Но твоята пролука е отворена и ти си много нервен. Човек не може да се превърне във воин за една нощ. Сега трябва да си отидеш вкъщи и да не се връщаш, докато не се излекуваш и пролуката ти не се затвори.