Карлос Кастанеда
Една отделна реалност (15) (Следващи разговори с дон Хуан)

14

Имаше нещо зловещо в къщата на дон Хуан. За миг помислих, че той се крие някъде наблизо, за да ме уплаши. Извиках го, после набрах кураж и влязох. Дон Хуан не беше там. Сложих двете чанти с продукти, които бях донесъл, върху един куп дърва за горене и седнах да го чакам, както много пъти досега. Но за първи път от толкова много години общуване с дон Хуан ме беше страх да стоя сам в къщата му. Усещах присъствие. Сякаш тук заедно с мен имаше някой невидим. Тогава си спомних, че преди години бях имал същото неясно усещане, че някой непознат ме дебне, докато съм сам. Скочих на крака и изтичах навън.

Бях дошъл, за да видя дон Хуан и да му кажа, че кумулативното въздействие на опитите ми да „виждам“ вече ми се отразяваше неблагоприятно. Бях започнал да се чувствам неспокоен, изпълнен с неясни мрачни предчувствия без външна причина, усещах изтощение, без да бъде изморен. А сега моята реакция на това, че съм сам в къщата на дон Хуан, възвърна изцяло спомена за появата на моя страх в миналото.

Страхът ме върна години назад, когато дон Хуан предизвика една странна конфронтация между мен и една жена — магьосница, която той наричаше Каталина. Това започна на 23 ноември 1961 година, когато го заварих в къщата му с изкълчен глезен. Той ми обясни, че има противник — магьосница, която може да се превръща в кос, и че тя се опитала да го убие.

— Веднага, щом мога да ходя, ще ти покажа коя е жената — каза дон Хуан. — Трябва да знаеш коя е тя.

— Защо иска да те убие?

Той нетърпеливо вдигна рамене и отказа да говори повече за това. Десет дни по-късно се върнах да го видя и го намерих в отлично състояние. Той завъртя глезена си, за да ми демонстрира, че е добре и приписа бързото си възстановяване на особената твърда превръзка, която си бе направил сам.

— Добре е, че си тук — каза той. — Днес ще те отведа на едно малко пътешествие.

След това ми даде указания да шофирам до една пуста местност. Спряхме там. Дон Хуан протегна крака и се настани удобно на седалката, сякаш щеше да дреме. Каза ми да се отпусна и да пазя тишина. Трябваше до здрач да бъдем колкото се може по-незабележими, защото късният следобед е много опасно време за работата, която вършим.

— Каква работа вършим?

— Тук сме, за да дебнем Каталина — каза той.

Когато съвсем се стъмни, ние се измъкнахме от колата и много бавно и безшумно нагазихме в пустинния чапарал.

От мястото, на което спряхме, можех да видя черния силует на хълмовете от двете страни. Бяхме в равен, доста широк каньон. Дон Хуан ми даде подробни указания как да стоя „слят“ с чапарала и ме научи как да седя „на бдение“, както самият той го нарече. Каза ми да подвия десния си крак под лявото бедро и да приклекна с левия си крак. Каза, че подвитият крак служи за пружина, ако се наложи да стана бързо. После ми каза да седна с лице на изток, защото в тази посока е къщата на жената. Той седна отдясно на мен и шепнешком ми каза да фокусирам очите си върху земята, търсейки, или по-скоро очаквайки, някакъв повей, от който през храстите ще премине една вълна. Когато вълната достигне храстите, върху които аз съм фокусирал поглед, ще трябва да погледна нагоре и ще видя магьосницата в цялото й „великолепно зло величие“. Дон Хуан наистина използва тези думи.

Когато го помолих да обясни какво е искал да каже, той ми отговори, че ако доловя вълна, просто трябва да вдигна очи и сам да видя, защото „магьосник в полет“ е толкова уникална гледка, че не се поддава на обяснения.

Вятърът беше сравнително постоянен и аз много пъти решавах, че съм доловил вълна в храстите. Всеки път вдигах очи, подготвен за трансцедентално преживяване, но не виждах нищо. Винаги, когато вятърът повяваше в храстите, дон Хуан буйно удряше крак в земята и се въртеше, размахвайки ръце като камшици. Силата на неговите движения беше необикновена.

След няколко неуспешни опита да видя магьосницата „в полет“, вече бях сигурен, че няма да бъда свидетел на трансцедентално събитие, но демонстрацията на „сила“ от страна на дон Хуан беше така изящна, че нямах нищо против да прекарам нощта там.

На зазоряване дон Хуан седна до мен. Изглеждаше напълно изтощен, едва се движеше. Легна по гръб и заяви, че не е успял да „прониже жената“. Бях много заинтригуван от това изказване. Той го повтори няколко пъти и всеки път тонът му ставаше по-обезсърчен, по-отчаян. Започнах да изпитвам необичайна тревога. Настроението на дон Хуан лесно се отрази върху моите чувства.

Няколко месеца дон Хуан не спомена нищо за инцидента с жената. Реших, че или е забравил, или е сложил край на цялата работа. Един ден обаче го намерих много развълнуван и той ми каза, по начин напълно несъвместим с естественото му спокойствие, че предишната нощ „косът“ стоял пред него, почти докосвайки го, а той дори не се събудил. Жената била толкова изкусна, че той изобщо не усетил присъствието й. Каза, че големият му шанс бил, че се събудил точно навреме, за да започне една ужасяваща борба за своя живот. Гласът на дон Хуан беше прочувствен, почти патетичен. Изпитвах огромно съчувствие и загриженост.

С мрачен и драматичен тон той заяви, че няма начин да я спре и че когато тя отново се приближи до него, това ще бъде последният му ден на земята. Почувствах се отчаян и едва не се разплаках. Дон Хуан като че ли разбра моята дълбока загриженост и се засмя, както ми се стори — храбро. Потупа ме по гърба и каза да не се тревожа. Още не бил загубен напълно, защото имал една последна карта и то коз.

— Воинът живее стратегически — каза той с усмивка. — Воинът никога не носи товар, с който не може да се справи.

Силата на усмивката му разсея облаците на зловеща участ. Изведнъж ми стана по-леко и двамата се засмяхме. Той ме потупа по главата. Внезапно, гледайки ме право в очите, той каза:

— Знаеш ли, от всичко на тази земя, ти си моята последна карта.

— Какво?

— Ти си моя коз в борбата ми срещу тази вещица.

Не разбирах какво иска да каже и той ми обясни, че жената не ме познава и че ако изпълнявам точно неговите указания, шансът ми да я „пронижа“ е повече от добър.

— Какво искаш да кажеш с това „да я пронижа“?

— Не можеш да я убиеш, но можеш да я пронижеш като балон. Ако го направиш, тя ще ме остави на мира. Но сега не мисли за това. Ще ти кажа какво да правиш, когато му дойде времето.

Изминаха месеци. Инцидентът се забрави и един ден, когато пристигнах в дома му, бях изненадан. Дон Хуан изтича навън и не ми позволи да изляза от колата.

— Трябва да си тръгнеш незабавно — прошепна ми той с ужасяваща настойчивост. — Слушай внимателно. Купи или намери ловджийска пушка по какъвто и да било начин. Не ми носи своята пушка, разбираш ли? Вземи, която и да е пушка, освен своята, и веднага я донеси тук.

— Защо искаш ловджийска пушка?

— Върви веднага!

Върнах се с пушка. Нямах достатъчно пари, за да купя, но един приятел ми даде своята. Дон Хуан не я погледна. Смеейки се, ми обясни, че е бил рязък, защото косът бил на покрива на къщата му, а той не искал „тя“ да ме види.

— Когато открих коса на покрива, ми хрумна идеята да донесеш, пушка и да я пронижеш с нея — каза дон Хуан натъртено. — Не искам да ти се случи нещо, затова те посъветвах да купиш пушката или да я намериш по друг начин. Знаеш ли, ще трябва да унищожим оръжието след като изпълниш задачата.

— За каква задача говориш?

— Трябва да се опиташ да пронижеш жената с пушката си.

Накараме да я почистя, като я натрия със свежи листа и стъбла от растение с особен аромат. Той сам натри два патрона и ги постави в цевите. После каза да се скрия пред къщата и да чакам, докато косът кацне на покрива. След това да се прицеля внимателно и да изпразня и двете цеви. По-скоро изненадата ще прониже жената, отколкото сачмите, и ако аз съм силен и решителен, ще я заставя да го остави на мира. Затова моят прицел трябва да бъде безпогрешен, както и решимостта ми да я пронижа.

— В мига, когато стреляш, трябва да извикаш — каза той. — Това трябва да бъде мощен и пронизващ вик.

След това той натрупа снопове бамбук и съчки на около десет фута от рамадата и ме накара да се облегна на купчината. Позата беше доста удобна. Бях някак полуседнал. Гърбът ми имаше хубава опора, а имах и добра видимост към покрива.

Той каза, че е твърде рано за вещицата да излиза и че до здрач трябва да свършим с всички приготовления. После той ще се престори, че се заключва в къщата, за да я привлече и да предизвика нова атака върху себе си. Каза ми да се отпусна и да намеря удобна поза, от която бих могъл да стрелям, без да се движа. Накара ме два пъти да се прицеля в покрива и заключи, че вдигането на пушката до рамото ми и прицелването са твърде бавни и тромави. Затова направи подпора за оръжието. Изкопа две дълбоки дупки с едно заострено парче желязо, забучи в тях два чатала и сложи върху им дълъг прът. Устройството ми даваше опора за стрелба и ми позволяваше да държа покрива на прицел.

Дон Хуан погледна небето и каза, че му е време да се прибира. Стана и спокойно влезе вътре, след като ме предупреди за последен път, че усилието ми не е шега и че трябва да ударя птицата с първия изстрел.

След като дон Хуан се прибра, здрачът се задържа още няколко минути, после се стъмни. Сякаш тъмнината беше изчаквала, докато остана сам, за да се спусне изведнъж върху мен. Опитах се да фокусирам очите си върху покрива, който се очертаваше на фона на небето. Известно време на хоризонта имаше достатъчно светлина и контурите на покрива се виждаха, но после небето стана черно и едва можех да видя къщата. Задържах очите си фокусирани върху покрива часове наред, без да забележа абсолютно нищо. Видях два бухала, които летяха на север. Размахът на крилата им беше много характерен и не можех да ги сбъркам с косове. В един момент обаче ясно забелязах черните очертания на малка птица, която кацна на покрива. Това определено беше птица! Сърцето ми започна да бие силно. Усетих бръмчене в ушите си. Прицелих се в тъмното и дръпнах и двата спусъка. Гърмежът беше доста шумен. Усетих силния ритник на приклада върху рамото си и в същия момент чух най-пронизителния и ужасяващ човешки вик. Беше силен и зловещ и изглежда идваше от покрива. За миг бях напълно зашеметен. Тогава си спомних, че дон Хуан ме беше предупредил да викам, докато стрелям, а аз бях забравил. Мислех да заредя пушката отново, когато дон Хуан отвори вратата и изтича навън. Носеше газения фенер. Изглеждаше доста нервен.

— Мисля, че я улучи — каза той. — Сега трябва да намерим мъртвата птица.

Той донесе една стълба и ми каза да се кача и да погледна върху рамадата, но там не можах да намеря нищо. Той сам се покачи и огледа, но резултатът беше същия.

— Може би си разкъсал птицата на парченца — каза дон Хуан, — а в такъв случай трябва да намерим поне едно перо.

Започнахме да оглеждаме първо около рамадата, а после около цялата къща. До утрото търсихме на светлината на газения фенер. После започнахме отново да търсим из целия район, който бяхме оглеждали през нощта. Към единайсет часа преди обяд дон Хуан обяви края на издирването. Той седна обезкуражен, усмихна ми се глуповато и каза, че не съм успял да спра неговия противник и че сега повече от всякога животът му не струва и пет пари, защото жената несъмнено е обезпокоена и гори от желание да си отмъсти.

— Все пак ти си в безопасност — каза дон Хуан окуражително. — Тя не те познава.

Когато отивах към колата, за да си тръгна, се сетих да попитам дон Хуан дали трябва да унищожа пушката. Той каза, че пушката не е направила нищо и че трябва да я върна на собственика и. В очите му забелязах дълбоко отчаяние. Така се трогнах, че ми се доплака.

— Какво мога да направя, за да ти помогна? — попитах аз.

— Нищо не можеш да направиш — каза дон Хуан. Замълчахме за миг. Исках веднага да си тръгна. Усещах една мъчителна болка. Беше ми неловко.

— Би ли опитал наистина да ми помогнеш? — попита дон Хуан с детински тон.

Отново му казах, че цялото ми същество е на негово разположение, че привързаността ми към него е така силна, че бих предприел всякакво действие, за да му помогна.

Дон Хуан се усмихна и отново попита дали наистина мисля така, а аз бурно потвърдих желанието си да му помогна.

— Ако наистина го мислиш — каза той, — може да имам още един шанс.

Изглеждаше възхитен. Усмихна се широко и няколко пъти плесна с ръце, както правеше винаги, когато искаше да изрази удоволствие. Тази промяна в настроението беше толкова удивителна, че въвлече и мен. Изведнъж усетих как потиснатостта и болката бяха преодолени и животът отново бе необяснимо вълнуващ. Дон Хуан седна и аз го последвах. Той дълго ме гледа, а после много спокойно и бавно ми обясни, че всъщност аз съм единственият човек, който може да му помогне в този момент и затова ще ме помоли да направя нещо много особено и опасно.

Той спря за миг сякаш искаше ново потвърждение от моя страна и аз пак повторих, че твърдо желая да направя нещо за него.

— Ще ти дам оръжие, с което да я пронижеш — каза той.

Дон Хуан извади от торбичка някакъв дълъг предмет и ми го подаде. Взех го и го разгледах. Едва не го изтървах.

— Това е глиган — продължи той. — Трябва да я пронижеш с него.

Това, което държах, беше изсушен преден крак на глиган. Кожата беше гнусна, четината отвратителна на пипане. Копитото беше цяло, а двете му половини — разтворени, сякаш кракът е бил разпъван. Изглеждаше ужасно. Едва не ми се повдигна. Той бързо го взе от мен.

— Трябва да забиеш глигана в пъпа й — каза дон Хуан.

— Какво? — попитах с немощен глас.

— Трябва да държиш глигана с лявата си ръка и да я промушиш с него. Тя е магьосница и глиганът ще влезе в корема й. И никой на този свят, освен друг магьосник, няма да го види забучен там. Това не е обикновена битка, а дело на магьосници. Опасността за теб е, че ако не успееш да я пронижеш, тя може да те просне мъртъв на място. Може също нейните приятели и роднини да те застрелят или намушкат с нож. Възможно е обаче и да се измъкнеш без драскотина.

Ако успееш, тя адски ще се мъчи с глигана в своето тяло и ще ме остави на мира.

Отново ме завладя потискаща болка. Бях дълбоко привързан към дон Хуан. Обожавах го. По време на тази потресаваща молба аз вече се бях научил да гледам на неговия начин на живот и на неговото знание като на върховно постижение. Как може някой да остави такъв човек да умре? Но и как може някой съзнателно да рискува своя живот?

Потънал в размишленията си, така и не забелязах, че дон Хуан се е изправил и стои до мен, докато не ме потупа по рамото. Вдигнах поглед към него. Усмихваше се доброжелателно.

— Когато почувстваш, че наистина искаш да ми помогнеш, ще се върнеш — каза той. — Но не и преди това. Ако се върнеш, ще знам какво трябва да направим. Сега върви! Ако не искаш да се върнеш, пак ще те разбера.

Автоматично станах, качих се в колата и потеглих. Дон Хуан наистина ми беше дал свобода. Можех да си тръгна и никога да не се върна, но мисълта, че съм свободен, някак си не ме успокояваше. Карах още известно време, после импулсивно обърнах и се върнах в къщата му.

Той още седеше под рамадата и не изглеждаше никак изненадан, че ме вижда.

— Седни — каза той. — Облаците на запад са красиви, скоро ще се стъмни. Седни тихо и остави здрачът да те изпълни. Сега прави каквото искаш, но когато ти кажа, погледни право в тези бляскави облаци и помоли здрача да ти даде сила и спокойствие.

Два часа седях и гледах облаците на запад. Дон Хуан влезе в къщата и остана вътре. Когато започна да се стъмва, той се върна.

— Здрачът дойде — каза той. — Стани. Не затваряй очи, а гледай право в облаците. Вдигни ръце с разтворени длани и разперени пръсти и се тръскай на място.

Последвах указанията му. Вдигнах ръце над главата и започнах да се тръскам. Дон Хуан дойде до мен и коригира движенията ми. Сложи крака от глиган върху дланта на лявата ми ръка и ме накара да го пристисна с палеца. След това свали ръцете ми, докато се насочиха към оранжевите и тъмносиви облаци над хоризонта на запад. Разпери пръстите ми като ветрила и ми каза да не ги свивам към дланите. Съдбовно важно било да държа пръстите си разтворени, защото ако ги свия, това би означавало, че не моля здрача за сила и спокойствие, а че го заплашвам. Той коригира и тръскането ми. Каза, че то трябва да бъде спокойно и равномерно, сякаш тичам към здрача с протегнати ръце.

През тази нощ не можах да заспя. Сякаш вместо да ме успокои, здрачът ме бе възбудил до полуда.

— В живота ми все още има много висящи неща — казах аз. — Толкова много нерешени неща.

Дон Хуан тихо се изкикоти.

— Нищо на света не е висящо — каза той. — Нищо не е завършено, но и нищо не е нерешено. Върви да спиш.

Думите на дон Хуан бяха особено успокояващи.

Около десет часа сутринта на другия ден дон Хуан ми даде да хапна нещо и потеглихме. Прошепна ми, че ще се приближим до жената към обяд, а ако е възможно, още преди обяд. Каза, че ранните часове на деня биха били идеалното време, защото една вещица винаги е по-слаба и с по-замъглено съзнание сутрин, но никога не би напуснала закрилата на своята къща в тези часове. Не зададох повече въпроси. Той ме изведе на шосето и в един момент ми каза да спра и да паркирам колата край пътя. Каза, че трябва да чакаме там.

Погледнах часовника си. Беше единайсет без пет. Постоянно се прозявах. Наистина ми се спеше. Умът ми блуждаеше безцелно.

Изведнъж дон Хуан се изправи и ме смушка с лакът. Подскочих на седалката.

— Ето я! — каза той.

Видях жена, която вървеше към шосето, по края на едно обработваемо поле. Носеше кошница, преметната през дясното и рамо. Дотогава не бях забелязал, че сме паркирали край кръстопът. Успоредно на шосето имаше два тесни пътя, а един по-широк и по-използван го пресичаше. Очевидно хората, които използваха този път, трябваше да пресичат павираното шосе.

Жената още беше на черния път, когато дон Хуан ми каза да изляза от колата.

— Действай сега — каза той твърдо.

Подчиних му се. Жената беше почти на шосето. Затичах се и я настигнах. Бях толкова близо до нея, че усетих дрехите й на лицето си. Извадих глиганското копито изпод ризата си и го забих в нея. Не усетих някакво съпротивление спрямо тъпия предмет в ръката си. Видях пред себе си една мимолетна сянка, изчезваща сякаш на дипли. Обърнах глава надясно и видях жената, застанала от другата страна на пътя, на петдесет фута от мен. Беше сравнително млада, мургава жена със силно, набито тяло. Усмихваше ми се. Зъбите й бяха бели и големи, а усмивката й — ведра. Очите й бяха полупритворени, сякаш за да се предпазят от вятъра. Все още държеше кошницата си, преметната през дясното й рамо.

Объркването ми в този миг беше уникално. Обърнах се да погледна дон Хуан. Той ми правеше неистови жестове да се върна. Изтичах назад. Трима или четирима мъже се бяха забързали към мен. Качих се в колата и отпрашихме в обратната посока.

Поисках да попитам дон Хуан какво се беше случило, но не можех да говоря. Ушите ми щяха да се пръснат от съкрушително налягане. Имах чувството, че се задушавам. Той изглеждаше доволен и започна да се смее. Сякаш моят неуспех не го засягаше. Дланите ми така бяха стиснали волана, че не можех да ги мръдна. Бяха вкочанени. Ръцете ми бяха схванати, краката също. Не можех всъщност да махна крака си от педала на газта.

Дон Хуан ме потупа по гърба и ми каза да се отпусна. Малко по малко налягането в ушите ми започна да намалява.

— Какво стана там отзад? — попитах накрая.

Той се изкикоти като дете, без да отговори. После ме попита дали съм забелязал как жената се махнала от пътя. Похвали отличната й скорост. Неговите приказки ми се сториха така абсурдни, че наистина не можех да ги слушам. Той възхваляваше тази жена! Каза, че силата й е безукорна и че е неумолим противник.

Попитах дон Хуан не го ли е грижа за моя неуспех. Бях истински изненадан и ядосан от промяната в настроението му. Той изглеждаше наистина доволен.

Каза ми да спра. Паркирах край пътя. Той сложи ръката си на рамото ми и ме погледна пронизващо в очите.

— Това, което направих днес с теб, беше един номер — каза той безцеремонно. — Правилото е, че човекът на знанието трябва да хване като в капан своя чирак. Днес аз те хванах и те подмамих към ученето.

Бях втрещен. Не можех да подредя мислите си. Дон Хуан ми обясни, че цялата история с жената била капан. Че тя никога не е била истинска заплаха за него и че работата му се състояла в това да ме срещне с нея при специфичното състояние на невъздържаност и сила, в което бях, когато се опитах да я пронижа. Той похвали моята решителност и я нарече проява на сила, която показала на жената, че съм способен на голямо усилие. Дон Хуан каза, че, макар да не го разбирам, всичко, което съм направил, било да й се покажа.

— Ти изобщо не можа да я докоснеш — каза той, — но й показа ноктите си. Сега тя знае, че не те е страх. Ти я предизвика. Използвах нея, за да те подмамя, защото тя е силна, неумолима и никога не забравя. Мъжете обикновено са твърде заети, за да бъдат неумолими противници.

Ужасно се разгневих. Казах му, че човек не трябва да си играе с най-интимните чувства и лоялността на другите.

Дон Хуан се смя, докато сълзи се търкулнаха по бузите му. Мразех го. Имах непреодолимо желание да му ударя един и да си тръгна. В смеха му обаче имаше толкова странен ритъм, че почти ме парализираше.

— Недей да се сърдиш толкова — каза дон Хуан успокояващо.

После заяви, че действията му никога не са били фарс, че и той веднъж пожертвал живота си, когато неговият благодетел го подмамил, както той подмами мен. Каза, че благодетелят му бил жесток човек, който не мислел за него така, както дон Хуан мисли за мен. Добави много твърдо, че жената изпитала силата си срещу него и наистина се опитала да го убие.

— Сега тя знае, че си поиграх с нея — каза той през смях — и ще мрази теб за това. Не може да ми направи нищо, но ще си го изкара на тебе. Още не знае колко си силен, за това ще идва да те изпробва малко по малко. Сега нямаш друг избор, освен да учиш, за да можеш да се защитаваш, иначе ще станеш плячка на тази дама. Тя не е номер!

Дон Хуан ми напомни за начина, по който се беше изплъзнала.

— Не се сърди — каза той. — Това не беше обикновен номер. Това беше правилото.

В начина, по който жената ми избяга, имаше нещо наистина влудяващо. Бях го видял с очите си. За части от секундата беше прескочила цялата ширина на шосето. Никой не може да ме разубеди, че не е така. От този момент нататък аз съсредоточих вниманието си върху инцидента и малко по малко натрупвах „доказателства“, че тя наистина ме преследва. Окончателният резултат беше, че трябваше да се оттегля от чиракуването под натиска на своя ирационален страх.

Върнах се в къщата на дон Хуан часове по-късно, в ранния следобед. Той очевидно ме очакваше. Когато излязох от колата, дойде при мен и ме разгледа с любопитство, обикаляйки ме два пъти.

— Защо е тази нервност? — попита той, преди да мога да кажа нещо.

Обясних му, че нещо ме беше изплашило и прогонило тази сутрин и че съм започнал да усещам как нещо ме дебне — както в миналото. Дон Хуан седна. Изглеждаше потънал в размисъл. Лицето му имаше необичайно сериозно изражение. Стори ми се изморен. Седнах до него и подредих записките си.

След дълго мълчание лицето му се проясни и той се усмихна.

— Това, което си усетил тази сутрин, е духът на кладенеца — каза той. — Казах ти, че трябва да бъдеш подготвен за неочаквани срещи с тези сили. Мислех, че си разбрал.

Отначало не можех, да отговоря, а сетне рекох:

— Разбрах.

— Тогава защо е този страх? Този дух е на твоята пътека — каза той. — Той вече те потупа във водата. Уверявам те, че пак ще те потупа, а ти навярно няма да бъдеш подготвен и тази среща ще бъде твоя край.

Думите на дон Хуан ме обезпокоиха не на шега. Чувствата ми обаче бяха странни. Бях обезпокоен, но не се страхувах. Каквото и да ставаше с мен, то не беше в състояние да предизвика старото ми чувство на безумен страх.

— Какво трябва да направя? — попитах аз.

— Много лесно забравяш — каза той. — Пътят на знанието е усилен път. За да учим, трябва да бъдем пришпорвани. По пътя на знанието ние винаги се борим с нещо, избягваме нещо, подготвяме се за нещо. И това нещо винаги е необяснимо, по-голямо и по-силно от нас. Необяснимите сили ще дойдат при теб. Сега това е духът на кладенеца, по-късно ще бъде собственият ти съюзник, затова сега не можеш да направиш нищо друго, освен да се подготвиш за борбата. Преди години Каталина те пришпори, макар че беше само една магьосница, и това беше примамка за начинаещ.

Светът наистина е пълен със страшни неща, а ние сме безпомощни създания, заобиколени от сили, които са необясними и непреклонни. В невежеството си средният човек смята, че тези сили могат да бъдат обяснени или променени. Наистина той не знае как да направи това, но очаква, че човешката дейност, рано или късно, ще ги обясни или промени. Магьосникът обаче не мисли да ги обяснява или променя. Вместо това той се учи да използва тези сили, като се пренасочва и адаптира към тяхната посока. Това е неговият номер. До магьосничеството ти остава много малко, когато веднъж разбереш неговия номер. Магьосникът е само мъничко по-добре от средния човек. Магьосничеството не му помага да живее по-добър живот. Всъщност бих казал, че магьосничеството му пречи. То прави живота му тежък и несигурен. Когато започне да се отваря към знанието, магьосникът става по-уязвим от средния човек. От една страна, ближните му го мразят, страхуват се от него и ще се мъчат да сложат край на живота му. От друга страна, необяснимите и непреклонни сили, които заобикалят всеки един от нас, по силата на това, че сме живи, за магьосника дори са източник на по-голяма опасност. Да бъдеш пронизан от човек наистина е мъчително, но то е нищо в сравнение с докосването от съюзник. Отваряйки се към знанието, магьосникът става плячка за такива сили и има само едно средство да запази равновесие — своята воля. Затова той трябва да се чувства и да действа като воин. Ще повторя още веднъж — само като воин човек може да оцелее по пътя на знанието. Това, което помага на магьосника да живее по-добър живот, е силата да бъдеш воин.

Моето задължение е да те науча да виждаш. Не защото аз лично го искам, а защото ти беше избран. Ти ми беше посочен от Мескалито. Моето лично желание обаче ме кара да те науча да чувстваш и действаш като воин. Лично аз смятам, че да бъдеш воин, е най-подходящото нещо. Затова се старая да ти покажа всички тези сили така, както ги вижда един воин, защото именно под техните ужасяващи удари човек може да стане воин. Да виждаш, без да бъдеш воин преди всичко, ще те направи слаб. Това ще ти даде едно фалшиво смирение, едно желание да се оттеглиш. Тялото ти ще залинее, защото ще станеш безразличен. Мое лично задължение е да те направя воин, за да не се разпаднеш.

Много пъти съм те чувал, да казваш, че винаги си подготвен да умреш. Аз не гледам на това чувство като на необходимост. Мисля, че то е безполезно глезене. Воинът трябва да бъде подготвен единствено за битка. Чувал съм те и да казваш, че твоите родители са наранили духа ти. Мисля, че човешкият дух е нещо, което не може много лесно да бъде наранено, поне не от действия, които ти наричаш нараняващи. Струва ми се обаче, че твоите родители наистина са те наранили, като са те направили разглезен, мек и склонен към колебание.

Духът на воина не е приспособен нито към глезене и оплакване, нито пък е приспособен да печели или губи. Духът на воина е приспособен само за борба и всяка борба е последната битка на воина на тази земя. Затова изходът означава много малко за него. В последната си битка на земята воинът оставя своя дух да лети свободен и чист. И докато води своята битка, той знае, че волята му е безукорна и се смее ли, смее.

Престанах да пиша и го погледнах. Дон Хуан се взираше в мен. Поклати глава и се усмихна.

— Ти наистина ли записваш всичко? — попита той със скептичен тон. — Хенаро казва, че никога не може да бъде сериозен с теб, защото постоянно пишеш. Прав е. Как може да бъде сериозен, след като постоянно пишеш?

Той се подсмихна, а аз се опитах да се защитя.

— Няма значение — каза той. — Ако някога се научиш да виждаш, предполагам, че ще го направиш по свой си странен начин.

Той стана и погледна небето. Беше около обяд. Каза, че още има време, за да предприемем ловно пътешествие до едно място в планината.

— Какво ще ловим? — попитах аз.

— Едно специално животно — сърна, глиган, а защо не и пума?

Замълча, а после добави:

— Защо не и орел.

Станах и го последвах до колата. Каза, че този път само ще наблюдаваме, за да разберем какво животно трябва да хванем. Тъкмо се качваше в колата, когато сякаш се сети нещо. Каза, че пътешествието ни ще трябва да бъде отложено, докато науча нещо, без което би било невъзможно да ловуваме.

Върнахме се и отново седнахме под рамадата. Исках да попитам за толкова много неща, но той не ми даде никакво време, а пак заговори.

— Идваме до последното, което трябва да знаеш за воина — каза той. — Воинът подбира нещата, които изграждат неговия свят.

Знаеш ли какво ти беше онзи ден, когато видя съюзника и трябваше да те изкъпя два пъти?

— Не.

— Беше изгубил защитите си.

— Какви защити? За какво говориш?

— Казах, че воинът подбира нещата, които изграждат неговия свят. Той подбира обмислено, защото всяко избрано нещо е защита, предпазваща го от атаките на силите, които се стреми да използва. Воинът използва своите защити, за да се предпазва например от своя съюзник.

Средният човек, който по същия начин е заобиколен от тези необясними сили, е в неведение за тях, защото има други видове специални защити, с които да се предпазва.

Той спря и ме погледна. В очите му се четеше въпрос. Не разбирах какво иска да каже.

— Какви са тези защити? — настоях аз.

— Това, което правят хората — отговори той.

— Какво правят те?

— Добре, огледай се наоколо. Хората са заети с човешките си дела. Това са техните защити. Когато магьосникът се срещне със съюзник от тези необясними и непреклонни сили, за които говорим, неговата пролука се отваря и го прави по-чувствителен към собствената му смърт от обикновено. Казвал съм ти, че ние умираме през тази пролука, следователно, ако тя е отворена, човек трябва да е подготвил своята воля, за да я запълни. Ако е воин, разбира се. Ако не е воин като теб, той няма до какво да прибегне, освен до всекидневната дейност, с която да отвлече съзнанието си от страха от срещата и така да даде възможност на пролуката да се затвори. Онзи ден, когато срещна съюзника, ти ми се разсърди. Аз предизвиках твоя гняв, като спрях колата ти. Аз предизвиках и усещането ти за студ, като те потопих във водата. Гневът и студът ти помогнаха да затвориш своята пролука и ти беше предпазен. На този етап от твоя живот обаче ти вече не можеш да използваш подобни защити така ефективно, както средният човек. Знаеш твърде много за тези сили и сега най-сетне си пред прага да започнеш да чувстваш и действаш като воин. Старите ти защити вече не са сигурни.

— Какво трябва да правя?

— Действай като воин и подбирай нещата за своя свят. Вече не можеш току-тъй да се обграждаш с разни работи. Казвам ти го с най-голяма сериозност. Сега за първи път не си в безопасност с досегашния си начин на живот.

— Какво имаш предвид под подбор на нещата за моя свят?

— Воинът се среща с тези необясними и непреклонни сили, защото съзнателно ги търси и така той винаги е готов за тази среща. Ти обаче, никога не си готов. В действителност, ако тези сили дойдат при теб, ще те изненадат. Страхът ще отвори твоята пролука и животът ти неудържимо ще изтече през нея. Затова първото нещо, което трябва да направиш, е да бъдеш подготвен. Мисли, че всеки миг съюзникът ще изникне пред очите ти и че трябва да бъдеш готов за него. Срещата със съюзника не е парти или съботен пикник и воинът поема отговорността да защитава живота си.

Тогава, ако някоя от тези сили те потупа и отвори пролуката ти, ти трябва съзнателно да се бориш да я затвориш сам. За тази цел трябва да имаш няколко подбрани неща, които да ти носят покой и удоволствие. Неща, които можеш да използваш, с цел да отвлечеш мислите си от своя страх, да затвориш пролуката си и да бъдеш цял.

— Какви неща?

— Преди години ти казах, че във всекидневния живот воинът избира да следва път със сърце. Това, което отличава воина от средния човек, е последователността при избора на път със сърце. Той разбира, че пътят има сърце, когато е едно с него, когато изпитва огромно удоволствие и мир, докато го изминава. Нещата, които воинът подбира, за да изгради защитите си, са все от път със сърце.

— Но ти каза, че не съм воин. Как тогава мога да избера път със сърце?

— Това е твоята повратна точка. Да кажем, че преди ти не си имал истинска нужда да живееш като воин. Сега е различно. Сега трябва да се обградиш с неща от път със сърце и да се откажеш от всичко останало, иначе ще загинеш още при следващата среща. Бих добавил, че вече няма нужда да питаш за срещата. Сега съюзникът може да дойде при теб докато спиш, докато говориш с приятели, докато пишеш.

— Години наред се опитвам да живея съгласно твоето учение — казах аз. — Очевидно не съм го правил добре. Как бих могъл сега да го правя по-добре?

— Твърде много мислиш и говориш. Трябва да спреш да разговаряш със себе си.

— Какво искаш да кажеш?

— Ти много разговаряш със себе си, но не си единствен. Всеки от нас го прави. Ние водим един вътрешен разговор. Помисли за това. Какво правиш, когато си сам?

— Разговарям със себе си.

— За какво разговаряш със себе си?

— Не знам. За всичко, струва ми се.

— Ще ти кажа за какво разговаряме със себе си. Говорим за нашия свят. Всъщност ние поддържаме своя свят с вътрешния си разговор.

— Как го правим?

— Когато престанем да говорим със себе си, светът винаги е такъв, какъвто трябва да бъде. Ние го подновяваме, разпалваме и крепим с нашия вътрешен разговор. Не само това, ами избираме и пътищата си, като разговаряме със себе си. Така отново и отново повтаряме избора си до деня на своята смърт, защото все преповтаряме същия вътрешен разговор до деня на своята смърт.

Воинът знае това и се стреми да спре своя разговор. Това е последното, което трябва да узнаеш, ако искаш да живееш като воин.

— Как мога да спра да разговарям със себе си?

— Първо трябва да използваш ушите си, за да облекчиш малко своите очи. От момента, в който се раждаме, ние използваме очите си, за да преценяваме света. С другите, а и със себе си, разговаряме главно за това, което виждаме. Воинът знае това и слуша света. Той слуша звуците на света.

Прибрах записките си. Дон Хуан се засмя и каза, че не би искал да насилва нещата и че вслушването в света трябвало да се извършва хармонично и с голямо търпение.

— Воинът знае, че светът ще се промени, щом той спре да разговаря със себе си — каза той — и трябва да бъде подготвен за този силен шок.

— Какво искаш да кажеш, дон Хуан?

— Светът е такъв и такъв и еди-какъв си, само защото ние си казваме, че е такъв. Ако престанем да си казваме, че светът е еди-какъв си, светът ще престане да бъде еди-какъв си. Не мисля, че в този момент ти си готов за такъв важен удар, следователно трябва да започнеш бавно да рушиш света.

— Наистина не те разбирам!

— Твоят проблем е, че бъркаш света с това, което правят хората. И в това не си единствен. Всеки от нас го прави. Нещата, които правят хората, са защитите срещу нещата, които ни заобикалят. Това, което правим като хора, ни носи утеха и сигурност. Това, което хората правят, е наистина много важно, но само като защита. Никога не научаваме, че нещата, които правим като хора, са само защити и ги оставяме да господстват над живота ни и да го срутват. Бих казал всъщност, че за човечеството това, което хората правят, е по-голямо и по-важно от самия свят.

— Кое наричаш „свят“?

— Светът е всичко, което е затворено тук — каза той и тропна с крак по земята. — Животът, смъртта, хората, съюзниците и всичко останало, което ни заобикаля. Светът е неузнаваем. Ние никога не ще го разберем. Никога не ще разбулим неговите тайни. Затова трябва да го третираме такъв, какъвто е — една пълна мистерия!

Средният човек не го прави, разбира се. За него светът изобщо не е мистерия и когато остарее, той е убеден, че вече няма за какво да живее. Старецът не е изчерпал света. Изчерпал е само това, което хората правят. Но в това си глупаво объркване той вярва, че светът вече няма тайни за него. Каква жалка цена за нашите защити!

Воинът съзнава това объркване и се научава да третира нещата правилно. Нещата, които хората правят, при никакви условия не могат да бъдат по-важни от света. И затова воинът третира света като една безкрайна мистерия, а това, което хората правят — като едно безкрайно безумие.