Карлос Кастанеда
Една отделна реалност (14) (Следващи разговори с дон Хуан)

13

Следващият ми опит във „виждането“ се осъществи на З септември 1969 година. Дон Хуан ме накара да изпуша две лули. Първоначалното въздействие беше еднакво с това от предишните опити. Спомням си, че когато тялото ми беше напълно вдървено, дон Хуан ме хвана за дясната подмишница и отидохме в гъстия пустинен чапарал, който расте на огромни площи около къщата му. Не мога да си спомня нито какво направих аз, нито какво направи дон Хуан, след като влязохме в шубраците. Не помня и колко дълго вървяхме. По едно време се оказах седнал на върха на едно хълмче. Дон Хуан седеше плътно до мен, от лявата ми страна. Не го усещах, но можех да го видя с крайчеца на окото. Имах чувството, че ми е говорил, макар че не можех да си спомня думите му. Усещах обаче, че знам точно какво беше казал, независимо от това, че не можех да го възстановя като ясен спомен. Имах чувството, че думите му са като вагони на влакова композиция, които отминават, а последната му дума е като квадратен вагон. Знаех коя е тази последна дума, но не можех да я кажа или да мисля ясно за нея. Беше като полубудно състояние с подобно на сън изображение: влак от думи.

После едва чух гласа на дон Хуан, който ми говореше.

— Сега трябва да ме гледаш — каза той и завъртя главата ми с лице към него. Повтори изречението три или четири пъти.

Погледнах го и веднага долових ефекта на блясък, който бях възприемал вече два пъти, гледайки лицето му. Това беше едно хипнотизиращо движение, една вълнообразна промяна на светлината в ограничени зони. Те нямаха определени очертания и въпреки това вълнистата светлина не се разливаше, а се движеше в рамките на невидими очертания.

Разгледах блестящия обект пред себе си. Той незабавно почна да губи своя блясък и познатите черти на лицето на дон Хуан изплуваха, или по-скоро се насложиха върху избледняващия блясък. Тогава като че ли отново фокусирах погледа си. Чертите на дон Хуан избледняха, а блясъкът се увеличи. Бях насочил вниманието си върху една зона, която трябваше да бъде лявото му око. Забелязах, че там движението на блясъка не беше ограничено. Долових нещо, което може би приличаше на експлозии от искри. Експлозиите бяха ритмични и наистина изпускаха нещо като частици светлина, които долитаха до мен със забележителна сила, а след това се отдръпваха, сякаш бяха ластични нишки.

Дон Хуан сигурно беше завъртял главата ми. Изведнъж вече гледах едно разорано поле.

— Сега гледай напред — чух да казва дон Хуан.

Може би на сто фута пред мен имаше голям, дълъг хълм. Целият му склон беше разоран. Успоредни бразди прорязваха хълма от подножието до самия му връх. Забелязах, че в разораното поле имаше изобилие от малки камъчета, имаше и три големи камъка, които нарушаваха линейността на браздите. Точно пред мен имаше няколко храста, които ми пречеха да разгледам подробно едно дефиле или каньон в подножието на хълма. От моето място каньонът изглеждаше като дълбок разрез със зелена растителност, силно открояваща се от голия хълм. Зеленината изглежда идваше от дърветата, които растяха на дъното на каньона. Усетих лек вятър върху очите си. Имах чувство за покой и дълбока тишина. Нямаше дори звук на птица или насекомо.

Дон Хуан отново ми заговори. Трябваше ми малко време, за да го разбера какво казва.

— Виждаш ли човек на това поле? — не преставаше да ме пита той.

Исках да му кажа, че в това поле няма човек, но не можах да произнеса думите. Дон Хуан хвана главата ми отзад — можех да видя пръстите му върху веждите и бузите си — и ме накара да огледам цялата панорама на полето, движейки бавно главата ми отдясно наляво и обратно.

— Гледай всяка подробност. Животът ти може да зависи от нея — чувах го да повтаря и повтаря.

Накара ме четири пъти да огледам сто и осемдесет градусовия видим хоризонт пред мен. По едно време, когато беше завъртял главата ми докрай наляво, помислих, че съм доловил нещо, което се движи в полето. За миг зърнах движение с крайчеца на дясното си око. Той започна да връща главата ми надясно и аз можах да фокусирам погледа си върху разораното поле. Видях човек, който ходи покрай браздите. Беше обикновен човек, облечен като мексикански селянин. Носеше сандали, светлосиви панталони, бежова риза с дълъг ръкав и сламена шапка. Носеше и светлокафява чанта, преметната през дясното му рамо.

Дон Хуан сигурно забеляза, че видях човека. Няколко пъти ме попита дали той ме гледа или идва към мен. Исках да му кажа, че човекът се отдалечава и че е с гръб към мен, но можах да кажа само „не“. Дон Хуан каза, че ако човекът се обърне и се приближи към мен, ще трябва да извикам, а той ще завърти главата ми, за да ме предпази.

Нямах усещане за страх, предчувствие или обърканост. Хладнокръвно наблюдавах сцената. Мъжът спря насред полето. Сложи десния си крак на един голям кръгъл камък, сякаш си завързваше сандала. После се изправи, издърпа от чантата си една струна и я уви около лявата си ръка. Обърна се с лице към хълма, но с гръб към мен и започна да разглежда района пред себе си. Реших, че го разглежда от начина, по който движеше главата си — той бавно я завърташе надясно. Видях го в профил и тогава той започна да обръща цялото си тяло към мен, докато накрая вече ме гледаше. Главата му наистина трепна, или се мръдна по такъв начин, щото разбрах без никакво съмнение, че ме е видял. Той протегна лявата си ръка напред, сочейки земята, и като я държеше в това положение, тръгна към мен.

— Той идва! — извиках аз без никакво затруднение.

Дон Хуан сигурно завъртя главата ми, защото в следващия миг вече гледах чапарала. Каза ми да не зяпам, а да гледам „леко“ и повърхностно нещата. Каза, че ще застане на малко разстояние пред мен, а след това ще се приближи и че трябва да го гледам, докато видя неговия блясък.

Видях как дон Хуан отиде на около двадесет ярда от мен. Движеше се с такава невероятна скорост и подвижност, че беше малко трудно да повярвам, че това е дон Хуан. Той се обърна, погледна ме и ми нареди да го гледам.

Лицето му блестеше. Изглеждаше като петно от светлина. Тя сякаш се разливаше върху гърдите му и стигаше почти до кръста. Сякаш гледах светлина през полузатворени клепачи. Блясъкът изглежда пулсираше. Той сигурно беше тръгнал към мен, защото светлината стана по-силна и по-забележима.

Каза ми нещо. Помъчих се да го разбера и загубих от поглед блясъка. После видях дон Хуан такъв, какъвто го виждах всеки ден. Беше на два фута разстояние. Седна с лице към мен.

Когато насочих вниманието си към лицето му, започнах да долавям смътен блясък. После сякаш лицето му беше пресечено от тънки светлинни лъчи. То изглеждаше така, като че ли някой го осветява с мънички огледала. Когато светлината стана по-силна, лицето загуби своите очертания и отново стана аморфен блестящ обект. Още веднъж долових ефекта на пулсиращи светлинни експлозии, които се излъчваха от зоната, където трябваше да бъде лявото му око. Не съсредоточих вниманието си върху това, а нарочно се взрях в съседната зона, за която предполагах, че е дясното му око. Веднага улових гледката на едно ясно, прозрачно езеро от светлина. Това беше течна светлина.

Забелязах, че възприятието е нещо повече от наблюдение. То беше чувство. Езерото от тъмна, течна светлина имаше изключителна дълбочина. То беше „приветливо“ и „добро“. Светлината, която извираше от него, не експлодираше, а бавно се въртеше навътре, възпроизвеждайки изящни отражения. Блясъкът ме докосваше и милваше по един великолепен начин и това ми носеше усещане за изящност.

Видях симетричен обръч от брилянтни щрихи, който ритмично се разрастваше върху вертикалната равнина на блестящата зона. Обръчът се разрасна почти до границите на блестящата повърхност, а след това се сви до една точка светлина в средата на брилянтното езеро. Няколко пъти видях как обръчът пулсираше. После съзнателно се отдръпнах назад, без да губя своя поглед върху нещата, и можах да видя и двете очи. Различих ритъма на два вида светлинни експлозии. Лявото око излъчваше щрихи светлина, които наистина излизаха косо от вертикалната равнина, докато дясното излъчваше щрихи, които се разпръскваха само в нея. Ритъмът на двете очи се променяше — светлината на лявото око експлодираше навън, докато светлинните лъчи, които разпръскваше дясното, се свиваха и завъртаха навътре. После светлината на дясното око се разрасна, докато покри цялата блестяща повърхност, а експлодиращата светлина на лявото око избледня.

Дон Хуан явно още веднъж ме беше завъртял, защото отново гледах разораното поле. Чух го да ми казва да гледам мъжа.

Мъжът стоеше край камъка и ме гледаше. Не можех да различа неговите черти. Шапката му покриваше почти цялото лице. След миг той мушна чантата под дясната си мишница и тръгна надясно. Отиде почти до края на разораната зона, смени посоката и направи няколко крачки към дерето. После загубих контрол върху способността да фокусирам погледа си и той изчезна заедно с целия пейзаж. Върху него се насложи образът на пустинните шубраци.

Не си спомням нито как съм отишъл в къщата на дон Хуан, нито как той ме е „върнал обратно“. Когато се събудих, лежах на сламеника си в стаята на дон Хуан. Той дойде до мен и ми помогна да се изправя. Бях замаян, стомахът ми беше разстроен. Много бързо и експедитивно дон Хуан ме завлече в шубраците край къщата. Повърнах, а той се засмя.

След това се почувствах по-добре. Погледнах часовника си — беше 11 часа вечерта. Отново легнах да спя и чак към един часа следобед на другия ден реших, че вече съм на себе си.

Дон Хуан постоянно ме питаше как се чувствам. Струваше ми се, че съм разсеян. Не можех да се концентрирам истински. Походих малко около къщата под строгия надзор на дон Хуан. Той ме следваше навсякъде. Реших, че няма какво да правя и пак си легнах. Събудих се късно следобед и вече се чувствах много по-добре. Около себе си видях много смачкани листа. Всъщност, когато се събудих, бях легнал по корем върху цяла купчина от тях. Ароматът им беше много силен. Спомням си, че го усетих, още преди да се събудя напълно.

Отидох зад къщата и намерих дон Хуан, седнал до канала. Когато видя, че се приближавам, той започна да прави неистови жестове да спра и да се върна в къщата.

— Бягай вътре! — изкрещя той.

Изтичах обратно в къщата, а след малко и той дойде при мен.

— Никога не идвай след мен — каза той. — Ако искаш да ме видиш, чакай ме тук.

Извиних му се. Той ми каза да не се хабя в глупави извинения, които нямат силата да заличават моите действия. Каза, че му е било изключително трудно да ме върне обратно и че ходатайствал за мен пред водата.

— Ще трябва да използваме случая и да те изкъпем във водата — каза той.

Уверих го, че се чувствам отлично. Той дълго се взира в очите ми.

— Ела с мен — каза той. — Ще те потопя във водата.

— Добре съм — казах аз. — Виж, водя си записки.

Със завидна сила той ме издърпа от сламеника.

— Недей да се глезиш! — каза той. — За нула време пак ще заспиш. Може би този път няма да мога да те събудя.

Изтичахме зад къщата. Преди да стигнем до водата, той ми каза с много драматичен тон да затворя очите си и да не ги отварям, докато той не ми позволи. Каза ми, че ако погледна водата дори и за миг, може да умра. Отведе ме за ръка до канала и натопи първо главата, а после цялото ми тяло.

Държах очите си затворени, а той с часове ме потапяше и изваждаше от водата. Промяната, която усетих, беше забележителна. Каквото и да ми беше преди да вляза във водата, то беше така неуловимо, че всъщност не го забелязвах, докато не го сравних с усещането за благодат и жизненост, което изпитвах сега.

В носа ми влезе вода и започнах да кихам. Дон Хуан ме изтегли навън и ме въведе, все още със затворени очи, в къщата. Накара ме да сменя дрехите си, след това ме отведе в своята стая, сложи ме да седна на сламеника, оправи посоката на тялото ми и едва тогава ми каза да отворя очи. Отворих ги и това, което видях, ме накара да скоча назад и да го сграбча за крака. Изживях миг на страхотен смут. Дон Хуан ме удари по темето с кокалчетата на свития си юмрук. Ударът беше нанесен бързо. Той не беше силен или болезнен, а някак разтърсващ.

— Какво ти става? Какво видя? — попита той.

При отварянето на очите си бях видял същата сцена, която наблюдавах преди. Бях видял същия човек. Този път обаче, той почти ме докосваше. Видях лицето му. В него имаше нещо познато. Аз почти знаех кой е той. Сцената изчезна, когато дон Хуан ме удари по главата.

Вдигнах очи към дон Хуан. Ръката му беше готова да ме удари отново. Той се засмя и ме попита дали искам да получа още един удар. Пуснах крака му и се отпуснах на сламеника. Той ми нареди да гледам право напред и в никакъв случай да не се обръщам по посока на водата зад къщата.

Тогава за пръв път забелязах, че в стаята беше катранено черно. За миг не бях сигурен дали очите ми са отворени. Докоснах ги с ръце, за да се уверя. Извиках силно дон Хуан и му казах, че с очите ми става нещо. Изобщо не можех да виждам, а само преди миг го бях видял, готов да ме удари. Чух смеха му някъде отдясно над главата си, после той запали газения фенер. За броени секунди очите ми се адаптираха към светлината. Всичко беше такова, каквото си е било винаги. Стените от плет, измазани с глина, и странно разкривените сухи лечебни корени, висящи по тях, вързопите с билки, сламеният покрив, газеният фенер, висящ от една греда. Бях виждал стаята стотици пъти, но този път имаше нещо уникално и в нея, и в мен. Това беше първият случай, когато не вярвах в категоричната „реалност“ на моето възприятие. Бях се доближавал до това усещане и може би го бях обмислял много пъти, но никога не бях стигал до ръба на сериозното съмнение. Този път обаче не вярвах, че стаята е „реална“, и за миг имах странното усещане, че това е сцена, която ще изчезне, ако дон Хуан ме удари по темето с кокалчетата на юмрука си.

Втресе ме, а не ми беше студено. Нервни тръпки пробягаха надолу по гърба ми. Главата ми натежа, особено в тила.

Оплаках се, че не се чувствам добре и му казах какво бях видял. Той ми се присмя и каза, че да отстъпиш пред страха е жалка глезотия.

— Ти си изплашен, без да те е страх — каза той. — Видя съюзникът да те гледа — голяма работа. Изчакай да се изправиш лице в лице с него, преди да напълниш гащите.

Каза ми да стана и да отида до колата си, без да се обръщам по посока на водата, и да го почакам, докато вземе въже и лопата. Накара ме да шофирам до място, където веднъж бяхме намерили един пън. Започнахме да го разкопаваме в тъмното. Работихме неимоверно усилено с часове. Не извадихме пъна, но аз се почувствах много по-добре. Върнахме се у тях, хапнахме и нещата отново бяха напълно „реални“ и обикновени.

— Какво стана с мен? — попитах аз. — Какво направих вчера?

— Ти ме подуши, а после подуши един съюзник — каза той.

— Моля?

Дон Хуан се засмя и каза, че сега сигурно ще поискам да ми разкаже всичко отначало.

— Ти ме подуши — повтори той. — Ти се взря в лицето ми, в очите ми. Видя светлините, които отличават човешкото лице. Аз съм магьосник. Ти видя това в очите ми. Но не го знаеше, защото това беше първият път, когато го направи. Очите на хората не си приличат. Скоро ще разбереш това. После подуши един съюзник.

— Имаш предвид мъжа в полето?

— Това не беше мъж, а съюзник, който ти даваше знак.

— Къде отидохме? Къде бяхме, когато видях този мъж, искам да кажа — този съюзник?

Дон Хуан посочи с брадичката си района пред къщата и каза, че ме е завел на върха на едно хълмче. Казах, че пейзажът, който бях наблюдавал, нямаше нищо общо с пустинния чапарал около къщата му, а той отговори, че съюзникът, който ми „дал знак“, не бил от околността.

— Откъде е?

— Скоро ще те заведа там.

— Какво е значението на моето видение?

— Ти се учеше да виждаш, това е всичко. Но сега си на път да загубиш ума и дума, защото се глезиш. Ти се предаде на своя страх. Може би ти трябва да опишеш всичко, което видя.

Когато започнах да му описвам как изглеждаше лицето му, той ме спря и каза, че това изобщо не е важно. Казах му, че почти го видях като „сияйно яйце“. Той отбеляза, че „почти“ още не е достатъчно и че, за да видя, има още много време и ми предстои много работа.

Интересуваше го сцената с разораното поле и всяка подробност за мъжа, която можех да си спомня.

— Този съюзник ти даваше знак — каза той. — Когато той се приближи до теб, аз те накарах да завъртиш главата си не защото той те застрашава, а защото е по-добре да почакаме. Ти не бързаш. Воинът никога не е ленив, но и никога не бърза. Да срещнеш съюзник, без да бъдеш подготвен, е все едно да нападнеш лъв с пърдене.

Харесах метафората. Засмяхме се.

— Какво щеше да се случи, ако не беше обърнал главата ми?

— Щеше да се наложи сам да си я обърнеш.

— А ако не го направех?

— Съюзникът щеше да дойде при теб и да те изплаши до смърт. Ако беше сам, можеше да те убие. Не ти препоръчвам да бъдеш сам в планините или в пустинята, докато не можеш да се защитаваш. Ако си сам, някой съюзник може да те хване и да те направи на мат и маскара.

— Какво беше значението на действията, които той извърши?

— Това, че те гледа, означаваше, че те приветства. Показа ти, че имаш нужда от капан за духове и от кесия, но не от този район. Неговата чанта беше от друга част на страната. На твоя път има три прегради, които те спъват и спират. Това бяха камъните. И ти определено ще придобиеш най-хубавите си сили и мощ във водни каньони и дерета. Съюзникът ти посочи дерето. Останалото в сцената трябваше да ти помогне да откриеш точното място, на което да го намираш. Сега аз знам къде е мястото. Съвсем скоро ще те заведа там.

— Искаш да кажеш, че пейзажът, който видях, наистина съществува?

— Разбира се.

— Къде?

— Не мога да ти кажа това.

— Как ще намеря този район?

— И това не мога да ти кажа, но не защото не искам, а защото просто не знам как да ти кажа.

Исках да разбера защо видях същата сцена, когато бях в неговата стая. Дон Хуан се засмя и ме изимитира как го държа за крака.

— Това беше още едно потвърждение, че съюзникът те иска — каза той. — Той се увери, че ти знаеш, или че аз знам, че те приветства.

— А лицето, което видях?

— Това е близко за теб лице, защото го познаваш. Виждал си го преди. Може би това е лицето на твоята смърт. Ти се изплаши, но това беше от твоето нехайство. Съюзникът те чакаше, но ти отстъпи пред своя страх, когато той се появи. За щастие аз бях там да те ударя, защото иначе той щеше да се обърне срещу теб, което би било и най-правилното. За да срещне съюзник, човек трябва да бъде безупречен воин. В противен случай съюзникът може да се обърне срещу него и да го унищожи.

На следващата сутрин дон Хуан ме разубеди да се прибирам в Лос Анджелис. Очевидно смяташе, че още не съм се възстановил напълно. Настоя да седя в стаята му, с лице на югоизток, за да пазя своята сила. Той седна отляво на мен, подаде ми моя бележник и каза, че този път съм го накарал да бъде прям. Трябвало не само да остане при мен, но и да ми говори.

— По здрач трябва отново да те заведа при водата — каза той. — Ти още не си цял и днес не трябва да оставаш сам. Ще ти правя компания цяла сутрин. Следобед ще бъдеш в по-добра форма.

Загрижеността му ме накара да изтръпна.

— Какво не е наред с мен? — попитах аз.

— Ти се добра до съюзник.

— Какво искаш да кажеш с това?

— Днес не трябва да говорим за съюзници. Да говорим за нещо друго.

Всъщност изобщо не ми се говореше. Бях започнал да усещам тревога и безпокойство. Дон Хуан очевидно намираше ситуацията крайно весела. Смя се до сълзи.

— Не ми казвай, че в момента, когато трябва да говориш, няма какво да кажеш — каза той с игрив блясък в очите.

Неговото настроение ме успокояваше. Сега имаше едно-едничко нещо, което ме интересуваше: съюзникът. Лицето му беше толкова познато. Не че го познавах или пък го бях мярнал някъде. Имаше нещо друго. Всеки път, когато мислите ми се насочваха към неговото лице, бивах бомбардиран от куп други мисли, сякаш някаква част от мен знаеше тайната, но не искаше да позволи на останалите да се доближат до нея. Усещането за близостта на лицето на съюзника беше така зловещо, че ме потопи в болезнена меланхолия. Дон Хуан беше казал, че това може да е лицето на моята смърт. Мисля, че това изявление направо ме занити. Отчаяно желаех да попитам за това и имах ясното усещане, че дон Хуан ме възпира. Поех си два пъти дълбоко въздух и изтърсих:

— Какво е смъртта, дон Хуан?

— Не знам — каза той, усмихвайки се.

— Искам да кажа, как би описал смъртта? Искам да чуя твоето мнение. Мисля, че всеки има определено мнение за смъртта.

— Не знам за какво говориш.

В колата си носех „Тибетска книга на мъртвите“. Хрумна ми да я използвам като предмет за разговор, тъй като тя засягаше смъртта. Казах, че ще му чета от нея, и тръгнах да ставам. Той ме накара да седна и сам донесе книгата.

— Утрото е лошо време за магьосниците — каза той като обяснение за необходимостта да стоя на едно място. — Ти си твърде слаб, за да напускаш стаята. Тук вътре си в безопасност. Ако сега започнеш да се размахваш навън, има вероятност да те сполети ужасна беда. Съюзник може да те убие на пътя или в храстите, а когато по-късно открият тялото ти, ще кажат, че си умрял при мистериозни обстоятелства или при произшествие.

Нито бях в състояние, нито бях в настроение да оспорвам неговите решения, затова цяла сутрин останах на мястото си и му четох, и обяснявах части от книгата. Той слушаше внимателно и изобщо не ме прекъсна. Два пъти трябваше да спирам за малко, докато той донесе вода и храна, но веднага щом дойде, ме подканяше да продължа четенето. Изглеждаше много заинтригуван.

Когато приключих, той ме погледна.

— Не разбирам защо тези хора говорят за смъртта така, сякаш смъртта е като живота — каза той тихо.

— Може би така я разбират. Мислиш ли, че тибетците виждат?

— Едва ли. Когато човек се научи да вижда, нищичко не взима връх, нищичко. Ако тибетците можеха да виждат, те веднага щяха да разберат, че нито едно нещо вече не е същото. Когато веднъж видим, нищо не е познато. Нищо не остава такова, каквото сме го познавали преди да виждаме.

— Но може би виждането не е еднакво за всички, дон Хуан.

— Така е. Не е еднакво, но това още не означава, че смисълът на живота взема връх. Когато човек се научи да вижда, нито едно нещо не е същото.

— Очевидно тибетците смятат, че смъртта е като живота. Ти самият като какво мислиш, че е смъртта?

— Не мисля, че смъртта е като нещо. Мисля, че тибетците сигурно говорят за нещо друго. Във всеки случай това, за което говорят, не е смъртта.

— За какво смяташ, че говорят?

— Навярно ти можеш да ми кажеш това. Ти си този, който чете.

Опитах се да кажа нещо, но той се засмя.

— Може би тибетците наистина виждат — продължи дон Хуан, — а в такъв случай би трябвало да разбират, че това, което виждат, няма никакво значение, и са написали целия този куп глупости, защото им е все едно. А ако им е все едно, значи виждат и следователно това, което са написали, не е глупости.

— Наистина не ме е грижа какво имат да кажат тибетците — казах аз, — но определено ме е грижа какво имаш да кажеш ти. Бих искал да чуя какво мислиш ти за смъртта.

Той ме погледна за миг, а след това се изкикоти. Отвори очи и повдигна комично вежди, като че ли е изненадан.

— Смъртта е цветче — каза той. — Смъртта е лицето на съюзника; смъртта е проблясващ облак над хоризонта; смъртта е шепотът на Мескалито в ушите ти; смъртта е беззъбата уста на пазителя; смъртта е седящия на главата си Хенаро; смъртта съм аз, когато говоря; смъртта си ти и твоят бележник; смъртта е нищо. Нищо! Тя е тук и въпреки това изобщо не е тук.

Дон Хуан се засмя много весело. Смехът му беше като песен и даже имаше нещо като танцов ритъм.

— Не го разбираш, а? — каза дон Хуан. — Не мога да ти кажа какво е смъртта. Но навярно бия могъл да ти разкажа за твоята собствена смърт. Няма начин да узнаем със сигурност каква ще бъде тя. Мога обаче да ти кажа каква би могла да бъде.

В този момент се изплаших и му казах, че съм искал да разбера само как му изглежда смъртта на него. Подчертах, че ме интересува неговото мнение за смъртта в общ смисъл, но никак не ме е грижа за подробностите относно ничия смърт, особено моята.

— Не мога да говоря за смъртта по друг начин, освен в личен план — каза той. — Ти искаше да ти разкажа за смъртта. Добре! Тогава не се страхувай да чуеш за собствената си смърт.

Признах, че съм твърде нервен, за да говоря за нея. Казах, че искам да говоря за смъртта в общ план, както беше направил самият той, когато ми разказа как в момента на смъртта на неговия син Еулалио животът и смъртта се смесили като мъгла от кристали.

— Казах ти, че животът на моя син се разрасна в момента на личната му смърт — каза той. — Не говорех за смъртта изобщо, а за смъртта на моя син. Смъртта, каквото и да е тя, предизвика това „разрастване“ на неговия живот.

Исках категорично да насоча разговора вън от сферата на личното и отбелязах, че съм чел разкази на хора, умрели за малко, а после съживени с медицински средства. Във всички случаи, за които бях чел, след съживяването хората заявяваха, че изобщо нищо не могат да си спомнят и че умирането било просто едно усещане за затъмнение.

— Това е напълно разбираемо — каза той. — Смъртта има два етапа. Първият е затъмнение. Той е незначителен, много сходен с първия ефект на Мескалито, когато човек изпитва лекота, от която се чувства щастлив, съвършен и всичко в света е спокойно. Но това е само едно повърхностно състояние. То скоро изчезва и човек навлиза в друго царство — царство на суровост и сила. Този втори етап е истинската среща с Мескалито. Смъртта много прилича на това. Първият етап е повърхностно затъмнение. Вторият обаче е истинският етап, в който човек се среща със смъртта. Това е кратък миг след първото затъмнение, когато ние откриваме, че някак отново сме самите себе си. Тогава смъртта ни смачква с тиха ярост и сила, докато разложи нашия живот до нищото.

— Как можеш да бъдеш сигурен, че говориш за смъртта?

— Аз имам съюзник. Малкият дим безпогрешно, с голяма яснота ми показа моята смърт. Ето защо мога да говоря само лично за твоята смърт.

Думите на дон Хуан ме хвърлиха в състояние на дълбок страх и драматична амбивалентност. Имах чувството, че ще разкрие външните обикновени детайли на моята смърт и дори ще ми каже кога и къде ще умра. Самата мисъл да узная това ме отчайваше, но в същото време провокираше моето любопитство. Разбира се, можех да го помоля да опише своята собствена смърт, но ми се стори, че подобна молба би била твърде груба и аз веднага се отказах от нея.

Дон Хуан явно се наслаждаваше на моята вътрешна борба. Тялото му се тресеше от смях.

— Искаш ли да разбереш каква ще бъде твоята смърт? — попита той с детско доволство на лицето си.

Закачливостта и удоволствието, с които ме дразнеше, доста ме успокоиха. Те почти притъпиха моя страх.

— Добре, кажи ми — казах аз и гласът ми секна. Той избухна в страхотен смях. Хвана се за корема, търкулна се настрани и пародийно повтори с пресекващ глас:

— Добре, кажи ми.

После се повдигна, седна, симулирайки вцепенение и с треперлив глас каза:

— Вторият етап на твоята смърт може да бъде следният.

Очите му ме разгледаха с неподправено любопитство. Засмях се. Съзнавах ясно, че шегите му бяха единствения начин да се притъпи остротата на мисълта за собствената смърт.

— Ти много шофираш — продължи той, — така че може в един момент да се окажеш отново зад волана. Това ще бъде едно много краткотрайно усещане и няма да има време да мислиш. Да кажем, че изведнъж ще разбереш, че шофираш, както хиляди пъти досега. Но преди да можеш да се учудиш, ще забележиш странно образувание пред стъклото. Ако погледнеш по-внимателно, ще разбереш, че това е облак, който изглежда като блещукащо цветче. То ще напомня, да кажем, на лице, точно в средата на небето пред тебе. Както го наблюдаваш, ще видиш как то отстъпва, докато накрая стане само една брилянтна точка в далечината. Тогава ще забележиш, че тя отново започва да се движи към теб. Ще набере скорост и за част от секундата ще смаже предното стъкло на колата ти. Ти си силен. Сигурен съм, че на смъртта ще й трябват няколко трясъка, докато те вземе.

Дотогава ще си разбрал къде си и какво става с теб. Лицето отново ще се отдръпне на хоризонта, ще набере скорост и ще те смаже. Лицето ще влезе в теб и тогава ще разбереш, че това винаги е било лицето на съюзника или моето, както говоря, или твоето, както си пишеш. Смъртта винаги е била нищо. Нищо! Била е точица нейде из листата на твоя бележник. Но въпреки това тя ще влезе в теб с неудържима сила и ще предизвика твоето разрастване. Ще те сплеска и ще те разпростре по небето, по земята и отвъд. И ти ще бъдеш като мъгла от мънички кристали, която се отдалечава и отдалечава.

Бях силно завладян от описанието на моята смърт. Очаквал бях да чуя нещо съвсем различно. Дълго не можах да кажа нищо.

— Смъртта влиза през корема — продължи той. — Точно през пролуката на волята. Тази зона е най-важната и чувствителна част на човека. Това е зоната на волята, а и зоната, чрез която всички ние умираме. Знам това, защото моят съюзник ме е превеждал през този етап. Магьосникът регулира волята си, като остави смъртта да го връхлети, и когато е сплескан и започне да се разраства, неговата безукорна воля поема нещата в свои ръце и събира мъглата, докато човекът отново стане цял.

Дон Хуан направи странен жест. Разтвори дланите си като две ветрила, повдигна ги до нивото на лактите и ги завъртя, докато палците докоснаха хълбоците му, после бавно ги събра в средата на тялото си, над пъпа. Задържа ги там за миг. Целите ръце трепереха от напрежението. След това ги повдигна, докато върховете на средните му пръсти докоснаха челото. После отново ги върна до същото положение в центъра на тялото си.

Беше страхотен жест. Дон Хуан го изпълни с такава сила и красота, че бях като омагьосан.

— Волята е, която събира магьосника — каза той. — Но когато старостта го направи немощен, неговата воля намалява и неизбежно идва време, когато вече не е в състояние да я владее. Тогава той няма нищо, което да противопостави на безмълвната сила на своята смърт, и животът му става като живота на ближните му — една разрастваща се мъгла, която излиза от своите граници.

Дон Хуан се взря в мен и стана. Треперех.

— Сега може да отидеш в храстите — каза той. — Вече е следобед.

Имах нужда да отида, но не смеех. Чувствах се повече нервен може би, отколкото изплашен. Но все пак вече не ме беше страх от съюзника.

Дон Хуан каза, че няма значение как се чувствам, тъй като съм „цял“. Увери ме, че съм в безупречна форма и че ако отида в храстите няма опасност, стига да не се приближавам до водата.

— Това е друг въпрос — каза той. — Ще трябва да те изкъпя още веднъж във водата, тъй че стой далеч от нея.

По-късно поиска да го откарам до близкия град. Споделих, че шофирането ще е една добре дошла промяна за мен, защото още продължавах да треперя. Идеята, че магьосникът си играе със своята смърт, беше доста страшна за мен.

— Да бъдеш магьосник е ужасно бреме — каза той с уверен тон. — Казвал съм ти, че е много по-добре да се научиш да виждаш. Този, който вижда, е всичко. В сравнение с него магьосникът е един тъжен човек.

— Какво е магьосничеството, дон Хуан?

Той дълго ме гледа, като едва забележимо клатеше глава.

— Магьосничеството е прилагане на волята върху ключовия възел — каза той. — Магьосничеството е вмешателство. Магьосникът търси и намира ключовия възел на всяко нещо, върху което иска да въздейства и да прилага волята си. Не е необходимо магьосникът да вижда, за да бъде магьосник. Всичко, което трябва да знае, е как да използва своята воля.

Помолих го да ми обясни какво разбира под ключов възел. Той помисли малко, а след това каза, че знае какво представлява моята кола.

— Очевидно е машина.

— Искам да кажа, че твоята кола са автомобилните свещи. За мен те са ключовия възел. Мога да приложа волята си върху тях и твоята кола няма да тръгне.

Дон Хуан влезе в колата ми и седна. Направи ми знак и аз да седна удобно на седалката.

— Наблюдавай какво правя — каза той. — Аз съм врана, тъй че първо ще освободя перата си.

Той разтърси цялото си тяло. Движението ми напомняше за врабче, което се мокри в локва. Наведе глава като птица, потапяща клюна си във вода.

— Това наистина е хубаво — каза той и започна да се смее. Смехът му беше особен. Той ми въздейства по един странен, хипнотизиращ начин. Спомних си, че преди го бях чувал да се смее така много пъти. Но никога не беше го правил достатъчно дълго в мое присъствие, за да го осъзная съвсем ясно.

— После враната освобождава своя врат — каза той, като започна да усуква врата си и да трие бузи в раменете си. — После поглежда света с едното око, след това с другото.

Главата му потрепери, когато той, така да се каже, премести погледа си върху света от едното око на другото. Тонът на неговия смях стана по-висок. Имах абсурдното усещане, че той ще се превърне във врана пред очите ми. Исках да прогоня това усещане със смях, но бях почти парализиран. Аз действително чувствах някаква обвиваща се около мен сила. Не ме беше страх. Не бях нито замаян, нито ми се спеше. Способностите ми бяха ненакърнени, доколкото можех да преценя.

— Сега запали колата — каза дон Хуан.

Включих стартера и автоматично настъпих педала на газта. Стартерът завъртя, без да запали двигателя. Смехът на дон Хуан беше тихо, ритмично кикотене. Опитах отново. И отново. Може би десет минути мъчих стартера на колата. През цялото това време дон Хуан се кикотеше. После се отказах и се отпуснах с натежала глава.

Той спря да се смее, разгледа ме много внимателно и тогава аз „узнах“, че смехът му ме е вкарал в някакъв хипнотичен транс. Макар напълно да съзнавах какво става, чувствах, че не съм на себе си. През всичкото това време, в което се опитвах да запаля колата, бях много податлив на внушение, почти вцепенен. Сякаш дон Хуан правеше нещо не само на колата, но и на мен. Когато престана да се кикоти, бях убеден, че омагьосването е приключило и стремително включих стартера отново. Бях сигурен, че със своя смях дон Хуан само ме беше хипнотизирал и накарал да вярвам, че не мога да запаля колата. С крайчеца на окото си го видях да ме гледа учудено как мъча двигателя и яростно натискам газта.

Дон Хуан нежно ме потупа и каза, че яростта ще ме направи „цял“, и може би няма да се наложи отново да бъда къпан във водата. Колкото по-яростен ставам, толкова по-бързо ще се възстановя от срещата със съюзника.

— Не се притеснявай — чух да казва дон Хуан. — Давай!

Неговият естествен всекидневен смях избухна, а аз се почувствах нелепо и глупаво се засмях.

След малко дон Хуан каза, че е освободил колата. Тя тръгна!