Карлос Кастанеда
Една отделна реалност (12) (Следващи разговори с дон Хуан)

11

След като изпълних поръките му, дон Хуан не ме накара да си тръгна — нещо, което правеше напоследък. Каза, че мога да остана и на следващия ден, 28 юни 1969 година, точно преди обед ми каза, че пак ще пуша.

— Ще се опитвам ли отново да видя пазителя?

— Не, с това е приключено. Има нещо друго.

Дон Хуан спокойно напълни лулата си със сместа за пушене, запали я и ми я подаде. Не изпитвах страх. Веднага ме обгърна една приятна сънливост. Когато изпуших цялото количество, дон Хуан прибра лулата си и ми помогна да стана. Бяхме седели на два сламеника в средата на неговата стая. Каза, че отиваме на кратка разходка и ме подтикна да ходя с леко побутване. Направих една крачка, но краката ми се подгънаха. Не усетих никаква болка, когато коленете ми се удариха в земята. Дон Хуан ме хвана за ръката и ме изправи на крака.

— Трябва да ходиш — каза той — така, както се изправи онзи път. Трябва да използваш волята си.

Сякаш бях побит в земята. Опитах да пристъпя с десния си крак и едва не загубих равновесие. Дон Хуан хвана подмишницата на дясната ми ръка и леко ме побутна напред, но краката ми не ме държаха и щях да падна по лице, ако дон Хуан не го беше предотвратил, хващайки ме за ръката. Накара ме да се облегна на него, като ме държеше за дясната подмишница. Не можех да усетя нищо, но бях сигурен, че главата ми е на неговото рамо. Виждах стаята в наклонена перспектива. В тази позиция той ме дотътри до верандата. Обиколихме я два пъти — нещо крайно болезнено. Накрая тежестта ми, предполагам, стана толкова голяма, че той ме пусна на земята. Знаех, че няма да ме мести. Сякаш по някакъв начин част от моето тяло нарочно искаше да стане тежко като олово. Дон Хуан не направи никакво усилие да ме вдигне. Хвърли ми един поглед. Лежах по гръб, с лице към него. Опитах да му се усмихна и той започна да се смее. След това се наведе и ме плесна по корема. Имах много странно усещане. То не беше нито болезнено, нито приятно, нито пък нещо, което може да се сравни с друго. Беше по-скоро шок. Дон Хуан незабавно почна да ме търкаля. Не чувствах нищо. Заключих, че ме търкаля, защото видът, в който виждах верандата, се променяше като при кръгово движение. Когато дон Хуан ме доведе до желаното от него положение, отстъпи назад.

— Стани! — заповяда ми той настойчиво. — Стани така, както го стори онзи път. Не се мотай. Знаеш как да станеш. Стани сега!

Напрегнато се опитвах да си спомня действията, които бях извършил в онзи случай, но не можех да мисля ясно. Сякаш мислите ми си имаха своя собствена воля, независимо от упоритите ми опити да ги контролирам. Накрая ми дойде мисълта, че ако кажа „горе“, както бях направил преди, сигурно ще стана. Дълго и ясно казвах „горе“, но нищо не стана.

Дон Хуан ме погледна с явно неудоволствие, после ме заобиколи и отиде към вратата. Лежах на лявата си страна и имах пълен поглед над цялата зона пред неговата къща. Вратата беше зад гърба ми, така че когато той ме заобиколи, незабавно заключих, че е влязъл вътре.

— Дон Хуан! — извиках силно, но той не отговори. Имах непреодолимо усещане за слабост и отчаяние. Исках да стана. Казвах „горе“ отново и отново, сякаш това е магическата дума, която ще ме накара да се движа. Нищо не стана. Получих пристъп на фрустрация и сякаш ме прихванаха дяволите. Исках да бия главата си в пода и да плача. Изживях мъчителни мигове, в които исках да се движа или да говоря, а не можех нито едното, нито другото. Бях истински неподвижен, парализиран.

— Дон Хуан, помогни ми! — успях да измуча накрая. Дон Хуан се върна и седна пред мен, смеейки се. Каза, че ставам истеричен и че каквото и да изпитвам, то е без значение. Той повдигна главата ми, погледна право в мен и каза, че имам пристъп на престорен страх. Каза ми да не се тормозя.

— Животът ти се усложнява — каза той. — Отърви се от всичко, което ти струва загуба на настроението. Стой спокойно тук и ела на себе си.

Той постави главата ми на земята. Прескочи ме и всичко, което можах да възприема, беше преместването на сандалите му, когато си тръгна.

Първият ми импулс беше отново да започна да се тормозя, но не можах да събера енергия дори за това. Напротив, открих, че се плъзгам към едно рядко състояние на мир. Обгърна ме едно огромно чувство за покой. Знаех каква е сложността на моя живот. Това беше моето малко момче. Повече от всичко на тази земя исках да бъда негов баща. Харесваше ми идеята да моделирам неговия характер, да скитам с него и да го уча „как да живее“, и все пак се отвращавах от идеята да го заставям да приеме моя начин на живот. А точно това трябваше да направя — да го заставя със сила или с този изкусен набор от аргументи и награди, който наричаме разбиране. „Трябва да го оставя да си иде — помислих си аз. — Не трябва да се вкопчвам в него. Трябва да го освободя.“

Мислите ми предизвикаха едно ужасно чувство на меланхолия. Започнах да плача. Очите ми се напълниха със сълзи и гледката на верандата се замъгли. Изведнъж усетих силен подтик да стана и да потърся дон Хуан, за да му обясня за моето малко момче. И следващото, което разбрах, беше че гледам верандата от изправено положение. Обърнах се към къщата и видях дон Хуан да стои пред мен. Очевидно през цялото време беше стоял тук.

Макар че не можех да усетя стъпките си, сигурно съм тръгнал към него, защото се преместих. Дон Хуан се приближи към мен с усмивка и ме подхвана за подмишниците. Лицето му беше много близо до моето.

— Добре, добра работа — каза той с тон, вдъхващ увереност.

В този момент осъзнах, че става нещо изключително. Отначало имах чувството, че само си припомням събитие, случило се преди години. Веднъж в миналото бях видял лицето на дон Хуан на много близко разстояние. Бях пушил неговата смес и имах чувството, че лицето на дон Хуан беше потопено във вода. То беше огромно, сияйно и се движеше. Тогава бях възприемал образа толкова за малко, че нямах време истински да го разгледам. Този път обаче, дон Хуан ме държеше, а лицето му беше на не повече от фут от моето и аз имах време да го разгледам. Когато станах и се обърнах, аз определено видях дон Хуан. „Този дон Хуан, когото познавам“, определено тръгна към мен и ме хвана. Но когато фокусирах поглед върху лицето му, не видях дон Хуан, както съм привикнал да го виждам. Вместо него виждах огромен обект пред очите си. Знаех, че това е лицето на дон Хуан, но това знание не беше резултат от моето възприятие. По-скоро то беше едно мое логическо заключение. Все пак моята памет потвърждаваше, че преди миг „този дон Хуан, когото познавам“ ме държеше за подмишниците. Следователно странният сияен обект пред мен трябваше да бъде лицето на дон Хуан. Той имаше близост с него. И все пак нямаше прилика с това, което бих нарекъл „истинско“ лице на дон Хуан. Това, което гледах, беше кръгъл обект, който имаше свое собствено сияние. Всяка негова част се движеше. Възприемах едно сдържано, ритмично, но не бавно течение. Сякаш течението беше ограничено вътре в себе си, без изобщо да излиза извън своите граници, и въпреки това обектът пред очите ми излъчваше движение от всяка точка на повърхността си. Мисълта, която ми хрумна, беше, че излъчва живот. Всъщност той беше толкова жив, че аз бях погълнат от наблюдението на неговото движение. Това беше едно хипнотизиращо вълнение. То ставаше все по-поглъщащо, докато вече не можех да кажа какъв е феноменът пред очите ми.

Усетих внезапен шок. Сияйният обект се замъгли, сякаш нещо го разтърсваше, а след това загуби своя блясък и стана материален, от плът. Вече гледах познатото тъмно лице на дон Хуан. Той ведро се усмихваше.

Гледката с „истинското“ му лице остана за миг, след това то отново придоби блясък, светлина, иридесценция. Не беше светлина — такава, каквато съм свикнал да я възприемам, не беше дори блясък. По-скоро беше движение, едно невероятно бързо трептене на нещо. Блестящият обект започна да подскача нагоре-надолу и това наруши неговата вълниста цялост. От разтърсването неговата светлина намаля, докато той отново стана „материалното“ лице на дон Хуан, което виждам във всекидневието. В този миг аз смътно започнах да разбирам, че дон Хуан ме разтърсва. Той ми говореше. Не разбирах какво казва, но тъй като продължи да ме разтърсва, накрая го чух.

— Не ме зяпай! Не ме зяпай — казваше той. — Премести погледа си. Раздвижи си очите.

Разтърсването на тялото като че ме принуди да прогоня своя твърд поглед. Явно когато не се взирах в лицето на дон Хуан, аз не виждах сияйния обект. Когато отместих очи от него и го погледнах с крайчеца на окото, така да се каже, можах да възприема неговата материалност, т.е. възприех един триизмерен човек. Всъщност, без наистина да го гледам, можех да възприема цялото му тяло, но когато фокусирах поглед, лицето веднага стана сияен обект.

— Изобщо не ме гледай — каза дон Хуан тежко. Отместих поглед към земята.

— Не фиксирай погледа си върху нищо — повелително каза дон Хуан и пристъпи, за да ми помогне да вървя.

Не усещах стъпките си и не можех да разбера как извършвам действието ходене, макар че с дон Хуан, който ме държеше за подмишницата, изминахме цялото разстояние до гърба на къщата му. Спряхме до напоителния канал.

— Взри се сега във водата — заповяда ми дон Хуан.

Погледнах водата, но не можех да се втренча в нея. Движението на течението някак ме разсейваше. Дон Хуан продължи да ме подтиква шеговито да упражня своите „сили за взиране“, но аз не можех да се концентрирам. Още веднъж се взрях в лицето на дон Хуан, но повече не видях блясъка.

Започнах да усещам странен сърбеж по тялото си, едно усещане за „заспал“ крайник. Мускулите на краката ми започнаха да потрепват. Дон Хуан ме бутна във водата и аз докоснах дъното. Той явно беше хванал дясната ми длан, защото веднага ме издърпа нагоре.

Много време ми отне да си възвърна самообладанието. Когато часове по-късно се върнахме в къщата му, го помолих да ми обясни моето преживяване. Докато си обличах сухите дрехи, развълнувано му описвах какво бях възприемал, но той отказа да изслуша целия ми разказ, заявявайки, че в него не е имало нищо важно.

— Голяма работа! — каза той, като ме пародираше. — Видя блясък, голяма работа.

Настоявах за обяснение, но той стана и каза, че трябва да тръгва. Беше пет часа сутринта.

На другия ден отново настоях да обсъдим моето особено преживяване.

— Виждане ли беше то, дон Хуан? — попитах аз. Той мълчеше и се усмихваше тайнствено, докато аз продължавах да го притискам за отговор.

— Да кажем, че виждането е нещо такова — каза той накрая. — Ти се взираше в лицето ми и го видя да свети, но то все пак беше моето лице. Просто се случва малкият дим да накара човека да се взира по този начин. Нищо особено.

— Но по какво е различно виждането?

— Когато виждаш, вече няма познати черти в света. Всичко е ново. Всяко едно нещо никога преди не се е случвало. Светът е невероятен!

— Защо казваш невероятен, дон Хуан? Кое го прави невероятен?

— Вече нищо не е познато. Всяко нещо, в което се взираш, става нищо! Вчера ти не виждаше. Ти се взря в лицето ми и, тъй като ме харесваш, видя моя блясък. Аз не бях чудовищен като пазителя, а красив и интересен. Но ти не ме видя. Аз не станах нищо пред тебе. И въпреки това ти се справи добре. Ти направи реална крачка към виждането. Единственият недостатък беше, че фокусира поглед върху мен, а в този случай аз не съм по-добър за тебе от пазителя. И в двата случая ти отстъпи и не видя.

— Нещата изчезват ли? Как стават нищо?

— Нещата не изчезват. Те не се скриват от погледа, ако това имаш предвид. Те просто стават нищо, но все пак са там.

— Как е възможно това, дон Хуан?

— Настойчивостта ти да говориш е повече от ужасна! — възкликна дон Хуан със сериозно изражение на лицето. — Май не отгатнахме точно твоето обещание. Може би това, което в действителност си обещал, е било изобщо никога да не спреш да говориш.

Тонът на дон Хуан беше суров, а изразът на лицето му — загрижен. Щеше ми се да се засмея, но не посмях. Смятах, че дон Хуан е сериозен, но не беше така. Започна да се смее. Казах му, че ако не говоря, много се изнервям.

— Да повървим тогава — каза той.

Отведе ме до устието на един каньон в подножието на хълмовете. Пътят дотам беше около час. Отдъхнахме малко, после той ме преведе през гъстия пустинен шубрак до един кладенец, по-точно до едно място, за което каза, че е кладенец. То беше така сухо, както всяко едно място наоколо.

— Седни в средата на кладенеца — заповяда ми той. Подчиних се и седнах.

— И ти ли ще седнеш тук? — попитах аз.

Видях го да си прави място за сядане на около двадесет ярда от центъра на кладенеца, до скалистия склон на планината.

Каза, че ще ме наблюдава оттам. Седях с колене, опрени в гърдите. Той коригира позата ми, като ми каза да седна с подгънат под себе си ляв крак и със сгънат десен крак, с коляното нагоре. Дясната ми ръка трябваше да е плътно до мен, с юмрук, опрян на земята, а лявата да обгръща гърдите. Каза ми да го гледам и да стоя там отпуснат, но не „отнесен“. После извади от кесията си някаква белезникава връв. Изглеждаше като голяма примка, той я сложи на врата си и с лявата ръка я опъна докрай. С дясната си ръка я дръпна, сякаш беше опъната струна, и тя издаде тъп, вибриращ звук.

Той разхлаби захватката си, погледна ме и ми каза, че ако усетя нещо да ме напада, докато той дърпа струната, трябва да извикам високо една специфична дума.

Попитах го какво се очаква да ме нападне, но той ми каза да млъкна. Направи ми знак с ръка, че ще започне. Каза, че ако нещо ме нападне по много заплашителен начин, трябва да заема бойната форма, на която ме беше научил преди години. Тя представляваше танцуване, потропване по земята с пръстите на левия крак и буйно пляскане по дясното бедро. Бойната форма беше част от една защитна техника, използвана в случаи на извънредно бедствие и опасност.

За миг изпитах истински страх. Исках да запитам защо сме тук, но той не ми даде време и започна да дърпа струната. Направи го много пъти, на равни интервали от около двайсет секунди. Забелязах, че колкото повече пъти дърпаше струната, толкова повече я опъваше. Ясно можех да видя как ръцете и вратът му трепереха от напрежението. Звукът стана по-ясен и аз осъзнах, че всеки път, когато дърпаше струната, той добавяше и един особен вик. Комбинираният звук от опънатата струна и човешкия глас създаваше един странен, неземен кънтеж.

Не усещах нищо да ме напада, но гледката на напрежението на дон Хуан и зловещият звук, който той издаваше, ме хвърляха почти в транс.

Дон Хуан разхлаби захватката си и ме погледна. Докато свиреше, беше с гръб към мен и с лице на югоизток, както бях и аз. А когато почиваше, ме гледаше.

— Не ме гледай, когато свиря — каза той. — Но и не затваряй очи. В никакъв случай. Гледай земята пред себе си и слушай.

Той отново опъна струната и започна да свири. Погледнах земята и се концентрирах върху звука. Никога в живота си не бях чувал този звук.

Изплаших се много. Зловещият кънтеж изпълни тесния каньон и започна да ехти. Всъщност звукът идваше иззад мен като ехо от всички стени на каньона. И дон Хуан сигурно беше забелязал това, защото опъна струната още повече. Макар той да беше променил височината на звука, ехото като че ли започна да заглъхва, а след това сякаш се концентрира в една точка — на югоизток.

Дон Хуан започна постепенно да отпуска струната, докато накрая чух финален глух звук. Той сложи струната в кесията си и дойде при мен. Помогна ми да стана. Отбелязах, че мускулите на ръцете и краката ми са твърди като камък. Буквално бях плувнал в пот. Нямах и представа, че толкова се бях потил. Капки пот се стичаха в очите ми и ги пареха.

Дон Хуан всъщност ме извлече от мястото. Опитах се да кажа нещо, но той сложи ръка на устата ми.

Вместо да напуснем каньона по същия начин, дон Хуан ме поведе по заобиколен път. Изкачихме се по склона на планината и спряхме на някакви хълмове много далече от началото на каньона.

В пълно мълчание вървяхме до къщата му. Стигнахме почти по тъмно. Отново се опитах да говоря, но дон Хуан още веднъж сложи ръка на устата ми.

Не ядохме и не запалихме газения фенер. Дон Хуан постави моя сламеник в стаята си и ми го посочи с брадичка. Разбрах го като жест да легна и да спя.

— Знам много точно това, което трябва да направиш — каза ми дон Хуан, когато се събудих на следващата сутрин. — Ще започнеш още днес. Знаеш, че няма много време.

След дълга неловка пауза се почувствах задължен да го попитам:

— Какво ме накара да правя вчера в каньона? Дон Хуан се изкикоти като дете.

— Просто потупах духа на този кладенец — каза той. — Дух от този вид трябва да бъде потупван, когато кладенецът е сух, а той се е оттеглил в планините. Да кажем, че вчера аз го събудих от неговия сън. Но той не се разсърди и посочи твоята щастлива посока. Гласът му дойде от тази посока.

Дон Хуан посочи на югоизток.

— Каква беше струната, на която ти свири, дон Хуан?

— Капан за духове.

— Мога ли да го погледна?

— Не. Но ще ти направя такъв. Или още по-добре ще е, ти да са направиш един ден, когато се научиш да виждаш.

— От какво е направен?

— Моят е глиган. Когато хванеш някой дух, ще разбереш, че е жив и че може да те научи на различните звуци, които харесва. С практиката ще опознаеш своя капан за духове толкова добре, че заедно с него ще възпроизвеждаш звуци, пълни със сила.

— Защо ме отведе да търся духа на кладенеца, дон Хуан?

— Много скоро ще узнаеш.

Към единайсет и половина сутринта седнахме под рамадата и той ми приготви лулата за пушене.

Каза ми да стана, когато тялото ми беше вече доста вдървено. Направих го с голяма лекота. Той ми помогна да повървя малко. Бях учуден от контрола, който имах над себе си. Аз действително обиколих два пъти сам рамадата. Дон Хуан стоеше край мен, но нито ме водеше, нито ме подкрепяше. После ме хвана за ръката и отидохме до канала. Той ме накара да седна на самия край на брега и ми заповяда да гледам водата, като не мисля за нищо друго.

Опитвах се да фокусирам погледа си върху водата, но нейното движение ме разсейваше. Умът и очите ми започнаха да блуждаят из други подробности от непосредственото обкръжение. Дон Хуан разтърси главата ми нагоре-надолу и отново ми нареди да гледам само водата и изобщо да не мисля. Каза, че е трудно да се взираш в движеща се вода и че човек трябва упорито да опитва. Направих три опита, но всеки път се разсейвах от нещо друго. Всеки път дон Хуан много търпеливо разтърсваше главата ми. Накрая забелязах, че умът и очите ми са фокусирани върху водата. Въпреки движението й, започвах върху нейното непостоянство да се потапям в собствения си поглед. Водата леко се промени. Като че беше по-тежка и равномерно сивкаво зелена. Можех да забележа вълничките, предизвикани от нейното движение. Те бяха изключително ясно очертани. И тогава изведнъж усетих, че не гледам маса движеща се вода, а картина на вода. Пред очите ми имаше замръзнал къс от течаща вода. Вълните бяха неподвижни. Можех да гледам всяка една от тях. След това те започнаха да фосфоресцират в зелено и от тях започна да се прецежда някаква зелена мъгла. Тя прерасна във вълни и с движението им нейната зеленина ставаше все по-брилянтна, докато едно ослепително сияние покри всичко.

Не знам колко дълго съм стоял край канала. Дон Хуан не ме безпокоеше. Бях се потопил в зеления блясък на мъглата. Можех да усетя всичко около себе си. Това ме успокояваше. Не изпитвах нито чувства, нито мисли. Беше ми останало само едно безмълвно съзнание — съзнанието за една брилянтна утешителна зеленина.

Следващото, което осъзнах, беше, че ми е извънредно студено и влажно. Постепенно разбрах, че съм потопен в канала. По едно време в носа ми влезе вода, аз я глътнах и се закашлях. Имах неприятен сърбеж в носа и няколко пъти кихнах. Изправих се и се изкашлях толкова силно и шумно, че чак пръднах. Дон Хуан плесна с ръце и се засмя.

— Ако тялото пърди, то е живо — каза той. Направи ми знак да го последвам и влязохме у тях.

Мислех да си мълча. Някак очаквах да бъда в мрачно настроение на отчужденост, но в действителност не се чувствах изморен или унил. По-скоро бях в приповдигнато настроение и бързо смених дрехите си. Започнах да си подсвирквам. Дон Хуан ме погледна с любопитство и се престори на изненадан. Отвори широко устата и очите си. Жестът му беше много смешен и аз се смях доста по-дълго, отколкото си заслужаваше.

— Започваш да се разхайтваш — каза той и сам се засмя много силно.

Обясних му, че не искам да привиквам към мрачно настроение след използването на сместа за пушене. Казах му, че след като ме беше извадил от канала по време на опитите ми да срещна пазителя, се убедих, че мога да „виждам“, ако достатъчно дълго се взирам в нещата наоколо.

— Виждането не е въпрос на гледане и мълчание — каза той. — Виждането е техника, която човек трябва да овладее. Или пък е техника, която някои от нас вече познават.

Взря се в мен, сякаш за да ми внуши, че аз съм този, който повече познава техниката.

— Чувстваш ли се достатъчно силен, за да вървиш? — попита той. Казах, че се чувствам чудесно и наистина така си беше. Не бях гладен, макар че не бях ял цял ден. Дон Хуан сложи малко хляб и няколко парчета изсушено месо в една раница и ми я подаде. Направи ми жест с глава да го последвам.

— Къде отиваме? — попитах аз.

С леко движение на главата той посочи към хълмовете. Отправихме се към каньона, където беше кладенеца, но не навлязохме в него. Дон Хуан започна да се катери по скалите отдясно, до самото устие на каньона. Изкачихме хълма. Слънцето беше почти на хоризонта. Времето беше меко, но на мен ми беше горещо и се задушавах. Едва дишах.

Дон Хуан беше доста пред мен и трябваше от време на време да спира, за да мога да го настигна. Каза, че съм в ужасно физическо състояние и че може би не е разумно да продължаваме по-нататък. Остави ме да си почина около час. Избра един гладък, почти кръгъл камък и ми каза да легна на него, като ми даде указания за позата. Каза ми да протегна ръце и крака и да ги оставя да висят свободно от камъка. Гърбът ми беше леко извит, вратът отпуснат, а така и главата ми също увисна. Накара ме да остана в тази поза около 15 минути. После ми каза да разголя коремната си област. Внимателно събра някакви клонки и листа и ги натрупа върху голия ми корем. Мигновено усетих топлина по цялото тяло. После дон Хуан ме хвана за глезена и ме завъртя така, че главата ми да бъде на югоизток.

— А сега да извикаме духа на кладенеца — каза той.

Опитах се да завъртя главата си, за да го погледна. Той яростно ме хвана за косата и каза, че съм в много уязвима поза и в ужасно физическо състояние, затова трябва да стоя тихо и неподвижно. Каза, че е сложил всичките тези специални клонки на корема ми, за да ме предпази и че ще остане до мен, в случай, че не мога да се погрижа за себе си.

Той стоеше до темето ми и ако извърнех очи, можех да го видя. Взе струната си, опъна я, а след това разбра, че го гледам, като извъртам очи нагоре. Енергично ме тупна по главата и ми нареди да гледам небето, да не затварям очи и да се концентрирам върху звука. Сякаш се позамисли и добави, че не бива да се колебая да викам думата, на която ме беше научил, ако почувствам, че нещо ме напада.

Дон Хуан и неговият „капан за духове“ започнаха с нисък звук. Той бавно усилваше напрежението и аз започнах да чувам първо кънтеж, а после едно определено ехо, което идваше твърдо и последователно от югозапад. Напрежението нарасна. Дон Хуан и неговият „капан за духове“ бяха в пълна хармония. Струната издаваше нисък тон, а дон Хуан го усилваше, увеличавайки силата му до пронизителен, виещ зов. Върхът беше в един свръхестествен писък, невъзможен от гледна точка на собствения ми опит.

Звукът отекна в планините и се върна обратно при нас. Въобразих си, че идва право към мен. Усетих, че трябва да направя нещо с температурата на тялото си. Преди дон Хуан да започне със своите призиви ми беше много топло и удобно, но когато те стигнаха най-интензивната си точка, ме побиха тръпки. Зъбите ми започнаха да тракат неконтролируемо и аз наистина имах усещането, че нещо ме напада. В един момент забелязах, че небето стана много тъмно. Не бях мислил за небето, макар че го гледах. За миг изпаднах в страхотна паника и извиках думата, на която ме беше научил дон Хуан.

Дон Хуан веднага започна да намалява напрежението на своите свръхестествени призиви, но това не ми донесе облекчение.

— Покрий си очите — промърмори дон Хуан повелително.

Покрих ги с ръцете си. След няколко минути дон Хуан спря напълно и дойде встрани от мен. Махна клонките и листата от корема ми, помогна ми да се изправя, след което внимателно ги постави на камъка, върху който бях лежал. Запали ги и докато горяха, той разтри корема ми с други листа, които беше извадил от кесията си.

Канех се да му кажа, че имам ужасно главоболие, но той сложи ръка на устата ми.

Останахме, докато всичко изгоря. Вече беше доста тъмно. Слязохме от хълма. Повдигаше ми се.

Докато отивахме към канала, дон Хуан каза, че съм направил достатъчно и че не трябва да оставам тук. Помолих го да ми обясни какво е духът на кладенеца, но той ми направи знак да мълча. Каза, че ще говорим за това някой друг път, след това нарочно смени темата и започна едно дълго обяснение върху „виждането“. Казах, че само мога да съжалявам, дето не съм в състояние да пиша в тъмното. Той явно беше много доволен и каза, че често не обръщам внимание на това, което той ми казва, поради твърдата си решимост да запиша всичко.

Той говори за „виждането“ като за процес, независим от съюзниците и от техниките на магьосничеството. Магьосникът е човек, който може да владее съюзник и по този начин да манипулира силата на съюзника в своя полза, но този факт не означава, че той може да „вижда“. Напомних му, че ми беше казвал, че е невъзможно да „виждаш“, без да имаш съюзник. Дон Хуан много спокойно отговори, че е стигнал до заключението, че е възможно да „виждаш“, без да владееш съюзник. Чувствал, че няма причина това да не е така, защото „виждането“ нямало нищо общо с манипулационните техники на магьосничеството, които служат само за да въздействаме върху хората. Техниките на „виждането“ обаче нямат ефект върху тях.

Мислите ми бяха много ясни. Не изпитвах умора, не ми се спеше. Вече нямах неприятните усещания в стомаха си. Бях ужасно гладен и когато стигнахме у дон Хуан, здравата се натъпках.

По-късно го помолих да ми каже още нещо за техниките на „виждането“. Той се усмихна широко и каза, че съм си отново самия аз.

— Как става така, че техниките на виждането нямат ефект върху нашите ближни? — попитах аз.

— Вече ти казах — виждането не е магьосничество. Но човек лесно може да ги обърка, защото този, който вижда, може за нула време да се научи да манипулира съюзник и да стане магьосник. От друга страна, човек може да научи определени техники как да владее съюзник и по този начин да стане магьосник, но може никога да не се научи да вижда. Нещо повече, виждането е противоположно на магьосничеството. Виждането кара човека да осъзнае незначителността на всичко.

— Незначителността на какво, дон Хуан?

— Незначителността на всяко нещо.

Не си казахме нищо повече. Бях много отпуснат и не ми се говореше. Излежавах се по гръб на един сламеник. Бях си направил възглавница от винтягата. Чувствах се комфортно, чувствах се щастлив. С часове писах на светлината на газения фенер.

Изведнъж дон Хуан отново заговори.

— Днес ти се справи много добре — каза той. — Справи се много добре при водата. Духът на кладенеца те харесва и през цялото време ти помагаше.

Дадох си сметка, че бях забравил да му разкажа своето преживяване. Започнах да описвам как бях възприемал водата. Той ме прекъсна. Знаел, че съм възприемал зелена мъгла.

Бях принуден да попитам:

— Как разбра това, дон Хуан?

— Видях те.

— Какво правех?

— Нищо. Седеше там, гледаше водата и накрая започна да възприемаш зелената мъглявина.

— Виждах ли?

— Не. Но беше много близо. Приближаваш се.

Много се развълнувах. Исках да науча повече за всичко това. Той се засмя и се пошегува с моето нетърпение. Каза, че всеки може да възприеме зелената мъгла, защото била като пазителя — нещо, което неизбежно е там, тъй че възприемането и не било кой знае какво постижение.

— Когато казах, че се справи добре, имах предвид, че не се изтормози, както с пазителя. Ако беше станал неспокоен, щеше да се наложи да разтърся главата ти, за да те върна обратно. Когато човек навлиза в зелената мъгла, неговият благодетел трябва да стои край него, защото тя може да започне да го впримчва. Ти можеш сам да избягаш от пазителя, но не и от лапите на зелената мъгла. Поне в началото. По-късно може и да се научиш как да го правиш. Сега се опитваме да разберем нещо друго.

— Какво се опитваме да разберем?

— Дали можеш да видиш водата.

— Как ще узная, че съм я видял, или че я виждам?

— Ще узнаеш. Като говориш, само се объркваш.