Карлос Кастанеда
Една отделна реалност (1) (Следващи разговори с дон Хуан)

Въведение

Преди десет години имах щастието да срещна един индианец от племето яки в северозападно Мексико. Наричам го „дон Хуан“. На испански дон е нарицателно, което се използва, за да се изрази уважение. Запознанството ми с дон Хуан стана съвсем случайно. Седях с един приятел — Бил в автогарата на пограничен град в Аризона. Бяхме се умълчали. В късния следобед лятната горещина беше непоносима. Изведнъж той се наклони и ме потупа по рамото.

— Ето човека, за който ти говорих — каза той тихо. Кимна небрежно към входа. Един възрастен човек току-що беше влязъл.

— Какво си ми казвал за него? — попитах.

— Той е индианецът, който знае за пейота. Помниш ли?

Спомних си, че веднъж с Бил цял ден обикаляхме с колата, търсейки къщата на някакъв „ексцентричен“ мексикански индианец, който живеел в тази област. Не намерихме къщата на човека, а аз имах чувството, че индианците, които бяхме разпитвали за посоката, нарочно ни бяха заблудили, Бил ми беше казал, че мъжът е „йерберо“ — човек, който събира и продава лечебни растения, и че знае много за халюциногенния кактус пейот. Беше казал още, че си струва да се запозная с него. Бил беше моят водач на югозапад, докато събирах информация и екземпляри от лечебните растения, използвани от индианците в тоя край.

Бил стана и отиде да поздрави мъжа. Индианецът беше среден на ръст. Косата му беше бяла, къса и покриваше малко ушите му, подчертавайки овалността на главата. Беше много тъмен. Дълбоките бръчки по лицето му говореха за пределна възраст, макар че тялото му изглеждаше силно и здраво. Наблюдавах го известно време. Движеше се с пъргавина, според мен, невъзможна за един старец.

Бил ми направи знак да се присъединя към тях.

— Той е симпатяга — каза ми Бил. — Но аз не мога да го разбера. Испанският му е странен, сигурно е пълен с местни изрази.

Старецът погледна Бил и се усмихна. А Бил, който знае само няколко думи на испански, изрече някаква абсурдна фраза на този език. Той ме погледна, сякаш ме питаше дали е разбран, но аз не знаех какво има предвид. След това се усмихна плахо и се отдалечи. Старецът ме погледна и започна да се смее. Обясних му, че понякога моят приятел забравя, че не говори испански.

— Мисля, че той забрави и да ни представи — заявих аз и казах името си.

— Аз съм Хуан Матус, на Вашите услуги — каза той. Стиснахме ръцете си и известно време мълчахме. Наруших тишината и му казах за своето начинание. Казах му, че търся всякакъв вид информация за лечебни растения, особено за пейота. Дълго говорих натрапчиво и макар че бях почти напълно невеж относно предмета, казах, че знам много за пейота. Смятах, че ако се изхвърля с познанията си, той ще се заинтригува и ще пожелае да говори с мене. Но той не каза нищо. Слушаше търпеливо. След това бавно кимна и се взря в мен. Очите му светеха с особена, сякаш собствена светлина. Отбягнах погледа му. Притесних се, защото ме споходи увереността, че в този момент той знае, че говоря глупости.

— Ела в дома ми някой ден — каза той накрая, отмествайки поглед от мен. — Може би там бихме могли да поговорим по-свободно.

Не знаех какво още да кажа. Чувствах се притеснен. След малко Бил се върна. Той усети моето неудобство и не каза нито дума. Известно време седяхме в напрегната тишина. След това старецът стана. Автобусът му беше дошъл. Каза довиждане.

— Не мина твърде добре, нали? — попита Бил.

— Не.

— Попита ли го за растенията?

— Да. Но мисля, че направих гаф.

— Казах ти, той е много ексцентричен. Индианците наоколо го познават, но никога не го споменават. А това е нещо.

— Той каза, че бих могъл да отида в дома му, все пак.

— Будалкал те е. Разбира се, можеш да отидеш в дома му, но какво от това? Никога нищо няма да ти каже. Ако някога го попиташ нещо, той млъква, като че ли си идиот, който говори глупости.

Бил убедително говореше, че е срещал и преди хора като него — хора, които създават впечатление, че знаят много. По негова преценка, каза той, такива хора не си заслужавали човек да се притеснява, защото, рано или късно, той може да се сдобие със същата информация от някой друг, който не се прави на труднодостъпен. Каза, че няма нито търпение, нито време за стари сухари и че е възможно старецът само да се представя като познавач на растенията, а всъщност да знае толкова малко, колкото всеки друг.

Бил продължи да говори, но аз не слушах. Умът ми продължаваше да се занимава със стария индианец. Той знаеше, че се хваля и преувеличавам. Запомних очите му. Те наистина светеха.

Върнах се да го видя след два месеца, но не толкова като студент по антропология, интересуващ се от лечебни растения, колкото като човек с непреодолимо любопитство. Начинът, по който ме беше погледнал, беше събитие, без прецедент в моя живот. Исках да разбера какво означаваше този поглед. Това ми беше станало почти фикс-идея. Размишлявах и колкото повече мислех за него, толкова по-необичаен ми се струваше.

Дон Хуан и аз се сприятелихме и за една година го посетих много пъти. Намирах държанието му вдъхващо увереност, а чувството му за хумор — изключително. Но преди всичко усещах, че в действията му има неизказана последователност — една последователност, която беше напълно неразгадаема. Изпитвах странно удоволствие от неговото присъствие и в същото време — странен дискомфорт. Даже само компанията му ме принуждаваше да правя невероятни преоценки на своите модели на поведение. Бях устроен, навярно като всеки друг, да имам готовността да приемам човека като същество по начало слабо и съгрешимо. Това, което ме впечатляваше у дон Хуан, беше фактът, че той не смяташе, че е слаб и безпомощен. Самото пребиваване край него натрапваше едно неблагоприятно за мен сравнение между неговия и моя начин на поведение. Може би едно от най-впечатляващите твърдения, които изказа той за мене по това време, се отнасяше до нашето естествено различие. Преди едно от моите посещения се чувствах твърде нещастен поради цялостния ход на живота ми и заради някои потискащи лични конфликти, които имах. Когато пристигнах в къщата му, чувствах се потиснат и нервен.

Говорехме за моя интерес към знанието, но, както обикновено, бяхме на различни позиции. Аз се позовавах на академичното знание, което превъзхожда опита, докато той говореше за непосредственото знание за света.

— Знаеш ли нещо за света около тебе? — попита той.

— Зная всякакви неща — отговорих аз.

— Искам да кажа, усещаш ли понякога света около себе си?

— Усещам толкова от света около себе си, колкото мога.

— Това не е достатъчно. Трябва да усещаш всичко, иначе светът губи своя смисъл.

Изказах класическия аргумент, че не е нужно да вкуся супата, за да узная нейната рецепта, нито пък че трябва да ме удари ток, за да узная за електричеството.

— Правиш го да звучи глупаво — каза той. — Според мен ти искаш да се придържаш към аргументите си, независимо че те не ти носят нищо. Искаш да си останеш същия, дори за сметка на своето благополучие.

— Не разбирам за какво говориш.

— Говоря за факта, че ти не си цялостен. Ти нямаш покой.

Това твърдение ме ядоса. Почувствах се обиден. Мислех си, че несъмнено не той е човекът, който може да съди моите действия или моята личност.

— Ти си заразен с проблеми — каза той. — Защо?

— Аз съм само човек, дон Хуан — казах аз докачливо. Направих това изявление в същия дух, в който го правеше баща ми. Винаги, когато казваше, че е само човек, той безусловно искаше да каже, че е слаб и безпомощен, и изявлението му, подобно на моето, беше изпълнено с чувство на крайно отчаяние.

Дон Хуан се взря в мене, както в деня, когато се срещнахме за първи път.

— Ти твърде много мислиш за себе си — каза той и се усмихна. — А това ти причинява особено изтощение, което те кара да изключваш света около себе си и да се придържаш към аргументите си. Затова всичко, което имаш, са проблеми. Аз също съм само човек, но не го разбирам по същия начин, по който го разбираш ти.

— Как го разбираш?

— Аз съм преодолял проблемите си. Лошото е, че животът ми е толкова кратък, че не мога да се захвана с всички неща, с които бих искал. Но това не е следствие. Просто е жалко.

Харесах тона на изявлението му. В него нямаше отчаяние или самосъжаление.

През 1961, една година след първата ни среща, дон Хуан ми разкри, че притежава тайни познания върху лечебните растения. Каза ми, че е „брухо“. Испанската дума brujo може да бъде предадена на английски като магьосник, лечител, церител. От този момент отношенията ни се промениха. Аз станах негов чирак и в следващите четири години той положи усилия да ме учи на тайните на магьосничеството. Описал съм това чиракуване в „Учението на дон Хуан“ („Пътят на знанието на един яки“).

Нашите разговори се водеха на испански и само благодарение на отличното владеене на езика от дон Хуан аз получавах подробни обяснения върху заплетеното съдържание на неговата система от вярвания. Обяснявам тази сложна и добре систематизирана конструкция от знание като магия, а него като магьосник, защото това са категориите, които самият той използваше в неофициални разговори, в контекста на по-сериозно обучение обаче той използваше термина „знание“, за да категоризира магьосничеството, и „човек на знанието“, или „този, който знае“, за да категоризира магьосника.

За да ми предаде и затвърди своето знание, дон Хуан използваше три известни психотропни растения: пейот — Lophophora williamsii, Джимсънова трева — Datura inoxia, и една разновидност гъба, която принадлежи към рода Psylocibe. Чрез поглъщане на всеки от тези халюциногени поотделно, той предизвика у мен, като негов чирак, няколко особени състояния на изопачено възприятие или променено осъзнаване на действителността, които нарекох „състояние на необикновена реалност“. Използвал съм думата „реалност“, защото основна постановка в системата от вярвания на дон Хуан беше, че състоянията на осъзнаване, създадени чрез поглъщане на всяко от тези три растения, не са халюцинации, а конкретни, макар и необикновени, аспекти на реалността на всекидневния живот. Дон Хуан се отнасяше към тези състояния на необикновена реалност не „като че ли“ са реални, а „като“ реални.

Класифицирането на тези растения като халюциногени и на състоянията, които те предизвикват като необикновена реалност, разбира се, е мой похват. Дон Хуан разбираше и обясняваше растенията като проводници, които насочват или водят човека до определени обективни енергии или „сили“, а състоянията, които създават — като „срещи“, които магьосникът трябва да осъществи с тези „сили“, за да придобие контрол над тях.

Той наричаше пейота „Мескалито“ и обясняваше, че той е доброжелателен учител и закрилник на хората. Мескалито учел на „правилния начин на живот“. Пейотът обикновено се поглъщаше на събирания на магьосници, наричани „митоте“, където участниците се събират специално на урок за правилния начин на живот.

Дон Хуан разглеждаше джимсъновата трева и гъбите като сили от различен вид. Наричаше ги „съюзници“ и казваше, че те могат да бъдат манипулирани. Всъщност магьосникът извлича своята сила именно като манипулира съюзника. От двете дон Хуан предпочиташе гъбата. Той твърдеше, че силата, съдържаща се в нея, е неговият личен съюзник и го наричаше „дим“ или „малък дим“.

Процедурата на дон Хуан за използване на гъбите беше изсушаването им до фин прах в малка кратуна. Той държеше кратуната запечатана в продължение на една година, а след това смесваше финия прах с пет други изсушени растения и правеше смес за пушене с лула.

За да стане човек на знанието, всеки трябваше да се „срещне“ със съюзника колкото може повече пъти. Той трябваше да се сближи с него. Тази постановка, разбира се, означаваше, че човек трябва да пуши халюциногенната смес твърде често. Процесът на „пушене“ се състоеше от поглъщане на гъбения прах, който не изгаря, и на вдишване на другите пет растения, които съставят сместа. Дон Хуан обясняваше огромното въздействие на гъбите върху възприятийните способности на човека с това, че „съюзникът премества неговото тяло“.

Методът на обучение на дон Хуан изискваше необикновено усилие от страна на чирака. Всъщност, необходимата степен на участие и пълно ангажиране беше така изнурителна, че в края на 1965 година аз трябваше да се оттегля от чиракуването. Сега, от дистанцията на петте изминали години, бих казал, че по това време обучението на дон Хуан беше започнало да става сериозна заплаха за моята „идея за света“. Бях започнал да губя сигурността, която имаме всички ние, че реалността на всекидневния живот е нещо, което можем да приемем за дадено.

В момента на моето оттегляне бях убеден, че решението ми е окончателно. Не исках да видя дон Хуан никога вече. През април 1968 година обаче ми беше предоставена една сигнална бройка на моята книга и аз се почувствах задължен да му я покажа. Посетих го. Нашата връзка учител-чирак някак необяснимо беше установена наново и мога да кажа, че при този случай започнах втори цикъл на чиракуване, много различен от първия. Страхът ми не беше така остър, както в миналото. Цялостната атмосфера в обучението на дон Хуан беше по-спокойна. Той много се смееше, а и мен накара много да се смея. Сякаш нарочно си беше поставил задачата в голяма степен да намали сериозността. Той се правеше на клоун в наистина съдбоносни моменти на този втори цикъл и по този начин помагаше да преодолявам особените преживявания, които лесно биха могли да ме обсебят. Неговата постановка беше, че е необходимо едно леко и гъвкаво предразположение, за да се издържи на удара и необичайността на знанието, което той ми преподаваше.

— Причината да се изплашиш и да прекъснеш е, че се чувстваш дяволски важен — каза той, обяснявайки предишното ми оттегляне. — Чувството за важност прави човека тежък, тромав и суетен. За да бъде човек на знанието, този човек трябва да е лек и подвижен.

В този втори цикъл на чиракуване дон Хуан обърна особено внимание на това да ме учи да „виждам“. Очевидно в неговата система на обучение съществуваше възможността да се прави семантична разлика между „виждане“ и „гледане“ като два различни начина на възприятие. „Гледането“ се отнася до обикновения начин, с който сме привикнали да възприемаме света, докато „виждането“ е един много сложен процес, благодарение на който човекът на знанието възприема „същността“ на нещата в света.

За да представя лабиринтите на този учебен процес в разбираема форма, съм съкратил дълги пасажи с въпроси и отговори и по този начин съм редактирал своите оригинални бележки. Все пак вярвам, че в това отношение моето представяне не би могло да накърни съдържанието на учението на дон Хуан. С редактирането целях да изгладя бележките така, както тече разговорът; така, че те да имат въздействието, което аз съм желал, т.е. исках чрез един репортаж да предам на читателя непосредствеността и драматизма на конкретната ситуация. Всеки раздел, който съм маркирал като отделна глава, беше една „сесия“ с дон Хуан. Като правило той винаги приключваше всяка от нашите „сесии“ с неочаквана бележка. Така че драматичният тон на завършека на всяка глава не е мой литературен похват, а беше характерен похват за говорния маниер на дон Хуан. Това като че ли беше мнемоничен похват, който ми помагаше да запомня драматичността и важността на уроците.

Необходими са обаче известни обяснения, за да направя репортажа си убедителен, тъй като неговата яснота зависи от осветляването на множество ключови понятия и раздели, които бих искал да подчертая. Този избор — кое да се подчертае, е в съответствие с моя интерес в социалните науки. Напълно възможно е човек с различни цели и очаквания да избере понятия, напълно различни от тези, които аз съм избрал.

По време на втория цикъл на чиракуване дон Хуан държеше да ме убеди, че използването на сместа за пушене е неизбежната предпоставка, за да „виждаш“. Следователно аз трябваше да я използвам колкото може по-често.

— Само димът може да ти даде необходимата бързина, за да зърнеш този изплъзващ се свят — каза той.

С помощта на психотропната смес той предизвика у мен поредица от състояния на необикновена реалност. Главната черта на тези състояния, що се отнася до това, което дон Хуан навярно правеше, беше едно състояние на „несъответствие“. Това, което възприемах в тези състояния на изменено съзнаване, беше непонятно и невъзможно за обяснение с езика на обичайния всекидневен начин на разбиране на света. С други думи, състоянието на несъответствие правеше неуместен моя възглед за света.

Дон Хуан използваше това положение на несъответствие в състоянията на необикновена реалност, за да въведе поредица от нови „понятийни единици“. Понятийни единици бяха всички отделни елементи, които се отнасяха до знанието, което дон Хуан се стремеше да ми предаде. Нарекох ги понятийни единици, защото те бяха основния конгломерат от сетивни данни и техните обяснения, върху който се изграждаше по-сложно значение. Пример за такава единица е начинът, по който бе разбиран психологическият ефект от психотропната смес. Тя предизвика скованост и загуба на двигателен контрол, което в системата на дон Хуан беше обяснено като действие, извършено от дима, който в този случай е съюзникът, „за да премести тялото на практикуващия“.

Понятийните единици бяха групирани по специфичен начин в отделни блокове, всеки от който оформяше това, което съм нарекъл „сетивно обяснение“. Очевидно трябва да има безкрайно много възможни сетивни обяснения, отнасящи се до магията, които един магьосник следва да се научи да дава. В нашия всекидневен живот ние се сблъскваме с безкрай сетивни обяснения, отнасящи се до него. Един прост пример може да бъде станалото вече несъзнателно обяснение, което правим многократно всеки ден, на структурата, която наричаме „стая“. Очевидно е, че сме се научили да обясняваме структурата, която наричаме стая, с термина стая. Така думата стая е сетивно обяснение, защото то изисква в момента, в който го правим, да сме осведомени, по един или друг начин, за всички елементи, които влизат в нейния състав. С други думи, система на сетивно обяснение е процес, въз основа на който един практикуващ е осведомен за всички понятийни единици, необходими, за да прави предположения, умозаключения и предсказания за всички ситуации, отнасящи се до неговата дейност.

Под „практикуващ“ имам предвид участник, който има достатъчно знание за всички, или почти всички, понятийни единици, включени в неговата лична система на сетивно обяснение. Дон Хуан е практикуващ, т.е. той е магьосник, който знае всички стъпки в своето магьосничество.

Като практикуващ той се опитваше да направи своята система на сетивно обяснение достъпна за мен. В случая тази достъпност беше еквивалентна на процес на ресоциализация, в който се учат нови начини за обяснение на възприеманите факти.

Аз бях „чужденецът“, този, на когото липсва способността да прави разумни и подходящи обяснения на понятийните единици, характерни за магьосничеството.

Задачата на дон Хуан като практикуващ, който прави системата си достъпна за мен, беше да разруши особената сигурност, която споделям с всеки друг, сигурността, че нашите възгледи за света, основани на здравия разум, са окончателни. Чрез използването на психотропни растения и чрез добре насочвани контакти между чуждата система и мен, той успя да ми покаже, че моят възглед за света не може да бъде окончателен, защото е само едно обяснение.

Неясният феномен, който наричаме магия, за американските индианци може би от хиляди години е сериозна истина практика, сравнима с тази на нашата наука. Трудността ни в разбирането й, без съмнение, идва от чуждите понятийни единици, с които тя борави.

Дон Хуан веднъж ми беше казал, че човекът на знанието има пристрастия. Помолих го да поясни това твърдение.

— Моето пристрастие е да виждам — каза той.

— Какво искаш да кажеш с това?

— Обичам да виждам — каза той, — защото само виждайки, човекът на знанието може да знае.

— Какви неща виждаш?

— Виждам всичко.

— Но и аз виждам всичко, а не съм човек на знанието.

— Не, ти не виждаш!

— Мисля, че виждам.

— Казвам ти, че не виждаш.

— Кое те кара да говориш така, дон Хуан?

— Ти гледаш само повърхността на нещата.

— Искаш да кажеш, че всеки човек на знанието всъщност прозира във всичко, което гледа?

— Не. Не това искам да кажа. Казах, че човекът на знанието има свои собствени пристрастия. Моето е просто да виждам и да знам. Другите правят други неща.

— Какви други неща например?

— Вземи Сакатека — той е човек на знанието и неговото пристрастие е танцуването. Така че той танцува и знае.

— Е ли пристрастието на човека на знанието нещо, което той прави, за да знае?

— Да, това с вярно.

— Но как може танцуването да помага на Сакатека да знае?

— Човек може да каже, че Сакатека танцува с всичко, което има.

— Той танцува ли така, както аз танцувам. Искам да кажа — като самото танцуване?

— Да кажем, че той танцува така, както аз виждам, и не така, както ти можеш да танцуваш.

— А вижда ли и той така, както ти виждаш?

— Да, но той и танцува.

— Как танцува Сакатека?

— Трудно е да се обясни това. То е един особен начин на танцуване, което той извършва, когато иска да знае. Но всичко, което мога да кажа за това, е, че ако не разбираш пътищата на човека, кой знае, не е възможно да говорим за танцуването или виждането.

— Виждал ли си го да извършва своя танц?

— Да. Но не е възможно всеки, който гледа неговото танцуване, да види, че това е неговият особен начин на знаене.

Познавах Сакатека или поне знаех кой е той. Бяхме се срещали и веднъж му бях купил бира. Беше много любезен и ми каза да се чувствам поканен да се отбия в къщата му винаги, когато пожелая. Известно време ме занимаваше идеята да го посетя, но не казах на дон Хуан.

Следобеда на 14 май 1962 година се качих с колата до къщата на Сакатека. Той ме беше упътил как да стигна дотам и не ми беше трудно да я намеря. Беше на ъгъл и оградена отвсякъде. Портата беше затворена. Обиколих, за да видя дали бих могъл да надзърна в къщата. Изглеждаше изоставена.

— Дон Елиас — извиках силно.

Пилетата се изплашиха и се разбягаха, кудкудякайки яростно. Малко куче се приближи до оградата. Очаквах да ме лае, но то просто седна там, гледайки ме. Отново извиках и пилетата отговориха с нов изблик на кудкудякане.

Една стара жена излезе от къщата. Помолих я да извика дон Елиас.

— Той не е тук — каза тя.

— Къде мога да го намеря?

— В полето.

— Къде в полето?

— Не знам. Ела пак късно следобед. Той ще бъде тук към пет.

— Вие съпругата на дон Елиас ли сте?

— Да, аз съм съпругата му — каза тя и се усмихна. Опитах се да я разпитам за Сакатека, но тя се извини и каза, че не говори добре испански. Качих се в колата и потеглих.

Върнах се до къщата към шест час. Приближих се с колата до вратата и извиках името на Сакатека. Този път от къщата излезе той. Включих магнетофона си, който в кафявия си кожен калъф изглеждаше като фотоапарат, висящ на рамото ми. Той изглежда ме позна.

— О, ти ли си — каза той с усмивка — Как е Хуан?

— Чудесно. А как си ти, дон Елиас?

Не ми отговори. Изглеждаше нервен. Външно беше много сдържан, но усетих, че е неспокоен.

— Хуан ли те изпрати тук с някаква поръчка?

— Не. Дойдох сам.

— За какво, дявол да го вземе?

Въпросът му като че издаваше много искрена изненада.

— Просто исках да говоря с тебе — казах аз с надеждата, че твърдението ми звучи най-непреднамерено. — Дон Хуан ми е разказвал удивителни неща за тебе, бях заинтригуван и исках да ти задам няколко въпроса.

Сакатека стоеше пред мен. Тялото му беше слабо, но жилаво. Носеше панталони и риза в цвят „каки“. Очите му бяха полузатворени. Сякаш му се спеше или може би беше пиян. Устата му беше леко отворена, а долната му устна — провиснала. Забелязах, че диша дълбоко и като че ли почти хърка. Помислих си, че без съмнение Сакатека се е нарязал до козирката. Но тази мисъл явно беше неуместна, защото само преди няколко минути, когато излезе от къщата си, той беше много чевръст и с ясно съзнание за моето присъствие.

— За какво искаш да говориш? — каза той накрая. Гласът му беше изморен, като че ли думите му се влачеха една след друга. Почувствах се много притеснен. Умората му сякаш ме беше заразила и ме придърпваше.

— Нищо особено — отговорих. — Просто дойдох да си побъбря приятелски с тебе. Ти веднъж ме покани да дойда в къщата ти.

— Да, поканих те, но сега не е същото.

— Защо не е същото?

— Не говориш ли с Хуан?

— Говоря.

— Тогава какво искаш от мене?

— Помислих, че бих могъл да ти задам няколко въпроса?

— Питай Хуан. Нали той те учи?

— Учи ме, но по същия начин бих искал да питам и тебе за това, на което той ме учи, и да чуя мнението ти. Така ще мога по-добре да разбера какво да правя.

— Защо искаш да направиш това? Нямаш ли доверие на Хуан?

— Имам.

— Тогава защо не помолиш него да ти каже това, което искаш да знаеш?

— Питам го. И той ми казва. Но ако и ти можеш да ми кажеш за това, на което ме учи дон Хуан, може би ще разбера по-добре.

— Хуан може да ти каже всичко. Само той може да направи това. Не разбираш ли?

— Разбирам, но все пак бих искал да говоря с хора като теб, дон Елиас. Човек не всеки ден може да срещне човек на знанието.

— Хуан е човек на знанието.

— Знам това.

— Тогава защо говориш с мене?

— Казах, че дойдох да се сприятелим.

— Не. Този път при тебе има нещо друго.

Исках да се обясня, но всичко, което можах да направя, беше да мънкам несвързано. Сакатека не каза нищо. Изглежда слушаше внимателно. Очите му пак бяха полузатворени, но аз усетих, че се взира в мене. Кимаше почти незабележимо. След това клепачите му се отвориха и аз видях очите му. Като че ли гледаше отвъд мене. Той неочаквано тропна по пода с върха на десния си крак, точно зад лявата си пета. Краката му бяха леко сгънати. Ръцете му бяха отпуснати край тялото. Тогава той повдигна дясната. Ръката му беше разтворена, с длан, обърната перпендикулярно на земята. Пръстите му бяха разтворени и ме сочеха. Той поклати ръката си два пъти, преди да я поднесе до нивото на лицето ми. Задържа я за момент в тази поза, а след това ми каза няколко думи. Гласът му беше много ясен, но думите се влачеха.

След миг той отпусна ръката си до тялото и остана неподвижен, заемайки странна поза. Стоеше, изправен на палеца на левия си крак. Десният му крак беше кръстосан зад петата на левия и той леко и ритмично почукваше пода с върха му.

Усетих с нищо неоправдано опасение, един вид безпокойство. Мислите ми сякаш се разпаднаха. Мислех несвързани, безсмислени неща, които нямаха нищо общо с това, което ставаше. Установих своя дискомфорт и се опитах да насоча мислите си отново към конкретната ситуация, но, въпреки огромното си усилие, не можах. Като че ли някаква сила ми пречеше да се концентрирам и да мисля адекватни неща.

Сакатека не каза дума и аз не знаех какво друго да кажа или направя. Твърде автоматично се обърнах и си тръгнах.

По-късно се почувствах задължен да кажа на дон Хуан за срещата си със Сакатека. Дон Хуан се заля от смях.

— Какво всъщност се случи там? — попитах аз.

— Сакатека е танцувал! — каза дон Хуан. — Той те е видял, след това е танцувал.

— Какво направи той с мене? Беше ми много студено в замаяно.

— Той очевидно не те е харесал и те е спрял, подхвърляйки ти парола.

— Как е могъл да го направи? — възкликнах, невярвайки.

— Много просто. Той те е спрял с волята си.

— Какво каза?

— Той те е спрял с волята си!

Обяснението не беше достатъчно. Твърденията му ми звучаха като безсмислици. Опитах да разпитвам още, но той не можа да обясни случката удовлетворително за мен.

Очевидно е, че тази или която и да било случка, станала в рамките на тази чужда система на сетивно обяснение, би могла да бъде обяснена и разбрана само с езика на понятийните единици, присъщи за системата. Следователно този труд е репортаж и трябва да бъде четен като репортаж. Системата, която съм записал, за мен беше неразбираема, затова да претендирам за нещо друго, освен за нейното предаване, би било заблуждение и наглост. В това отношение аз съм възприел феноменологичния метод и съм се стремил да боравя с магьосничеството само като с явления, които ми се предоставяха. Аз, като възприемащ, съм записал това, което съм възприел, като в момента на записването съм се старал да се въздържам от преценка.