Джоана Брандън
Отново Саманта (7)

Седма глава

Саманта сбърчи нос, както правеше всеки понеделник сутрин, когато влизаше в кабинета си. Първият работен ден от седмицата определено не й беше от най-любимите. Но за разлика от другите понеделници, когато идваше с едва отворени очи и неохотно се залавяше за работа, този понеделник бе бодра.

Това се дължеше на Дрю. Беше я накарал да се чувства на седмото небе. Преливащото им от проблеми минало бе забравено и Саманта бе уверена, че то никога повече няма да затъмни отношенията им.

Оказа се, че обектът на мислите й е заел и стола й. Кандидат за реклама на облекла от деним, помисли си Саманта, изпитвайки леко задоволство от факта, че този хубав мъж в черна копринена риза и черни джинси е нейно притежание.

Работната маса бе покрита с графици и таблици, които не бяха там в петък. Новите придобивки правеха кабинета да изглежда още по-малък, но това едва ли имаше значение. Щом имаше достатъчно пространство около компютъра и свободен достъп до шкафа за документацията, повече не й трябваше.

— Хъм. Означава ли това, че мога да се върна и да си удължа с няколко часа съня за красота? — попита Саманта закачливо и се отправи към закачалката да остави чантата и лекото си яке.

Вълнението й бе неописуемо, когато той отвърна със същия тон:

— Ще станеш още по-красива и ще се наложи да наема цяла армия да отбивам атаките на съперниците си!

— Означава ли това, че не ме пускаш да си легна?

— Само ако и аз те придружа.

Дълбоко в гърдите му се надигна смях и той добави:

— И в такъв случай сънят ти, момиченцето ми, съвсем няма да е за красота. — Смехът му прогърмя из малкия кабинет и я обгърна цялата.

— Обещания, обещания…

Докато работеше, Саманта имаше навика да пие кафе и сега потърси чашата си, но мястото й бе празно. Сложила ръце на кръста, тя се огледа.

— Дрю, не си ли виждал… Слушай, през последните няколко седмици ти май започна да се чувстваш като у дома си, Андрю Кингстън — прекъсна мисълта си тя, като видя празната чаша, която той в момента използваше като преспапие, затиснал с нея купчина листове.

Тя мина зад него, радостна, че има повод да го докосне, и усмихната се пресегна през рамото му.

— Това нещо, приятелю — забоде пръст в чашата, — е мое и никой друг няма право да го използва. Ясно?

Преди да успее да се отдръпне с чашата, Дрю я хвана за ръката и я задържа.

— Само да кажеш и наистина ще се почувствам като у дома, но и ти да си с мен — каза й нежно, наведе се и докосна с устни опакото на ръката й. Саманта усети как по тялото й се разлива приятно чувство и колената й омекнаха. Уплаши се да не падне и се отпусна на гърба му.

— Между осем и пет ти не само трябва да изглеждаш най-важната личност в „Хогън“, но трябва и добре да играеш ролята си — каза тя с такъв назидателен глас, че чак се смути. Изведнъж по бузите й плъзна позната топлина. Този мъж само с присъствието си ускоряваше пулса й.

— Правиш света да изглежда толкова прозаичен — изръмжа Дрю, забивайки съвсем леко зъби в пленената й ръка. Смехът му я обгърна като копринено меко кадифе, когато със съжаление пусна ръката й. — Но от мен да мине, госпожице диспечер. Ще се държа прилично — предаде се той добродушно.

Трябваше да се сети, че по този въпрос не бива да му има доверие, помисли си тя секунда по-късно, когато той стана от стола и я грабна в ръцете си. Привлече я към себе си и Саманта безпомощно се заизвива в прегръдката му, уплашена, че някой от шофьорите може да влезе и да я види в ръцете на шефа.

— Предай се доброволно, любов моя. Много добре знаеш, че това ти е приятно точно толкова, колкото и на мен — каза Дрю тихо, наведе глава и положи леко устните си върху нейните.

Както тялото й, така и съзнанието й се бореха да се откъснат от него. Имаше си време и място за това и то не бе нито сега, нито тук. Докато извиваше тяло, за да се отскубне, тя само му даде възможност да я притисне още по-силно до себе си.

Останала без дъх, копнееща за целувките му и в същото време смутена, тъй като всеки влизащ или излизащ от сградата спокойно можеше да ги види, тя се примоли:

— Пусни ме…

Дрю поклати глава и се засмя. После прошепна:

— Никога. — Топлината на дъха му нежно погали ухото й. — Не мога да го направя, сладка моя, трябва да си го разбрала досега.

Обгърната от топлите му любящи ръце, Саманта кротко се предаде и сякаш се разтопи в тялото му. От устните й се откъсна нежна въздишка, тя вдигна ръце, обви ги около шията му и сплете пръсти върху топлата кожа на тила. Подтикът за съпротива се стопи в пламъка на желанието и тя се отпусна в ръцете му, готова на всичко. Устните й се разтвориха нежно, приканващо, езикът й се стрелна към неговия.

Когато върховете на двата езика се докоснаха, тялото на Саманта отмаля от сладката болка. Потрепери от копнеж; намрази деня, че не се превръща в нощ, и кабинета си — в нейната спалня. Ръката на Дрю се вмъкна между телата им и дългите му пръсти обхванаха гръдта й.

С последно усилие на волята тя се отдръпна, въпреки че тялото й умираше, за милувките му.

— Не, Дрю — примоли му се, измъквайки устата си изпод неговата.

— Не ли? — подразни я той с тих глас.

Вплел пръстите на едната си ръка в копринените кичури на тила й, с другата той потърси и намери целта си, обгръщайки гръдта й с длан.

Някъде дълбоко в съзнанието й отново се мерна мисълта, че тук нито му е мястото, нито му е времето за „игри“, но без да й обръща внимание, Саманта се отпусна в прегръдката му, мъркайки като котенце, възбудена от топлината на милувките му. Последното нещо, за което мислеше в момента, бе съпротивата, но и без това Дрю вече силно я притискаше към себе си, впил устата си в нейната в целувка, която сякаш щеше да продължи вечно.

В съзнанието на Саманта бавно се промъкна мисълта, че чува стъпки. Трябваше да направи нещо!

— Дрю, някой идва! — задъхано рече тя, мъчейки се да разплете силните му пръсти, обгърнали талията й.

Ръцете му се отпуснаха неохотно. Саманта се отдръпна рязко от него, останала без дъх, трепереща, напълно загубила ориентация. В усилието да възвърне емоционалното си равновесие тя взе чашата и отиде до кафеварката да я напълни, като пътем напъхваше блузата в полата си.

Кой знае в какво състояние е гримът ми, мина й смътната мисъл, докато гледаше как димящата течност пълни чашата й.

Интересно, кой ли мина, запита се тя и я загриза безпокойство, че са я видели с Дрю. О, ако това е така, няма да го преживее! Засега никой не знаеше, че те с Дрю се обичат и тя искаше това да си остане така.

Отърсвайки се от неприятните мисли, тя се обърна към Дрю, но се оказа, че той се е върнал към графиците и таблиците. На устните й потрепна слаба усмивка. Досещаше се защо трябва да крие долната част на тялото си зад масата. Така му се пада!

— Заповядай — сложи тя чашата на масата. — Можеш да продължиш да я ползваш. Но след като свършиш, измий я и я остави там, откъдето си я взел. Ясно ли е?

— С удоволствие! — С дяволит смях той протегна ръка и обгърна тънката й талия.

— Дрю, стига вече! — Хвърли разтревожен поглед през рамо, за да види дали не идва някой. — Това не влиза в задълженията ми! — изсъска тя, смръщила поглед, наведен към тъмнокосата глава, притисната в гърдите й.

— Май ще трябва да го включим — каза той умислено. В очите му проблесна едва сдържан смях.

Ъгълчетата на устата й потрепнаха в усмивка, когато през ума й мина забавна мисъл. В гърлото й се надигна смях, но тя го потисна.

— И от всички диспечери ли ще се изисква, Дрю? — попита тя невинно и смехът й избухна, като видя смръщените вежди на хубавото му лице.

— Ах, гадина такава!

Той я пусна и посегна за чашата. Незакопчаният ръкав на ризата му се разтвори, откривайки мускулеста и потъмняла от слънцето ръка. Саманта с въздишка плъзна поглед от ръката към рамото, а оттам към главата и към тъмните къдрици над яката. Лицето й се озари от топла и доволна усмивка. Приятел, любовник — той беше неин.

Разтривайки чело с пръсти, Саманта с усилие си наложи да не мисли за прекрасния мъж, който седеше само на метри от нея.

— И така… Какво правиш? — попита любопитно тя, с неохота премествайки погледа си от него към пръснатите по масата бумаги.

— Нищо особено, скъпа. Опитвам се просто да си изясня някои неща, за които напоследък доста мисля. — Той отпи от кафето, взирайки се в една карта, по която бе прокарал дебели червени линии. — Като например маршрутите, по които се движат камионите ни.

Саманта се усмихна дяволито.

— Божичко, още от първия ден ли?

— Аха… — Разбутвайки хартиите, той измъкна едно жълто листче с оръфани краища. — Имаш две обаждания по телефона. Първото е от твоя приятел Бил Гарет. Второто е от някакъв тип с калифорнийски номер и подчертано носов говор.

Бил. Боже господи, колко пъти трябва да му казва да не й се обажда? Потърка леко потъмнялата кожа в основата на носа си и й се прииска само с едно щракване с пръсти да измисли какво да прави. Помисли си, че може би е сбъркала. Вместо да го помоли да не я безпокои повече, тя не му обръща внимание, не отговаря на обажданията му.

Секунди по-късно усети, че Дрю я изучава, очите му оглеждаха чертите й за нещо, което дори тя не можеше да отгатне.

— Подчертано носов говор, а? — каза тя, сещайки се за обаждането от Калифорния. Взе листчето от ръката му, погледна номера и сви рамене. — Ще му се обадя по-късно — промърмори, като пъхна хартийката в джоба си.

— Сега му се обади — каза Дрю със странна нотка на раздразнение в гласа. — Това обаждане от Калифорния може да е важно.

— Точно сега нямам време — тросна му се тя.

Взе графиците и се изниза от кабинета, преди той да успее да я спре.

Подсвирквайки си, Саманта се отправи към складовите помещения. След като нареди графиците на поставката, тя тръгна към шофьорската стая да потърси Джини.

— О, тя пак си подсвирква! — отбеляза Джини, завъртя очи нагоре и се засмя.

— И какво лошо има в това? — попита Саманта, преструвайки се на ядосана.

— Нищо — отвърна ухилена Джини. — Нещо зачести с това подсвиркване, откакто мълчаливият съдружник нахлу в кабинета ти.

— Престани, Джини.

— Какво да престана? — попита Джини и с преувеличено внимание се наведе да разгледа едно петно на избелелите си дънки. Саманта обаче знаеше, че това е само начин да скрие порочната си усмивка.

— Само да се разприказваш, ще се разприказвам и аз — заплаши я Саманта шеговито.

С блеснали в добро настроение кафяви очи Джини вдигна поглед към Саманта.

— И ще го направиш, така ли?

— Не ми ли вярваш?

— Е, добре тогава, няма да се разприказвам, докато не ми разрешиш — обеща Джини, правейки с показалец кръст над сърцето си.

— Ох, защо не ти вярвам? — изпъшка Саманта.

— Е, няма да те лъжа сега — засмя се Джини високо и отиде до автомата за кока-кола.

— Само не си мисли, че ще ти се размине. Помни, че ще те сложа или с Корбин, или с Хуан.

— Те по-скоро ще напуснат работа, отколкото да пътуват с мен и това и двете го знаем. — Тънките устни на Джини се разтегнаха в усмивка, но тя не достигна до очите й. — Искаш ли? — протегна ръка с питието в ръце.

Саманта поклати глава.

— Добре че се сетих — каза тя, обърнала се да излиза. — Твой ред е да отидеш и да вземеш нещо за хапване през почивката. А пък аз ще се погрижа за сиренето и кракерите, става ли?

— О? Съдейки по това, което току-що чух, обедните ти почивки са заети от мълчаливия съдружник.

Саманта замръзна с ръка върху дръжката на вратата.

— Кой ти каза?

— Той.

О, той, така значи! Стиснала зъби, Саманта с усилие произнесе:

— Донеси хапването, Джини, ще те чакам.

— А какво да донеса за един висок тъмнокос началник?

— Арсеник с лед!

С решителна крачка Саманта излезе, сподирена от веселия гръмогласен смях на Джини.

Какво си мисли Дрю? Седнал да разправя на всички, че обедните й почивки били заети от него! Саманта упорито стисна челюсти, заклевайки се мълчаливо, че ще си остане независима, каквото и да й струва това.

Телефонът звънеше, когато тя стигна до кабинета си. Ядосана, че Дрю не бе там, грабна слушалката и изрече с рязък глас:

— „Хогън Фрейт Сървисис“, на телефона Саманта Джордън.

— Мис Джордън, обажда се Рей Уагнър от „Алта Маунт Индъстрис“ в Калифорния.

Човекът на Дрю с „подчертано носов говор“. Саманта седна, разбрала по някакъв начин, че разговорът ще бъде дълъг.

— Да, мистър Уагнър. Какво мога да направя за вас?

Без да губи време в любезности, човекът продължи:

— Кажете ми какво, по дяволите, става с вашите хора? Къде по… Къде е пратката ни с транзисторите?

— Ако ми дадете секунда, мистър Уагнър, ще погледна в документите на пратката ви.

Би могла веднага да му каже, че пратката е била доставена още миналия четвъртък, но искаше да е абсолютно сигурна.

— Е, и какво ще промените с това, млада госпожице? — излая той. — Пратката я няма!

За миг Саманта изпита неудържимо желание да поспори с него, но се сдържа. Човекът и без това бе побеснял и едва ли би повярвал на думите й. Това, което й трябваше, бе товарителница, носеща името на човека от „Алта Маунт“, приел доставката. Тя се извини учтиво и отиде да вземе папката с документите.

Следващия половин час Саманта прекара, притиснала телефона с рамо към ухото. Няколкото опита да прекъсне отчаяните тиради на човека от другата страна на линията се оказаха безуспешни. Уагнър държеше на своето, че пратката изобщо не е тръгвала, камо ли пък получена от „Алта Маунт Индъстрис“.

След няколко напразни „извинете, мистър Уагнър“ Саманта най-после успя да го прекъсне.

— Мистър Уагнър, товарителницата носи подписа на вашия човек, Тед Дъглас. Може би ще е по-добре да поговоря с него и да…

— Дъглас вече не работи при мен — развика се той. — Последният му работен ден бе в сряда, така че в четвъртък той не би могъл да подпише нищо.

За момент Саманта се обърка. Но независимо от това дали последният работен ден на Дъглас е бил в сряда или не, човекът, приел стоката в четвъртък, бе той, на товарителницата стоеше неговият подпис.

— Мистър Уагнър — започна тя с учтив, но твърд глас, — ще ви изпратя копие от товарителницата. След като я сравните с другите документи, които Тед Дъглас е подписвал…

Той отново я прекъсна.

— Бих искал да говоря с шефа ви.

Така ли, прииска й се да изкрещи тя и да му тресне телефона. Имаше ужасното подозрение, че желанието на Уагнър да говори с шефа й не е продиктувано от недоверието му към нея като диспечер, а като към жена.

Със забележително спокойствие го осведоми, че и двамата й шефове отсъстват и че само тя, тъй като е диспечер, може да му помогне. Накрая каза:

— Както вече споменах, мистър Уагнър, изпращам ви копия от всички документи. Сравнете подписа от товарителницата с подписите от други документи, подписани от мистър Дъглас, и ако след това все още имате желание да разговаряте с работодателя ми, моля ви, направете го и потърсете мистър Дрю Кингстън.

Тя пое въздух дълбоко и бавно го изпусна.

— Съжалявам много за тази… за възникналото недоразумение. — В гласа й прозвуча повече умора, отколкото съжаление. — Ние, „Хогън“, се гордеем с точните си и навременни доставки и ще се радваме да ви помогнем, с каквото можем.

Но съм готова да се обзаложа, че тъпите ти транзистори си стоят забутани някъде в склада, помисли си тя.

Човекът отсреща затвори, без да си даде труд да каже довиждане, но това не я интересуваше. Изпитвайки огромно облекчение, тя също затвори.

Отблъсна стола назад, кръстоса крака и като затвори очи, се облегна назад. Мак Нийл и Клиъри бяха едни от най-надеждните им шофьори. Никога нямаше да кажат, че са доставили стоката, след като не са го направили. Дневникът показваше, че курсът дотам е направен и в ръцете си те имаха подписана товарителница.

Отбелязвайки си наум да говори с Дрю по този проблем, Саманта отиде да направи фотокопия на съответните документи и да ги прати със следобедната поща.

Предобедните часове минаха бързо и без никакви други усложнения.

Саманта тъкмо прибираше документацията на „Алта Маунт“ в шкафа, когато от вратата я стресна веселият глас на Дрю:

— Работим или се мотаем?

— Пребивам се от работа — оплака се тя.

— Бедното ми момиченце! — провлече той подигравателно, застана зад нея и погледна през рамото й. — Така и така си тук, какво ще кажеш да ми дадеш просрочените сметки?

— Това не е ли работа на Лари?

Дрю вдигна рамене.

— Знаеш го Лари, бива го да прехвърля топката — засмя се той, взе чашата от шкафа и отиде при кафеварката.

Просрочените сметки бяха маркирани със сини флагчета, затова тя лесно ги откри. След като тръшна цялата купчина папки на масата пред Дрю, стратегически се насочи към вратата. Нямаше на света нищо друго, което да мрази повече от това да „врънка“ фирмите да си платят дължимите суми и ако не предприемеше някакви контрамерки, щеше да прекара следобеда, заета точно с тази дейност.

— Отиваш ли някъде? — попита Дрю невинно, без да вдига глава от бумагите, и тя изпита смътното чувство, че на него му е ясно какво се опитва да направи и защо.

Тя трескаво посочи по посока кабинета на Лари и се почувства като последния селски идиот, тъй като всичко, което й дойде наум да каже, бе:

— Кабинетът на Лари… ъъъ… а… Ан я няма… Той много, много прах събира… — Имитирайки отчаяние, Саманта разтвори широко очи.

Дрю се засмя.

— И ти реши, че точно сега е моментът да го пипне малко женска ръка, да? — Саманта кимна и устните му се разтегнаха в още по-широка подигравателна усмивка. — Да, ама не! — Събра папките и й ги подаде. — Топката е у теб. — Добавяйки към нахалството и обида, той се разсмя и я подкачи: — Служебното положение си има своите предимства.

— И аз така съм чувала. — С пресилено изпъшкване пое папките и седна на бюрото си да направи омразните обаждания.

Извиненията винаги са едни и същи, помисли си тя, сбърчила нос, набирайки последния номер от дългия списък, принадлежащ на един от клиентите им, които редовно забавяха плащанията.

Очаквайки да чуе гласа на телефонистката от централата им, Саманта се стресна, когато един смътно познат мъжки глас каза:

— „Съншайн Ботлърс“.

— Бих искала да говоря с Пола Ъруин от счетоводството — каза тя. Защо ли гласът й звучеше толкова познато?

— Кой се обажда? — прозвуча грубо и уморено гласът.

— Саманта Джордън от „Хогън Фрейт Сървисис“, Ашланд.

— Какво мога да направя за вас, мис Джордън?

Плати си сметката, ето какво, прииска й се да му каже тя, за момент забравила любопитството си. Вместо това обаче със спокоен, учтив и нарочно смутен глас го запита дали забавянето на сметката не се дължи на някакво недоглеждане от тяхна страна. Човекът от другата страна потвърди приемането на запитването и затвори. Саманта с облекчение последва примера му.

Дрю донесе обяда в кабинета, после остана при нея целия следобед, изучавайки работата на диспечера. Докато часовникът над вратата не подсказа, че е време да си ходят, Саманта бе здравата изморена.

Като свери ръчния си часовник с белия циферблат на стенния, Саманта разбра, че ако не побърза с вечерята и банята, ще закъснее за първата репетиция с костюми на театралната си трупа.

— Преди да си тръгнеш, Сам, би ли имала нещо против да оставиш тези неща в кабинета на Лари? — попита я Дрю.

Саманта го погледна с раздразнение, после взе папките от ръцете му. Мушнала чантата си под мишница, в мислите си вече при трупата, тя излезе. Двама от актьорите й бяха болни от грип и една от главните роли не бе научена още добре поради неприятен инцидент. При всички тия нередности цяло чудо бе, че още се вместваха в графика. Днешната репетиция щеше да й подскаже дали пиесата може да бъде изиграна и пред публика.

— Дано всичко мине добре — каза гласно тя.

— Пак ли си говориш сама, Сами? — промърмори Лари, докато тя влизаше в кабинета му.

— Ами да — сопна се тя и очите й заблестяха палаво. — Като се има предвид, че в тая лудница тук съм единствената разумна… — Тръшна книжата на бюрото, обяснявайки, че му ги праща Дрю заедно със своите комплименти.

— Разбирам — засмя се Лари. — Тъй като аз му прехвърлих просрочените плащания, сега той ми прехвърля инвентаризацията на инструментариума.

— Поправка. Той прехвърли на мен просрочените плащания, а на теб — да отмяташ цените на инструментите.

С тази финална забележка Саманта се обърна и тръгна към вратата, но замръзна на място.

— Само ти ми липсваше — изръмжа тя и присви очи от раздразнение. Имаше късмет, че видя Бил, преди той да я види, но за да излезе от сградата, трябваше да мине покрай него.

— Да не сте се карали? — подхвърли Лари и Саманта пое дълбоко дъх.

Обърна се и видя, че Лари е застанал плътно зад нея.

— Не точно. Непрекъснато му казвам, че не искам да излизам с него, но явно това не му прави впечатление — вдигна рамене тя, за да покаже, че това в края на краищата не я интересува.

— Ако не искаш да го срещаш, излез през страничната врата — съжали я Лари. — А ако дойде насам, ще се опитам да го задържа, докато се отдалечиш достатъчно от паркинга.

— Идеално. Благодаря ти, Лари. — Тя импулсивно се надигна на пръсти и го целуна по бузата. — Чудесен си. С удоволствие някога ще ти върна жеста.

— Ще ми го върнеш, сладур, ще ми го върнеш, знам! — каза той, потупвайки я братски по рамото.

Няколко минути по-късно Саманта се почувства малко идиотски, измъквайки се през страничната врата, и се опита да убеди себе си, че единствената причина да се измъква като страхливец е да не закъснее за репетицията. Въпреки това дълбоко в себе си изпита вина.

На път за вкъщи Саманта изхвърли от главата си проблема с Бил Гарет и се опита да се съсредоточи върху разговора със „Съншайн Ботлърс“. Сигурна бе, че гласът й е познат. Само дето не можеше да го свърже с никакво име.