Джоана Брандън
Отново Саманта (3)

Трета глава

Аз поисках делови отношения, но защо трябва да се чувствам толкова отвратително, запита се Саманта, след като остави колата си на паркинга и тръгна към огромната сива сграда, в която се помещаваха офисите и складовете на „Хогън Фрейт Сървисис“, ООД.

Очите й потъмняха и тя прошепна:

— Внимавай много какво си пожелаваш, защото може да го получиш.

В този цитат има нещо вярно, помисли си невесело. Саманта бе пожелала да държи Дрю на една ръка разстояние, но всъщност той я държеше на разстояние. А и неговата ръка бе много по-дълга!

От злополучния им обед насам преди почти цяла вечност Дрю се държеше строго официално, като се обръщаше към нея само при необходимост и само за неща, засягащи транспорта.

Бе петък сутринта и уикендът се очертаваше да бъде доста претоварен. Потопявайки се в работата, която бе планирала да свърши, тя се надяваше да забрави натрапчивите мисли, които я бяха обзели, мисли, които я държаха будна повече часове, отколкото можеше да преброи.

Като отвори тежката външна врата, тя дочу от кабинета си някакви звуци. Това не бе необичайно, тъй като понякога диспечерът от нощната смяна я чакаше да дойде и тогава си тръгваше.

Когато обаче чу гласа на Дрю, замръзна на място и изпита желание веднага да се обърне и да хукне към къщи. Почуди се какво ли прави в кабинета й и кой още е с него.

Вратата бе отворена и в коридора излязоха двама мъже в бели работни облекла. Щом я видяха, те се спряха.

По-младият от двамата преценяващо я огледа от глава до пети и се ухили неприятно. Игривите пламъчета в очите му, както и неприятната усмивка, съдържаха послание, което тя много добре разбра, но вместо да се обезпокои от такова нахалство, Саманта реши да не му обръща внимание.

— Добрутро, мис — каза по-възрастният, докато по-младият продължаваше да я гледа с безсрамно възхищение. Той се усмихна дружелюбно.

Каква ли промяна е извършил Негово височество в кабинета ми този път, запита се Саманта не съвсем на място, но успя да се усмихне на двамата работници.

— Добро утро — измънка тя.

По-възрастният мъж кимна с глава и повлече младия си колега навън.

Вперила поглед във вратата на кабинета си, Саманта почувства известен трепет, но не й оставаше нищо друго, освен да влезе. Вече закъсняваше с няколко минути. Предавайки се на съдбата, тя бутна вратата и влезе. По инерция направи една крачка навътре и изведнъж спря.

— О, не!

Замръзнала на мястото си, плъзна поглед по настъпилите промени в кабинета, който тя смяташе за свое неприкосновено владение. Познатото до болка очукано дъбово бюро го нямаше. На негово място се намираше дълъг плот с две ниско поставени, тесни чекмеджета. Върху него бе сложен тихо бръмчащ компютър, но на Саманта й се стори, че гърми като камион. До него бе поставена масичка от орехово дърво, а върху нея — принтер.

На стената бяха монтирани поставки за документи, които вече бяха наполовина пълни с папки. Високият метален шкаф за документацията бе все още на мястото си, но плъзгащите конзоли, в които се намираше картотеката, ги нямаше. На тяхно място бе поставен огромен шкаф на колелца с шест заключващи се чекмеджета. До него се мъдреше стелаж за документи, в който спокойно се побираха шест таблички с компютърни разпечатки.

Саманта се взираше със смаян поглед в сложната техника и затова не можа да види доволното изражение на Дрю, когато той се обърна и я видя до вратата.

— Аз… ти… уффф! — Звукът, откъснал се от устата й, приличаше на звука от спукана гума.

Не можеше да свърже смислено изречение, но това не я изненада. Подпря се на касата на вратата и отправи поглед към мъжа, седнал на стола й, усмихнат като малко момченце.

Приличаше на герой от уестърн в черните си дънки и отворената на гърдите синя риза на карета, чиито ръкави бяха навити до лактите, откривайки мускулестите му ръце. В момента обаче и като келнер да беше облечен, Саманта пак щеше да забележи само, че той просто седи на стола й, заобиколен от всичките тези механични чудовища, за които тя не искаше и да чуе, енергично отхвърляйки всяко предложение на Лари в тази насока.

— Значи през цялото време съм била аз — изрече тя с тих и треперещ като на момиченце глас, въпреки че й се искаше да изкрещи. — Моята работа.

В гърлото й се надигна твърда буца и тя разтърси глава, мъчейки се да сдържи сълзите си. Копринените коси я бръснаха по бузите, които в светлината на новите лампи, висящи от тавана, бяха придобили жълтеникав, нездрав цвят.

През цялото време съм била аз, изкрещя задавено един глас в нея. Аз! Никога, дори и в най-кошмарните си представи, не би могла да предположи, че неговата следваща жертва е тя! Устните й потрепнаха нервно, но успя да каже:

— Поне ще ми кажеш ли за какво ти трябва моята работа?

Тъй като Дрю само изумено я гледаше, тя пое дъх, за да се успокои и продължи:

— Искам да кажа, всичко, което правя тук, е диспечерска работа и понякога замествам Ан… Какви тайни мислиш, че мога да…

— Млъкни, Саманта! — тихо й заповяда Дрю. — Ела! Искам да ти покажа нещо.

Саманта бе твърде развълнувана, за да долови веселата нотка в гласа му, и твърде скована, за да помръдне и изпълни заповедта му.

— Упорита както винаги — изръмжа Дрю, надигна се и отиде при нея. — Ще трябва да те върна в секретарското училище, за да се научиш да изпълняваш заповедите на шефа си.

Заплахата бе придружена от нежно положени на раменете й ръце, които бавно я придърпаха към него.

— Малкото ми глупаче! — Гласът му бе тих и преливащ от нежност, дъхът му леко раздвижи косата й. — Как можа изобщо да си помислиш, че искам да се отърва от теб? — Той се засмя с тих и гърлен смях. — Всъщност исках да улесня малко работата ти. Ела сега да ти покажа как работи Аардварк…

Аардварк имаше зелен екран и се справяше с всекидневната й работа за половината от времето, необходимо й, за да я свърши без негова помощ. На Саманта даже не й се искаше да мисли какво смята да прави Дрю с времето, спестено й от това метално чудовище.

Аардварк казва, че Дрю Кингстън е много самотен и с удоволствие би поканил най-привлекателния диспечер на света на един ранен обед.

Надписа светна на екрана, след като дългите пръсти на Дрю заиграха по клавиатурата.

Тъй като тя не отговори, той написа още едно послание:

Късен обед? Вечеря? Ранна закуска? Късна, късна, късна закуска? От всичко изброено?

Саманта стисна здраво устни. Как смееш да ме пренебрегваш с дни наред, а после да ми се правиш на интересен? Мъчейки се да не обръща внимание на топлината на широкия гръб, на който се облягаше, и на приятния аромат на косата му, Саманта се пресегна през него към клавиатурата и много бързо написа:

Чупката!!!

Без да дочака реакцията му, тя се завъртя на място и вече бе почти стигнала вратата, когато той я спря.

Ръцете му меко се отпуснаха на раменете й и я задържаха.

— Добре, момичето ми, от коя страна предпочиташ да бъдеш чупена — от лявата или от дясната? — усмихна се той с обезоръжаваща усмивка, загледан в разгневеното й лице.

Сърцето й биеше до пръсване и сякаш се бе изкачило в гърлото, затруднявайки дишането й. Не можеше да говори. Като се възползва от мълчанието й, Дрю настоя:

— А сега седни и ми позволи да ти покажа какви фантастични умения има Аардварк.

Саманта разбираше кога е победена. Необичайно покорна, тя го последва до бюрото, седна, когато той й каза да седне, и се заслуша в обясненията му за способностите на тази нова играчка.

Повече от три часа Саманта седя пред машината, докато Дрю й обясняваше как да работи с нея. Заедно изпробваха безпогрешната й памет. Саманта неохотно трябваше да признае, че не би могла да направи по-добре подредена страница на машината, когато принтерът изкара безпогрешно напечатано и безукорно писмо.

След като й показа как да играе на игрите и даже изигра една с нея, която тя, разбира се, загуби, той обяви край на инструктажа.

— Време е за обед — каза той небрежно. — Хайде да вървим. — И почука с кокалчето на пръста си по облегалката на стола й.

Саманта бавно се изправи с ускорен пулс. Нямаше да е лесно да му каже, че има други планове. С въздишка се обърна към него.

— Съжалявам, Дрю, но днес имам други ангажименти за обед.

Дали й се искаше да го види, или наистина видя разочарование в очите му?

Може би се е излъгала, помисли си тя, разглеждайки отблизо чертите на лицето му. По очите му си личеше, че му е само забавно — нищо повече.

Като че с усилие потискайки смеха си, той предложи:

— Ако гаджето ти е далеч оттук, може би ще ми позволиш да те откарам до мястото на срещата?

Саманта се усмихна при мисълта за „гаджето“. Леля й Брион.

— Благодаря ти, но аз имам кола.

Дрю шумно се прокашля.

— А… ъъъ… да не е онази, дето е блокирана от двата камиона?

Саманта с мъка се пребори с детинското желание да скочи и да впие зъби в ръката му. Сините й очи студено се плъзнаха по каменното изражение на лицето му.

— Кои камиони?

Като потискаше с огромно усилие усмивката си, той промърмори:

— Ами май са 1234 и 1506.

— Разбирам.

И наистина разбираше. Изобщо не се съмняваше, че той е наредил на камионите да затворят пътя й отвсякъде. За момент й мина през ум да се обади на леля си и да отмени срещата. Но един бърз поглед към дъската с ключовете й подсказа, че детската лудория на Дрю може да бъде осуетена. Ключовете и на двата камиона висяха на местата си. А тя можеше да кара камион.

— В такъв случай по-добре е да обядвам с Джини в стола. С преднамерено тъжно изражение на лицето тя се отправи към закачалката да си вземе чантичката.

— Бих могъл… — започна той.

Тя се обърна към него и се опита да го погледне без следа, от каквито и да е емоции.

— Не, благодаря, Дрю. Предпочитам да обядвам с приятели.

Наградата й бе изненадан поглед, който след секунда се превърна в раздразнен.

— Както искаш — каза той сухо и с бърза крачка излезе от кабинета й.

— Какво искам? — прошепна тихо Саманта. Не знаеше.

Трийсет минути по-късно камионите продължаваха да си стоят там, където бяха и трийсет минути по-рано, и Саманта трябваше да признае, че е мат. Само добър шофьор би могъл така изкусно да запуши пътя й. Камионът, в който бе седнала, бе паркиран така, че и най-малката маневра, направена от неопитен шофьор, щеше да отнесе задницата на малката й кола, докато вторият камион бе буквално прегърнал предницата.

Потропвайки с нервни пръсти по черния волан, тя трескаво мислеше.

— Гадняри!

Ех, да не беше на двайсет и шест години, такъв скандал щеше да им устрои, помисли си тя и скръсти ръце на волана. Да я помнят цял живот! Саманта отпусна глава върху ръцете си.

Единственото й утешение бе, че Дрю не се виждаше никакъв. Колата му не бе излизала от паркинга, но тя знаеше, че ако той е все още тук, щеше да дойде и да се посмее на безизходицата й.

— Да нямаш намерение да спиш тук? — попита закачлив глас отдолу.

Никога провлеченият хрипкав глас на Дъг не беше се струвал на Саманта толкова очарователен. В противовес на сатаната, погодил й този номер, Дъг бе ангел с блестящ ореол около главата. Тя почти извика от облекчение.

— Не че имам нещо против, скъпа — продължи Дъг лукаво. — Всъщност даже мисля, че е по-добре ти да дойдеш с мен до Лос Анджелис, отколкото старият Робърт Бързака.

Във вдигнатото към нея лице се четеше неподправена дружелюбна закачка.

— Благодаря ти, но предпочитам да си остана тук. Искам да кажа, ако успееш да измъкнеш колата ми — отвърна тя и бързо слезе от кабината.

— Мислех, че знаеш как да се оправяш с тия неща — подкачи я Дъг, обхвана талията й с голямата си ръка и я вдигна обратно в кабината. — Мръдни малко натам и ще ти покажа как стават тия работи.

Като се смееше, той се качи в кабината и само за минута отмести и влекача, и ремаркето от колата й.

— Кой ненормалник ти е скроил тоя номер? — попита я той, помагайки й да се качи във втория камион.

— Не знам — отвърна тя искрено.

Но много добре знаеше кой стои зад тази лудория и само да й паднеше в ръцете…

— Е, добре че Кингстън не ги е видял — промърмори Дъг. — Щяха да си загубят работата.

О, само ако знаеше, помисли си Саманта, но не каза нищо.

След като преместиха и втория камион, тя поблагодари на Дъг и побърза да се качи в колата си.

Когато пристигна след петнайсет минути в къщата на леля си, Саманта с изненада установи, че леля й седи на площадката пред вратата. Изненадата се състоеше не в това, че леля й бе седнала там, а в това, че се бе пременила в разкошен костюм и си бе сложила нова шапка.

— Прекрасна шапка, лельо. Нова ли е? — попита тя, прекрачвайки няколкото стъпала до площадката.

И нови обувки, помисли си, вдигайки учудено вежди. Брион се изправи и прегърна Саманта, обгръщайки я с познатия аромат на „Еприс“ и пудра.

— Толкова се радвам, че дойде, скъпа.

Божичко, колко сме официални! — помисли си Саманта и се намръщи, усещайки, че леля й не се държи по обичайния начин.

Любопитството й бе отчасти задоволено, когато след малко леля й я въведе в кухнята и тя завари там Дрю Кингстън, изтегнат на един стол, като се клатеше на задните му крака. Саманта изпита огромно желание да изтича и да изрита стола изпод него, но се сдържа, знаейки, че ако се поддаде на изкушението, това много ще смути леля й.

„Защо си тук?“ — искаше да го попита тя, но бе очевидно, че той е тук по желание на леля й. И щеше да бъде връх на нахалството да пита Брион как се е запознала с него и защо, по дяволите, изглежда толкова самоуверен в тази, предполага се, нова обстановка за него.

Наистина не й се искаше да узнае. Имаше неприятното предчувствие, че причината, поради която Брион е поканила Дрю и Саманта на обед в едно и също време, няма никак да й хареса.

— Радвам се, че в края на краищата си се справила — каза Дрю, обръщайки се към нея. — Знаех си, че ако решиш, ще намериш начин да се измъкнеш от онзи капан.

Брион стоеше с ръце на заоблените си хълбоци и недоумяващо изражение.

— Какъв капан, мила?

Вперила гневен поглед в Дрю, Саманта отвърна:

— Някакъв тип с извратено чувство за хумор бе блокирал колата ми между два камиона, лельо. — Усмихна се победоносно. — Но успях да я измъкна.

Дрю вдигна вежди. Тя ли е изместила камионите? Огледа я за следи от масло и грес. Нямаше такива и той заключи, че някой от шофьорите й е помогнал. Но защо това го обезпокои?

— О, тези мъже! — поклати Брион красиво подредената си посребрена коса и въздъхна дълбоко. — Такива са палавници! Винаги са готови да ти скроят някой детински номер!

Дрю нервно се прокашля.

— Тъкмо казвах на Брион колко любезно е от нейна страна да ни покани заедно на обед. — Стана от стола си и се приближи до Саманта. — Нямах представа, че хазайката ми ти е леля.

Въпреки че той не протегна ръка към нея, Саманта се почувства в опасност. Изпита импулсивното желание да се обърне и да побегне далеч от тази къща, но остана като вкопана на мястото си и само успя да избърбори глупаво:

— Хазайката ти?

— Наех малкото бунгало зад тази къща — осведоми я той с преднамерено безразличие, после устните му се разтегнаха в крива усмивка. — Изглежда, преподавателката, която обикновено я наема, е решила да си вземе отпуск и да отиде във Венеция.

— Не е съвсем лоялно от нейна страна — отвърна Саманта остро. Ако професор Логинс си беше стояла вкъщи, той нямаше да има предимство, от което да се възползва.

— Аз лично се радвам, че дамата е решила да промени малко обстановката — заяви той, безочливо усмихнат.

— Има си хас! — изсъска Саманта през зъби. Изпитвайки нужда да направи нещо, тя реши да помогне на леля си да подреди масата.

Неин шеф, а сега и наемател на леля й! Съдбата не само бе срещу нея, тя направо й се присмиваше. Ръцете й забележимо трепереха, докато подреждаше сребърните прибори върху тъмнозелените салфетки.

— Трябва да призная — продължи Дрю с глас, звучащ обезпокояващо близо до ухото й, — че не вярвах да успееш да измъкнеш колата си оттам.

Трябваха й немалко усилия на волята, за да не забие някоя вилица в него, но Саманта се сдържа и продължи да нарежда приборите с подчертано внимание и неутралното изражение на лицето, криещо истинските й чувства, изобщо не трепна.

— Какво искаш, Дрю? — попита уморено, когато най-сетне обиколи цялата маса и почти се блъсна в него.

— Теб — прошепна той с нисък и напрегнат глас. — Много ли е?

На Саманта й се зави свят, нервите й се опънаха до крайност, чувствайки топлината, излъчвана от почти докосващото я мъжко тяло.

Господ да ми е на помощ, и аз те искам, помисли си тя и тялото й се люшна към неговото. Младата жена с усилие се спря и отстъпи по-далеч от него. Като се мъчеше да възстанови контрола над изпуснатите си чувства, тя се прокашля:

— Твърде много, Дрю.

Преди той да успее да отговори, Брион се приближи до него и го попита какво вино предпочита — бяло или червено.

— Аз предпочитам червено — каза тя, гледайки Дрю с приятна и топла усмивка, което се стори на Саманта малко обезпокояващо.

— Предпочитам… бяло — каза Дрю.

С усмивка на уста той протегна ръка, отмести копринената й къдрица, паднала на бузата, и я прибра зад ухото й.

— То е буйно и с характер — довърши с гърлен смях.

Саманта с удоволствие би го ритнала. Знаеше, че не говори за виното. Но се задоволи само да се отмести от него. Избра най-далечния от него стол. Дрю седна, след като помогна на Брион да се намести в стола си.

Докато хапваха салатата, Дрю й даде да разбере, че помни много добре телефонния й разговор с Бил Гарет.

— Разправях на Брион, че хич не ме бива да мия стени и да лепя тапети — каза той, гледайки я над изсушените цветя и изкуствени плодове в средата на масата, и в очите му проблесна закачливо пламъче.

Брион премести погледа си от Саманта на Дрю и обратно. Напръсканите й със златни петънца кафяви очи гледаха объркано и тя отправи извинителна усмивка на Саманта.

— Защо трябва да слагаме тапети, скъпа? — попита тя. — Не си ли спомняш, че боядисахме къщата малко преди да излезеш в отпуск?

Със зачервени от смущение бузи Саманта гневно погледна към Дрю. Ядът й се усили, като видя как веждите му отскочиха нагоре. Явно ситуацията го забавляваше.

— Страшно ти е весело, нали?

Тя погледна една лъскава фалшива ябълка, мислейки си защо не е истинска, та да го заболи, като я хвърли по него.

— Много се радвам, че ти е приятно, Андрю — изчурулика с приятен глас Брион, не разбрала ситуацията.

— Хайде сега, много добре си спомням, че те помолих да ми викаш Дрю — звънна в отговор гласът на Дрю, придружен от очарователна усмивка.

И след това присъствието на Саманта в стаята сякаш бе забравено — нито леля й, нито Дрю й обръщаха внимание.

Тези пък какво толкова се възхищават един от друг, запита се Саманта, поглеждайки към усмихнатото лице на леля си и светналото от удоволствие изражение на Дрю. Ако това не ставаше пред собствените ми очи, никога нямаше да го повярвам, мислеше си тя, загледана в благоговейното изражение на Брион.

По едно време Саманта си помисли дали да не почука с вилицата си по чинията, за да им напомни, че и тя е тук. Отпиваше от водата си замислено, ядосвайки се на себе си, че завижда на вниманието, което си обръщаха един на друг леля й и Дрю.

Поради някаква странна причина леля й бързо бе попаднала в плен на чара на Дрю Кингстън. Не бе чак толкова странно, призна в себе си Саманта и спря да мисли за това. Този мъж можеше да бъде очарователен, когато поиска, и явно точно сега искаше да бъде такъв.

— Ах, но това е чудесно, Андрю! — възкликна Брион, привличайки вниманието на Саманта, започнало да се връща към отминалите дни, когато тя бе изпитала пълната сила на чара му. — Андрю тъкмо ми каза, че би желал да купи бунгалото — обясни тя на Саманта.

Блясъкът в нейните очи и усмивката, която отправи към Саманта, ясно казваха: „Възползвай се от това, скъпа. Правя го за теб“. После тя погледна отново към Дрю и въздъхна щастливо.

Голяма работа, помисли си Саманта мрачно.

Дълбоко в сребристите очи на Дрю проблесна нещо съвсем близко до триумф, когато обърна погледа си към Саманта. Леля й бе много добра в тия игри, но защо Дрю не вижда какво прави тя?

Дали наистина не вижда, или се прави на разсеян? Погледът на Саманта бързо се плъзна по усмихнатите черти на лицето му и тя мислено го наруга, задето се възползва от неумелите опити на леля й да ги приближи един към друг.

По устните й бавно се плъзна усмивка и в очите й пламна дяволито пламъче. При други обстоятелства тя би почакала Брион да излезе и тогава да му каже, че шансовете му да спечели доверието й отново не надминават тия на една снежна топка, пусната в ада. Но тъй като искаше да разбере истинската причина за присъствието на Дрю в Ашланд, реши да играе играта по неговата свирка. Това, че му е писнало да работи за друг, можеше да разбере. Това, че най-сетне е решил да се установи на едно място — никога. Нито за секунда!

— Колкото и неприятно да ми е да тръгвам, все пак мисля, че е време да се връщам на работа — каза тя почти гальовно. — Шефове! Толкова са непредсказуеми, когато някой беден и трудолюбив диспечер реши да си удължи обедната почивка с един или два часа! — Тя се засмя тихо и избута стола си назад. — Обедът ти беше чудесен, лельо Бри, благодаря ти — промърмори Саманта, навеждайки се да целуне леля си по бузата.

После се изправи и добави:

— А компанията бе… очарователна. — Последното бе отправено към Дрю.

— И ще ти хареса още повече, Сами — обеща й гадината с нисък и гърлен смях.

Той събра приборите си и ги сложи в празната чиния. Не толкова думите, колкото смехът му я накара да се намръщи. Дрю продължи замислено:

— Мисля да те помоля да направим една обиколка — пешком — из прекрасния ви парк, както и из останалата част на града. Бил съм и по-рано в Ашланд, но само за час-два. Още не съм разгледал забележителностите му — заяви той и се усмихна обезоръжаващо на Брион. — Нито пък, трябва да добавя, съм бил удостояван с честта да имам такъв прекрасен гид като твоята племенница.

Саманта, кажи-речи, се задави. Тя стрелна бърз поглед към леля си и видя, че се е ухилила до ушите.

— Би било чудесно — излъга тя.

— А сега, мис Джордън, отивайте да си гледате работата, а пък аз ще остана да помогна на леля Бри със съдовете. Това ще ни даде възможност да се опознаем още по-добре.

Нищо не мога да направя, заключи тъжно Саманта и се обърна да върви. Можеше само да се надява леля й да не се отплесва в приказки за нейните объркани патила. Леля Бри, Бог да я благослови за нежната й, но глупава майчинска гордост, винаги разправяше такива неща, които Саманта с удоволствие би премълчала.

На път за офиса Саманта мислеше само за работата, която й предстоеше. Страхуваше се да мисли какво ги очаква занапред — нея и Дрю Кингстън.