Джоана Брандън
Отново Саманта (1)

Първа глава

— Сами!

— Само не ми казвай, че съм ти липсвала! — отвърна Саманта Джордън със смях, като видя червенокосата жена на вратата на малкия си кабинет.

— Да ми липсваш? — Джини Редмънд влезе в кабинета, избърса края на бюрото и настани високата си стройна фигура върху него, без да обръща внимание на разлетелите се по покрития с теракота под хартии. — Трябваше да ме вземеш със себе си, гъска такава. Тук стана такава лудница…

Гърленият смях на Саманта я прекъсна:

— Като че ли никога не е била!

Джини прокара пръсти през късо подстриганата си къдрава коса и заяви:

— Беше по-зле от обикновено!

Тя сви устни и замислено се взря в хартиите по пода. После, сякаш съжалила ги, слезе от бюрото и ги събра.

— Особено пък след като мълчаливият съдружник на Лари реши да сложи край на мълчанието си — продължи тя с вид на човек, очакващ да му измъкнат тайната насила. Пльосна събраните листове пред Саманта и отново седна на мястото си.

Мълчаливият съдружник обикновено биваше наричан „добрият стар Анди“. Според Лари този човек притежаваше свръхчовешки способности и херкулесовска сила — истински боец на футболното игрище и Казанова в леглото.

Нетърпелива да научи останалото, Саманта я подкани:

— Е, и какво?

— И миналата седмица той се появи като пословичния чер гологан, ето какво! — Джини се плесна по обутото в джинси бедро и втренчи поглед през прозореца към окачената в коридора дъска за обяви.

Саманта разсеяно почука бузата си с гумичката на молива и се опита да разбере в какво се е вторачила приятелката й. След известно време Джини проговори, сякаш на себе си:

— Спомняш ли си онази стара история на Лари, дето направил така, сякаш онзи жокей спечелил купата съвсем сам, когато били последна година в колежа?

Трябва да я запозная с Хуан, за да сме квит — помисли си Саманта и отви машината.

Там обаче я чакаше друга изненада — бележка, навита на валяка. Съобщение от „пенсионирания военен инструктор“ на Джини, без съмнение, помисли си тя и сбърчи нос, четейки бележката.

„Г-жа Колинс е в отпуск по майчинство. Бебето й се е появило снощи без предупреждение. Обадихме се на «Временно заместващи», но засега няма отговор. Направете каквото можете, докато намерим подходящ заместник.

А. К.“

Саманта изпъшка. Как пък й се случи още от първия ден! Е, и какво толкова, помисли си само секунда след това. Раздразнението й изчезна, тя се усмихна весело, представяйки си колко ли е щастлива Ан, че очакването най-сетне е свършило. Ан и Ник Колинс бяха женени почти от десет години и вече не се надяваха да имат деца. Усмивката на Саманта се разшири. Приятно й стана, като си помисли, че трябва да търси подарък, след като научи пола на бебето и разбере от какво има нужда Ан. Отбелязвайки си наум, че по-късно трябва да позвъни на майката и да научи подробностите, тя издърпа бележката, смачка я и я хвърли в новото кошче до бюрото си.

Друга бележка, закрепена на старата дъска за съобщения, я информира, че трима от шофьорите им са болни от грип. „Хогън Фрейт“ наистина бе останала с малко хора.

— Трябваше да отида до Франция — измърмори тя.

Като диспечер в задълженията й влизаше да разпредели нарядите между останалите единадесет шофьори така, че всички доставки да бъдат извършени ефективно и в срок, без това да е в разрез с правилата на Министерството на транспорта. Това си беше направо подвиг!

Но да мрънка и да се оплаква съвсем не беше в неин стил. Освен това по тоя начин нямаше да успее да се оправи с купчината писма, оставени й от Лари за днес.

Пъхайки нова бланка в машината, Саманта започна и пръстите й затанцуваха по клавиатурата. Наум правеше лупинги с наличните шофьори, мъчейки се да състави екипи от хора със сходни характери. Преди всичко трябваше да обърне особено внимание къде да прати Джини. В групата имаше някои мъже, които не обичаха присъствието на жени в екипа.

Най-сетне Саманта спря да пише. Тя изви гръб, протегна ръце напред и се намръщи, усещайки болката в гръбнака. Ето това му беше лошото да летуваш на Плайя дел Сол — след това не беше много лесно отново да се превърнеш в момиче за всичко.

Саманта се усмихна замечтано. Трябваше само да затвори очи, за да се пренесе моментално обратно на прекрасното място. Потънала в спомена на преживяването, тя отново усети гальовното докосване на топлото мексиканско слънце и хладната милувка на морския бриз, леко разрошващ косата й.

Отнесена от мислите си, Саманта почти не чу приближаващите се тихи стъпки. Но когато две здрави ръце меко се отпуснаха на раменете й и започнаха нежно да масажират напрегнатите й мускули, тя тихо се засмя, наклони глава и погали бузата си в грубата мъжка ръка.

— Ммм! — измърка, мислейки, че ръцете, нежно масажиращи уморените й мускули, принадлежат на Дъг, неин любимец измежду шофьорите. — Давам ти два часа, за да спреш.

Дъг бе висок и строен, с момчешка усмивка и копринена черна коса.

— Добре че съм се заклела да не се докосвам до мъж! — подразни го тя. — В противен случай, женен или не, приятелю, не знам как щеше да се оправяш!

Харесваше й да флиртува с Дъг, защото той разбираше, че всичко е на шега.

Дълбок гърлен смях изпълни кабинета, разтърсвайки цялото й тяло. Саманта килна глава назад и от кораловия гланц на устните й се откъсна дълга и чувствена въздишка. Тъй като очите й бяха затворени, не можа да види слабото и силно загоряло лице, наведено над нея. Отвори ги секунда преди една алчна уста с обезпокояваща лекота да покрие устните й.

Здрава и жилеста ръка я прихвана през талията, притискайки я към облегалката на стола. Беше безполезно да се съпротивлява, но пък и от целувката му нямаше нужда! Тя се помъчи да се пребори със себе си, но устните й бавно се разтвориха като цвят на утринно слънце под натиска на нетърпеливата уста.

С нисък и победоносен смях похитителят я освободи. Въпреки че му беше много весело, той бързо се отдръпна, без съмнение очакващ мигновена и яростна реакция.

Саманта рязко се завъртя на стола и отправи гневен поглед към високия тъмнокос мъж, облегнат на стената. На езика й бяха поне три унищожителни реплики, които моментално щяха да го отрезвят, но тя просто стоеше, неспособна да свърже и едно смислено изречение, дори и животът й да зависеше от това.

— Малък е светът, нали? — провлече Дрю Кингстън и по гласа му пролича, че още му е весело.

Кадифено сивите му очи с внезапно смекчен поглед бавно и нежно се плъзнаха по лицето й, забелязвайки с неподправено удоволствие гневните петна, избили по бузите й, и ядно проблясващите, ясно очертани сапфирени очи.

Саманта продължи да се взира в него като хипнотизирана. С широките си рамене и тесен ханш Дрю Кингстън излъчваше сурова мъжественост. Беше облечен в удобен син панталон и светлосиня риза, шити сякаш направо върху жилестата му фигура. Висок, мургав и хубав си бяха направо слаби думи, когато ставаше въпрос за него.

— Колко неприятно, че добрият ти външен вид не съвпада с характера ти — каза тя ледено, но Дрю не обърна внимание на подхвърлената стръв. — Как ме намери? — поиска да узнае.

Външно Саманта изглеждаше хладнокръвна, но възбуденото състояние на нервите й си личеше от несъзнателното навиване и развиване на един тъмнорус кичур, падащ на рамото й.

Усмивка разтегли чувствената уста и се пренесе и в очите му.

— Щеше ми се да ти кажа, че съм живото превъплъщение на Шерлок Холмс, но истината е, че те намерих съвсем случайно.

— О, не!

Саманта затвори очи със смътната и налудничава надежда, че когато отново ги отвори, ще установи, че всичко това е кошмарна игра на въображението й. Кошмар или не, но когато отново отвори очи, той все още не бе изчезнал и както се бе облегнал удобно на стената, съвсем не изглеждаше готов да изпълни безмълвната й молба.

— И така… — Боже мой, звуча като жаба, болна от ларингит, помисли си тя и бързо преглътна, преди да се опита наново. — И така, ти си съдружникът на Лари. — Очите й заискриха. — „Добрия стар Анди“… съвременния Дон Жуан, скитника Ромео, твърде хлъзгав, за да бъде впримчен в брачен хомот — промърмори тя почти на себе си.

Той кимна и Саманта изпъшка.

— Съжалявам — каза Дрю сериозно, разпервайки ръце в очевидно безпомощен жест.

Ако му вярваше, можеше направа да си подпише присъдата. Саманта го загледа с подозрение. По загорялото му лице нямаше и най-малка следа от съжаление. Точно обратното — по него даже имаше изписано нещо като самодоволство.

— Съжаляваш!

Как може съдбата да е толкова жестока? Тя стисна зъби, за да не изкрещи. После рязко се обърна и започна да събира разхвърляните по бюрото й листове, главно за да не се забележи треперенето на ръцете й и да реши какво да прави по-нататък.

Обмисли възможността да хвърли нещо тежко и остро по него и после да избяга от сградата като в старите и сълзливи мелодрами. Поклати глава. Дрю бе един от шефовете й и после щеше да е невъзможно да остане в „Хогън Фрейт“. Твърде лошо, защото тя наистина обичаше работата си.

С всичкото достойнство, което успя да събере, тя стана от стола и отиде да вземе чантичката си, оставена на металния шкаф с папките.

— Ясно. Каниш се пак да бягаш — забеляза Дрю с лека усмивка.

— Да — рязко отвърна Саманта. — Само че този път се махам, преди да си ме накарал да причиня на някого болка.

Чу го как рязко си пое дъх и разбра, че казаното от нея не му харесва, но това не я интересуваше.

Дрю поклати тъмнокосата си глава и я измери със студен и преценяващ поглед. Когато накрая проговори, гласът му звучеше разкаяно:

— Единственият ми грях бе, че не ти казвах какво правех минута по минута през целия ден.

— А моят бе, че ти вярвах!

— Не. Твоят бе в това, че повярва не на този човек, на когото трябваше — поправи я той с нисък и изпълнен с ирония глас. — Но всичко това е вече минало — добави с по-мек тон.

Дрю се отблъсна от стената и направи крачка към нея, но се спря, като видя студеното й изражение.

— Както и да е, мисля, че четири години са достатъчно време, за да се забрави и прости.

Четири години два месеца и девет дни, ако трябва да сме точни. Саманта се напрегна, мъчейки се отчаяно да не мисли за нараненото и обезверено момиче, каквото беше, когато се върна в Ашланд. Успя.

— Не се доближавай до мен, Дрю — предупреди го тя, протегнала пред себе си ръка с разперени пръсти, сякаш с това можеше да го задържи. — Твърде здраво се потрудих, за да си създам живот тук, живот, който ми харесва и в който няма място за теб.

Говореше толкова тихо, че Дрю едва я чуваше и все пак в гласа й прозвуча ярост, неоставяща съмнение, че всичко казано е точно така.

Болка, вина и тъга се смесиха в едно, докато Дрю гледаше как самосъжалението разкриви за кратко правилните черти на лицето на Саманта. Чувстваше се ужасно неудобно. В опит да възвърне хладнокръвното си държане, той кръстоса ръце и прикова погледа си върху развълнуваното движение на гърдите й.

— Как да те накарам да разбереш? — Мъжът обиколи с поглед кабинета, сякаш отговорът на дилемата се криеше в това малко и затворено пространство.

— Не можеш, но това сега едва ли има значение.

Студеният и неприязнен тон, безразличието в очите, тънката линия на устните накараха Дрю да се намръщи. Стисна юмруци — дали в опит да се сдържи и да не я разтърси, докато затракат зъбите й, или защото ръцете му копнееха да я притиснат в обятията си, кое точно — не знаеше.

Смутен от собствените си емоции, гласът на Дрю прозвуча напрегнато и гневно.

— За мен има, аз трябва да те накарам да ме разбереш — каза той.

Леката крачка, с която отново се отправи към нея, бе опасно грациозна — като на хищно животно, преследващо плячката си.

— Никога не съм искал да ти причиня болка, Саманта. Трябва да ми повярваш.

Косъмът, на който висеше търпението й досега, най-сетне се скъса.

— Разбира се, че не си! — избухна тя. — Беше толкова зает да се грижиш за репутацията си, че не ти пукаше дали няма да съсипеш нечий живот.

Той направи още една крачка към нея и Саманта изведнъж почувства нужда да се свие уплашено. Обаче природната й упоритост се възстанови със забележителна бързина, повдигайки духа й.

— Но както казах, това вече едва ли има значение — процеди тя през зъби.

— За мен има, по дяволите! Каквото и да си смятала тогава и каквото и да мислиш сега, направих всичко възможно, за да те задържа далеч от цялата тази гадна история. И противно на слуховете, разпространявани от змийските ти приятелки от офиса — тук устните му се свиха презрително, — не съм те „свалял“, за да се добера до Гейнър. Аз не работя така.

Мразеше да я лъжат и бе сигурна, че този мъж тук се бе изпекъл в изкуството да мами още в началото на злополучната им връзка отпреди четири години.

— Такъв лъжец си!

Сърцето я заболя, като огледа, малкия кабинет. Харесваше тази работа — приятелите също щяха да й липсват. Но не можеше да остане. Нямаше да остане! Тя мушна чантичката под мишница и се отправи към вратата. Изправила величествено глава — чак гърбът я заболя от напъване, усети, че приливът на сълзите става все по-труден за контролиране.

С две дълги и леки крачки Дрю я настигна. Силна и здрава ръка я обгърна през талията и я задържа. Саманта не обърна внимание на сладката топлина на пръстите, обхванали китката й, а продължи да се взира във върховете на ботушките си, докато се почувства достатъчно силна, за да вдигне поглед. Поемайки дълбоко въздух, се обърна към него.

Внезапно изпита чувство за малоценност. Дори и с високи токчета, едва стигаше до рамото му. Човек трудно би заел внушителна стойка, ако трябва да килне главата си толкова назад, помисли си тя, но да пукне, ако позволи ръстът му да я уплаши! Изправи рамене и впери нетрепващ поглед в красивото му и подигравателно усмихнато лице.

— Е, сега, след като разбрахме, че имаш същия приятен характер — въздъхна той и сякаш самият дявол се усмихна с неговата уста, когато я пусна и се дръпна назад, — дай да те погледна и да видя дали няма някаква промяна.

Сложил ръце на кръста, Дрю предприе основен оглед, без да се смущава — погледът му бавно я обходи от русата глава до високите до глезена кожени боти.

Саманта видя как лявата му вежда се вдигна и почти го чу как мислено пресмята стойността на дрехите й. Тъкмо бе започнала да се чувства като предмет за продан на търг, когато тази леко вдигната вежда я изпълни с мрачно задоволство. Още една от техните „непримирими разлики“ и както той я бе окачествил — „срамна“ липса на усещане относно невъобразимите цени, които тя плащаше за дрехите си.

— Харесват ли ти? — попита го с измамно сладък глас и протегна напред обутия си в бота крак. — По поръчка са и са много скъпи, но съм сигурна, че какъвто си гений в тази област, веднага си го разбрал. А костюмът — с престорено равнодушен жест на ръката посочи тъмнозеления костюм, прилягащ безукорно към дребната й фигурка — също е правен по поръчка специално за мен. Точно копие от колекцията на Адолфо и струва два пъти повече, отколкото платих за него.

Когато и другата вежда на Дрю се вдигна до нивото на първата, Саманта бе почти стопроцентово сигурна, че е успяла най-накрая да пробие сдържаността му, но за нейно съжаление той има нахалството да се разсмее!

— Ти все още си красива, Саманта Джордън, дори и когато ми се сърдиш.

На устните му се появи широка усмивка, докато погледът му се плъзгаше по нея, за да се спре най-сетне върху устните й.

Да му се сърди? Прииска й се да скръцне със зъби! Но се спря на нещо по-добро — напсува го така цветисто, както бе чувала само шофьорите да го правят. Ако имаше нещо, което да мрази повече от това да й викат „сестро“, както често правеха шофьорите, то това бе да й казват, че е красива, като е ядосана. Много добре знаеше, по дяволите, че когато е ядосана, ноздрите й се издуват, а зениците се разширяват.

— Речникът ти за съжаление е твърде ограничен, любима — промърмори той, явно невпечатлен. — Напомни ми да ти го обогатя… когато сме насаме, разбира се.

Лукавата му усмивка лазеше по нервите й и тя почувства непреодолимо желание да му каже да се маха от кабинета й… само че сега този кабинет бе негов, нали така?

Като възкликна раздразнено, тя му обърна гръб и видя, че в кабинета й влиза Лари. За секунда основателят и президент на „Хогън Фрейт“ се поколеба на прага. За миг на Саманта й мина лудата мисъл, че на Лари не му е много приятно да я завари в компанията на Дрю.

Наистина не му беше приятно и Дрю го разбра. Видя неудоволствието, изписано по изпитото лице на Лари, почувства го по враждебния поглед, който най-добрият му приятел спря върху него, и го долови в гласа му:

— Виждам, че вече се познавате със Саманта.

— Сам и аз сме… стари приятели — каза Дрю, натъртвайки силно на последните думи.

— О! О, но това е чудесно! — Момчешките черти на лицето на Лари се отпуснаха и по него се появи топла усмивка, докато влизаше в кабинета. — Добре дошла, Сам. Вярвам, че си прекарала добре.

Саманта кимна с усмивка. „Стари приятели“ продължаваше да звучи в съзнанието й, но си каза, че със същата лекота Дрю би могъл да признае как те двамата бяха, казано на офисен жаргон, „в устата“ на всички, когато работеха за LID-Co. Калифорния.

С приятна усмивка на лицето Лари пристъпи напред и настани източената си фигура на бюрото на Саманта.

Дрю се върна и се облегна на стената, скръсти ръце на гърдите си и се усмихна на Саманта.

— Бих се доближил много по-близо, но дамата не може да ме понася.

На Саманта й се стори, че долавя истинска нотка на съжаление в закачливия тон, но не беше съвсем сигурна. Обаче силно се съмняваше, че Дрю Кингстън е изпитвал някога съжаление през всичките трийсет и четири години на своя живот.

— Не знам дали Анди… извинявай… Дрю… ти е казал, Сам, но той най-сетне реши да дойде и да помогне в управлението на компанията.

Лари й се усмихна с чара на момченце, търсещо одобрение, и само за да му достави удоволствие, тя се насили и също му се усмихна. Той продължи с по-укрепнал глас:

— Казах му, че ти можеш най-добре от всички да го поставиш в течение на работите ни.

Напълно изчерпана емоционално, Саманта пресече стаята и се отпусна на стола зад бюрото си. Как да зареже Лари? Той бе един от най-добрите й стари приятели. Бе й дал работа, когато тя имаше нужда от нея, и никога не пожела да узнае защо е напуснала Калифорния така набързо.

Прокашлянето на Лари рязко я върна към действителността, каквато бе и целта му.

— Дрю ще поеме транспорта. Какъвто и проблем да изникне във връзка със складове, доставки, камиони… той ще се занимава с него. Обаче относно графика, сметките и всички въпроси, свързани с личния състав, ще идваш при мен.

Той погледна Дрю, сякаш търсеше подкрепа, усмихна се, после пак се обърна към Саманта:

— Оставям го на нежните ти грижи, Сам. — Слезе от бюрото и напусна кабинета.

Когато се увери, че Лари се е отдалечил достатъчно и няма да я чуе, тя се завъртя към Дрю и го погледна в лицето с пламнали очи.

— Господи, какво падение! От главен директор на една от най-големите корпорации в страната на… как го каза Лари? А, да, завеждащ транспорта на някаква си компания за транспортни услуги, която е още… ъ-ъ… сукалче в бизнеса. — Тя пое бързо въздух и подигравателно изрече: — Малко унизително, не намираш ли?

Всички признаци на добро настроение изчезнаха от лицето на Дрю. Саманта изпита удоволствие от раздразнението му.

— Струва ми се, забравяте, мис Джордън, че притежавам половината от този бизнес — каза той със стиснати зъби.

Доста неща е забравила, даде си сметка Саманта, и едно от тях бе, че Дрю Кингстън не се отличава с безкрайно търпение.

— Много добре, мистър Кингстън. С какво желаете да започна? — каза тя и се помоли горещо той да схване намека на официалния тон, че отсега нататък отношенията им ще бъдат строго служебни.

— Какво ще кажеш да започнеш с това да ми кажеш защо, по дяволите, избяга от мен, без да ми дадеш възможност да обясня.

Стиснала зъби, Саманта твърдо посрещна погледа на сивите му очи.

— Нямах предвид това и ти прекрасно го знаеш — отговори студено.

— Защо не ми даде ония няколко минути, които очевидно си дала на Гейнър? — настоя той и запристъпва бавно към нея. — Толкова поне ми дължеше, Саманта.

— Нищо не ти дължах! — почти изкрещя тя, отблъсквайки ръцете, протегнали се да я докоснат. — Ти ме излъга и ме използва.

— А той — не, така ли? — отпусна ръце Дрю.

— Дори и да го е направил, ти побърза да направиш същото и си мислиш, че това те оправдава.

Тя притисна пръсти към слепоочията си и леко ги разтърка, мъчейки се да прогони леките признаци на приближаващото главоболие. Направи гримаса. Не искаше да връща миналото — никой не би спечелил. Това, което желаеше, бе да живее живота си така, сякаш никога не е имала друг.

Цяла минута той запази мрачно мълчание и сивите му очи под свъсените вежди унило проблясваха. Но когато накрая проговори, гласът му прозвуча с хладно безразличие:

— Имах работа да върша, Саманта. Съжалявам, че пострада. Бих направил всичко на този свят, за да го предотвратя, но…

— Имало е работа да вършиш — прекъсна го тя — и ако се наложи да го направиш отново, ще постъпиш пак както тогава. О, боже господи!

Изведнъж си спомни нещо, което никога не би трябвало да забравя дори и за секунда! Атестацията на този човек приличаше на дневник на някоя терористична група! Специалист по извънредните ситуации във „Велдън Текстайлс“, Тексас, и в „Тампа Електроникс“, Джорджия. Експерт по производителността в „Аполо Електроникс“ и консултант по ръководството в LID-Co, Калифорния. А сега — завеждащ транспорта, но титлата няма значение. Никога не е имала. Накрая всичко се свеждаше до едно — доведи Андрю Кингстън във фирмата си и нечия глава се търкулва.

Изпаднала в паника, тя прехвърли наум имената на служителите в „Хогън Фрейт“ и изобщо не можа да си представи кого ли е набелязал Дрю този път.

— Кого си подгонил този път, Дрю, и защо? — изсъска тя и се извърна към него.

Чувствата, завъртели се като вихър в нея, бяха смесица от трепет, гняв и безсилие.

Той отчаяно прокара пръсти през тъмната си коса.

— Нямаше да си загубиш работата, ако си беше избирала приятелите с малко по-голяма, да го наречем, дискретност — каза й с отривист и недружелюбен глас.

Язвителният отговор на Саманта бе прекъснат от звъна на телефона. Вперила убийствен поглед в Дрю, тя грабна слушалката.

— „Хогън Фрейт“, на телефона е Саманта Джордън. — Гласът й бе учудващо приятен. — С какво мога да ви услужа?

От другата страна се чу щастлив смях.

— Здравей, хубавице! Как се чувстваш в прекрасен ден като този? — Смехът на Бил Гарет бе заразителен и извика усмивка и на нейните устни. — Тази вечер ще те взема и ще вечеряме заедно, за да отпразнуваме завръщането ти.

„Благодаря, но няма нужда“ — искаше да каже на Бил, особено настоятелен обожател, започнал да се превръща вече в напаст, но лекото покашляне на Дрю я накара да промени намерението си.

— Съжалявам, Бил, но тази вечер не мога. Ще ходя при леля Бри да… ъ-ъ… й помогна да… ъ-ъ, да измие стените, за да може утре да налепи новите си тапети.

По-късно, когато наоколо няма така явно подслушваща публика, ще му каже, че не проявява никакъв интерес към офертата му.

— О, това винаги можеш да направиш, бейби! — отвърна Бил. — Но колко пъти можеш да излезеш с богат, хубав и извънредно очарователен дявол като мен? — попита я тон.

С крайчеца на окото си забеляза как Дрю се намръщи и това я зарадва. Тя се завъртя на стола си, обръщайки му гръб. Може и да съжалява по-късно за това, което върши, но каквато и да е цената, намръщената физиономия на Дрю си струваше.

— Колкото пъти си искам — подкачи го тя с мъркащ шепот, достатъчно силен, за да достигне и до Дрю. — Доколкото може да ти се вярва, трябва само да те повикам с пръст и ти веднага ще дотърчиш.

— Да, но ако продължаваш да се дърпаш, ще си помисля, че наистина не ме искаш — изръмжа Бил. — Хайде, бейби, кажи на леля Бри, че следващия уикенд аз ще й измия стените, ако обаче довечера излезеш с мен… копнея за теб.

— Бедното момче — отвърна тя шеговито, пое дълбоко въздух и се усмихна с облекчение. Отново се владееше.

— Е, добре — капитулира неохотно Бил. — Но следващия път не признавам „не“ за отговор. Ясно?

С принуден смях Саманта отвърна:

— Нищо не обещавам.

Казаха си довиждане и тя постави слушалката с подчертано внимание. Прекрасните черти на лицето й отново приеха сурово изражение, когато се обърна към Дрю.

— Е, да ме вземат дяволите! — промърмори Саманта, вперила поглед в празния стол. Даже не го бе чула кога е излязъл. — Слава богу! — побърза да добави в усилието си да потисне странното чувство на загуба, което я заля като разбунена вълна.