Джоун Елиът Пикарт
Мечтата на Пейсли (9)

Осма глава

Пейсли рязко изправи глава и с бързо движение на ръката изтри сълзите си.

— Не? — повтори думите му въпросително тя и се изправи като струна. Изражението на лицето й придоби съвършено намръщен вид. — Какво искаш да кажеш с това „не“?

— Обратното на „да“ — с много тих глас промълви той. — Няма да те пусна да си отидеш. Просто нямаш шанс.

— За бога, защо? — попита тя, като си мислеше, че гласът й звучи гневно.

Джон-Тревър беше много близо до нея, съблазнително близо.

Тя копнееше пръстите й да потънат в гъстите му коси, да прилепи устните си до неговите и да се целуват, докато останат без дъх. Това би се оказало помощ на съдбата в правилна посока. Но не, тя трябваше да помни, че Джон-Тревър я беше излъгал, че беше част от сценария на Уилям Блакстоун… нейния баща. О, господи, Уилям Блакстоун беше неин баща.

— Е? — повтори тя. — Ще ми отговориш ли на въпроса?

— Аз пазя интересите си — каза той. — Току-що ти научи нещо, което сигурно още не си разбрала. Едно е да си стоиш в стаята и да разсъждаваш какво ще стане, ако кажеш „не“ или „да“, а съвсем друго е, когато си в една стая с човек, който казва: „Пейсли Кейн, аз съм твоят баща“. Този човек струва повече от всичките пари на света.

— Но какво общо има това с факта, че ме държиш затворена тук и не ме пускаш да си тръгна?

— Много просто, Пейсли. Сега ти ще седнеш тук и след като премислиш и пресееш цялата камара от факти, която се стовари на главата ти в последно време, в цялата бъркотия ти ще откриеш, че аз те излъгах с отговора си за моето пребиваване в Денвър.

— Аз вече разбрах това.

— И сигурно си полудяла от гняв?

— Да, аз съм много ядосана — каза, като се опитваше да овладее гласа си, Пейсли. — И ме боли, защото мислех, че ти и аз… Че между нас има нещо. И се проявих като пълна глупачка тогава в ресторанта, като ти казах, че те обичам… А ти, ти само си ме проучвал заради моя… моя баща и всичко е било лъжа и… Джон-Тревър, аз искам да си отида вкъщи.

— Не.

— Престани!!! Ти не можеш да ме държиш тук против волята ми. Не е честно, така че престани с това „не“.

— Не, аз няма да те пусна да си отидеш сега. И не всичко е било лъжа. Имаше нещо особено, много важно в това, което се случи между нас. Не, ти не се прояви като глупачка, като каза, че ме обичаш там, в ресторанта, защото… — Той поклати глава. — По дяволите, всичко излиза толкова погрешно. На теб ти се събра толкова много тази вечер, че сигурно след някой миг сърцето ти ще се пръсне.

Той се изправи и прокара пръсти през косата си.

— Пейсли, виж сега. Крайно ми бе неприятно да те лъжа, кълна се, че е така, но бях между теб и полковник Блакстоун. Познавам го отдавна и работя за него много време. Уважението ми към него е огромно. Повярвай, аз не бях пратен тук да те проуча дали ставаш за дъщеря на полковника. Нямаше нищо такова. Неговото основно и единствено желание е да те направи щастлива.

Джон-Тревър запристъпя напред-назад пред фотьойла, в който седеше Пейсли. Тя го гледаше с обезумели, широко отворени очи, като клатеше глава, все едно че бе на тенис мач.

— Това, което каза тук полковник Блакстоун, е самата истина — продължи той. — Той ще се отнесе с разбиране и уважение към твоите желания и избор, когато ти вземеш решение по въпроса. Що се отнася до мен — да, аз те излъгах защо съм в Денвър, но моите думи за твоя непознат тогава за теб баща не бяха празен брътвеж. Но, по дяволите, какво да направя, за да повярваш на думите, че те обичам. Бог знае, аз нямах такива намерения, но повече от истина е, че се влюбих в теб. Всъщност какво ли значение има сега това, след като знаеш, че те излъгах.

— Аз ти вярвам, Джон-Тревър — каза Пейсли и нови сълзи се появиха в очите й.

— Но лъжата си стои. Тя е като стена между нас, която не позволява да… — Той се спря и впери поглед в нея. — Какво? Какво каза?

— Казах, че ти вярвам. Лъжата просто е била средство, за да изпълниш желанието на полковник Блакстоун. Сега вече разбирам това. Сега съм щастлива с това, че ме обичаш, че аз те обичам също, което доказва, че съдбата не трябва винаги да бъде предизвиквана, за да може нещо да се случи. Аз те обичам много и мисля, че ще бъде много подходящо, ако ме целунеш сега, веднага. Аз, ох…

Тя спря да диша, след като Джон-Тревър я вдигна от стола и впи устни в нейните. В следващия миг целувката им стана по-нежна, езиците им се срещнаха и дойде страстта.

Тя обви ръце около врата му и вече възбуден, той я притисна до себе си. Сърцата им забиха лудо, дишаха на пресекулки, като взимаха, даваха, вкусваха и искаха повече от всичко това, което беше любовта.

В своята възбуда Пейсли чувстваше, че Джон-Тревър я обича. За нея той беше като всеки един от цветовете на дъгата, слънчевият лъч, който с искрящата си светлина можеше да направи стъклото да заблести и в най-мрачния ден. Той беше нейният живот — другата част беше тя. Той беше Джон-Тревър и тя го обичаше.

В гърдите си тя чувстваше някаква неестествена болка, която само неговата ласка можеше да облекчи. Пулсиращата дълбоко в нея топлина на желанието можеше да бъде задоволена само от него.

В мислите й той вече я отнемаше и я изпълваше с всичко, което можеше да й даде. От този ден нататък те щяха да бъдат едно цяло, съюз, скрепен от любов, готови да посрещнат заедно неизвестностите на бъдещето.

В мислите си Джон-Тревър се радваше, че го бе направил, въпреки че кръвта неистово буйстваше във вените му. За първи път в живота си той каза на жена, че я обича. И то на Пейсли. Неговата Пейсли. Той я обичаше, тя го обичаше и — господи! — всичко беше просто фантастично.

Той дори не си спомняше точно защо преди години бе дал клетва никога да не се влюбва. И сега разбра, че във всичко това има пръст съдбата. Тя бе сложила ръка на чувствата му до момента, когато той откри Пейсли. От този ден нататък той не би я оставил за нищо на света. Но все пак имаше още нещо, което го правеше неспокоен. Той вдигна главата си и пое дъх на пресекулки.

— Пейсли — каза, без да я пуска от прегръдките си.

— Да — промълви тя замечтано, едва-едва отваряйки очи.

— Ние трябва да си изясним някои неща.

— Сега ли?

— Да. Би ли се съсредоточила за малко? От самото начало аз те познавам като дъщерята на полковник Блакстоун и като такава много вероятно е ти да станеш много богата жена. При това положение откъде знаеш, че аз не съм при теб само заради парите ти?

— Наистина ли?

— Не, разбира се.

— То се усеща от само себе си, нали? — Тя се усмихна при изговарянето на тези думи.

Той поклати глава и каза:

— Ти си толкова доверчива, че ти се иска да приемеш хората такива, за каквито ти се представят, без дори да се запиташ и да поразсъждаваш за мотивите им. Пейсли, как мислиш да постъпиш с предложението на полковник Блакстоун?

При тези негови думи усмивката й изведнъж изчезна.

— О, Джон-Тревър, не искам да мисля за това сега. Майка ми неведнъж ми е казвала — в случай, когато трябва да взема важно решение, преди това трябва да съм се наспала добре. Опитвам се да приема факта, че полковник Блакстоун е мой баща, но това дойде толкова изненадващо и шокиращо за мен. Просто сега не мога да мисля за това.

— Но…

— Моля те, Джон-Тревър, нека тази нощ мислим само за нашата любов. Това е толкова велик миг в живота ни и мисля, че другото няма значение.

— Нещата не са чак толкова прости, Пейсли. Нашата любов и фактът, че полковникът е твой баща не са чак толкова отдалечени едно от друго неща. Той ти предлага много повече дори и от това, което си мечтала да имаш някога.

— Разбирам, но как би променило това чувствата ми към теб?

— Би могло. Не мисля, че ти в момента разбираш какво стои пред теб. Разбери ме, Пейсли, аз не бих искал любовта ни да ти отнеме нещо, което аз не бих могъл да ти дам. Или ако приемеш предложението на полковника, впоследствие може да не ти хареса да бъдеш сред елита и да си постоянно обект на внимание — нещо, което полковникът е бил почти през целия си живот. Ще ти трябва много време, за да привикнеш към всичко това. В един миг тогава ти ще бъдеш раздвоена между него и мен. Това са много важни неща и ние трябва да ги решим сега.

Пейсли се загледа в него изпитателно, като се чудеше защо бе станал изведнъж толкова неспокоен. И защо постави условие, че тя трябва да избира между него и баща й. Не би ли могла да ги има и двамата? Накрая с една внезапно дошла, неприсъща за нея женска мъдрост тя откри, че Джон-Тревър всъщност се страхуваше от факта, че е влюбен. Той й разказа за отношението си към любовта през годините преди да се срещнат, но ефектът от всичко това не можеше да бъде преодолян изведнъж. Със съблазняваща усмивка тя се протегна, за да го целуне.

— Аз разбирам какво ми говориш. Поне малко. Но тази вечер… — Тя го целуна от единия край на устните, после от другия. — Искам тази нощ да бъде наша. Само наша: Искаш да се любим тази вечер, нали? Или не?

— По дяволите! — гневно промълви той и впи устни в нейните.

Дори и сега, когато желанието просто изригваше от него, Джон-Тревър се опитваше да се вземе в ръце и да сложи спирачка на страстта си, защото бе вътрешно убеден, че този не е най-подходящият момент за това.

Пейсли трябваше да реши живота си. Той трябваше да спре. Той трябваше да…

— Люби ме, Джон-Тревър — промълви тя, почти допряла устни до неговите. — Толкова дълго чаках теб, този момент и всичко това, което ни предстои. Обичам те, искам те. Това е нашата нощ. Моля те!

Джон-Тревър окончателно загуби контрол върху себе си и се потопи в бурното море на страстта. Той отблъсна настрана здравия разум и я целуна страстно. В нагорещената омара на чувствата те се къпеха в море от любов и желание един за друг.

В този момент на този свят за тях не съществуваше нищо друго, освен желанието един към друг, нуждата един от друг и взаимно споделената им любов. Нищо друго — само те двамата и любовната нощ, която им предстоеше.

Джон-Тревър отлепи устните си от нейните. Вдигна я на ръце, после прекоси стаята и влезе в спалнята, която бе осветена леко от проникващата дневна светлина.

Той я пусна да стъпи на земята, като отметна завивките на леглото. След това взе лицето й в ръцете си и се загледа в нейните очи.

— Сигурна ли си, че искаш…

— Да — промълви тя.

Той я целуна нежно, с благоговение, при което и тя потръпна. Съвсем леко и бавно той започна да сваля една по една дрехите й, като галеше непрестанно влажната й и нежна кожа. Нажеженият му поглед в един миг попадна върху светлосиньото й бюстие и сякаш в този миг той запечата в съзнанието си образа на съблазнението в нея. След това с явно треперещи ръце свали поръбената й с дантели долна мантия.

Малките й гърди имаха съвършена форма — бяха закръглени, стегнати и тръпнещи. Той ги обви с шепите си, наведе глава, допря езика си първо към едното, после към другото зърно, докато се стегнат и двете. След това продължи с нежните си движения по цялото й тяло, докато накрая тя едва стоеше на краката си от сладката отмала, която я бе обхванала. Джон-Тревър я вдигна на ръце и я положи върху хладните чаршафи, след което бързо свали и своите дрехи.

Той лежеше до нея, а в това време тя внимателно и напрегнато го наблюдаваше с учудване и благоговение, желание и любов, които излъчваха очите й.

Тя вдигна ръка към него, поколеба се за миг, като го изгледа с въпросителен поглед.

— Аз съм твой — каза той с глас, който и сам не можеше да познае. — Аз съм целият твой, Пейсли.

Тя се усмихна и нежно прокара пръсти през влажните кестеняви къдрици на гърдите му. Нежният му стон я окуражи и тя продължи да го изучава, възхищавайки се на стегнатата му кожа и здравите мускули под нея.

Той беше вече напълно възбуден, но този път тя не изпитваше никакъв страх от това да проникне в нея, да се слеят в едно.

Всичките й сетива се изпълваха с възторг при допира с великолепното му тяло. Тя прокара език по рамото му и усети соления вкус на кожата му, която излъчваше аромат на свеж сапун, одеколон и нещо чисто мъжко.

По челото му се появиха капки пот, когато той простена в опит да овладее инстинктите си, твърдо решил да не избързва с действията. Никога през живота си Джон-Тревър не се беше чувствал толкова мъжествен, силен и изпълнен с енергия, но в същото време и толкова открит и беззащитен. Той осъзнаваше, че е уязвим, и то не само заради това, че чувствата му са открити, а по-скоро от факта, че въпреки цялата си мъжка сила, това крехко и деликатно създание бе в състояние да го съкруши.

Но това бе любовта.

Той прокара треперещата си ръка по бедрото й. След това докосна леко с пръсти гладкия й корем и си представи как един ден там ще бъде тяхното дете. С любовни ласки Пейсли продължаваше да изучава тайнствата на мъжкото му тяло, а той придвижи ръката си надолу до онова влажно място, което показваше желанието й за него.

Те се целунаха страстно, после срещнаха погледите си и не ги отделиха един от друг, докато той се отпусна върху нея.

— Обичам те — с приглушен глас й каза.

— Аз също, аз също те обичам.

Той проникна в нея бавно, като постоянно внимаваше да не й причини болка. Тя го обгърна с ръце и в погледа й той прочете доверие и желание. След това се притисна към нея.

— По-силно — простена тя.

Със стиснати зъби, на предела на силите си той се притисна силно към нея, като чувстваше напрегнатото й дишане. За миг спря, но мускулите му още трепереха. След това настъпи един миг, който и на двамата им се стори цяла вечност. После Пейсли се отпусна и от устата й излезе една въздишка — нежна, чисто женска, а след това тя се усмихна.

Той се отдръпна леко, но после отново се притисна към нея, като видя как очите й се разширяват и след това погледът й се замъглява от обхваналата я страстна отмала. Ускори движенията си, прониквайки все по-дълбоко в нея, изпълвайки я с всичко, което можеше да й даде като мъж. Тя приемаше това с цялото си същество на жена и се наслаждаваше на красотата и хармонията, в която се къпеха, слети в едно.

Движенията му ставаха все по-бързи, по-силни, той проникваше все по-дълбоко в нея и в тази нагорещена от чувства и страст атмосфера изведнъж те усетиха как се отделят от земята, от реалния свят и попадат в рая на екстаза.

— О, Джон-Тревър! — простена тя и притисна гърчещото си от любовни спазми тяло към него. Той отметна глава назад и също простена по мъжки. След това притвори очи, за да се наслади по-пълно на облекчението, което в един миг настъпи.

Още миг тя се намираше в рая, след това бавно и мъчително се върна в реалния свят. Джон-Тревър внимателно се отдели от нея, след това я прегърна и я зави.

— Пейсли, аз… — започна той, но не можа да продължи. Нещо го стягаше в гърлото, очите му горяха и той усещаше, че ако се опита да изкаже с думи как се чувства след тази тяхна нощ, те щяха да се изпълнят със сълзи, които нямаше да може да спре.

С връхчетата на пръстите си Пейсли го погали нежно и се усмихна. Тази нощ тя се раздели с девичеството си. И стана жена. Влюбена жена.

В очите на Джон-Тревър тя съзираше същото щастие, каквото изпитваше тя от тази тяхна първа нощ. Очите й бяха пълни със сълзи, които се стичаха обилно по страните й, но тя дори не направи опит да ги изтрие, защото на нощната светлина те изглеждаха като малки диаманти.

— Обичам те — промълви той.

— Аз също те обичам.

В този миг те просто не можеха да кажат нищо друго.

Пейсли затвори очи и почувства как се издига високо в облаците от щастието на сбъднатата й мечта. След това се отпусна и заспа спокойна в топлите обятия на Джон-Тревър.

Той бдеше над нея. Внимаваше да не я събуди. Очите му я наблюдаваха, а сетивата му се наслаждаваха на прелестната й женственост. Времето минаваше почти незабелязано, когато бяха заедно.

Той остана буден, защото съзнаваше, че реалността и разумът не могат да се пренебрегнат дори в този момент, а и в главата му се въртяха тежки мисли, от които не можеше да се отърве.

Първо, трябваше да я откара до тях, защото беше убеден, че ако не стори това скоро, откачената й компания, която живееше в къщата, сигурно щеше да извика полиция. В никакъв случай не трябваше да забравя факта, че на този свят, освен тях двамата, живееха и други хора, между които беше и полковник Блакстоун.

Тя все още не можеше да осъзнае напълно важността на това появяване на баща й. Какви големи промени щяха да настъпят в живота й, ако приемеше неговото бащинство.

Без да се усети, той бе притиснал Пейсли до себе си и тя се размърда, но след някой миг отново заспа. Той зарови лице в косите й и в този момент някакъв страх като кама прободе сърцето му.

Джон-Тревър съзнаваше, че въпреки взаимността на чувствата им, съществуваше и възможността да я загуби, ако тя пожелаеше да влезе в един свят, в който той никога не би могъл да има достъп.

За първи път в живота си той обичаше и нищо не бе в състояние да попречи на мечтите му да се сбъднат. Но Джон-Тревър знаеше, че няма право само да почива спокойно на тези мечти, защото съзнаваше, че е подвластен на малката, крехка и изящна Пейсли.

Дълбоко в сърцето си той се страхуваше да не загуби Пейсли, а самата мисъл за това го изправяше пред черната бездна на самотата.