Джоун Елиът Пикарт
Мечтата на Пейсли (6)

Пета глава

Полковник Блакстоун седеше в любимия си кожен фотьойл и гледаше как Джон-Тревър вървеше напред-назад пред камината. Той внимателно слушаше младия мъж, без да го прекъсва с излишни въпроси.

В един момент Джон-Тревър спря и погледна полковника.

— Ами това е. Поне най-важното — поправи се тихо той.

Не бе казал на полковника за целувките, които си бяха разменили с Пейсли, нито за неочакваните чувства, които се зараждаха у него. За горещото си желание да се люби с Пейсли Кейн.

— Тя е много необикновена, неповторима жена.

— Като майка й — каза тихо полковникът. — Имам чувството, че сега ми говорите за Кенди. Но тя беше по-светска жена и за нищо на света не искаше да се обвърже с един мъж и да загуби независимостта си.

— Пейсли пък е точно обратното — иска да се омъжи и да има деца.

— Да, сигурно. Но в основни линии са еднакви. Вратите на Кенди бяха винаги широко отворени за всеки, който се нуждаеше от храна, подслон или просто другарско рамо, където да изплаче мъката си. Това понякога ме дразнеше, защото исках тя да е изцяло моя, когато съм при нея. Но Кенди си беше Кенди и аз се научих да я приемам такава, каквато е, и да я обичам силно. — Той въздъхна. — Само да не бях правил всичко с тези мои пари.

— Полковник, навярно сам разбирате от това, което ви разказах, че е невъзможно човек да накара Пейсли да се замисли какъв би бил животът й, ако разполага с много пари. Повече от явно е, че не желае дори да помечтае за живот, в който би имала всичко материално, което иска един обикновен човек.

— Да, греховете ни се връщат, за да ни преследват, Джон-Тревър. С течение на времето Кенди може и да ми е простила за нетактичния подход в желанието си да я накарам да се омъжи за мен, но тя положително е дълбоко наранена. И може би несъзнателно, но е учила и Пейсли на същото отношение към живота и парите. И вината за всичко това е моя. Но да не се връщаме в миналото. Какво да направя за Пейсли?

Джон-Тревър прекара ръка през врата си.

— Не зная. Моята задача беше само да събера информация.

— Да, разбира се. Искам само мнението ви.

— Честно казано, не зная какво да кажа, полковник. Тя е щастлива в живота, който води, и е събрала хора около себе си, за да си създаде семейство, което никога не е имала. Има много приятели, широки интереси. Днес трябва да я върна вкъщи рано, защото има гости за вечеря — ще ядат някаква птица или катерица, или нещо такова… Мисля, че тя би се радвала да види Париж отново, но не мисли за това сериозно. Казва, че е щастлива така.

— Значи тя не е изразила никакви желания, копнежи, освен да посети Париж. И разбира се — да се омъжи и да има дете.

— Много деца.

Полковник Блакстоун се засмя тихо.

— Прекрасно! Не звучи ли прекрасно това, което казва моята дъщеря?

Джон-Тревър се обърна с лице към огъня, пъхнал ръце в задните джобове на джинсите си.

— Да, наистина… — каза той замислено. — Никога досега не съм срещнал друга като нея, полковник. Тя е като слънчева светлина, свеж въздух и невинност. Досега е успяла да се предпази от сериозно разочарование, но ако се знаеше, че е ваша дъщеря и наследница на милиони, тя би била обект на прицел за всеки мошеник в страната. Би била много уязвима.

— Не и ако има подходящ човек до себе си — каза полковник Блакстоун. — Тя би се чувствала чудесно, ако до нея имаше някой, който да я пази и да не позволява на никой мошеник да се възползва от доброто й и всеотдайно сърце.

Джон-Тревър извади ръце от джобовете си и се обърна към полковника, като сви вежди.

— И къде ще го намерите този човек? Ще си го поръчате по каталог ли? Хайде, полковник, дори да обявите и в пресата, че Пейсли не би имала достъп до вашето състояние чак до смъртта ви, хищниците пак биха дебнали наоколо, за да могат да се докопат до нея.

— Да не искаш да кажеш, че не бива да й откривам, че съм й баща? Че трябва да оставя завещанието си, както е било досега и почти всичко да отиде за благотворителност? По дяволите, Джон-Тревър, та тя е моя дъщеря, моя — плът и единственото нещо с истинско значение, което оставям след себе си на този свят.

— Не, аз не ви казвам какво да правите, полковник. За бога, не бих искал отговорността за това решение да лежи върху мен. Единственото, което знам, е, че не искам да видя Пейсли наранена. Тя е толкова особена, толкова… Трябва да видите очите й — големи, тъмни и толкова доверчиви. Тя е… Защо се усмихвате?

— Усмихвам ли се? Аз съм стар човек, Джон-Тревър. Не може да ми се търси сметка за всичко, което правя.

— Така ли? Може и да сте голям чудак, полковник, но умът ви е остър като бръснач. Не ми излизайте с това „аз съм стар“. Не на мен. Но защо не говорим по същество? Какво смятате да направите с Пейсли?

Полковник Блакстоун сплете пръсти върху гърдите си и се усмихна на червените пламъци на огъня.

— Не зная още. Все пак мисля, че искам да я видя лично. Тогава ще реша дали да говоря с нея, но определено трябва да я видя, дори и само от разстояние.

Джон-Тревър кимна.

— Разбирам.

— Не можеш да си представиш колко спомени ме връхлетяха, когато ми каза, че Пейсли пази цветното стъкло, което бях подарил на Кенди. Колко обичаше тя своята дъга на мечтите!

— Да се отнасяш с разум към мечтите — каза Джон-Тревър тихо.

— Сякаш чувам Кенди да го казва — въздъхна полковникът. — Толкова много спомени отпреди толкова много години. Искам да видя дъщеря си!

— Ще гледам да уредя нещо, за да ви срещна.

— Да, чудесно. Ще нощувате тук, нали?

— Ако не възразявате.

— Компанията ви е добре дошла за мен. — Той се загледа в тавана. — Вероятно ще трябва да поогледам някои от по-младите директорчета, които работят в различните ми корпорации. Някой от тях може и да излезе подходяща партия за Пейсли.

— Не — каза рязко Джон-Тревър. Когато той прочисти гърлото си, полковникът го изгледа учудено. — Това, което искам да кажа, е, че Пейсли вярва в Провидението, така както и Кенди. Ако решите да й откриете своето съществуване, а и когато по-късно стане ясно, че сте играли ролята на сводник, тя със сигурност ще се разсърди.

— Значи мислите, че не трябва да й търся мъж?

— Разбира се, че не. Не го правете.

Полковник Блакстоун се прозя, за да прикрие усмивката си.

— Добре тогава, Джон-Тревър, засега няма да тикам никакви млади мъже на сцената. Е, хайде, аз ще си лягам, а вие останете докогато искате и си наливайте бренди, не се притеснявайте. Дотук свършихте отлично работата си. Вярвам, че всичко това ще се разреши съвсем скоро.

— Радвам се, че мислите така, защото според мен нещата са много сложни.

Полковник Блакстоун се изправи.

— Нещата невинаги са такива, каквито изглеждат, Джон-Тревър. Това, което изглежда адски объркано, често се оправя твърде лесно. Лека нощ!

— Лека нощ, сър!

— Осланяй се с разум на мечтите си, Джон-Тревър — добави полковникът, излизайки от стаята.

— Да се осланям с… Но аз нямам никакви мечти — каза Джон-Тревър на празната стая. Или пък имаше? — По дяволите! — измърмори той и посегна към бутилката скъпо бренди.

 

 

Рано на другия ден следобед Джон-Тревър стоеше пред едно остъклено студио и наблюдаваше Пейсли, която седеше на една маса.

Тя беше със слушалки, с прикрепен към тях тънък като молив микрофон. На дървена поставка върху масата имаше разтворена книга и въпреки че Джон-Тревър не можеше да чуе гласа й, той ясно забелязваше как се движат устните й. Тя четеше текста на глас. Съдейки по изражението на лицето й, беше толкова вглъбена в историята, която четеше, че даже в един момент постави ръце върху сърцето си с драматичен жест.

Джон-Тревър усети, че се хили като идиот, без да го е грижа дали някой го гледа. Пейсли изглеждаше прекрасно в черната си пола и сакото си тип „болеро“ върху светлочервената блуза. И той беше дяволски щастлив, че я вижда.

На закуска същата сутрин беше накарал полковник Блакстоун да си признае, че разполага с повече информация за Пейсли, отколкото първоначално му беше съобщил. Полковникът знаеше къде тя работи, знаеше, че кара малка двегодишна кола, знаеше, че банковата й сметка клони към минимални стойности, че живее заедно с други трима души. А сега, бе казал полковникът, следващата стъпка ще е да видя дъщеря си.

Внезапно движение зад стъклената стена извади Джон-Тревър от унеса. Пейсли бе свалила слушалките и бе станала. Той почука по стъклото и тя се обърна. Лицето й веднага се озари от усмивка, а черните й очи засияха. Тя вдигна ръка и от движението на устните й той разбра, че му каза да я почака минута, след което отново насочи вниманието си към микрофона.

Пейсли натисна един бутон, след което отнесено се загледа в пренавиващата се лента. Но в същото време сърцето й биеше лудо. Джон-Тревър е дошъл за мен! — помисли си тя. Беше й липсвал от момента, в който беше излязъл от дома й предишния следобед. В последните часове той бе изпълвал съня й, беше завладял ума… и сърцето й. И ето го сега тук, зад стъклото, усмихва се мило.

От машината се чу изщракване, което я стресна и я върна към действителността, и докато вадеше пренавитата ролка, усмивката й помръкна.

В момента ги делеше само една стъклена стена. Всичко, което трябваше да направи, бе да отвори вратата и да отиде при него. Ами действителността? — размишляваше тя. Дали принадлежаха на толкова различни светове, че между тях не можеше да възникне надежда за нещо по-необикновено, по-красиво, което да остане в тях завинаги? Не беше сигурна, но си каза, че сега не му беше времето да мисли за това. Той беше тук и тя толкова се радваше, че го вижда.

Тя прекоси помещението, отвори вратата и излезе навън в общата зала. В момента, в който погледът й срещна неговия, забрави всичко, което можеше да каже като поздрав. Не можеше да проговори, едва дишаше, като че ли се беше опила от това, че го вижда.

Без да се усети, че прави някакво движение, той пристъпи към нея. Обхвана лицето й с ръце, загледа се в нея и почувства как всеки момент може да потъне в тъмните езера на очите й.

Тогава се наведе и я целуна. Нямаше колебание, нямаше и нежност. В горещината на целувката се чувстваше бързина и настоятелност. Отчаян от копнежа за повече близост, за нещо, което да облекчи болката, която го раздираше отвътре, той пусна лицето й и ръцете му се увиха около нея. В момента, в който притисна тялото й към себе си, тя въздъхна и този тих, плах звук го възпламени дори повече от усещането на търсещия й език.

Пейсли, Пейсли. Тя беше негова. Изцяло негова. Тя се вкопчи в ръцете му, защото усети, че краката й започват да треперят. Страстната целувка и прегръдката му бяха отнесли и последните остатъци от нейния разум, увличайки я във водовъртежа на желанието.

Ако той не престанеше скоро, помисли си смътно тя, нямаше да може да контролира действията си.

Като разбра колко малко й трябваше, за да се отдаде изцяло на властта му, Джон-Тревър вдигна глава. Той не можеше да се пребори с желанието да докосне устните й още веднъж, след което отстъпи назад, като я освободи от прегръдката си.

— Господи, какво правиш с мен — каза той, а гласът му прозвуча дрезгаво. — Като започна веднъж да те целувам, изглежда, че не съм в състояние да спра. Искам да се любя с теб. Всъщност вече знаеш това.

Той се огледа:

— Е, поне тук си на сигурно място. Не ми се е случвало да похищавам някого в библиотека вече горе-долу година. — Той прекара силната си ръка през косите си. — Не ми обръщай внимание, Пейсли. Признавам, че е само докато отново вляза в релси.

— Ти, ти стори същото и с мен, Джон-Тревър — каза тя тихо. — Липсваше ми толкова много вчера. Може би трябваше да покажа свян и да не ти го казвам, но е истина. Липсваше ми и толкова се радвам да те видя отново. Струва ми се, че е минала цяла вечност от момента, в който ме целуна.

Тя се усмихна:

— Хей, здравей!

Той не отговори с усмивка.

— Здравей — каза той тихо.

— Приличаш ми на надигаща се буря — каза тя, но усмивката й беше угаснала. — Какво има?

— Виж, наминах да те попитам дали имаш нещо против да вечеряме заедно.

Лъчезарната й усмивка се върна веднага:

— С удоволствие.

— Добре. Седем часа?

— Чудесно.

— Е, тогава до довечера. — Той не помръдна. — В седем. За вечеря.

Той вдигна ръка, като че ли искаше да я докосне, но сви пръсти в юмрук и пусна ръката си. Заобиколи я и тръгна по коридора.

— Чао!

Пейсли се обърна да го види как се отдалечава. „Чао“, прошепна тя.

Джон-Тревър, помисли си момичето, той сменя настроенията си толкова бързо, че е трудно да го разбере човек. В един момент я целуваше. Дали въобще я беше целувал? А в следващия го виждаше, че е сърдит. Толкова непроницаем мъж.

Е, като че ли нямаше смисъл да се безпокои за това сега. Трябваше да се съсредоточи повече върху факта, че ще излиза с него за вечеря. Тя погледна часовника си и се намръщи. До седем имаше толкова много време.

Джон-Тревър беше оставил взетата под наем кола на паркинга пред библиотеката. Той седна зад волана и се загледа в едно дърво. Защо, по дяволите, не можеше да разбере какво означаваха всички тези объркани чувства, които изпитваше към Пейсли. Трябваше да узнае отговора тази вечер, преди окончателно да изгуби ума си. Защо не можеше той — специалният детектив, да проникне и подреди разбърканите елементи на мозайката в мозъка си? Какъв детектив беше тогава?

Той изруга и разтърси глава.

Беше започнал да целува Пейсли пред малката стъклена кабина още преди да осъзнае, че е пристъпил към нея. Трябваше му само да я погледне и вече се чувстваше изгубен. Ако в този момент тя се появеше пред колата му, щеше да я грабне в хотела си и да не я пуска да си отиде, докато не утоли яростния животински глад в себе си. Каква магия, по дяволите, владееше тя?

Изведнъж той се стегна целият и стисна волана толкова здраво, че кокалчетата му побеляха. О, не, помисли си отчаяно. Не искаше да се влюбва в Пейсли Кейн. Не, отказваше да стори това. По дяволите, ако нежният шепот на някоя жена го накараше да започне да се влюбва в нея, би й извил врата. Нито сега, нито някой друг път би поднесъл сърцето си върху сребърен поднос на някоя си, за да се разполага с него така, както тя намери за добре. Пейсли трябваше да спре да го обърква. Трябваше да престане да го гледа по този начин с прекрасните си очи. И можеше вече да престане да го целува така, сякаш идваше краят на света. Да спре да се чувства като ангелче, когато се притискаше до напрегнатото му и изпълнено с болка тяло.

Господи, колко я искаше! Искаше да се люби с нея, да я пази, да бъде единственият мъж, който някога я е докосвал. Защото…

— По дяволите! — промърмори той и опря чело о волана. Пейтън, ще те застрелям със собствения ти пистолет.

Защото беше влюбен в Пейсли Кейн.

Джон-Тревър вдигна глава, притвори очи, превъртя ключа. Подкара колата с рев и отказваше да мисли, за каквото и да е. Просто изпразни съзнанието си и караше колата машинално.

Няколко часа по-късно Джон-Тревър слушаше разсеяно как Пейсли отговаряше на въпросите за книгата, която беше прочела днес в библиотеката. Тя говореше, а той бе раздвоил вниманието си между нея и шофирането.

Тя изглеждаше великолепно. Имаше изключителен вкус за облеклото, което вероятно се дължеше на това, че бе израснала в Париж.

Да носиш три ярки копринени шалчета, завързани едно под друго на няколко сантиметра под яката на копринена кремава риза, изглеждаше някак странно, но изключително шик. Надолу беше облечена в черна еластична пола, която очертаваше тънката й талия и добре оформените й бедра. А черните кожени ботуши с висок ток наистина го караха да се облизва. О, да, тя действително беше забележителна. Ще трябва да се замисля по-внимателно за облеклото си, каза си той.

С тъмния си костюм, с бяла риза и раирана тъмночервена вратовръзка, в сравнение с Пейсли не изглеждаше нищо особено.

И изведнъж осъзна, че всички тези размишления около облеклото бяха само за да отклони вниманието си от мисълта за предстоящата вечеря. Полковник Блакстоун трябваше да бъде някъде в ресторанта и щеше да види дъщеря си за първи път.

Джон-Тревър бе подбрал заведението внимателно. Искаше да е нещо по-специално. Тихо, но не толкова интимно, че другите да не могат да ги наблюдават, и обратно. Този следобед беше влязъл в четири заведения и не бе харесал нито едно от тях, докато накрая реши, че е открил подходящото.

В ресторанта сервитьорката ги заведе до една малка маса със запалена свещ в средата. Лампите на тавана светеха слабо, но осигуряваха достатъчно светлина, за да се видят лицата и на другите посетители. Джон-Тревър бързо огледа залата, но не видя полковник Блакстоун.

Поръчаха говеждо филе и бутилка червено вино. След като сервитьорката прие поръчката, Джон-Тревър погледна Пейсли в очите и веднага съжали за това. Меката светлина от свещта подчертаваше нежната й кожа, тъмните й очи и копринените й черни къдрици, които обграждаха лицето й.

Господи, помисли си той, колко е хубава и нежна, истинска кукла! Сърцето му отново се подлуди и заби като барабан, той усети как ниско в тялото му се надига някаква разяждаща топлина. Искаше я и беше влюбен в нея и никога през живота си не се бе чувствал толкова объркан.

— Имаш ли лодка? — попита изведнъж тя.

— Какво? Лодка ли? Не. Защо?

— Защото живееш в Калифорния.

— Приятелите ми имат. Аз не си падам много по плаването. Твърде е бавно. Обичам да карам водни ски.

— Какви други забавления обичаш?

Той сви рамене:

— Да ходя на кино, на концерти. Чета много, обичам да се разхождам из музеи и освен това посещавам всички спортни състезания, на които имам възможност да отида.

Той се завъртя леко в стола си и погледът му обходи залата. Никакъв полковник Блакстоун.

— Беше ми наистина много приятно в онзи музей вчера. Права си, че има какво да се види там. Ще трябва да те взема пак за екскурзовод някой път.

„Какво говоря?“ — се запита сам. Не му влизаше в работата да чертае бъдещи планове с нея. Но всичко прозвуча толкова нормално, а и думите бяха дошли толкова естествено, почти като вдишване.

— Но — каза той бързо, опитвайки се да върне нещата назад — ти вероятно не би искала, тъй като вече си била на повечето места.

— Всяка минута от времето, което отделям, за да те запозная с Денвър, ми доставя огромно удоволствие, Джон-Тревър — каза тя нежно. — Ще гледам града с твоите очи и всичко ще ми се вижда ново. — Съдбата понякога има нужда от подтик, напомни си тя. — Иска ми се да отидем на голямо пътешествие… Заедно, само ти и аз.

— Чудесно — промълви той, загледан в очите й.

— Извинете ме — обърна се към тях някакъв мъж. И двамата подскочиха от изненада, след което погледнаха нагоре и видяха един възрастен мъж, застанал до тяхната маса. — Вашата сервитьорка я повикаха — каза мъжът — и затова аз ще ви сервирам вечерята. Госпожо, ако ми позволите…

— О, да, разбира се — каза Пейсли, сваляйки ръцете си от масата, така че той да може да постави блюдото пред нея. — Изглежда вкусно!

Мъжът се обърна към Джон-Тревър:

— Господине?

Джон-Тревър гледаше втренчено в сервитьора, известен му като полковник Уилям Блакстоун.