Джоун Елиът Пикарт
Мечтата на Пейсли (2)

Първа глава

— Пазете се! Освободете пътя! Моторът ми спря!

Джон-Тревър чу неистовите предупреждения на някаква жена, докато приближаваше ъгъла на заледения тротоар. Надзърна зад последната сграда и бързо огледа улицата — явно някакво превозно средство бе станало неуправляемо, щом моторът му бе отказал.

— О, неее! — изпищя жената.

Джон-Тревър извърна глава и в този миг бе ударен много силно от нещо фучащо и облечено в червено. Секунда по-късно той лежеше по гръб в мокра, студена преспа на края на тротоара, а съществото в червено бе проснато върху него. Той примижа, пое живителна глътка въздух и разбра, че това, което го приковаваше към земята, беше жена. Още зашеметен, той се вгледа в нея. Тя имаше красиво лице с много тъмни, почти черни очи, кожа като атлаз, дързък нос и изкусителни устни само на сантиметри от неговите. Носеше червено палто и червена плетена шапчица. Тъмни къдрици надничаха изпод края на шапката, а дълги мигли ограждаха очите й.

Всичко това ставаше в района, който му посочи полковникът. Джон-Тревър се замисли за миг — описанието точно съвпадаше. У него се прокрадна подозрението, че това възхитително създание бе не някой друг, а Пейсли Кейн.

— Здравейте — каза жената и се усмихна широко, но горчива гримаса измести усмивката й. — Много съжалявам, че ви съборих. Добре ли сте? Наистина съжалявам, но моторът ми блокира и се понесох по тротоара, а после вие… И ето ни сега на земята.

— Да — отвърна той без никакво притеснение от факта, че ръцете му се намираха върху нейния кръст и леко я придържаха. — Да, ето ни сега на земята. Аз съм Джон-Тревър Пейтън — добави той.

— Приятно ми е! — отговори учтиво младата жена. — Но какво говоря! Вие си бяхте съвсем добре, докато моторът ми не отказа. Но ако… как да се изразя… ако ме освободите от прегръдката си, господин Пейтън, можем и двамата да станем от снега.

— Името ми е Джон-Тревър, с тире.

— Така ли? Харесва ми. Звучи доста френско.

— Така е мислела и майка ми. Тя беше французойка. Всичките ми братя също имат имена с тирета: Пол-Антъни, Джеймс-Стивън и аз.

— Това е много хубаво — усмихна се тя, — аз самата съм родена в Париж, въпреки че не съм французойка. Обожавам го, но разбира се, харесвам и Денвър — може би защото е съвсем различен от Париж. Тук съм вече пет години. Как лети времето само!

Джон-Тревър се усмихна и помогна на Пейсли да отскочи леко от гърдите му.

— Вие самата сте доста веща в летенето, госпожице Пейсли Кейн. Госпожица сте, нали?

— О, да. Не съм омъжена. А вие?

— Не! И не възнамерявам никога да го направя.

— А, и вие ли сте от онези — каза тя, като кимна, — заклетите ергени. Е, всекиму своето. Но вие сте ужасно красив, Джон-Тревър. Да не сте плейбой?

— Какво? — каза той и избухна в смях.

— Няма значение, не е моя работа. Е, радвам се, че си поприказвахме, но наистина мисля, че трябва да станем от този сняг. Аз лично съм измръзнала до костите.

Пейсли Кейн е като повея на вятъра, помисли си той. Говори това, което й дойде наум, бъбри весело като птичка. Наистина е забележителна тази прекрасна дъщеря на полковник Блакстоун.

— Е, хайде — подкани го тя.

— О, да — отвърна той и докато го казваше, осъзна, че не му се иска да я пусне. Чувствуваше я сгушена, ужасно близко до него дори и през дебелите пластове дрехи, които ги деляха. Ако надигнеше глава, можеше да улови сладките й устни в своите…

— Печелите — каза той и неохотно я пусна.

Пейсли се измъкна от ръцете му, изправи се на крака и за момент остана неподвижна, загледана в него. Колко странно, помисли си тя. Беше й харесало да лежи върху Джон-Тревър, дори и в преспата. Това е лудост. Та той й беше съвсем непознат, макар че бе изключително красив. Имаше чудесна коса — тъмнокестенява и гъста, а очите му бяха удивително сини — като лятно небе. Беше красив, но нямаше елегантната фина привлекателност на мъжете, които бе познавала в Париж. Излъчваше грубата сила, която притежаваха само американците. И наистина изглеждаше добре. Тежкото яке от овча кожа не можеше да прикрие широките му рамене и яките гърди. Дори през зимните дрехи тя бе усетила твърдостта на мускулестото му тяло, докато лежеше върху него.

Джон-Тревър скочи на крака и Пейсли отстъпи назад, смутена от това, че го бе гледала дълго така открито. Изведнъж тя чу стъпките на някой, който тичаше към тях. Обърна се и видя един мъж забързан да идва по тротоара. Погледна към Джон-Тревър и не се изненада, като видя как той зяпа мъжа. Беше около шестдесетгодишен и носеше оръфано палто, което му беше голямо, и провиснала филцова шапка, която явно бе виждала и по-добри дни. Мъжът наистина представляваше странна фигура.

— Пейсли, Пейсли! — извика мъжът и задъхано се спря пред тях. — Какво се случи?

— Моторът ми блокира — отговори тя приветливо. — Професоре, това е Джон-Тревър Пейтън. Джон-Тревър, запознайте се с професор Клинг.

— А, здравейте — отвърна по-възрастният мъж разсеяно. Той се наведе и се взря в краката на Пейсли. — Хмм.

Пейсли направи същото и тогава Джон-Тревър опря ръце на коленете си и също се вгледа надолу. За подметките на обувките си Пейсли имаше вързани някакви малки дъски.

— Моторни ски — каза тя. — Тротоарите тук винаги са заледени, нали виждате. Професорът ги измисли като средство за придвижване.

Тя извади от джоба на палтото си малка черна кутийка и въздъхна.

— Боя се, че още трябва да се поработи върху тях, професоре. Моторът нещо отказва.

Професорът се поглади по брадичката.

— Трябва веднага да проуча тая работа. — Той взе кутийката от нея, разкопча миниските, свали ги и ги пъхна под мишница. — Просто малка засечка. Ще ги поправя, сладка ми Пейсли.

— Довиждане, професоре. Ще се видим по-късно.

Джон-Тревър изгледа професора, който бързо се отдалечи.

— Ама той сериозно ли?…

Пейсли се усмихна и каза:

— Той е изобретател. Няма да повярвате какви неща е измислил. — Усмивката й премина в гримаса. — Горкият, има си много проблеми. Все нещо не върви както трябва.

— Можехте да се ударите лошо с тези проклети ски. Наистина.

— Не, щях да се приземя в тази преспа здрава и невредима. Действително се възхищавам на професора, защото той никога не се предава. Търпи провал след провал, но както се казва, продължава упорито да работи. Никога не зная какво ще измайстори в мазето ми.

— Във вашата къща ли работи?

— Да, мазето е частната му лаборатория. Никого не допуска долу. Разбира се, използува и една от спалните, но спи малко. Изумителен е.

— Вие да не държите пансион?

— Ами — не съвсем. Нямах такова намерение, но така се случваше — все срещах хора, които няма къде да отидат и… — Тя сви рамене и продължи: — Аз имам много стаи… Но все пак бих искала да вляза да се постопля и изсуша. И тъй като е моя вината, че вие сега зъзнете в тези мокри дрехи, не бихте ли искали да дойдете вкъщи да се постоплите край огъня?

— С удоволствие. След вас, госпожице — каза Джон-Тревър и направи реверанс.

Докато вървяха по заледения тротоар, той забеляза, че кварталът се състои от множество малки долепени къщички, а също и от стари двуетажни и триетажни сгради. Някои от тях бяха добре поддържани, а по други личаха разрушителните следи на времето.

— Здрасти, Пейсли — каза един висок слаб мъж, като ги подминаваше.

— Здрасти, Чънки. Как върви книгата?

— Общувам с музата си — отвърна той през рамо.

— Браво — викна му Пейсли. После вдигна поглед към Джон-Тревър. — Това е Чънки. Срещнах го точно след като се преместих тук. Той живее зад пазарчето, което подминахме. Общува с музата си вече пет години, откакто го познавам. Досега не е написал нито думичка от книгата си, но все пак някой ден ще напише гениален роман. Предчувствам го. Никога не съм го питала за истинското му име… Но хайде да побързаме! Толкова ми е студено.

Да, Пейсли Кейн наистина е забележителна, помисли си Джон-Тревър. Малко напориста, но определено имаше свеж характер. Тя, изглежда, приемаше хората такива, каквито бяха, без значение как живеят и какви са. Дали беше научила това от майка си? Вероятно. Кенди Кейн трябва да е била изключителна жена, щом е спечелила сърцето и любовта на полковник Блакстоун.

— Ето го и моя дом — каза Пейсли и зави към един двор.

Джон-Тревър набързо огледа къщата. Двуетажна, светлосиня, с бели жалузи — личеше, че се полагаха грижи за нея. Ниска бяла дървена ограда очертаваше двора. Една почистена от снега алея водеше към широка входна врата. Нещо цветно проблесна на вратата и привлече погледа му. Дървената врата беше оградена с тесни ивици прозрачно стъкло, с изключение на един правоъгълник, състоящ се от разноцветни парчета стъкло с форма на ромбове. Колко необичайно — помисли си той, чудейки се дали цветното стъкло е на Пейсли.

— Хубаво местенце — каза. — Обзалагам се, че пролетно време имате много цветя.

— Десетки, как познахте?

Той сви рамене.

— Просто се връзват с пейзажа, това е всичко.

Изкачиха се по трите стъпала до вратата, после Пейсли спря и го огледа.

— Връзват се с пейзажа ли? — попита тя, като леко наклони глава. — О, искате да кажете, че придават завършен вид на дома ми?

— Не, Пейсли — погледна я той в тъмните очи и гласът му се сниши: — Имам предвид твоя образ. Ти и свежите пролетни цветя… просто ти отиват.

Тя се усмихна.

— Колко добре го каза. Благодаря, Джон-Тревър.

И двамата стояха, без да помръднат. Студените мокри дрехи бяха забравени и през телата им премина топлина, истинска като пролетно слънце, което събужда цветята от дългия зимен сън.

Сърцето на Пейсли се разтуптя и тя почувства как непозната пулсираща топлина заля тялото й.

Какво ли ще е, чудеше се тя, ако Джон-Тревър ме целуне? Дали ще я сграбчи в прегръдките си и ще я целуне страстно, или ще го направи леко и нежно? Боже мой, откъде й идваха тези грешни мисли?

Тя откъсна очи от неговите и отвори външната врата, като се надяваше той да не е забелязал как бе поела дълбоко и смутено дъх. Преди да натисне дръжката на дървената врата, тя докосна с върха на пръстите си цветното стъкло. После отвори вратата и влезе вътре, а Джон-Тревър я последва.

Господи, помисли си той, за малко да сграбча Пейсли и да я целуна страстно. Докато бе стояла с вперен в него поглед, той бе почувствал, че потъва в тъмните дълбини на очите й. Импулсивното желание да я сграбчи, да я целуне, да я почувства беше почти неустоимо.

По дяволите, как му действаше тя! Беше дошъл тук по работа и по-добре бе да не забравя това. Пейсли Кейн бе забранена зона, част от възложена задача и дъщеря на човек, когото той дълбоко уважаваше. Трябва да се вземе в ръце. Веднага.

Когато Пейсли затвори вратата, той погледна оцветеното стъкло — широко около тридесет сантиметра и дълго около шестдесет.

— Това наистина е удивително — каза той, като разкопчаваше якето си. — Видях те да го докосваш, преди да влезеш. Винаги ли правиш това?

— Да — каза тя, като се измъкваше от палтото си и го окачи на месинговата закачалка до вратата. — Това е несъзнателен жест. Дори не се усещам.

— Защо го правиш? Нещо като талисман ли ти е?

— Не, не съвсем. То принадлежеше на майка ми. Беше най-ценната й вещ.

Той кимна в знак на разбиране.

— Значи затова го докосваш. Един вид връзка с майка ти.

— Да, но и нещо много повече. То е… Виж, наистина трябва да съблечеш това мокро яке.

Тя свали от себе си дебел син пуловер, а след това и друг зелен, който носеше отдолу, и ги хвърли върху закачалката. Джон-Тревър също закачи своето яке.

— Защо не отидеш край огъня? — предложи тя и му посочи отворения коридор зад него, който водеше към всекидневната. — Да ти направя ли какао?

— Добре. — Той се поколеба за миг, а после я погали с палец по бузата. — Благодаря ти, че ме покани да споделя с теб какаото и топлината на камината.

Тя кимна с глава, после пристъпи назад, като го принуди да пусне ръката си. Обърна се и тръгна по коридора към задната част на къщата.

Джон-Тревър я огледа и установи, че без горните дрехи Пейсли е слаба и крехка. Беше малко по-висока от метър и шестдесет и имаше елегантна фигура с малки гърди и добре оформен ханш. Носеше джинси с бродирани ярки цветя на крачолите. Той се зачуди дали ги бе изработила сама. Отпред на жълтата й тениска имаше извезани подобни цветя, сякаш довеяни от порива на летен ветрец.

Той се загледа отново в цветното стъкло и след това влезе в дневната. Застана с гръб към огъня и започна да оглежда стаята, като търсеше други ключове, за да разгадае тази пленителна млада жена. Стаята беше голяма, покрита с тъкани килими върху излъскан дървен под. Обзавеждането й беше интересна смесица от викториански антики и модерни мебели. Но въпреки смесването на стиловете, стаята беше приятна и уютна. Като самата Пейсли. Той забеляза малък фотоалбум върху камината и понечи да го вземе, но в този момент гласът на Пейсли го спря.

— Готово! — каза тя, като влезе с поднос, на който носеше две големи чаши и чинийка със сладки. — Бързо стана — забеляза той.

Тя се засмя и щастливият й смях изпълни стаята. На свой ред Джон-Тревър също се усмихна и усети как пулсът му се ускорява от едно внезапно обзело го желание.

— Тайната ми рецепта за приготвяне на какао е много проста — каза тя и остави подноса на масата. След това се обърна към него: — Чудя се дали да ти я кажа? Мога ли да ти се доверя дотам, че да купя кола на старо от теб? — Тя махна с ръка. — Защо не? — След което седна на дивана и потупа възглавницата до себе си. — Заповядай! Седни и си пийни от какаото. Вкусно е.

Той се настани до нея и надзърна в чашата.

— Мисля, че ще изчакам, докато не ми кажеш рецептата.

— О, невернико! — каза тя, като сбърчи вежди. Огледа се, сякаш се боеше от крадци на рецепти. — Добре, ще ти я кажа. — Тя сниши гласа си до доверителен шепот. — Купуваш литър шоколадово мляко, изсипваш го в голям съд и го слагаш да заври. И ето ти какао.

Джон-Тревър се засмя, после извърна глава, за да срещне погледа на Пейсли, и изведнъж нещо в съзнанието му заговори, че ако не целуне Пейсли Кейн, ще се побърка.

Усмивките и на двамата изведнъж угаснаха, но очите им продължаваха да се гледат неподвижно.

— Пейсли — каза Джон-Тревър и гласът му прозвуча странно дрезгаво в собствените му уши, — ще те целуна.

— Чудесна идея.

Той взе лицето й в ръцете си и обви устните й със своите, разтвори ги, потърси и намери езика й. Тя обви ръце около врата му и цялата се отдаде на тази целувка. Желанието възпламени Джон-Тревър. През тялото му се стрелна топлина и мъжкото у него се надигна. Устните й бяха с вкус на нектар, а дъхът й беше смесица от свеж планински въздух и цветя.

Не биваше да се стига до тази целувка. Той имаше задача да проучи Пейсли и трябваше да бъде обективен. Щеше да сложи край на тази целувка след около седмица.

Това е невероятно, помисли си Пейсли замечтано. Никога не я бяха целували така. Никога. Тя се чувствуваше странно — сякаш се издигаше нагоре, извън тялото си към един чувствен рай, който никога не бе подозирала, че съществува. Усещаше всяка фибра от своето и неговото тяло. Целувката беше божествена и тя искаше да продължава още и още…

Джон-Тревър вдигна глава, пусна лицето й и се изправи. Тя отвори очи и въздъхна.

— О, Джон-Тревър — промълви Пейсли, останала без дъх, — беше прекрасно. Когато целуваш някого, ти наистина го целуваш с чувство. Изключително красиво.

— Точно така — отвърна той и взе една от чашите. Отпи глътка от какаото и обгърна с пръсти чашата, опрял лакти на коленете си, намръщено загледан в пукащите пламъци на огъня.

Пейсли дълго го наблюдава, преди и тя на свой ред да вземе чашата си и отпие от нея. После я остави върху крака си и продължи да го гледа.

— Красивите целувки винаги ли те натъжават така? — попита накрая тя.

Той извърна глава към нея.

— Не трябваше да те целувам, нещо повече, госпожице Кейн, вие също не трябваше да ме целувате. Та вие дори не ме познавате. Винаги ли се целувате с мъжете още от първия път?

— Само с тези, които събарям в преспите.

— Няма ли да станете по-сериозна?

— Какъв е проблемът? Целувахме се, беше чудесно. — После тя продължи: — Ти без съмнение си най-красивият мъж, когото някога съм срещала. Целувката бе фантастична… и това е всичко.

— Грешиш, защото на мен ми се иска да те целувам отново и отново. Иска ми се още и да правя любов с теб — тук, на килима пред камината. Това е всичко… И не съвсем — това е само началото. И би трябвало сериозно да се замислиш какво би могло да последва, преди отново да се целунем по този начин.

Той промърмори нещо под носа си, после допи чашата си и я остави върху подноса.

— Свърши ли проповедта си? — попита тя любезно.

Джон-Тревър вдигна очи към тавана и въздъхна.

— Дай ми сили, Господи!

— Искаш ли още от какаото?

— Не.

— Всъщност горещиш се без никаква причина. Аз те познавам… донякъде. Ти си Джон-Тревър Пейтън. Имаш братя — Пол-Антъни и Джеймс-Стивън. Наполовина си французин. Ти си заклет ерген, възхитителен си и се целуваш божествено. Имаш добро чувство за хумор, което личи от факта, че не поиска да ме арестуват за нападение, когато връхлетях върху тебе. Ти си…

— Добре, добре — каза той уморено, като вдигна ръка, за да я накара да замълчи. — Разбрах!

— А за любенето пред огъня — не би могъл да го направиш, преди аз да се съглася, което няма да стане, защото за да се любя, трябва да съм влюбена. Това е мое твърдо правило, въпреки че повечето от мъжете, с които излизам, го смятат за смешно. Но… — Тя сви рамене.

Джон-Тревър отново се обърна и я погледна, като присви очи.

— Да не искаш да кажеш, че си… че никога не си… — Той махна с ръка. — Стига толкова. Не смятам да водя такъв разговор с теб. Боже, искам да кажа, че хората не говорят току-така за… О, Пейсли, млъкни!

Тя се разсмя.

— Няма нищо неудобно в темата. Дори и след като живея тук вече пет години, все още се учудвам на това колко притеснителни са американците по отношение на секса. — Тя се наведе с комично разтворени очи, след което се изправи и се засмя. — Но аз не се притеснявам от факта, че още не съм го правила. Имала съм доста възможности, дори някои от мъжете казваха, че ме обичат, обаче аз не изпитвах същите чувства към тях. — Тя поклати глава. — Това е работа на съдбата. Ако тя е отредила да се влюбя в човек, който също ме обича, то така и ще бъде. И аз се надявам това някога да стане, за да има с кого да свържа живота си. И разбира се — да имам рояк деца.

— Разбира се — каза Джон-Тревър и гласът му отново прозвуча отпаднало. — Ти си доста напориста наистина, Пейсли. А същевременно си и най-приятно ободряващата жена, която някога съм имал удоволствието да познавам.

— Благодаря — каза тя, като се усмихна топло. — Аз също те харесвам, въпреки че доста често сменяш настроенията си. В Денвър ли живееш?

— Не, от Лос Анжелис съм.

— О! Ами тогава естествено идва следващият въпрос, нали?

— Какъв въпрос?

— Защо си тук, Джон-Тревър?