Джоун Елиът Пикарт
Мечтата на Пейсли (10)

Девета глава

На следващата вечер, след като успя да се измъкне от задръстванията по пътищата след работа, Джон-Тревър се добра до къщата на Пейсли. Цял ден не я беше виждал — по-точно от мига, в който се разделиха, някъде около два часа през нощта, когато пак се любиха за кратко. На изпращане той я целуна и почти се разсмя, когато тя, влизайки през входната врата, макар и почти спяща, докосна стъклото. Беше сигурен, че любовта им се съдържа и в това цветно стъкло, и във всеки цвят от дъгата от мечти. Той хареса тази своя мисъл, макар да му стана малко неловко, когато откри съществуването на сантиментално романтичния мъж у себе си.

Когато паркираше колата, лицето му вече беше угрижено. Той си спомни за няколкото проблема, които се изправяха пред плановете им за бъдещето.

Най-големият от тях беше полковник Блакстоун.

Всъщност не беше никак честно да се окачествява така старият човек, помисли си Джон-Тревър, като слизаше от колата. Все пак той бе открил едва сега, че има такава прелестна дъщеря и с пълно право се надяваше на възможността да стане част от живота й — нещо, от което е бил лишен цели двадесет и две години.

Пейсли, само Пейсли можеше да разнищи тази мрежа от проблеми, в която бяха попаднали толкова много хора. Единственото нещо, което той можеше да направи, бе да стои и да чака.

Запъти се бавно към входната веранда и си спомни краткия им разговор по телефона, когато тя му позвъни сутринта. Каза му, че иска да се види с полковник Блакстоун и той обеща да уреди срещата. Накрая Пейсли му каза, че го обича — и това бе целият им разговор.

Денят бе много дълъг за него. Преди още да е стъпил на стълбите, Пейсли вече бе отворила вратата. Беше облечена в червената си жилетка и три четвърти светлокафяви джинси. Щом я видя, сърцето му заби лудо.

— Ела! — каза той, като разтвори ръце, за да я прегърне.

Тя се засмя, затича се по стълбите и след миг вече бе в прегръдката му.

— Вече съм тук.

— Време, е да вървим. Господи, колко ми липсваше днес!

Пейсли не можа да каже нищо в отговор на думите му, защото бе задушена от дълга и страстна целувка, след която и двамата останаха без дъх.

След като я пусна от обятията си, тя пое дълбоко въздух и каза:

— Посрещнах те отвън, защото Максин и кутренцата й се завърнаха вкъщи днес и Боби се занимава сега с тях. Много е забавно, но за да влезеш, ще ти е необходим противогаз, иначе не би изтраял и минута. Грейси пък в чест на тяхното завръщане си боядиса косата в някаква отсянка на зеленото. Странен цвят, наистина много странен. Боби пък го окачестви като ужасен. Професорът постоянно мърмори, че ще изобрети някакви специални съдове за хранене на кучетата, така че като пораснат кутренцата, да има по-малко работа за Боби. Според мен това е една много интересна идея, но… О, Джон-Тревър, толкова се притеснявам за тази среща с полковник Блакстоун.

Той премисли набързо това, което беше казал на Пейсли преди малко, и за свое учудване и удоволствие откри, че е разбрал всичко. След това допря устни до нейните и прошепна:

— Разбирам притесненията ти, мила. — По дяволите, тя наистина беше нервна, но и на него не му бе лесно в този момент. — Хайде да вървим, тук е студено.

Двамата се качиха в колата и когато Джон-Тревър понечи да я запали, изведнъж се спря.

— Не.

— Какво „не“? — попита приглушено тя, като го гледаше втренчено.

Той се обърна към нея, погали я по вратлето, след което се наведе и впи устни в нейните.

При тази ласка сърцето на Пейсли едва не запя от радост. Той отново беше при нея след този ужасно дълъг ден, в който толкова й липсваше, устните му бяха сладки и изобщо изглеждаше великолепно.

Джон-Тревър бавно изправи глава.

— Благодаря ти, имах нужда от това. — Той спря за момент и веждите му се сбърчиха угрижено. — Пейсли, аз трябва да знам това, разбираш ли? Снощи, като те изпращах, ти беше много сънена, а днес телефонният ни разговор беше много кратък и не можах да те попитам за… за това дали не се случи нещо нередно снощи, когато ние с теб… Разбира се, ако не ти се говори…

Тя се усмихна.

— Джон-Тревър, твоята загриженост е много затрогваща, но аз не съжалявам за това, че се любихме. Изобщо беше прекрасно, дори по-красиво, отколкото си представях. Обичам те с цялото си сърце. Всичко, което се случи, беше великолепно. — Тя примигна съблазнително. — Нека го направим пак.

Той се подсмихна леко, изправи се и запали колата.

— Винаги можеш да разчиташ на любовта ми. — Срещна погледа й и се взря в нея за определено време. След това, вече сериозен, добави: — Аз те обичам повече от всичко на света.

— Много се радвам, че е така. Всъщност радвам се е много слаба дума, за да изрази това, което чувствам.

Той поклати разбиращо глава и след това излезе на пътя. За известно време никой от двамата не продума, защото всеки поотделно се бе замислил за нещо свое. Много скоро излязоха извън града на път за планината, като оставиха далеч зад себе си шумотевицата и бъркотията на уличното движение. На едно място той отби от магистралата и потегли по един път, който водеше нагоре.

Малко след това светлините на Денвър вече бяха изчезнали и всичко около тях беше тъмно.

Те пътуваха по прав участък около няколко мили, в края на който Джон-Тревър спря.

— Погледни нататък — посочи той едва виждащите се светлини в далечината. — Там горе се намира къщата на полковник Блакстоун.

Пейсли се наклони напред.

— Боже мой, та тя е огромна. Не мога да я видя ясно в тази тъмнина, но там има толкова много светлини, че…

— Той си я е проектирал сам. Това е само една от способностите му. Построена е така, че създава впечатление, че се е появила първо тя и чак след това зъберите, които я ограждат. Разположена е стъпаловидно, на три етажа, всеки от които излиза на веранда, облицована с дъски от секвоя. Прозорците на всяка стая се простират от пода до тавана и предоставят прекрасна гледка към всички посоки. Къщата е огромна, но уютна, удобна и приветлива. Предоставил е няколко стаи на Джордж — иконом-готвач, който идва всеки ден от града. Няколко специализирани издания за архитектура го бяха молили да напишат материали със снимки за къщата, но той винаги отказваше. Това място е неговото убежище.

Джон-Тревър запали колата и потегли, но погледът на Пейсли остана прикован към светлините на имението.

Боже мой, тя искаше да каже на Джон-Тревър да обърне колата и да се върнат обратно в града, в нейната къща, в нейния свят. Тя искаше да го грабне за ръката и да бягат, като не позволят на нищо и на никого да се меси в тяхната любов, в техните планове за бъдещето. Но не можеше да постъпи така, защото полковник Уилям Блакстоун беше неин баща. Това бе човекът, при спомена, за когото лицето на майка й засияваше. Той й бе подарил цветното стъкло, което беше нейната дъга от мечти. Полковник Блакстоун бе човекът, който майка й бе обичала, а тя беше резултатът от тяхната любов.

Сега трябваше да реши като какъв да му отреди място в живота си. Като баща? Изглеждаше й някак неестествено. Бащи имаха и другите, а ето че и тя вече имаше. Но на този свят беше и Джон-Тревър — нейната любов, нейният живот. Боже господи, колко неща трябваше да решава наведнъж!

Джон-Тревър подкара колата по криволичещия нагоре път, като светлините на къщата ставаха все по-ярки с приближаването им. Накрая се изправи пред тях с внушителния си вид. Той зави към външната врата и спря.

— Готова ли си? — попита я.

Тя се поколеба за около миг и после каза:

— Да.

Той се протегна и взе ръката й в своята.

— Ти не си сама, Пейсли — каза той с тих и нежен глас. — Ние сме двама, две половини на едно цяло. Аз съм тук, за да направя всичко, което поискаш. Ако желаеш да говориш с полковника насаме, аз няма да ти направя никакъв проблем.

— Не, не, Джон-Тревър. В този момент аз искам да си до мен.

— Значи ще бъде така.

Хванати за ръка, те влязоха в двора и прекосиха широката входна веранда. Той позвъни на вратата и Джордж почти моментално отвори.

— Добър вечер, госпожице Кейн, господин Пейтън. Заповядайте вътре. — Те влязоха в едно подредено, покрито с паркет антре. — Как са Максин и малките й?

— Много са добре — каза Пейсли, като се усмихна. — Кутренцата са очарователни, а Боби полага много грижи за малкото семейство.

— Радвам се да го чуя. — Джордж поклати одобрително глава. — Ами… Как е Грейси, тя е много очарователен човек и аз просто искам да попитам как се чувства. — Той направи опит да прочисти гърлото си.

— Ами Грейси си е все същата ексцентричка. Сега косата й е зелена. Не със зеленикав оттенък, а чисто зелена. Боядиса си я така в чест на завръщането на Максин и малките й вкъщи.

— Е, това е нещо — каза Джордж, усмихвайки се. — Какъвто и да е зеленият й цвят, аз се обзалагам, че тя изглежда много добре. Ако си спомните, може да предадете най-сърдечните ми поздрави на Грейси.

— Бъдете сигурен, че ще направя това, Джордж.

Изведнъж — на тях поне им се стори така — Джордж като че ли започна много да харесва върховете на обувките си.

— Полковникът е на обичайното си място — каза той, като погледът му все още бе концентриран на същото място. — Можете да отидете при него веднага. — Той се обърна и забърза нанякъде.

— Грейси и Джордж? — въпросително промърмори Джон-Тревър. — Това наистина ще бъде забележителна двойка. — Той сви рамене и погледна към Пейсли. Очите й бяха широко отворени и загледани нанякъде, цялата беше пребледняла и от вида й той разбра, че не бе чула дума от това, което й каза.

— Пейсли, поеми дълбоко въздух и се отпусни. Всичко ще бъде наред.

В мислите си Пейсли викаше съдбата. Дали ще й помогне? Сигурно този път не. Та тя бе предложила всичко до този момент, а изборът, който Пейсли трябваше да направи, си беше чисто лична работа.

Джон-Тревър нежно я прегърна и така двамата прекосиха хола и застанаха в преддверието на една обширна стая. Въздишка на възхищение излезе от устата на Пейсли.

Без да е видяла нито едно от другите помещения на къщата, в този миг тя бе убедена, че това е любимата стая на полковника. Високи от пода до тавана библиотеки стояха от двете страни на изградена от бял камък камина, в която гореше огън, чиито пламъчета пукаха гостоприемно. Пред нея имаше високи черни кожени кресла, а зад тях върху шоколадовокафявия килим бяха подредени с вкус и много други мебели. Стаята беше прелестна, в нея човек можеше да намери уют и в мразовит зимен ден, и в лятна жега.

— Добър вечер, полковник — каза Джон-Тревър и старият човек се изправи от коженото си кресло.

Той беше облечен в тъмни панталони и кафяв домашен халат с ревери от черно кадифе.

— Влезте, влезте — покани ги той с приветлива усмивка. — Пейсли, седни до мен, моля те. Джон-Тревър, придърпай насам още един стол. Да ви донеса ли нещо на пиене?

— Не, благодаря — отвърнаха и двамата в един глас. Пейсли седна на указаното й място и се почувства като в цветовете на голяма мека бяла ружа. Джон-Тревър донесе за себе си по-малък фотьойл и се настани до нея.

— Полковник, Пейсли ме помоли да остана тук по време на вашия разговор. Ще ви преча ли с присъствието си?

— Не, разбира се, Джон-Тревър. — Полковникът въздъхна. — Пейсли, трябва да ти призная, че това бе един много напрегнат ден за мен. Имаше моменти, в които просто бях убеден, че времето е спряло.

— Да, и при мен беше същото — отвърна тя.

„Боже мой, и аз се чувствах така“ — помисли си Джон-Тревър. Напрежението в стаята бе непоносимо. Толкова неща зависят от тази вечер — неговият живот, бъдещето му, а той не можеше да направи нищо, освен да слуша и да гледа мълчаливо. Да бъде морална опора на Пейсли и да засвидетелства преданост към полковника, но без да си отваря устата. Той не можеше да вземе нещата в свои ръце, нито пък желаеше да го направи за нищо на света.

— Мога ли да започна аз? — каза Пейсли с малко по-висок тон от обичайния си. — Разбирам, че се намираме във вашия дом, че вие не искате да бъдете нетактичен, но…

— Давай направо, мила моя — каза старият човек.

Тя пое дълбоко дъх и продължи:

— Надявам се, че можете да разберете колко ми е трудно да осъзная след всички тези години, че виждам своя баща, когото никога не съм знаела, че ще срещна. Просто седях и като молитва повтарях наизуст: „Полковник Блакстоун е моят баща“. Сега тук ви гледам, гледам и себе си в огледалото, но виждам само мен и някаква прилика с майка ми. Изобщо не се съмнявам, че вие сте моят баща, но просто още ми е трудно да осъзная напълно този факт.

— Мисля, че те разбирам. Аз се чувствах по същия начин преди две седмици, когато за първи път разбрах, че имам дъщеря.

— Майка ми — продължи Пейсли, — ви обичаше много. Сигурна съм, че вие знаете това, но аз исках лично да ви го кажа. Убедена съм, че ако някога е възнамерявала да се омъжи, единствения, когото би избрала, сте вие. Но тя не можеше да направи това, защото беше… беше като вятъра, носеше се тук и там, спираше да си почине за малко на земята и после отново продължаваше своя болен танц. И въпреки всичко, тя беше прекрасна майка, винаги до мен, когато се нуждаех от нея, никога не бе заета с други работи, когато исках да споделя нещо с нея или да ми обърне повече внимание.

Полковник Блакстоун кимна в знак на съгласие.

— Кенди беше забележителна жена. В живота си не съм обичал никоя друга, освен нея. Аз я нараних, Пейсли. Не мога да отрека това. Бях толкова високомерен, като си мислех, че с богатството си мога да постигна всичко, каквото пожелая. Дълбоко се лъжех. Когато накрая разбрах, че Кенди не може да бъде моя, аз я оставих, за да не й причинявам повече болка. Истински се радвам, че впоследствие тя си е спомняла само хубавите неща между нас и не се е връщала към глупавата ми постъпка.

— Разбирам това, което ми казвате. Аз мислех дълго и непрекъснато повтарях всичко в съзнанието си. Всеки път попадах в един кръг, от който не можех да изляза. Толкова много въпроси, а нито един отговор.

— Какви са въпросите?

— Вие сте моят баща, аз съм вашата дъщеря. Какво толкова сложно? Защо трябва да променям стила си на живот, защо трябва да влизам в нова среда? Ами ако аз не приема вашите пари, от които всъщност нямам нужда и не ги желая? И постъпя така, както е постъпила майка ми, тогава не бихме ли могли да поддържаме връзката и при тези обстоятелства?

— Няма да бъде никак трудно — отвърна полковникът с въздишка. — Пейсли, колкото и смешно да звучи, пресата е създала впечатление, че аз съм много интересен човек, особено тук, в Колорадо. Те едва ли не ме считат за емблема на щата. Бедното момче става много богат мъж и всякакви дивотии от този сорт. Миналата вечер някой ме разпознал, когато се бях направил на келнер в ресторанта, и оттогава телефонът ми непрекъснато звъни. Просто излишно е да ти казвам колко пъти съм си сменял номера, но те винаги го откриват.

— И какво казахте на журналистите? — попита Джон-Тревър.

— Джордж им изтърси нещо от сорта на това, че масата, на която сервирах, е свързана със скъп за мене спомен за стара любов. Аз лично предпочитам да ме считат за ексцентричен и богат откачалник и да обръщат внимание на мен, отколкото на тези, пред които играя ролята на келнер.

— Не звучи лошо — забеляза Джон-Тревър.

— Нещата се свеждат до това, Пейсли — продължи полковникът, — че ако репортерите ме забележат да идвам често у вас, ще започнат постоянно да се навъртат наоколо. Те или ще оповестят, че имам млада любовница, или ще разкрият истината. Дори да се откажеш публично от наследството, дори и след смъртта ми, никой няма да ти повярва. Така ти ще попаднеш в един омагьосан кръг, който е орисия за богатите хора, които са в центъра на общественото внимание.

— От това, което казвате, излиза, че на света има само два цвята, черен и бял — намеси се в разговора им Джон-Тревър. — Или Пейсли излиза от живота ви завинаги, или влиза във вашия свят с всичките му задължения и условности. А от това, че вие сте изключително влиятелен и силен човек, следва, че за вас не съществува средно положение.

— Правилно — забеляза полковникът.

— Мисля, че разбирам. — Пейсли промълви тези думи и се загледа в огъня.

Минаха няколко минути, в които никой от тях не обели дума. Джон-Тревър и старият човек бяха впили погледи в Пейсли, а тя все още гледаше огъня.

— Спомняте ли си — наруши тя мълчанието, като се обърна към полковника, за да улови погледа му, — една рокля от черен сатен, която имаше майка ми? Беше без презрамки. Горната й част плътно прилепваше до тялото, а полите й от тънък шифон се спускаха надолу свободно върху стегнатата фигура под тях. Когато се завърташе, полите й се издигаха във въртеливо движение и се създаваше впечатление, че тя лети.

— Да, спомням си много добре тази рокля. Всъщност аз наех моделиера и му поръчах да я изработи специално за нея.

— Може би точно затова тя беше любимата й дреха. — Пейсли се усмихна. — Спомням си, имаше зимни нощи, в които маман я обличаше специално заради мен. В такива моменти тя пееше и двете с нея танцувахме из стаята.

Полковникът кимна утвърдително.

— Мога да си представя много ясно това. Спомням си, веднъж с нея вървяхме по улицата и аз й купих един огромен букет от уличен продавач и тя на всеки срещнат даваше по едно цвете. В този ден Кенди направи много хора щастливи. Друг път…

Пейсли и старият човек продължиха да си разказват спомени за Кенди Кейн, а Джон-Тревър стана и прекоси стаята, за да си налее от любимото си бренди. Той стоеше в сянката на завесите и слушаше как разговарят помежду си баща и дъщеря, в спомени за един човек, който бе значил много и за двамата, но когото той не познаваше.

Вместо да пие на малки части от скъпоценната течност, Джон-Тревър отпи голяма глътка, за да го стопли от обземащия го хлад.

Връзката между полковник Блакстоун и Пейсли Кейн ставаше все по-зрима. Те приличаха на две копринени нишки, които се приближават една към друга. В това време той се чувстваше самотен в тъмнината.

Ако не беше любовта му към Пейсли, сигурно щеше да се радва много на тази картина, даже щеше да похвали сам себе си за добре свършената работа. Да, но той бе тук, защото обичаше Пейсли, и в този момент тъмни облаци се струпваха над главата му.

Някъде след около час полковник Блакстоун изведнъж стъписано каза:

— Боже мой, Пейсли, колко бързо лети времето! Погледни часовника.

— Толкова ми е хубаво, че размених спомени за майка си с човек, който истински я е обичал. Просто сега не мога да ви кажа колко много значи за мен тази вечер.

— За мен също — каза старият човек, като се усмихна топло. — Но аз не искам да си спомням само за годините, когато ние не знаехме един за друг. Просто няма смисъл и се надявам в оставащите ми оскъдни дни на тази земя ти да бъдеш част от моя живот. Моля те, кажи ми, взе ли някакво решение по въпроса дали да ме признаеш за твой баща?

Всяко едно мускулче от тялото на Джон-Тревър се беше свило, а челюстите му щяха да се счупят от стискане. Той постави чашката си с бренди на масата и впи поглед в Пейсли.

— Мисля, че вече няма никакъв проблем за решаване — каза тя. — Вие сте моят баща, а аз — вашата дъщеря. Каквито и неприятности да се изправят пред нас, когато това стане обществено достояние, ние ще се справяме с тях двамата заедно. Не бих могла да изляза от живота ви, когато едва сега открих вашето съществуване. Това е невъзможно, както е невъзможно да се разделя с Джон-Тревър. — Тя погледна към стола, на който бе седял той.

— Джон-Тревър, къде си?

— Тук съм. — Той излезе иззад завесата и се облегна на камината.

Полковник Блакстоун хвана Пейсли за ръцете и възторжено се усмихна.

— Никога няма да забравя тази нощ — радостно възкликна той. — Аз имам дъщеря. Дъщеря!!! Нека всички да разберат. — Погледна към Джон-Тревър и добави: — Скоро ще имам и зет.

— Това е нашето намерение — каза Джон-Тревър замислено. — Аз още не съм поискал официално ръката й, но и двамата се обичаме много силно.

— Това трябва да се полее с шампанско — каза полковникът и се изправи на крака.

Пейсли също бе права.

— Уилям, изслушайте ме още малко. Грейси, Боби и професорът са също част от моето семейство. А, щях да забравя — и Максин също.

— Нашето семейство — поправи я полковникът. — Тази вечер искам да не се притесняваш за никого и нищо. Ние ще се погрижим за всичко по-късно. Сега ще празнуваме. Ще отида да извикам Джордж и ще вдигнем наздравица за щастливото и светло бъдеще — каза той и излезе от стаята усмихнат.

Пейсли отиде до Джон-Тревър, обви го през кръста с ръце и облегна глава на гърдите му. Той я прегърна.

— Джон-Тревър, имам чувството, че сънувам най-красивия сън на света и изобщо не искам да се събудя. Наистина ли ще се оженим?

— Да — каза тихо той. — Ако, разбира се, приемеш предложението ми.

Тя го притисна още по-близо до себе си.

— Разбира се, че ще го приема. Аз те обичам. Нещата около мен се развиват с шеметна бързина, но сега изобщо не искам да мисля за тях. Тази нощ е много специална за мен. Толкова много те обичам. А най-хубавото нещо е, че имам баща, който е луд по дъщеря си. Моята дъга от мечти е изумително красива. Аз съм щастлива, Джон-Тревър, много щастлива.

Той я целуна нежно:

— Ти заслужаваш щастието си. Всичко е така, както трябва да бъде. — Той я приближи още повече към себе си и тя със сладка въздишка изрази удоволствието си да бъде толкова близо до него.

Джон-Тревър обаче не бе толкова спокоен. Той се бе загледал някъде в нищото, а сърцето му щеше да се пръсне от притеснение. Да си влюбен бе точно така, както си го бе представял преди. Ужасно!