Дженифър Блейк
Див жасмин (9)

Глава девета

Виолета и Ален излязоха през страничната врата, за да не ги види Хермина, която и този ден седеше при икономката. Двете жени се бяха сприятелили, защото и двете бяха малко болнави и имаха еднакви оплаквания. Виолета не беше сигурна дали Хермина ще я издаде, но все пак тя беше отгледала Жилбер като дете и нямаше смисъл да поставят лоялността й на изпитание.

Беше чудесен следобед. Виолета и Ален напуснаха острова Сите и се заразхождаха по десния бряг на Сена. Приказваха за много неща, но от време на време замълчаваха и само се гледаха. Нямаха определена цел и внимаваха само да не се отдалечат прекалено много. Достатъчно беше, че са избягали заедно.

Топлината на ръката му под нейните пръсти, коравата сила на мускулите му под плата на ризата и жилетката му караха сърцето на Виолета силно да тупти. Шумоленето на роклята й, допираща неговия панталон, беше невероятно интимно, сякаш дрехата беше продължение на напрегнатите й сетива. Виолета така силно усещаше присъствието му, стройната му фигура и нежните погледи, стоманеното самообладание, което влагаше в отношението си към нея, че пребиваването им заедно ставаше почти непоносимо. Въпреки това тя си пожелаваше разходката им никога да не свърши.

Когато сенките се удължиха, те откриха едно кафене в края на градината и масичка под сянката на платан. Масичката от ковано желязо и столовете бяха студени. На Виолета й се стори, че студът прониква в нея въпреки кафето с мляко, което Ален и поръча заедно с виното, за да се постопли. Когато се озърна, стори й се, че всички масички наоколо са заети от любовни двойки, погълнати един от друг. Тя сподели с Ален наблюдението си.

Той се засмя иронично.

— Вгледайте се по-внимателно — подсказа й той.

Тя последва съвета му и установи, че повечето жени бяха по-млади от кавалерите си, макар в някои двойки дамата да беше по-възрастна и да правеше впечатление на много по-богато облечена от мъжа.

— О! — възкликна тя и се опита да гледа в друга посока, все едно какво.

— Да. Надявам се, че не сте много опечалена. — Той взе ръката, която тя беше отпуснала в скута си, погали я с мазолест от фехтуването палец. — Цял Париж флиртува.

— Разбирам — каза тя тихо.

— Едва ли. Особено, ако сте на мнение, че съм ви довел тук, за да ви изложа на подобно съседство. Просто не исках да рискувам в по-елегантно кафе някой да ви познае.

— Няма нужда да ми обяснявате — погледна го тя в очите. — Имам ви доверие.

Той я наблюдава известно време, после изведнъж каза:

— Моля ви, недейте. Не го заслужавам. Нищо не би ми доставило по-голямо удоволствие от възможността напълно да ви развратя.

— Но няма да го сторите — каза тя с усмивка.

— Наистина ли няма? — Той изчака един напрегнат миг, преди да отговори с дълбока въздишка на собствения си въпрос. — Не и без ваше разрешение.

Думите му бяха признание. Сега би трябвало да го отблъсне. Вместо това се усети обзета от силна възбуда. Той я желаеше, истински я желаеше. Но не искаше да й налага желанието си, не поставяше никакви изисквания, не възприемаше правата си на мъж като нещо напълно естествено. Даваше ли си сметка колко прелъстително е обещанието, което й даде, знаеше ли какъв обрат ще вземат отношенията им след изкусителното предложение тя да направи избора си?

Техните взаимоотношения?

Но какво искаше тя всъщност?

Възможно ли беше желанията й да се ограничават с безопасен, платоничен флирт, само толкова ли е готова да рискува? Иска ли, може ли да се реши на нещо друго, въпреки огъня в кръвта си? Ще се промени ли нещо в отношенията й с Ален, ако спре дотам? Нямаше ли да разруши романтичните илюзии, ако си признае, че иска повече?

Колко сложно е всичко, толкова сложно, че се усещаше парализирана от страховете, които се надигаха в нея.

 

 

През следващите дни те само се разхождаха, позирането беше вече единствено параван за срещите им.

Навлизаха все по-решително в центъра на Париж. Ален познаваше най-добрите дамски шивачи, най-добрите модистки, обущари и майстори на ръкавици, с огромно удоволствие я придружаваше на проби и покупки. Имаше безукорен вкус, изборът му на цветове и форми беше безпогрешен. Не се опитваше да й натрапи разбиранията си, само я поощряваше да разгърне собствените си. Твърдеше, че тя притежава вродено чувство за стил, сдържана елегантност, която напълно й подхожда. Единственото, която трябваше да научи, беше да се уповава на инстинкта си.

Ален направи един-единствен опит да плати рокля, която Виолета си бе избрала. Тя отказа толкова рязко и непреклонно, че той тутакси отстъпи. Затова Виолета невинаги купуваше харесаното, докато бяха заедно, а се връщаше за него по-късно. Съзнаваше, че за него е мъчение да присъства, докато тя плаща покупките си.

Ален много се учуди, че Жилбер не се съобразява с желанията й, свързани с подредбата на дома им и го нарече глупак, задето не я включва в обиколките си из мебелните магазини. Но в следващия миг вече възхваляваше това равнодушие на Жилбер, защото в противен случай тя щеше да придружава съпруга си при посещенията на магазини и складове, вместо да прекарва времето си с него.

Един следобед излязоха след буря. Водата още се стичаше по водостоците, небето още беше сиво, но желанието да се разхождат, да бъдат сами, ги подтикна да пренебрегнат лошото време. Ален заравяше върха на бастуна си в нападалите по мокрия тротоар зелени като ябълки накъсани платанови листа.

— Графиня Фурие — прекъсна той мълчанието — дава след няколко дена бал. Бихте ли желали да отидете?

— С удоволствие — отговори тя, — ако Жилбер не е поел вече друг ангажимент. Напоследък често излиза вечер.

— Поводът е дипломатически гала прием в чест на подобряване отношенията между Франция и Белгия. Ще бъде много достолепно, почти скучно. С удоволствие ще ви придружа, ако съпругът ви е зает.

Тя наведе леко глава и го изгледа изпод вдигнатата периферия на кокетната си небесносиня сламена шапчица.

— Боя се, че той би сметнал това за неприлично.

— Много омъжени жени се появяват придружени от свои приятели. Никой не мръщи чело, докато това става пред очите на всички. Не можете ли да му го обясните?

Мисълта да прекара една вечер с Ален, та макар и обкръжени и наблюдавани от много хора, беше толкова примамлива, че не можа да отклони предложението му.

— Допускам, че можете да уредите да получим поканата, после ще видим какво ще каже Жилбер.

Той притисна по-силно ръката й към тялото си, а погледът му засили желанието й да му даде с готовност всяко обяснение, което би пожелал.

Въздухът беше много влажен. Полите на Виолета бяха натежали от влага и дори изцапани по краищата от локвите по тротоарите. Светлината сякаш намаля.

Ален погледна нагоре към ниско надвисналите облаци. Каза загрижено:

— Може би трябва да се връщаме.

Гръмотевица предупреди за идващата буря. Хладни мъгливи повесма танцуваха наоколо им. Миг по-късно заваля предпазливият и цивилизован френски дъжд.

Беше много късно да се връщат в ателието. Видяха пред себе си раирания в бяло и синьо навес на кафене. Ускориха крачка към него. Когато затрополяха по-едри капки, Виолета пусна ръката на Ален, повдигна поли и се затича. Стигнаха под навеса тъкмо когато оглушителен гръм раздра небето. Разсмени и останали без дъх, те се обърнаха един към друг.

Ален я взе в прегръдката си, притисна я силно към себе си, а силният дъжд барабанеше над главите им и се стичаше на потоци върху тротоара. Той я гледаше със светнало лице и нежни очи. После попита:

— Спомняте ли си?

Как би могла да забрави? Първата им среща. Мокрият от дъжда парк. Павилионът. Тя му се усмихваше, но радостта й се превръщаше постепенно в болка.

Тези кратки епизоди, тези откраднати мигове на близост ставаха непоносими. Виолета разбираше колко непочтено е да принуждава Ален да обуздава желанията си, тя самата не знаеше колко дълго още ще може да издържи.

Беше й непоносимо да гледа как мрачна болка засенчва погледа му, затова извърна глава. През пелената на дъжда видя двама мъже, които се бяха подслонили под редките клони на един кестен. Когато дъждът се засили, те хукнаха към отсрещната къща и се скриха под навеса на входната врата.

Виолета напрегна очи, дано види нещо през дъжда. Беше забелязала доста отдавна как двамата мъже се прокрадват след нея и Ален. Нямаха вид на господа, които се разхождат, още по-малко на търговци, тръгнали по работа. С тъмните си невзрачни костюми и очевидното си безделие правеха потискащо впечатление.

— Тези мъже там отсреща — каза тя тихо на Ален. — Мисля, че ни проследиха. Допускате ли да са крадци?

— Съмнявам се — отвърна Ален.

Гласът му звучеше мрачно. Нещо в поведението му я разтревожи. Тя го погледна и каза бързо:

— Мислите ли, че искат да ни сторят нещо?

— Кой знае — сви той рамене. — Всичко е възможно.

— О, не. Посред бял ден е.

— Не се тревожете — каза той с лека усмивка и загали ръцете й под коприната на роклята. — Предполагам, че тези два зловещи гарвана са просто очаровани от вашата красота. Повярвайте, мога да разбера желанието им да се превърнат във ваша сянка.

Той се опитваше да я разсее, да пропъди страха й.

— Може би просто вървят в същата посока.

Сигурно имаше право. Когато дъждът спря и те се запътиха към ателието на Ален, мъжете ги следваха само няколко улици, после изчезнаха.

Когато обещаната покана пристигна, Жилбер беше безмерно радостен, че графиня дьо Фурие им е оказала такова внимание. За нищо на света няма да пропусне такова изключително тържество — заяви той. Когато им разкаже, роднините му ще възприемат поканата като огромен успех. Беше само твърде изненадан, че и Масари е в списъка на гостите. Не предполагал, че толкова високопоставена дама включва в своя кръг обикновен художник.

Изглежда изобщо не му мина през ум да се запита откъде ли дамата е научила името му.

Жилбер беше в толкова добро настроение заради поканата за галавечерята, че предложи на Виолета да си поръча нова бална рокля, от онези с широки, поръбени с дантели рюшове, според последната мода. Би му харесало — каза той — роклята да е в розово. Виолета се престори на безкрайно радостна, дори възхитена и обеща още същия следобед да се погрижи за тоалета си. Премълча, че вече са избрали ансамбъла с Ален и дори можеше вече да го изпробва. Беше свикнала доста добре да се преструва.

Докато говореха за поканата, Жилбер се обличаше. Отпрати камериера и сам оправи жилетката и ръкавелите си. Изгледа я продължително. Вече готова да излезе, тя седеше в батистена рокля на сини и кремави черти до бюрото си, за да запише в дневника случилото се миналия ден.

— Този художник — попита Жилбер — той не ти досажда, нали?

Тя го изгледа смаяно, вдигнала учудено вежди, с перото в ръка.

— Защо питаш? — можа само да каже. — Какво имаш предвид?

— Предложението му да те заведе на бала е, откровено казано, доста безсрамно. Просто не зная какво да мисля.

— Държал се е винаги като безукорен джентълмен — отговори тя. — Никой не би могъл да се държи с по-подчертано уважение от господин Масари.

— Това звучи успокояващо, но щях да съм още по-спокоен, ако той беше вече завършил портрета ти.

— Работата му напредва бавно, прав си, но е наистина невъзможно да подтикваш един художник да бърза — опита се тя да се усмихне печално.

— Добре поне, че ще му платя за готовия портрет, а не за работните дни. Предполагам, че това позиране е досадно и за теб — погледна я той изпитателно.

Виолета усети как сърцето й почна лудо да бие. Спомни си за двамата мъже, които проследиха нея и Ален. Може да не е било чак толкова безобидно, може Жилбер да ги беше пратил подире им. Тя присви тесните си рамене и отново ги отпусна, преди да отговори:

— Аз не се притеснявам, имам предостатъчно време.

— Този мъж обича жените, той е същински Казанова — продължи натъртено съпругът й. — Имал е вече много дуели с шпага и пистолет заради любовни истории — това чух за него. Трябва много да внимаваш да не ти завърти главата.

Виолета винаги бе подозирала, че Ален има огромен успех при жените и все пак се почувства дълбоко наранена, когато чу потвърждението. То й подсказа колко безнадеждно е положението й, затова се оказа по-загрижена от миналото на Ален, отколкото от подозрението на Жилбер. Каза само:

— Не се виждам изложена на каквато и да било опасност.

— Наистина ли? Струва ми се, че тук нямат дължимото уважение към брака. Не взимат много сериозно клетвите за вярност. Не бих искал да се озовеш в такъв капан.

— Но Жилбер…

— Нямаше да ти говоря за това, ако не се беше променила напоследък. Обличаш се като парижанка, но ми се струва, че има и по-дълбоки промени. Не бива да отиваш прекалено далеч.

Виолета го изгледа продължително.

— А ти, Жилбер? Какво да кажа за твоите вечери по ресторантите и в оперетата?

— Не е същото.

— Може и да не е, но на този фон упреците ти звучат твърде странно.

— Аз не съм младеж, Виолета, зная го добре. Трудно е да дойдеш на моята възраст в Париж след толкова години в провинцията, разбирам колко много съм пропуснал. Но това няма нищо общо с теб.

— Твърдиш, че аз трябва да приемам равнодушно твоите авантюри, но ти имаш право да ме обвиняваш?

Той я гледаше, намръщил чело.

— По-рано нямаше да чуя такива думи от теб. Това никак не им харесва, изобщо не ми харесва.

— Всеки човек се променя — каза тя.

— Да, за съжаление, но аз не те обвинявам, Виолета, аз само те предупреждавам. Зная, че младостта търси младост и че не изглеждам толкова добре, нито съм толкова галантен като някои други, но аз съм все още твой съпруг, при това много ревнив.

Виолета не намери какво да отговори.

 

 

Според разбиранията на Виолета балът започваше много късно, но изглежда никой друг не мислеше така. Двамата с Жилбер бяха между първите гости, слава богу, не най-първите. Къщата, в която трябваше да се състои балът, се намираше в стария, вече излязъл от мода квартал Ла Маре. Беше строена през шестнайсети век и макар да почваше да се руши, все още излъчваше привлекателно, романтично достолепие.

Качиха се по малко захабената мраморна стълба, невероятно широка заради някогашната дамска мода, но много подходяща и за сегашната със ставащите все по-обемни кринолини. Пътя им посочваха лакеи, застанали така неподвижно и с толкова каменни лица, че приличаха на восъчни фигури. Домакинята ги посрещна в началото на първата от четирите редици потънали в прах канделабри от бронз и кристал. После стъпиха върху паркета, придобил гладкостта на коприна от хилядите стъпвали по него крака.

Следващия половин час Виолета и Жилбер се разхождаха нагоре-надолу, обгърнати от нежната музика на оркестъра. Двойки в разнообразни бални тоалети, високи и ниски, слаби и дебели, се разхождаха бавно из огромната зала, за да видят кой е дошъл, за да ги видят и тях. Преминаваха от залата на музикантите в балната и обратно, надничаха и в трапезарията, където масата беше сервирана за вечеря. Разговорите ставаха все по-оживени, злободневните теми се подхващаха отново и отново. Обявиха пристигането на мнозина благородници, но по начало балът не се различаваше съществено от онези в Ню Орлиънс. Жилбер изрази многократно задоволството си от тази констатация. Виолета беше разочарована.

С пристигането на императора започнаха танците. Виолета не знаеше, че началото им се бе забавило заради протокола, представа нямаше, че Луи Наполеон ще се появи тук. Сега гледаше любопитно как едрият мъж повежда домакинята към паркета за първия танц. Изглежда бе дошъл сам, императрицата никаква не се виждаше.

— Добър вечер, мадам Фосие.

Тя се стресна леко, когато Ален я заговори. Сред музиката, стъпките на танцуващите и шума от разговорите не го чу да се приближава. Топла вълна на радост премина по тялото й, когато отвърна на неговия поглед. Пламна още повече, когато видя как очите му спират върху тъмночервените едва разпъпили рози, закрепени сред дантелите на нейното деколте, точно между гърдите. Цветята, рози, означаващи любов, й бяха донесени в късния следобед. Виолета каза на Жилбер, че ги е поръчала, за да съответстват на роклята от тъмнорозова коприна с дантелени рюшчета, чиито краища проблясваха като сребро. Излъга, както и за останалите букети, които донасяше в къщи през последните седмици.

— Е, как ви харесва нашият самодържец? — попита тихо Ален, след като тримата размениха поздрави.

Сухият му тон накара Виолета да се усмихне. В същия миг видя, че съпругът й мръщи вежди, сякаш му беше неприятно, че художникът задава този въпрос на жена му, а не на него. Виолета не искаше да допусне Жилбер да й развали вечерта с лошото си настроение. Тя се взря внимателно в императора, докато размисляше какво да отговори.

Беше навярно трийсет и пет-шест годишен, среден на ръст, с не особено гъста пепелявокестенява коса и големите очи на Бонапартовци. Би могъл да е твърде привлекателен, ако усмивката му не беше толкова скована и лишена от топлота. Липсваше му сякаш живец, изглежда му беше станало навик да потиска чувствата си и така се бе лишил от всякаква спонтанност.

Виолета се обърна към Ален и прошепна:

— Този човек трябва да е много скован, нали?

— Скован ли? О, не! — възрази той веднага. — Това е просто вроденото държане на Бонапартовци, нещо като кралско достойнство.

— Ах, така ли — съгласи се тя, като кимна. — Но кой му подстригва брадата и го издокарва с толкова смешно щръкнали мустаци?

— Нима не смятате, че изглежда добре? Повечето дами са очаровани от демоничния му вид. Не цените ли подобни неща?

— Не, аз не — въздъхна тя театрално.

— Ще се убедите, че този стил е намерил одобрение дори сред господа консерваторите. — Ален посочи с глава доста мъже, които сновяха наоколо с брада и мустаци а ла Наполеон.

— Какво съвпадение! — каза тя. — Още повече, че мъжете обикновено не следват модата.

До нея Жилбер се изкашля. Той се олюляваше на пръсти и пети и беше скръстил ръце на гърба, при него сигурен признак, че е разтревожен.

— Би било по-умно да сменим темата — предложи той.

В оживен разговор с другия мъж, Виолета почти беше забравила Жилбер. Когато си спомни за него, обзе я истинско отчаяние.

Ален оглеждаше с весело любопитство Жилбер.

— Препоръчвате предпазливост, господине, или предлагате да проявим повече уважение към владетеля на Франция?

— И двете — каза сухо Жилбер. — Ние сме гости в неговата страна.

— Така е, също и аз — съгласи се Ален. — Но ако един мъж държи на царственото си великолепие, трябва да приема и стрелите, и камъните, които са част от него. Разбира се, присмехът е тъкмо онова, от което най-трудно може да се предпази.

Ален видя, че му кима възрастна дама с тюрбан от сребърни дантели, украсен с олюляващи се щраусови пера. Той се обърна към Виолета, погледите им се срещнаха, в неговия се четеше нещо като молба за прошка. Той наведе глава и каза:

— Моля да ме извините, трябва да говоря с дамата.

Оттеглянето му трябваше да е за нея добре дошло. Тя видя как възрастната дама и нейните приятели поздравиха възторжено Ален. Каза тихо на съпруга си:

— Мисля, че спокойно можеше да си по-любезен.

— Защо, след като ти беше любезна и за двама ни.

— За да не проличи с каква неохота разговаряш с него — възрази тя, подтикната от упрека му.

Жилбер си пое дъх с разтреперани ноздри.

— Мисля, че беше точно обратното, във всеки случай не виждам защо трябва да съм учтив с мъж, който флиртува пред очите ми с моята жена.

— Флиртува? — Обвинението беше толкова неочаквано, че й секна дъхът, сякаш я лишиха от въздух.

— Точно така, а ти го поощряваш с хилене и шушукане, по-подходящи за спалня, отколкото за обществено място.

— Ти, ти трябва да разбереш, че прекарахме напоследък заедно дълги часове. Съвсем естествено е отношенията ни да са приятелски. И защо не?

Той й хвърли строг поглед.

— Смятам, че е излишно да ти отговарям, Виолета.

Сарказмът в гласа му я вбеси. Вдигна високо глава и заяви:

— Би трябвало да е излишно да ти доказвам, че имаш малко основания да ревнуваш.

— Бих предпочел да нямам никакви.

Той се завъртя на пети и я остави сама. Беше толкова очевидна погрешна стъпка от гледна точка на светските правила, в такъв разрез с иначе строгото му придържане към нормите, че Виолета можеше да изтълкува държането му само като наказание. Нямаше съмнение, че целта беше да я унизи и да я накара да се почувства напълно изолирана сред чуждите хора наоколо й.

Жилбер направи голяма грешка — каза си разбунтувана Виолета. Гледаше тълпата, която се движеше сега пред очите й като калейдоскоп от коприни и сатени с цветовете на скъпоценни камъни, защото музиката беше спряла. Огледа се за Ален и очите им се срещнаха. Тъкмо в този миг се беше обърнал, сякаш по мълчалива заповед, към нея. Щом я видя да стои сама, веднага се приближи.

Когато той застана пред нея, музиката тъкмо зазвуча отново с увличащите звуци на валса „Лорелай“ от Щраус. Тя му подаде ръка. Не беше много дискретно, но вече й беше все едно. Погледът му я стопляше, галеше я и я насърчаваше. Тя нежно му се усмихна.

Плъзгаха се мълчаливо по паркета. Докосванията му я привличаха подканящо в неговата прегръдка. Въртяха се бавно, роклята й се увиваше около неговите крака, а ръката му прегръщаше кръста й. Приливите и отливите на мелодията сякаш ги вдигаха във въздуха, а после ги привързваха един към друг в унисон с ритъма. Тя усещаше през кринолина си движенията на силните му бедра и дори през ръкавицата изпълнената с напрежение енергия в ръката му. Той танцуваше както рисуваше — с прецизност, грация и необуздан инстинкт.

Допреди малко нощта й се струваше хладна, но сега й стана горещо от напрежението и още нещо, което се опитваше да скрие под наведените си мигли. Беше разтревожена, но лекомислени, полусподавени инстинкти я караха сега да лети. Музиката беше в кръвта й, смелостта в сърцето.

Танцът свърши. Виолета и Ален стояха и дишаха в забързан, неравен ритъм. За да има повече въздух, тя отвори ветрилото си, окачено на китката й на копринен шнур и се загледа в танцуващите. Не смееше да погледне Ален, от страх пред онова, което той би открил в очите й.

В същия миг зърна един адютант в униформа, който маршируваше към императора, изглежда повикан от него. Младежът получи указания, обърна се и си запроправя път в нейна посока. Беше вече близо до тях, когато тя разбра, че иска да говори с Ален.

— Господин графе — поклони се дълбоко адютантът. — Негово Величество ви поздравява. Моли ви да дойдете, с дамата, ако обичате.

Макар и много учтиво формулирана, това беше заповед.

Адютантът отстъпи встрани, за да им направи път. Ален подаде на Виолета ръка, тя сложи своята в нея.

Вече бяха близо до императора, когато тя наведе леко глава и прошепна:

— Граф?

— Титла, дадена преди време на баща ми от град Венеция, просто от учтивост — обясни той сухо. — Никога не я използвам.

Виолета го изгледа загрижено.

— Тревожи ли ви нещо?

— Да, тази работа никак не ми харесва.

— Но защо?

— Луи Наполеон няма никакъв интерес да разговаря с мен. Чуйте ме, cherie. Каквото и да става, не допускайте императорът да ви примами извън балната зала.

— Но защо, защо?

Нямаше време, още две крачки и вече стояха пред Наполеон Трети. Ален се поклони почтително. Виолета направи дълбок реверанс. Когато кралят й подаде ръката си с дланта надолу, тя сложи своята в нея, въпреки че се запита дали не очаква да целуне пръстена му или да направи друг жест на страхопочитание.

Луи Наполеон вдигна ръката й към устните си.

— Очарователна, наистина сте очарователна — каза той. — Ние сме възхитени.

— Благодаря, Ваше Величество — отвърна след кратко колебание Виолета.

Ален изруга, но толкова тихо, че да го чуе само тя.

Кралското „ние“, което използваше Наполеон, звучеше доста странно с тържествеността си, още повече, че Виолета знаеше — мъжът пред нея имаше едва отскоро възможността да го изрича. Въпреки това беше обкръжен от ореола на малко прашно величие. Може би заради униформата с безброй отличия, която носеше, или заради властта, която притежаваше, а може да беше и вроденото му чувство за благородна целеустременост, но той беше наистина изключителен.

Впечатлена, въпреки волята й, Виолета чу като насън поканата на императора за танц, чу и себе си да приема полугласно. В същия миг бяха вече на паркета и тя се опитваше да нагласи стъпките си към широките движения на Луи Наполеон.

Той я притискаше толкова силно към себе си, че медалите и ордените му можеха всеки миг да се закачат за копринените рюшове на нейното деколте. Тя го погледна и каза нещо за бала, което й даде възможност да се поотдръпне.

Размениха още няколко думи и Виолета мислеше трескаво какво още би могла да каже, когато на вратата настъпи суматоха. Някакъв господин с импонираща външност, който изглеждаше великолепно във вечерния си костюм, тъкмо се беше появил. Подчертаната любезност, с която го посрещна домакинята и бързината, с която бе заобиколен от други гости, подсказваха, че мъжът е изключително популярен.

— А, ето го й него, вече се питах кога ли ще се появи — каза тихо императорът.

— Кой е той? — попита Виолета.

— Морни, разбира се. Не сте ли се запознали още с него? По-късно ще ви представим, за което ще ни дължите признателност.

Виолета беше чувала за херцог дьо Морни, името му се появяваше от време на време във вестниците и Жилбер й разказа, че го е видял наскоро да върви по улицата. Незаконният син на кралица Хортензия Холандска и нейния любовник, по всяка вероятност граф дьо Флео, беше полубрат на краля. Мъж с огромен чар, само три години по-млад от Луи Наполеон, известен като човек на живота и голям любовник, въпреки че беше женен за незаконна дъщеря на руския император Александър Първи. Той беше допринесъл много за възцаряването на брат си и сега заемаше важен пост в правителството.

— За съпруга ми и за мен — каза Виолета — би било голяма чест да му бъдем представени.

— Ние ще представим и съпруга ви, щом желаете. Но вашата дискретност, вашата нежност ни напомнят нещо. Вие трябва да сте дамата с цветята.

Виолета вдигна очи към него.

— Ваше Величество?

— Масари е преобърнал всички оранжерии и е подлудил цветопродавачите в цял Париж, за да му търсят редки цветя. Изисква безукорно съвършенство и настоява за определени сортове. Всички знаем, че зад това се крие омъжена жена с необичайна хубост и още по-голяма скромност, но той не проронва нито дума. За сметка на това хората приказват какво ли не.

Тя спря поглед върху шнуровете на униформата му.

— Няма основание да се смята, че именно аз съм тази дама, Ваше Величество.

— Напротив, съвсем очевидно е, ако се вземе предвид как ни гледа Масари. Трябва да бъдем предпазливи, видът му подсказва, че е готов да ни убие.

— Положително не.

— Той изпада понякога в силен гняв.

— Изглежда го познавате добре? — Тя не можа да се сдържи да не превърне забележката си във въпрос.

— Европа е в някои отношения същинско село, от Рим до Лондон и от Виена до Марсилия всеки познава всеки, поне що се отнася до определени кръгове. И всеки приказва. Масари има много приятели, но около него витае някаква тайна, тъй че дори хора, които лесно се отегчават, не губят интереса си към личността му.

— Тайна?

— Не ви ли е известна историята му? Между него и Морни има много общо, ще се учудите, като разберете. Елате с нас в малката стая, там е по-спокойно и всичко ще ви разкажем.

Стъпките, с които я доведе до ръба на паркета, бяха много ловки, ръката му вече лежеше под нейната и я насочваше в желаната от него посока. Виолета беше така погълната от смисъла на онова, което кралят бе казал за Масари, че изобщо не обърна внимание какво става с нея. Преди да си спомни за предупреждението на Ален, вече бе влязла през вратата на малката стая.

Полите й се завъртяха край глезените, когато изведнъж спря.

— Почакайте — каза тя задъхана. — Може би е по-добре да не напускам балната зала. Мъжът ми няма да е очарован.

— Но вашият съпруг от доста време, ви е оставил сама.

— Да, и затова сега положително ме търси. Трябва да вървя.

— И да изпуснете толкова удобен случай да видите оръжейната галерия в този дом? Не се притеснявайте, елате.

Беше по-силен, отколкото можеше да предположи и по-нахален. Той я награби през кръста, завлече я по-далеч от вратата и я подбутна с крак. Със същото движение я привлече към себе си и потърси устата й.

Тя извърна рязко глава и се опита да го отблъсне с две ръце.

— Не, Ваше Величество, моля ви!

Почти успя да охлаби прегръдката му. Той се засмя изненадан, преди да удвои усилията си. Подхвана тила й, пъхна ръка под къдриците на шията й, за да я накара да вдигне глава. Тя се завъртя в прегръдката му и устните му докоснаха ъгълчето на устата й.

Вратата се отвори и облак топъл въздух и музика нахлу в стаята. Ален влезе и затвори вратата след себе си.

— Ваше Величество — каза той тихо. — Надявам се, че ще ми простите прекъсването.

Виолета се освободи с въздишка на облекчение от височайшата прегръдка, когато Луи Наполеон, изненадан, я отслаби. Кралят се обърна мълниеносно към другия мъж. Гласът му беше дрезгав, когато заповяда:

— Оставете ни!

Ален се приближи спокойно към Виолета.

— Няма да изляза без дамата — произнесе той отчетливо.

Наполеон се изправи в целия си ръст.

— Ние не понасяме никакви намеси.

— Боя се, че ви се налага — отговори Ален, насочил цялото си внимание към Виолета, на която вече бе подал ръка. — Пожелаваме ви приятна вечер, Ваше Величество.

Кралят отвори уста сякаш искаше или да протестира, или да извика стражите. Изведнъж в очите му проблесна искрица хумор. Той присви в престорено равнодушие рамене.

— Добре, добре, откъснете сам цветето, Масари. Но ви предупреждавам, тя има бодли.

— Зная — отговори сериозно Ален и погледна пламналото лице на Виолета.

Той се обърна и я изведе от стаята.

Бяха направили само няколко крачки в залата, когато тя почна да говори с възбудени, несвързани изречения.

— Толкова съм ви благодарна, че дойдохте! Никога не бих повярвала! Да, зная какво ми казахте, и все пак не можех да си представя, че той…

— Той е сластолюбец.

Гласът му беше толкова гневен, че тя се ужаси. Не беше сигурна дали един монарх може да бъде извикан на дуел, но беше чувала вече веднъж този тон в гласа на един мъж в Ню Орлиънс и знаеше, че срещата бе завършила с два пистолета и закуска за един човек.

Издаде лек вик на отчаяние и се хвана за главата.

— Ако е възможно, бих искала да си тръгна. Можете ли да ми помогнете да намеря Жилбер? Не си представям къде е бил през цялото това време, може би в някой от салоните за игра.

— Разбира се, но как се чувствате? — попита той.

— Малко ме боли глава. Обещавам ви, няма да припадна.

— Нямам нищо против, докато съм тук и мога да ви подхвана — засмя се той. — Но се смята за неучтиво да се напуска бал, преди да го е сторил императорът. Трябва да се измъкнете през някоя странична врата и без да се сбогувате с домакинята.

— Не помислих за това. Навярно ще е по-добре да остана.

В гласа й звучеше огромно нежелание. Искаше да се махне не само заради главоболието. Напрежението през изминалия час, скарването с Жилбер, сега и противопоставянето на Луи Наполеон и мисълта, че я наблюдават и клюкарстват за нея и за Ален — всичко това й дойде наистина твърде много. Не познаваше никого на този бал, не присъстваше никой от познатите или роднините на Жилбер, всички й бяха чужди, въпреки че и тя говореше френски. Цял живот й бяха внушавали да се чувства французойка, но тук започна да разбира, че е нещо друго — американка от френски произход.

Ален се взря в бледото й лице и поклати глава.

— Не е толкова важно, ще се сбогувам вместо вас. А сега да потърсим съпруга ви.

Откриха Жилбер на една маса за фаро с куп златни монети пред него. Той едва ги погледна, когато се приближиха и изобщо не отдели време да чуе молбата им. Тъкмо печелеше, не го ли виждаха? Не, няма да си тръгне, докато картите са толкова благосклонни към него. Освен това е сигурен, че танците й доставят голямо удоволствие.

Виолета гледаше стиснатите устни на съпруга си и си мислеше, че му доставя удоволствие да откаже на молбата й. Не можеше да се унизи да я повтори. Затова се извърна.

Застанал зад нея, Ален не помръдваше.

— Извинете ме, господине — обърна се той към Жилбер, — но бихте ли ми разрешили да придружа вместо вас съпругата ви до вкъщи?

Жилбер се обърна бавно към него. Погледна го и навъси чело. Въртеше бавно в ръката си златна монета.

Възцари се тишина, в която играчите се спогледаха, наблюдавайки двамата мъже. Ален устоя спокойно на погледа на Жилбер и вдигна бавно глава. На лицето му беше застинало недвусмислено предизвикателство, в сиво-сините му очи проблясваше стоманена светлина. Елегантната му широкоплещеста фигура беше внушителна, би могло да се каже, царствена. Беше овладял напълно гнева си, но той беше почти осезаем.

Жилбер пое със свистящ шум въздух през зъби. Лицето му беше вече спокойно, той само присви очи.

Страхът, който Виолета бе успяла да потисне, се надигна отново. Тя докосна ръката на Ален, за да го укроти. После каза сподавено:

— Имам ли разрешението ти, Жилбер?

Той си облиза устните, преди да отговори. После изрече с глух глас:

— Както обичаш.

— Благодаря ви — отвърна вместо нея с хладна учтивост Ален. Той прокара ръка под нейната, обърна се и двамата напуснаха салона.

Когато тръгнаха, Виолета хвърли още веднъж поглед към съпруга си. Жилбер я наблюдаваше с израз на гневно учудване. Беше съзрял изглежда нещо в очите на Ален, което го бе възпряло да се захваща с него.

Тя погледна сега към мъжа, който вървеше до нея. Правеше впечатление на абсолютно спокоен и отпуснат. Помисли си, че ще излезе сега с него от къщата, ще се качи в каретата и ще потегли по тъмните, безлюдни улици на Париж. Сама с него.

Очакване и чудесно предчувствие трептяха в жилите и в сърцето й.

 

 

Този бал, трябваше да си признае Ален, не беше много добро хрумване. Желанието му беше да достави на Виолета една приятна вечер, да й даде възможност да блести сред най-отбраното парижко общество, искаше да има оправдание за възможността да я държи в прегръдките си, но нещата не се развиха според плана му.

Беше притеснен. Отдавна имаше желание да унищожи един мъж. Отвратителното беше, че се касаеше за човек по-възрастен и по-неопитен от него, при това мъж, комуто беше причинил зло, ако не с действие, то поне в мислите си. Не биваше да допуска те двамата да се срещат. Гневът и загрижеността за Виолета не извиняваха поведението му. Нямаше право да й усложнява още повече живота, само защото кръвта му ври.

Първият, когото би набол на шпагата си, беше този надут пуяк, императорът. Невероятната самонадеяност на Луи Наполеон, убеден, че може да омърси нежната чистота на Виолета, да я яхне в някое кьоше като най-обикновено слугинче, го караше да трепери от гняв. Само дискретност го бе възпряла да не го извика на дуел. Но сега съжаляваше, че не го е сторил. Какво го засягаше дискретността или дори Франция, след като монархът си бе позволил такова нещо? Що се отнася до него, той е тук само гост, собствените му интереси, а също и опасностите, които го дебнат, са другаде.

Жилбер нямаше късмет, той просто му се изпречи веднага след сблъсъка с Луи Наполеон. Унижение или смърт, такъв беше изборът за съпруга на Виолета. И той нямаше да прости толкова лесно на жена си, че е станала причина и свидетелка на поражението му.

Но ако Жилбер бе намерил смелост да му се противопостави, какво тогава? Тогава щеше да постъпи честно, стреляйки във въздуха, за да позволи на съпруга да стреля и получи удовлетворение. Хм, би ли го сторил наистина? Не, не. Щеше да убие хладнокръвно съпруга на Виолета и то по възможно най-долнопробна причина — за да я направи вдовица. Щеше поне да се опита. Така е и нека господ му прости.

Погледна към Виолета, която излезе след него от балната зала и сега го следваше по тясната стълба. Пристъпваше като царица или кралица, с високо вдигната глава, изправена, глуха за шушукането, което я следваше. Внушаваше страх с гордостта и почтеността си. Смелостта, която липсваше на съпруга й, беше за нея естествена като дишането. Да се отнася с такава жена като с дете, да иска само да я глези или наказва, може само глупав мъж, заслужаващ да я загуби.

Беше странно чувството на увереност, че тя е готова да рискува всичко, за да бъде с него. Не го очакваше. Беше я наблюдавал как се опитва през последните седмици да скъса веригите, задължителни за жените от нейната класа. Беше я уважавал за това, макар да не бе постъпвал всякога според желанието й. Нямаше да се учуди, ако тя се реши тази вечер да остане при съпруга си въпреки поражението му. Или може би именно поради това поражение.

Но тя не искаше да остане. Тя беше избрала него.

Никога през живота си не се беше чувствал толкова горд.

Нищо не го беше унижавало така силно.

Жилбер Фосие не беше достоен за жена си. Нещастието беше, че, изглежда, не беше достоен и той.