Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Wildest Dream, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 34гласа)

Информация

Сканиране
Sianaa(2011)
Разпознаване и корекция
Guster(2013)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI(2013)

Издание:

Дженифър Блейк. Див жасмин

Американска. Първо издание

ИК „Ирис“, София, 1994

Редактор: Правда Панова

Коректор: Виолета Иванова

ISBN: 954-445-014-2

История

  1. —Добавяне

Глава трета

Адвокатът на Мими от двайсет години насам беше чаровен белокос мъж. Откакто Джолета се помнеше, той непрекъснато отказваше да приеме политическите постове, които му предлагаха. Сега се бе опитал да направи колкото може по-приятна срещата на роднините в неговото бюро, на която щеше да отвори завещанието. Заведе ги лично в залата с ламперии и нареди да сервират кафе. Леля Естел седна в горния край на дългата маса, точно срещу Джолета, обграждаха я за по-голяма тежест Натали и Тимоти. Тя веднага помоли формалностите да бъдат по възможност съкратени и адвокатът се съобрази с желанието й.

До този момент изненади нямаше. По-голямата част от наследството, което се състоеше от къщата във френския квартал, парфюмерийния магазин и спестовна книжка с не кой знае колко голям влог, бе разделена според законите в щата Луизиана на равни части между Естел Клементс, по-голямата дъщеря на Мими и Джолета, като единствено дете и наследничка на по-малката й дъщеря Маргарет. Леля Естел присви недоволно устни, но не каза нищо, когато адвокатът сложи встрани тази страница от документа и посегна към втората.

— А сега стигаме — заяви адвокатът с лека, отправена към всички усмивка — до личните разпоредби в завещанието.

Той ги прочете. Семейното сребро оставаше за Естел, която от край време му беше хвърлила око. Натали получаваше няколко много изящни, но не особено скъпи бижута, Тимоти — сребърния джобен часовник и комплекта четки с дръжки от слонова кост, принадлежали на дядо му и прадядо му.

Адвокатът се изкашля и продължи с твърд и спокоен глас:

— Последното изречение гласи: На моята скъпа внучка Джолета Мария Карес завещавам своя тъй наречен скрин на спомените с всичко в него. Сред съдържащото се в него е и един дневник с месингов обков, воден през годините 1854-1855-та от Виолета Мария Фосие, родена Вилер. Този дневник ще притежава и с него ще разполага единствено споменатата Джолета Мария Карес, с всички произтичащи от това права да го използва както пожелае.

Адвокатът сложи завещанието на масата пред себе си и скръсти над него ръце. След това попита подчертано делово:

— Някакви въпроси?

Чу се как леля Естел поема въздух, преди да придвижи напред масивното си тяло заедно със стола.

— Имате предвид дневника, който се пази от край време в стария скрин на майка ми? — попита тя хапливо.

— Предполагам, че става дума именно за него — отговори адвокатът.

— Ти си знаела какво има в завещанието, нали? Признай си! — обърна се тя към Джолета.

Джолета усети, че се изчервява от срам, но отговори охотно:

— Не, или поне до последно време не. Едва наскоро разбрах.

— Но това е ужасно! — възкликна леля Естел и се обърна към адвоката. — Този дневник е най-скъпоценното нещо в цялото наследство. Не е възможно майка ми наистина да го е завещала така, че моите две деца да не могат да се възползват от него.

— Завещанието е съставено според точните указания на моята клиентка — отвърна хладно адвокатът откъм горния край на масата.

— Значи, не е била на себе си — изсъска леля Естел. — Настоявам това да бъде незабавно заличено.

— Можете, разбира се, да направите възраженията си пред съда, госпожо Клементс — каза вече по-остро адвокатът. — Но трябва да ви предупредя, че шансовете ви са малки. Моята клиентка си даваше много добре сметка какво прави, когато ми продиктува изложените тук разпореждания, в съставянето на завещанието няма нищо, противоречащо на законите. Не бих могъл да се произнеса относно стойността на този дневник, защото никога не съм го виждал, но си мисля, че тази стойност е в най-добрия случай от идеален характер.

— Ако мислите така, това доказва само, че едва ли сте наясно относно предприятието на моята майка — възрази леля Естел. — Впрочем, няма значение. Предполагам, че тя не е дала специални указания за формулите за парфюмите. Има ли основание те да не могат да бъдат продавани, някакво законово ограничение за продажбата им?

— Абсолютно никакво, в случай, че всички наследници са съгласни — каза с леден тон адвокатът. — Тъй като вие си разделяте наследството с Джолета, ще трябва и двете да подписвате всеки договор за продажба, и двете да получавате еднаква част от прихода.

— Разбирам — възрастната жена кимна толкова енергично, че тлъстата й гушка се затресе.

— Боя се, че аз не разбрах — изрече бавно Джолета и се обърна към леля си. — Да не си намислила да продаваш предприятието?

— А защо не! — леля Естел заби остър поглед право в очите й. — Но досега имах предвид само формулите, особено тази на „В градината“.

— Мими би се ужасила. Щеше да се почувства дълбоко уязвена само при мисълта, че сме способни така жестоко да я предадем.

— Излишно е да ми обясняваш какво би желала майка ми, Джолета, покорно благодаря.

— Без този парфюм поддържането на магазина е безсмислено — възрази Джолета и се наведе към леля си. — Този магазин е наследство на жените от нашето семейство, част от историята на Ню Орлиънс. Не можеш просто ей тъй да го захвърлиш.

Джолета видя как зад гърба на леля й Натали прави гримаса, предназначена за Тимоти. Той само поклати глава и хвърли към Джолета състрадателен поглед.

Естел погледна бързо към сина си, после насочи отново вниманието си към Джолета.

— Нямам намерение да захвърлям каквото и да било — каза тя с присвити устни. — Тъкмо обратното, искам да го продам на много висока цена. Но всичко това едва ли те засяга. Аз ще оправя нещата, а ти ще си седиш със скръстени ръце и само ще прибереш половината от сумата.

— Просто не мога да повярвам, че ще го направиш — поклати глава Джолета.

На лицето на възрастната жена се изписа презрение, огромните й гърди се разлюляха под ризницата от златни и перлени огърлици.

— А сега нека ти заявя нещо, което отдавна исках да ти кажа, Джолета. Години наред ти се въртя край мама и успя да й влезеш под кожата. Въобразяваш си навярно, че сега ще изместиш мен и децата ми и ще вземеш всичко в свои ръце. Е да, но имам новина за теб — щом формулата бъде намерена, ще я продадем на онзи, който предложи най-много, а ти ще си безсилна да ни попречиш.

Джолета беше така поразена от неприязънта на леля си, че загуби дар слово. Не беше подозирала, че тя толкова я мрази. Тимоти прекъсна напрегнатото мълчание.

— Майко, не се ядосвай — каза той и поприбра дългите си крака, седна изправен и отметна с бърз, нервен жест кичур от челото си. — Сигурен съм, че Джолета и на сън не е мислила да ни отнема каквото и да било.

Майката му хвърли злобен поглед.

— Ако пожелая да чуя мнението ти, Тимоти, ще те попитам. А сега нека ти напомня, че трябва да си лоялен преди всичко към мен.

— Но аз казах само…

— Да, чух те — прекъсна го майка му с тон, който не търпеше възражения. — Мълчи, ако обичаш, освен ако не искаш да кажеш нещо, което би убедило Джолета да приеме моето становище.

Тимоти се изчерви силно. Отвърна на погледа на Джолета със свиване на рамене, сякаш я молеше за прошка.

Джолета му подари лека усмивка. Тимоти всякога й е бил по-близък от Натали, не само по възраст, но защото и той като нея, беше непринуден. Беше много смело от негова страна да се противопостави на майка си. Покойният му баща редовно го изпращаше на летни лагери и следотърсачески походи, за да го закали и да го направи самостоятелен. Тимоти се връщаше почернял от слънцето и пращящ от здраве, но си оставаше все така зависим от волята на майка си.

Намесата на братовчеда даде на Джолета време да сложи ред в мислите си. Постара се гласът й да звучи колкото може по-спокойно, когато каза:

— Смятам, че би трябвало всички да премислим добре как да постъпим.

— Няма какво толкова да се мисли — възрази леля й. — Аз имам връзки в козметичната индустрия. Самата Лара Каморс прояви интерес, готова е маркетинговият отдел на „Каморс Козметикс“ да поеме рекламата на „В градината“. Ще подхване широка кампания с всички отколешни легенди за Наполеон, Жозефина и Клеопатра. Парфюм за жените, които искат да напреднат, парфюм, който засилва могъществото и влиянието на една жена.

— Ти вече си обсъждала въпроса за маркетинга? — попита ужасена Джолета.

— Излишно е да представяш нещата така, сякаш едва съм дочакала майка ми да умре. За възможностите, свързани с този парфюм, стана дума още преди време, когато се озовахме двете с Лара на едно парти. Тази жена е започнала с крем за почистване и е изградила фирма, която е днес цяла индустрия, конгломерат, който върти милиарди. Ако се заловят с нашия парфюм, Лара и „Каморс Козметикс“ ще използват неограничените си възможности. Нямаше смисъл естествено да се повдига този въпрос, докато Мими беше жива.

— Но нима ти е безразлично, че ще трябва да сложим край на всичко и да затворим магазина? — опита се Джолета да апелира към съвестта й.

— Никога не съм обичала този магазин и не желая да си прекарвам живота в смесване на някакви си парфюми. Лара ще даде поне два милиона, ако не и повече за всички права върху името на „Фосие Роял Пърфюмс“ и за формулата на „В градината“. През ум не ми минава да изпусна толкова пари.

Джолета винаги се бе питала защо Мими не доверява формулата за парфюма на по-голямата си дъщеря. Сега разбираше, че сигурно е имала достатъчно основания.

Двайсетгодишна, Естел бе напуснала Ню Орлиънс и си бе намерила работа в Хюстън. Малко по-късно се бе омъжила за тексасец, мъж много висок и гръмогласен, много богат и ужасно самомнителен, за да се хареса на Мими. Тя не можа да се спогоди с Ерол Клементс и прости на дъщеря си този брак едва когато тя се разведе с него — Натали и Тимоти бяха тогава още малки.

Но Естел и след развода не се върна у дома, живееше ту в Хюстън, ту по Източното или Западното крайбрежие. Беше станала много екстравагантна и според разбиранията на Мими, прекалено натрапчива с дрехите си от най-скъпите модни бутици. Беше пренебрегнала изискания френски стил, който й бяха внушавали от дете, държанието й беше станало предизвикателно.

Всичко това беше достатъчно неприятно, но по-голямата дъщеря на Мими бе доказала, освен това, че и липсва нос на парфюмерист — за това свидетелстваха безвкусните й предпочитания.

Висока и руса, с неестествено усмихнатото лице на манекенка, Натали беше явно твърде нервна и твърде заинтересувана от изхода на нещата. Джолета не проумяваше защо. Животът на леля й беше достатъчно бляскав. Непрекъснати приеми, разходки из Карибско море или по Ривиерата. Поне два пъти се беше омъжвала сполучливо и още по-сполучливо се беше развеждала. Парите едва ли бяха за нея проблем, ако се съди по костюма от гладка, копринено мека кожа, чантата от „Фенди“ и обувките от „Ферагамо“. Джолета гледаше грижливо гримираното й лице с тънки бръчици около очите от непрекъснатото излагане на слънце, за да постигне желания загар. Нито едно мускулче не бе трепнало по лицето на братовчедка й, нищо не издаде семейното чувство да я вълнува поне мъничко. И все пак не биваше да губи надежда.

— Ти какво ще кажеш, Натали? Може би ти ще пожелаеш да ръководиш магазина?

— Шегуваш ли се? — отвърна Натали с напевното си носово произношение и някаква смесица от нюйоркски и тексаски акцент. — Откъде да намеря време?

— Доколкото зная, не работиш. Може би ще ти хареса да вложиш най-сетне енергията си в нещо полезно?

— Да, да, а друго да искаш? Да ме виждаш случайно как смесвам парфюми и ги пробутвам на идиотските туристи по тениски и гумени джапанки? Покорно благодаря, аз използвам енергията си, както благоволи да се изразиш, за по-добри неща, да речем за привлекателния мъж, с когото се запознах миналата седмица. Няма да повярваш на очите си — толкова е чаровен и прекрасно възпитан. Освен това има пари. Съответства на всичките ми представи за кариера.

— Освен това — прекъсна я злобно леля Естел — Натали няма никаква представа от магазина. Мими не намираше за необходимо да говори за него, когато я посещавахме.

Джолета спря за миг поглед върху леля си, преди да каже тихо:

— Да, но аз познавам добре магазина.

— И какво от това? — възкликна лелята с неприкрита заплаха в гласа.

— Означава — отвърна спокойно Джолета, — че може би аз ще поема магазина.

В погледа на лелята се четеше нещо прикрито, когато възрази:

— Би могла, ако без формулата на „В градината“ магазинът изобщо просъществува.

— Забравяш нещо — каза Джолета. — Ако дневникът на Виолета ми принадлежи и ако формулата е в него, парфюмът „В градината“ също е мой.

— Забравяш, че има още един начин да се разбере от какво е съставен този парфюм.

— Химически анализ? — поклати глава Джолета. — Нали знаеш какво мислеше Мими по този въпрос.

Бездушен и неточен метод го бе нарекла баба й. Както повечето парфюмеристи-творци, Мими не изпитваше никакво уважение към процедура, използвана най-често за създаването на евтини копия от прочути аромати. Няма машина, казваше тя, способна да различи тънките нюанси в един парфюм или да идентифицира безкрайно малките количества редки масла, придаващи на първокласния парфюм неговата неподражаема, неповторима същност, самата светая светих на тайнствената му душа.

— Анализът ще даде резултат — заяви кратко Естел.

Джолета отново изгледа леля си, преди да възрази:

— Не вярвам, във всеки случай не без помощта на дневника.

Леля Естел не отговори, но зачервеното й и без това лице, придоби заплашителен цвят. Натали хвърли бърз поглед към майка си, после се обърна към Джолета и попита рязко:

— Какво искаш да кажеш?

— Доколкото разбирам, „Каморс Козметикс“ е заинтересувана да получи целия пакет — както формулата, така и дневника. „В градината“ е парфюм както всички други, ако не бъде обкръжен от легендите и всичко останало. Освен това в наше време правителството вече взима мерки срещу необосновани твърдения в рекламата. Каморс имат нужда от дневника, за да легитимират легендите.

Лелята се засмя, но без искрица хумор.

— Умно момиче си. Но да ти кажа ли, мисля, че и ти не си намерила формулата, в противен случай щеше да проявиш много по-голям интерес към парите.

Джолета премълча, защото не искаше да си признае, че е точно така.

— И още нещо — продължи възрастната жена, без да си поема дъх. — Ако искаш да притежаваш магазина, трябва да изплатиш моя дял — за магазина и за къщата. Откъде ще вземеш пари? Кой, мислиш, би дал кредит на човек на твоята възраст, без опит във воденето на предприятие, без гаранции срещу кредита и без основен капитал? Много скоро ще разбереш колко безнадеждно е всичко това.

— Все ще намеря начин.

Ехото на тези думи кънтя в ушите на Джолета дълго след като излезе от бюрото на адвоката. Откъде бяха дошли? Нямаше понятие. Имаше малко спестени пари — беше ги пестила на времето за свой дом. Но дори да добави онова, на което може да разчита като наследство от Мими, пак щеше да е повече от недостатъчно.

Мисълта да ръководи „Фосие Роял Пърфюмс“ и да тръгне по стъпките на баба си никога не й беше минавала през ума. Винаги беше мислила, че леля й ще предприеме нещо, ще потърси, може би, когато му дойде времето, ръководител на предприятието.

Това нямаше да стане. Затова се налагаше тя да поеме магазина. Но наистина ли желаеше именно това?

Едва наскоро беше поела живота си в собствени ръце, отскоро решаваше сама, вместо да чака да види какво ще стане. Нямаше да допусне и занапред хората от обкръжението й да се намесват своеволно в нейния живот и да вършат каквото си искат. Беше ли наистина нейно собствено желанието да ръководи магазина или отново бе позволила обстоятелствата да направляват живота й?

Не знаеше. Но имаше ли друг избор?

На другата сутрин я извикаха да отиде в дома на Мими. Трите жени, които работеха в парфюмерийния магазин и го бяха ръководили последните няколко дена, бяха ужасно разстроени, две от тях плачеха. През нощта някой беше безчинствал тук и в жилището на Мими на втория етаж. Имаше счупени витрини, разлети парфюми, от фолиантите с формулите бяха откъснати страници. На горния етаж нападателите бяха съборили скъпи антични предмети, бяха разпрали възглавници, бяха струпали като боклук съдържанието на шкафове и скринове. Беше целенасочено опустошаване, подклаждано от неукротима злоба. Не беше трудно да се намери и обяснението: някой беше търсил формулата и не я беше намерил.

Кой можеше да го сторил, ако не леля й?

Джолета не вярваше да го е направила лично. Сигурно беше наела хора, които да проникнат през нощта в празния магазин, може би професионалисти с опит къде могат да се скрият подобни неща, хора, неизпитващи сантиментални скрупули, когато унищожават красиви старинни мебели. Беше наистина отвратително, че леля Естел се оказа способна да насъска чужди хора срещу дома на майка си.

Джолета стоеше сред този хаос, а когато наведе глава, видя в краката си миниатюрата на Виолета Фосие. Отпусна се бавно на колене и я вдигна. Рамката беше изкривена, платното напукано и податливите маслени бои се лющеха. Докато съзерцаваше лицето на жената върху малкия портрет, стори й се изведнъж, че долавя в нарисуваните очи лек упрек и предизвикателство.

Мъка се примеси към яростта — сякаш бе видяла ранен човек. Откакто прочете дневника на Виолета, тя се чувстваше силно свързана с нея. Беше погълнала за броени часове гъсто изписаните страници и сега искаше да научи за нея повече, отколкото й предлагаше тази хроника на мечти и разочарования, любов и загуби.

Докато стоеше така с миниатюрата в ръка, в главата й узря план.

Виолета е намерила в Европа парфюма, който бе кръстила „В градината“. Дневникът описваше точно как е станал нейно притежание и какво я е подтикнало да се залови с произвеждането му. Дали сега Джолета нямаше да открие по-скоро тайната на скритата в дневника формула, ако посети страните и местата, които е видяла Виолета? Възможно ли е, ако използва дневника като пътеводител и мине по стъпките на Виолета, да открие някакъв образец, някаква подредба на дъхави цветя и числа, които да съвпаднат с онова, което вече знаеше за съставките на стария парфюм?

Виолета бе описала старателно всички подробности на своето пътуване. Беше отбелязвала разстоянията, изминати през деня, времето, необходимо, за да се стигне от едно до друго място. Беше записала височината на сгради, мостове и планини, дължината на реки и потоци. Също и данните за големината на кораби, карети и влакове, на стаи и мебели. Дневникът съдържаше и броя, и описанието на картини и статуи, видени в прочути музеи, църкви и стари къщи. Нямаше съмнение, че Виолета е записала данните за всяко цвете, което е видяла да цъфти в градините на петте страни, които е пропътувала, беше и нарисувала повечето от тях.

Джолета не можеше да реши дали прабабата просто е обичала подробностите и се е бояла да не забрави някоя от тях, или зад всичко това имаше скрито значение. Неоспоримото беше, че за фиксирането на формули за парфюми бяха необходими числа. Повечето парфюмеристи обозначаваха различните есенции или собствените си специални комбинации с номера, а не с имена, самите формули съдържаха обозначение на различните съотношения на съставките.

Още след първите страници Джолета изпита неудържимото желание да пътува, да се махне от тук. Нейната прапрабаба разказваше в дневника за безграничната си радост при мисълта да се откъсне най-сетне от притъпяващото еднообразие на дните си и да види нови страни и красиви неща. Тези думи намериха отзвук в душата на Джолета. Едва сега си даде сметка за болката от загубата на Мими, толкова ясно, че изпита желание да избяга от всички спомени за нея. Всичко познато — работата, жилището, монотонният кръговрат на дните — всичко й се струваше сега досадно и безинтересно. Имаше крайна нужда от промяна. На всичкото отгоре вече знаеше, че е излъгана в очакванията си за скорошен меден месец.

Добавяше се и обстоятелството, че е пролет. Виолета бе прекарала две години отвъд океана, но събитията, записани в дневника, се бяха случили, по всяка вероятност, в рамките на една година. Започваха през пролетта на 1854-та и завършваха дванайсет месеца по-късно, пак през пролетта. Ако побърза, Джолета може да се озове в Европа тъкмо за сезона, който се бе оказал толкова важен за Виолета — пролетта. Може би ще има възможността да види как цъфтят същите дървета и цветя, същите растения по хълмовете и в нивите.

Джолета забеляза изведнъж, че ръцете й треперят. Но вече не от яд или страх, а от възбуда.

Нямаше да допусне леля й да спечели. В никакъв случай! Тя ще дешифрира формулата, независимо от това какво трябва да пожертва, докъде да пътува. Ако владее формулата и дневника, ще има предимство, когато му дойде времето да се решава съдбата на парфюма.

Да, ще замине за Европа. Ще направи това пътешествие заради Мими, като опит да оправдае доверието, което нейната баба й бе оказала, оставяйки дневника в нейните ръце. Ще замине, за да се предпази поне за известно време от интригите на леля си. Ще пътува и за себе си. Ще търси, ще има цел. Ако е писано да не постигне нищо, ще й остане поне споменът за пътуването.

Когато самолетът се приземи в Лондон, там валеше — докато изминаваха пистата, сив, кротък дъжд замъгляваше прозорците и оставяше локви по асфалта. Хладният влажен въздух на летище Хитроу миришеше на мокра вълна, препечени хлебчета и леко на шафран, примесен с неизбежната миризма на самолетно гориво. Джолета го пое дълбоко и се усмихна.

Англия, тя беше в Англия. Просто ще се пръсне от радост. За пръв път депресията след смъртта на Мими не я потискаше и настроението й беше добро. До този миг пътуването беше за нея цел и задължение. Малкото дни, които й останаха, след като си резервира билет, бяха изпълнени с приготовления, попълване на гардероба, събиране на багажа и уреждането на безкрайните неща и нещица, неизбежно, когато напускаш дома си за няколко седмици. Толкова неща трябваше да свърши, за толкова да помисли, че едва имаше време да се наспи. Малко след като се качи вечерта в самолета, заспа дълбоко. Най-сетне сигурна, че пътуването й не е сън.

Беше избрала пътуване с туристическа група, защото нямаше никакъв опит. Докато други решават всички организационни проблеми, тя ще се съсредоточи върху мотива на пътуването си. Успя да намери маршрут, съответстващ на този, който бяха следвали преди толкова време Виолета Фосие и съпругът й Жилбер. Той почваше в Англия, включваше след това Франция и Швейцария, и завършваше в Италия. Основната разлика беше, че Виолета и Жилбер са имали на разположение две години, а тя много по-ограничено време. Червената униформа на тяхната екскурзоводка беше сега за нея приятна гледка. Присъедини се към още няколко американски туристи и се остави да я поведат за паспортна и митническа проверка.

Опашките пред гишетата бяха много дълги. Джолета сложи в краката си кафявата карирана бордна чанта и взе да рови в чантата през рамо за паспорта. Намери го и вдигна глава в мига, в който чу наоколо си оживено шепнене. Покрай тяхната опашка униформени пазачи водеха голяма група от някоя африканска страна. Мъжете бяха сериозни, жените привличаха погледите с дългите до петите дрехи от драпирана коприна. Хората си шепнеха, че навярно са бегълци след някой пореден държавен преврат.

След това Джолета чу приглушени забързани стъпки по килима зад себе си. Извърна глава и видя как висок и слаб юноша с джинси и конска опашка профуча край нея. Той се наведе, без да спира и грабна бордната й чанта.

— Хей! — извика тя и се втурна подире му. Успя да хване единия ремък на чантата и силно го дръпна.

Момъкът веднага спря и се завъртя, лицето му беше маска на злобата и отчаянието, когато вдигна ръка и удари Джолета по главата. Тя видя как ръката му се протяга, наведе се, но той успя да я удари в слепоочието, в ухото и по златната креолска обеца, която се олюляваше на ухото й. Тя политна назад и младежът й отскубна чантата.

Силни ръце я задържаха да не падне, подхванаха я. В същия миг младежът присви уплашено силно приближените си очи. Той направи крачка назад и хукна. С тежката чанта в ръка си проби път между потока бежанци и изчезна зад ъгъла.

— Спрете го! — извика Джолета и се опита да се отскубне от мъжа, който я държеше. — Открадна ми чантата!

Но мъжът я държеше толкова здраво, че не можа да се освободи.

— Оставете го, госпожице — чу тя спокоен глас над главата си. — Каквото и да имате в чантата, не е по-важно от вашата сигурност.

Тя застина. Дъх на сандалово дърво. Толкова свеж и чист, но и толкова нежен, че човек неволно се приближава още, за да го поеме. Лека тръпка премина през тялото й. Тя бавно вдигна глава, а гласът на мъжа продължаваше да звучи в ушите й. Очите й се разшириха от ужас, когато видя лицето му.

— Не мога да повярвам — каза по-скоро на себе си.

— Напрегнете се малко. — Тайрон Кингсли Стюарт Адамсън Четвърти се усмихна иронично, преди да продължи. — И аз се ужасих, когато ви видях да се качвате в самолета. Но не предполагах, че ще ми се наложи отново да изпълня ролята на рицар. Всичко наред ли е?

— Да, добре съм. — Отговорът й последва автоматично.

— Съжалявам, че не можах да спася чантата ви.

Тя поклати глава.

— Наистина няма значение. Или поне докато не пожелая да си измия зъбите.

Беше жалък опит да накара гласа си да прозвучи небрежно, но той кимна в знак на съгласие.

— Както виждам, държите паспорта си в ръка, а това е вече нещо. Хайде да минем митническата проверка, а после ще ви заведа до вашия хотел.

Тя му каза името на хотела, но подчерта, че превозът е уреден от пътническото бюро. Той махна с ръка и отвърна, че автобусите отдавна са отпътували, докато тя се е оправяла с безкрайните формалности, свързани с обявяване на кражбата.

Беше прав. Когато Джолета най-сетне приключи с безкрайните декларации и с усилията да си спомни за всяка вещ в чантата, вече знаеше, че би предпочела да забрави всичко и изобщо да не съобщава за кражбата. В чантата нямаше нищо скъпо. Отначало мислеше да сложи в нея ксерокопието на дневника, но се отказа, защото искаше да го има винаги при себе си и го пъхна в чантата през рамо. Оригинала остави в Ню Орлиънс и както се надяваше, добре скрит.

Дъждът беше спрял и слънцето грееше, когато тя и Рон най-сетне стигнаха в града. Беше съвсем естествено и практично да му позволи да я покани на нещо средно между закуска и обяд. Беше й трудно да спазва някакъв етикет спрямо мъж, който току-що изслуша описанията на нейната нощница и на долното й бельо — съдържание на откраднатата чанта. Освен това той беше проявил толкова разбиране и желание да помогне, беше я поканил с очарователна непосредственост и тя не намери повод да откаже.

Оставиха багажа на Джолета в хотела, взеха ключа от стаята й и продължиха към центъра на града. В малък ресторант с пъстри стъкла на прозорците, с почернели от дима греди на тавана и зелени, тапицирани с кожа пейки и викториански тапети на цветчета те си поръчаха пържени яйца с бекон, скара, гъби, домати и някаква необичайна пица с козе сирене.

— И така — попита Рон, когато келнерът се отдалечи. — В момента просто нямате късмет или си имате проблеми?

Джолета вече си бе задала този въпрос. Но мисълта, че леля й може да е пратила тук, както и преди няколко дена в Ню Орлиънс някого по петите й, беше толкова изнервяща, че просто не желаеше да я приеме.

— Лош късмет, предполагам — отвърна тя с малко измъчена усмивка. — След днешната сутрин гледам на себе си като на безкрайно неопитна начинаеща туристка.

Той я изгледа продължително и изпитателно с тъмносините си очи. Най-сетне каза:

— Такива неща се случват. Но ако възникне още нещо, ще ми позволите, надявам се, да ви помогна.

— Ще включа вашата спасителна агенция в картотеката си.

— Говоря сериозно.

Имаше време, когато и тя, като всяко нормално момиче, бе мечтала за рицар-закрилник. Мъжът, седнал сега срещу нея, имаше чудесни предпоставки да бъде тъкмо такъв — излъчваше топлота и загриженост, а изглеждаше дори по-добре, отколкото си спомняше след предишната им среща. Бръчиците в ъгълчетата на устните, очертани от постоянната усмивка, бяха още по-дълбоки, косата още по-гъста, а загарът още по-силен. Костюмът му беше скъп, шит по поръчка, носеше бяла копринена риза. Въпреки това беше чужд човек със собствени проблеми. Пък и Чарлз я беше излекувал веднъж завинаги от наивната мечтателност.

— Много ви благодаря за грижите — поклати глава тя, — но аз съм чисто и просто в отпуска, това е всичко. И нищо повече няма да ми се случи.

— Да чукаме на дърво — каза той и присви весело устни. — Или може би да не чукам? Защото вашите несполуки са за мен късмет.

— Мисля, че ще е достатъчно вие просто случайно да се окажете до мен — каза тя и почука на масата.

Усмивката изчезна, той протегна ръка и отметна кичур от лицето й.

— Знаете ли, че сте на път да загубите едната си обеца?

Тя посегна към широката осемнайсеткаратова халка на ухото и потръпна от болка, защото дупката беше леко разкъсана.

— Навярно от удара с юмрук на онзи тип. Добре, че обецата се беше откопчала.

— Момент, аз ще я закопчая.

Той не почака разрешение, наведе се напред, пое обецата и прокара златната халкичка през дупчицата.

Беше толкова близко до Джолета, че тя можеше да види гъстите му дълги мигли и сянката на тъмна набола брада по кожата на лицето му. Усети се изведнъж толкова уязвима. Онова, което той правеше, беше по свой начин твърде интимно. Повечето мъже, които познаваше, биха предпочели да избягат на километри далеч, за да не го направят, само при мисълта за подобна задача биха проявили присъщата си несръчност.

Пръстите му погалиха бузата й, накараха я леко да потръпне и да си спомни вкуса на устните му върху нейните. Движенията му бяха толкова сръчни, че тя се запита какви ли още по-интимни неща владеят със същото съвършенство.

Неочакваната насока на мислите й я накара да се изчерви. За да се овладее, каза припряно:

— Още не сте ми разкрили защо сте в Англия.

Той я погледна право в очите.

— Ако ви отговоря, че вие сте ме довели тук, ще ми повярвате ли?

— Откровено казано, не — отвърна тя.

— Така си и помислих — въздъхна той, но не отмести поглед от зачервеното й лице, когато продължи: — Е добре, отговорът е бизнес и развлечения, реших да смеся малко от едното с повечко от другото.

— С какво по-точно се занимавате? — Тя опря лакти на ръба на масата, подпря брадичка върху дланите си и зачака отговора му.

— Има хора — подхвана той непринудено, — които биха казали, че не върша нищо, но затова пък го правя отлично.

— Плейбой? — попита тя недоверчиво.

— Не съвсем.

— Така и предположих. Доколкото си спомням, вие и в Ню Орлиънс бяхте по работа.

— О да, не бях сигурен дали си спомняте.

— Онази нощ продължава да ме преследва — каза тя гневно. — Все пак не ми се случва всеки ден да ме нападат.

— Надявах се, че и нещо друго я е направило достойна да си спомняте за нея.

Въпросителният й поглед не изигра ролята си, защото отново се изчерви и се издаде, че лъже.

— Знаете, струва ми се, какво имам предвид — каза той, опря като нея лакти на масата и я погледна право в очите.

Отговорът й бе спестен, защото донесоха яденето. Рон се облегна на стола, за да може келнерът да сервира, но тя знаеше, че продължава да я гледа. Когато келнерът отново се отдалечи, беше вече готова. Взе вилицата, набоде една гъба и отново го подкани:

— Искахте да ми разкажете за работата си.

— Наистина ли? Да, може и да съм искал. Ако трябва да кажа истината — продавам илюзии.

— Вие сте магьосник?

— Би трябвало да кажа — филмирани илюзии.

— Аха, филмов бос значи?

— Не съвсем — отвърна той с гримаса. — Продуцент съм на рекламни филмчета.

Не знаеше дали да му вярва. В гласа му звучеше насмешка, отправена към него, но може би и към нея. Едно беше ясно — доставя му огромно удоволствие да я закача. Тя само изрече бавно:

— О, наистина ли?

— Заниманието е напълно почтено.

— Това зная, но очаквах да сте могъщ мениджър.

— Досаден и ограничен. Не, предпочитам сам да съм си господар. Хайде, повторете ми градовете, включени във вашето пътуване, така както ги изредихте пред полицията. Тъкмо стигнах до заключението, че няма да е зле да ги посетя и да избера места за нов, европейски декор за рекламните ми филмчета.

— Искате да кажете — вместо британски декор?

Усмивката му беше весела, но в нея имаше още нещо.

— Този път не познахте — заяви той. — Деловите проблеми, които ме доведоха в Англия, ще ми отнемат съвсем малко време. Но понеже съм вече тук, а също и вие, изпитвам огромното желание да се присъединя към вас и да ви последвам във вашето пътешествие. Бихте ли имали нещо против?

Вилицата с набодено късче яйце спря насред пътя към устата й. Лекомисленото му държане никак не съответстваше на толкова силна личност.

— Не гледайте толкова учудено — каза той. — Нима никога не сте действала импулсивно?

— В момента седя тука с вас. На тема импулсивност нямам голям опит. — Успя, макар и с мъка, да накара гласа си да звучи непринудено.

— Но дори това противоречи на принципите ви, така ли?

— Можете ли да ме упрекнете? Познавам ви точно толкова, колкото и през онази нощ, когато се срещнахме за пръв път.

— За разлика от вас аз зная поне името ви — трябва да си призная — прочетох го на етикета на куфара ви.

— Това едва ли е много нещо.

— Не, госпожице, разбира се, че не.

— Престанете с това „госпожице“! Наистина нямам нищо против да ме наричате Джолета. Само че…

— Разбирам — каза той. — Вие държите на благоприличието и не можете да си скочите над ушите. Забравете, че съм ви казал нещо.

— Не сте очаквал да се съглася, нали? — Джолета разбираше, че сега трябва просто да си замълчи, но нещо в държането му й подсказваше, че е била прекалено остра.

— Човек не бива да губи надежда. Но в своя защита трябва да кажа, че не съм предлагал да споделям леглото ви, нито дори стаята ви.

Коремните й мускули се присвиха рефлексивно. Възрази твърдо:

— Това и през ум не ми е минавало.

— Добре. Доволен съм, че въпросът е приключен.

Не беше ли гласът му малко нещо покровителствен? Мисълта, че той я подиграва никак не й харесваше. За да спаси положението, тя каза:

— Във всеки случай не приличате на мъж, който би се задоволил с организирано пътуване с група.

— Бихте се учудили, ако знаехте с колко малко мога да се задоволявам — възрази той и се усмихна, когато срещна бързия й поглед. В святкащите му очи се четеше предизвикателство.

Тя го прие, макар и по свой начин.

— Наистина ли? Предполагам, че за вас няма нищо по-хубаво от следобедна обиколка на Лондон в двуетажен автобус, която завършва с посещение на Тауър?

— Откровено казано — заяви той — наистина е по-практично да се посети кулата с организирана група. Така можеш да прередиш индивидуалните туристи и да не чакаш на опашка.

— Да — съгласи се тя весело. — Но аз бих искала да се поразходя най-напред из Хайд парк, за да се пораздвижа след дългото седене в самолета.

Той отмести чинията си и я погледна малко изненадано.

— Всичко това за един ден?

— Освен това исках да стигна до парка с метрото, за да проверя дали мога да се ориентирам в него. Никакви таксита.

— Правилно! — каза той глухо.

— Не разполагам с много време, за да видя всичко, което искам — обясни тя и потисна една усмивка. — Тъй че разбирам решението ви да не ме последвате.

— Такава причина не ми е минавала през ума — възрази той и посочи чинията. — Хайде, яжте. Трябва да побързаме, ако искаме да изпълним вашия план.

Беше толкова сигурна, че ще се откаже. Сега се оказа в плен на собственото си лекомислие и трябваше да приеме присъствието му. Но какво толкова лошо можеше да стане? Щяха да са непрекъснато сред хора и време за проблеми нямаше да има.

И все пак Рон ставаше голяма пречка, ако искаше да изпълни собствената си програма.

Той се опита да я отвлече от мислите й, като й предложи да наемат лодка и да се поразходят из езерото в парка, или да си купят чай и сандвич с краставица за пикник под цъфналите кестени. Обърна й внимание на странните комбинации от цветове, които избираха за дрехите си бледите, облечени в сиво и черно английски чиновници. Те се излягаха върху смарагдовозелената трева и се печаха на неочаквано силното следобедно слънце, докато станат червени като рак. На Спикърс Корнър той се позабави при анархистите и при проповедниците на края на света, настоя да направи на Джолета половин дузина снимки до дървената къщичка на пазача сред ливада, осеяна с нарциси.

В Тауър, докато минаваха с безкрайната върволица покрай скъпоценностите на короната, непрекъснато й шепнеше на ухото фантастични планове за обир. Загубиха групата, когато спряха да погледат гарваните в двора, които, според легендата, били омагьосани да останат вечно в кулата, за да не се срути тя, а с нея и Англия. Рон съжали горките птици и каза, че били модерни пленници, обречени на ужасно и необичайно наказание — защото гарваните се чифтосват в полет, а тези тук бяха с подрязани крила и затова обречени на вечно безбрачие.

Джолета му се присмя и се опита, доколкото беше възможно, да не му обръща внимание, докато жонглираше с камерата, чантата и бележника, за да фиксира всичко видяно. Водеше си точни бележки за разстояние и време, за всичко, което можеше да се изрази с числа, като се почне от улиците и се стигне до етажите на кулата. Мина доста време преди да разбере, че макар да се правеше на палячо, Рон всъщност много и помагаше. Още от самото начало й носеше камерата и често поемаше дневника, докато тя правеше снимки. От време на време вземаше и чантата, ако тя пречеше. Беше му много благодарна до мига, в който разбра, че той чете тайничко бележките й.

Когато пое за пореден път в Тауър чантата си от него, тя го погледна продължително право в очите. Той издържа за миг погледа й, а после вдигна вежди.

— Какво има, госпожице?

— Нищо — отвърна тя и се насили да се усмихне.

Убеждаваше себе си, че услужливостта му е съвсем естествена, последица на вродена учтивост. Не беше ли и съвсем човешко да хвърля от време на време поглед върху написаното, докато държи бележника й в ръка. Зад всичко това едва ли се криеше нещо.

Пък и какво ли би могло да се крие?

Завършиха вечерта с пържола, пастет от бъбреци и бутилка каберне совиньон в малък ресторант в Уест Енд. Спориха толкова разгорещено дали в пастета, освен бъбреци има и дроб, или бъбреците миришат на пастет, че въвлякоха в спора двама келнери, едно пиколо и готвача. Оказа се, че отговор на въпроса няма и в края на дискусията Джолета установи, че е толкова уморена, че й е все едно.

Когато стигнаха до хотела, Рон настоя да влезе с нея. Джолета усети как стомахът й се присвива, докато се приближаваха към нейната врата. Беше изживяла хубав ден и щеше да е жалко, ако завърши със спор дали и той да влезе.

Можеше да си спести неприятностите. Той й отвори вратата и хвърли поглед в стаята. После се обърна и й подаде ключа. Тя посегна към него, но той хвана ръката й и дълго я държа здраво, а сините му очи я гледаха изпитателно. Той присви устни, поклати едва забележимо глава и пусна ключа в ръката й. После каза забързано лека нощ и си тръгна, след като обеща на другата заран да й се обади.

Джолета продължи да стои, докато вратата се затвори след него. Той не се опита дори да я целуне. За миг й се стори, че ще го направи, но се бе излъгала. Беше изненадващо, като се има предвид как започна всичко. Но той беше криещ изненади мъж.

Тя подхвърли ключа върху дланта си и се запита дали изпитва сега облекчение или обида. Не знаеше, наистина не знаеше.