Дженифър Блейк
Див жасмин (24)

Глава двадесет и четвърта

Гробището беше заобиколено с каменен зид и мрачни тъмни кипариси. Гробовете с мраморни паметници бяха подредени така, че от всеки да се открива гледка към околните хълмове. В топлия, неподвижен въздух се стрелкаха лястовици, а в леко олюляващата се трева цвърчеше щурче и тихичко си пееше.

Джолета стоеше със синьора Перино до избелял от слънцето мраморен паметник, така шлифован от вятъра и дъжда, че издяланите гирлянди цветя и ангелът с разперени криле бяха едва различими. Тя прокара предпазливо ръка по мраморния розмарин, по листенцата на старомодните рози като тези, които се катереха по зида около вилата. Плъзна ръка и по имената и датите:

„АЛЕН АЛЕКСАНДЪР МАСАРИ

17 ДЕКЕМВРИ 1827 — 9 МАРТ 1855“

Виолета никъде не бе споменавала второто му име. Навярно не е било от значение за нея, предположи Джолета.

— Бил е много млад — каза синьора Перино, застанала от другата страна на гроба.

Джолета кимна.

— Били са всъщност млади и двамата, той и жената, която е била тук с него.

— Да, наистина. Трябва да ви кажа, че всеки път, когато идваме да почетем човек от моето семейство, слагаме цветя и на неговия гроб.

— Наистина ли? — каза Джолета. — Колко сте внимателни!

— Тъкмо бяхме почнали да говорим преди няколко дена за това, когато се появи вашата братовчедка. Тогава ви казах, че не зная нищо за формулата за парфюм, която търсите, но историята на този мъж и на жената, която е обичал, е много важна за мен и за целия ни род, който живее от тогава тук. Чувала съм я хиляди пъти, още от дете. Разказвам я на моите деца, а те на своите.

— Боя се, че не ви разбирам напълно — каза тихо Джолета.

— Преди те двамата да дойдат, ние сме били селяни, ратаи на семейство Франкети, собственици на вилата. Но след това сме станали ако не богати, то поне заможни. Следващата генерация вече е успяла да купи вилата и околните земи. Те и сега ни принадлежат. Новата вила е построена от баща ми, който я завеща на мен, защото нямам братя. Съпругът ми, лека му пръст, смяташе, че е добра зестра и се съгласи да изпълни желанието ми и да живеем тук. Имотът ще остане на моите синове.

— Струва ми се, че богатството си вашето семейство дължи на мъж по име Джовани, който се е преселил в Америка. Права ли съм?

— Това е само част от истината. Били са получени пари срещу голяма услуга, оказана на американката. След толкова години вече не знаем името й и аз много се радвам, че отново го открих, че мога да говоря с член на семейството й.

— Толкова е хубаво, че съм тук — усмихна се Джолета. — Прочетох написаното за Джовани и за Мария, неговата майка, и се радвам, че за потомците им всичко се е наредило толкова добре.

Възрастната жена дълго гледа Джолета, преди да поклати глава в знак на съгласие и да каже:

— Да, но има още нещо.

Тя измъкна от ръкава си една кесийка, отвори я и извади нещо, което проблесна на слънцето като злато. Беше колие.

— Това ви принадлежи по право, така мисля. От край време жените в моето семейство крият колието. Зная, че е било на американката, но не съм много сигурна по какъв начин се е озовало в нашите ръце. Винаги съм смятала, че е свързано с някоя загадъчна история и все се боях, да не би да е откраднато. Ако ли не, значи прабаба ми Мария го е скрила, тя е била тогава икономка и по някакви причини не го е върнала. Бих искала сега да ви го дам.

Джолета пое тежката верижка. Веднага забеляза, че закопчалката е счупена. А това означаваше, че от онази вечер в градината, когато Виолета е била нападната и престъпникът е дръпнал верижката от врата й, никой не я е носил. Дали Мария е скрила колието след онази ужасна нощ и го е забравила? Или са й го подарили? Невъзможно беше да се разбере.

Беше все така прекрасно, с лека патина от времето и с полепнали нишки от кърпата, в която беше завито, но все така хубаво, както беше описано в дневника. Диамантите, с които бяха украсени златните обръчета около гърлото на шишенцето, хвърляха ярки отблясъци върху лицето на Джолета. Тя примижа, докато разглеждаше огромния аметист и птицата с разперени криле, гравирани от едната страна на флакона. Наистина великолепно бижу, изработено може би от Фаберже.

Тя завъртя леко бижуто. Ръбовете на гравюрата улавяха слънчевите лъчи. Сега политналата птица се виждаше съвсем ясно.

— Тя познаваше птицата. Разбираше символичното й значение…

Да, да, беше се досетила.

В съзнанието й изведнъж възникна споменът за полузабравени часове по история, разсъждения, свързани с доклади, които бе писала по време на следването. Изведнъж проумя защо Виолета не е могла да напише в дневника си кой е Ален. Сега разбра и защо бе умрял.

Сълзи пареха очите й, изпълваха носа й, защото изведнъж сърцето й преля от тъга, от дълбоко състрадание към Виолета и мъжа, когото тя бе обичала, от мъка заради отредената им неизбежна съдба.

— Мисля, че да — каза Джолета. Тя успя да се усмихне, но не можеше да погледне синьора Перино в очите. Толкова би искала да разкаже някому всичко, което знаеше. Не на кой и да е, а на човек, взел като нея дълбоко присърце съдбата на Виолета и Ален, на човек, запознат с историята им. Искаше да го разкаже на Рон, да чуе какво ще каже той, какво мисли той.

В шишенцето имаше няколко златисти капки.

Джолета се опита да вдигне с треперещи пръсти запушалката. Беше клеясала от времето, от годините, от прастарите кристали парфюм. Тя дръпна по-силно, със страх да не повреди стария флакон, но обзета от огромното желание да вдиша онова, което бе останало в шишенцето от някогашния парфюм.

Тапичката поддаде.

Тя вдигна шишенцето, вдиша предпазливо, пое ароматния въздух дълбоко в носа си.

Основната нота бяха розите, освен това портокалов цвят, мускус. Амбър. Нарциси. Орхидеи. Теменужки.

Нежни, топли, галещи, интимни, но в екзотична комбинация, ароматите се смесваха в съзнанието й.

Свежестта им я смая. След толкова време парфюмът трябваше да се промени, да загуби първоначалния си аромат поради сгъстяването и остаряването. Ако не се бе случило, причината трябва да беше, че съставките са били чисти и естествени, а не воднисти химически съединения, използувани толкова често в съвременната парфюмерия, а също и на това, че през всички тези години колието е било скрито на тъмно.

Беше приказен аромат, великолепно съставен и носещ дъх на прекрасни, макар и призрачни спомени.

Но това не беше le jardin de cour.

Тя вдиша още веднъж. Не. Не беше парфюмът, който търсеха.

Рози — портокалов цвят — мускус — амбър — нарциси — орхидеи — теменужки.

Но нямаше индийски нард, нито жасмин, нито люляк.

На устните на Джолета се появи иронична усмивка. Ами да! Колко глупави се оказаха всички.

Вече я виждаше.

Истината за формулата. И къде може да бъде намерена.

През цялото време е била тук, но тя не я разпозна, защото се надяваше на невъзможното, на чудо, без да се замисля за обърканите пътечки и свойства на човешката природа, без да взема предвид всичко, което бе научила за развитието на парфюмерийното дело.

Сега виждаше и нещо друго.

Звук, подобен и на смях, и на вик на болка, се изтръгна от устата й. Сълзи потекоха от очите й, въпреки че тя клатеше усмихнато глава.

— Сигурна ли сте, че сте добре? — попита отново разтревожена синьора Перино.

— Да, добре съм — каза Джолета. — Да, наистина. Просто, просто ми хрумна нещо. — Пръстите й стиснаха още веднъж колието, а после тя го подаде на синьора Перино. — Много мило от вас, че ми го показахте, но то не ми принадлежи. Предполагам, че някой го е заслужил или го е получил в благодарност за голяма услуга.

Възрастната жена пое тежкия накит.

— Сигурна ли сте, синьорина?

— Да — каза Джолета, — съвсем сигурна.

 

 

Когато Джолета пристигна, парфюмерийният магазин още не беше затворен и вътре цареше оживление. Няколко души стояха пред витрините, продавачката на касата тъкмо опаковаше шише парфюм за клиенти, които приличаха на туристи. Магазинът беше светъл и приветлив, а ароматът на дузина най-различни парфюми долиташе откъм отворената врата на лабораторията и приветстваше купувачите.

Джолета имаше намерение да дойде по-рано в магазина, но след дългия полет през Ню Йорк и Атланта със закъснение и в двата града беше толкова уморена, че просто се строполи в леглото си и спа почти двайсет и четири часа. А после докато стане, докато хапне и отвори куфарите, за да намери какво да облече, денят вече взе да преваля. Останалата част от следобеда прекара в университетската библиотека да прави справки за Кримската война и историята на Русия.

Сега само кимна бързо за поздрав, прекоси магазина и лабораторията и излезе в градината. Стори й се, че не е била тук цяла вечност. Вече нищо не беше както преди, сякаш всичко се бе променило, без тя да забележи, но Джолета си даваше сметка, че не дворът, а тя се е променила.

Струваше й се също, че е минала вечност, откакто се бе заловила да отгатва тайните на Виолета. Сега нямаше търпение да разбере дали е била права.

Беше толкова сигурна и така възбудена, че прекъсна преждевременно европейското си пътуване. След разговора със синьора Перино се върна право в хотела. Стегна си куфарите, остави бележка за екскурзовода и замина с такси за летището.

Помисли дали да не остави бележка и на Рон и да му съобщи накратко какво е открила. Но мъжът на рецепцията й каза, че не е възможно, тъй като господинът заминал още рано сутринта. Не оставил адрес, споменал само, че се прибира у дома.

Отпътуването му беше шок за Джолета. Не беше му дала повод да мисли, че заминаването му може да я интересува и въпреки това очакваше той поне да се сбогува. Можеше да предложи само, че е стигнал най-сетне до извода, че не й е нужен.

Би трябвало да се радва. Нямаше смисъл да се чувствува отхвърлена, изоставена или дори потисната.

Джолета хвърли поглед към градината, която прекосяваше. Дори тя й изглеждаше сега по-различна, облъхната от дъха на Италия. Колонадата с аркадите, водоскокът, каменната беседка, обвита в лози, сладката маслина в ъгъла, посадена вместо гръцка маслина, която тук просто не би виряла. Тя поклати бързо глава и се качи по външната стълба. В салона свали чантата от рамо и влезе в спалнята на Мими.

Знаеше точно какво иска, а се надяваше, че знае и къде може да го намери. Отиде право към Миминия шкаф на спомените, отвори широко външните вратички, извади най-горното ляво чекмедже и изпразни съдържанието му. Беше най-отдолу, където бе лежал от години — пакет дагеротипни фотографии, стъклени негативи и избледнели снимки.

Джолета занесе пакета до леглото и развърза панделката с цвят на слонова кост, с която беше вързан. Залови се внимателно да търси, докато намери онова, което й трябваше. Извади снимката и я вдигна срещу светлината.

Ако се съди по модата, беше направена в края на седемдесетте или началото на осемдесетте години на деветнадесети век — много скована снимка, на която личеше фасадата на парфюмерийния магазин. Виолета Фосие стоеше до вратата с една от продавачките, и двете с фризури стил мадам Помпадур, с дълги строги блузи, закопчани до вратовете, с прихванати отзад, дълги до земята поли. От другата страна на Виолета стоеше един мъж, а над него се виждаше табелата на аптеката, съществувала до смъртта на собственика малко преди Първата световна война, само няколко месеца преди да умре и Виолета. Върху табелата с малки букви беше изписано името му: „Джовани Радаели. Собственик“.

Мъжът до Виолета се беше сякаш поизвърнал от камерата, като човек, който не обича да се снима. Беше широкоплещест, добре сложен, изглеждаше, според тогавашните вкусове, много добре, имаше гъсти бакенбарди и внушаващи респект мустаци. Облечен беше в тъмен костюм, в ръката си в ръкавица държеше бастун. Носеше широкопола шапка, хвърляща сянка върху очите му. Избягващото камерата лице беше обърнато към Виолета. Макар то да беше в сянка и въпреки че снимката беше не много контрастна, пък и пожълтяла, личеше, че я гледа едва ли не с обожание.

Самата Виолета гледаше с ясни очи и лека усмивка право в камерата. Беше естествено по-възрастна, отколкото на миниатюрния си портрет, но продължаваше да е хубава жена, весела и доволна от себе си. Вниманието й беше насочено към фотографа, но беше повече от сигурно, че не забравя нито за миг за присъствието на мъжа до нея. Тя сякаш се канеше, веднага щом мине опасността, да наруши композицията на снимката, да се обърне към мъжа, кой знае, може би и да го хване под ръка и да си тръгне с него.

Джолета се засмя тихичко и със задоволство.

Със снимката в ръка тя се върна към шкафа и извади тежкия, подвързан с кадифе и обкован с месинг дневник от чекмеджето, в което го остави, преди да замине за Европа. За да има повече светлина, занесе и двете към стъклената врата, водеща към горната галерия над двора. Отвори вратата, за да навлезе още светлина, после прелисти бързо дневника до към средата, където имаше малка скица с перо на главата и раменете на мъж. Сега държеше снимката и скицата една до друга.

Да.

Беше същият мъж.

Тя въздъхна, отиде бавно до едно от плетените кресла в галерията и седна. Сложи дневника и снимката в скута си и се загледа в двора под нея. Някъде дълбоко в нея изчезна напрежение, за което не беше подозирала.

Не знаеше колко дълго е седяла така. Когато погледна часовника, вечерната светлина вече гаснеше, а долу в магазина бе станало тихо. Вечерникът откъм езерото Понтшартрен шумолеше в листата на маслината и издигаше във въздуха талази от сладкия й дъх.

Погледът й почиваше върху портичката в оградата на градината — тя си беше там, откакто се помнеше. Водеше към градината на съседната сграда, постройка, която беше сега приземен етаж на ергенско жилище, но която бе принадлежала в миналото на аптеката.

Колко ли са били хората, които са знаели на времето за съществуването на портичката? Колко ли са клюкарствували за жената с болен на легло съпруг, който бе направил опит за самоубийство, за жената, която беше в толкова добри отношения с красивия италианец — аптекаря от магазина до нейния?

По онова време за един аптекар е било достатъчно да притежава известни познания за съставянето на хапчета, еликсири и вода за уста, да има пари, за да купува съставките и да е достатъчно честен, за да не добавя вода към продуктите, които влага. Мъжът на снимката изглеждаше заможен. Джолета не се съмняваше, че в града са го уважавали, а дамите все са намирали какво да си шушукат за него. Беше наистина комплимент за неговата дискретност, може би и за неговата вярност, че не е допуснал до потомците на Виолета да стигне дори ехо от скандал.

Какво ли е било това чувство, питаше се Джолета, да знаеш, че един мъж те обича толкова, че е готов всичко да рискува за тебе, всичко да жертвува, само и само да е с теб?

Предпочиташе да не мисли за това.

Джолета стана и се върна в салона. Остави снимката на една масичка, но взе дневника със себе си и слезе в лабораторията, където правеха парфюмите и пълнеха флаконите.

Зад вратата, водеща към магазина, всичко беше спокойно. Бяха затворили за днес и заключили. Чудесно, тъкмо това й трябваше.

Сложи дневника върху дългия тезгях в средата на помещението. Взе от един шкаф стъклена мензурка и няколко пипети и ги сложи редом. Използува няколко малки счетоводни книги като тежести, за да остане отворена първата страница на дневника с месингови ъгли. В горния й край се намираше една от малките скици, нарисувани от Виолета.

Беше й вече много лесно да намери ключа на кода, който Виолета е използвала, за да запише формулата на своя парфюм. Той се съдържаше в скиците и датите. Виолета беше направила много скици, но повечето се намираха върху празни страници или по полетата. Значимите бяха над датираните и изпълнени с текст страници. Цветята и малките животни, които беше нарисувала, подсказваха какви етерични масла трябва да се използват. С числото на съответния месец беше обозначила относителния дял на есенцията спрямо цялото.

Джолета изучава няколко минути страницата, после отиде до рафтовете, на които се пазеха кафявите бутилки със скъпоценните масла. Мина покрай рафтовете и извади необходимите й шишета.

Когато грижливо етикетираните шишета вече стояха пред нея, всяко съответствуващо на определена страница от дневника, Джолета взе една пипета и започна.

След малко ароматите се заиздигаха край нея. Едва ги различаваше, толкова се беше съсредоточила. Беше уверена, че комбинира есенциите в необходимите пропорции. Имаше усет за това, както хлебарят, който помирисва втасващия хляб и разбира дали всичко е направено както го изисква рецептата.

Работеше внимателно и прецизно, не биваше нито капка в повече да се озове в мензурката, всичко трябваше да капне в точна последователност от пипетата. Внимаваше, както Мими я беше учила, маслото да не бъде небрежно излято или сместа разклатена, защото това би наранило ароматите. Отнасяше се към етеричните масла с подобаващо уважение, дори с любов.

Изведнъж разбра, че се чувствува наистина в стихията си, докато наблюдава как бледозелените, светложълтите и златистооранжево-червените капки се смесват и сливат. Досега Мими винаги наблюдаваше иззад рамото й как смесва парфюма. За пръв път се осмеляваше сама да създаде нещо. Беше съвсем друго чувство.

Беше й приятно да държи в ръце стъклениците, колбите и всичко останало. Радваше я самият процес на експериментирането, съзидателната сила, скрита в нейната работа. Неповторимостта на задачата беше удоволствие за нея, фактът, че дава нов живот на парфюм, който навярно от сто години никой не бе мирисал. Представяше си, че е магьосница, която вари в котлето си някаква мистична имитация на живота, която се нуждае от топлото й тяло, за да разгърне могъществото си, за да се пробуди, та макар и за няколко мимолетни часа, за нов живот.

Знаеше какво иска. Беше сигурна, че ще създаде парфюма.

Да, тя ще създаде нови, непознати парфюми, както Мими, както Виолета и други жени от семейство Фосие го бяха правили преди нея. Беше в кръвта й, но колко много влагаше и от сърцето си.

Най-сетне привърши измерването. Добави внимателно алкохола, който трябваше да направи етеричните масла способни да се изпаряват, да се издигат във въздуха и така по-лесно да проникват в сетивата на обонянието. Изчака малко, после капна от парфюма върху къс чиста бяла хартия. Даде на молекулите време да попият, после вдиша аромата.

Успя. Беше пресъздала в съвършенство парфюма на Виолета, парфюмът, който се намираше в шишенцето на златната верижка.

Въпреки това той все още не беше Le jardin de cour. Приличаше на него, дори много, но съвпадението не беше пълно.

Знаеше, че няма да е възможно.

За да отстрани всички съмнения, разтри капка парфюм на китката си, почака малко, после го помириса.

Не, наистина не.

Чу стъпки върху мозаичния под. Обърна се толкова рязко, че стъклената пипета в ръката й се удари в мензурката с парфюма. Мензурката се преобърна. Парфюмът се разля върху тезгяха, образува локвичка и екзотичните масла затрептяха на светлината на лампата.

Ароматът експлодира във въздуха, силен, почти замайващ, а след това в лабораторията прозвуча глас.

— Вече бях повярвала, че парфюмът е изгубен — каза Натали. — Трябваше да разбера, че лъжеш.

— Моля те, не ставай смешна — тросна й се Джолета. Тя грабна бързо дневника. Близо четвърт от дебелите страници бяха напоени с парфюм. Те щяха да запазят вечно аромата му — той беше неунищожим.

— А как би нарекла тогава всичко това?

Въпросът зададе Тимоти, който влезе след сестра си в лабораторията. Леля Естел стоеше с намръщено, враждебно лице, до самата врата.

— Наричам го напразна надежда — каза Джолета и притисна дневника към гърдите си, сякаш за да го брани. — Както би могла и сама да установиш, ако притежаваше нос на парфюмерист.

— Не ми говори с този тон, малката — каза лелята с пламнало от гняв лице. — Искам да ми обясниш какво правиш тук и то веднага.

За миг изкушението да им каже да вървят по дяволите с всичките си изисквания и обвинения беше толкова силно, че Джолета усети как кръвта й нахлува в главата. Но така й беше писнало от цялата тази игра на тайни и недоразумения, че беше безсмислено да я продължава.

— Казвам ви, че този парфюм, който миришете, не е Le jardin de cour и затова не е прочутият стар парфюм, за който сме слушали десетилетия наред. Предполагам, че рецептата, която взех от дневника, може да е свързана с него, но съм сигурна, че Виолета го е променила както си е пожелала, по причини — знам ли, сигурно си е имала причини.

— Но това не е възможно — заяви ледено леля й. — Моята майка, а преди нея и нейната майка са използували рецептата на Виолета. Чувала съм историята толкова често, че мога да я повторя и насън.

— Може и така да е, но аз предполагам, че и двете са променили рецептата според вкусовете на времето или са използвали етеричните масла, с които са разполагали в момента. Така например във формулата на Виолета няма индийски нард, но вие добре знаете, че той е една от основните съставки, които използваше Мими, защото хората в Ню Орлиънс обичат този свеж горски дъх.

Естел размени с децата си бърз поглед. Когато видя безкрайното разочарование по лицата на тримата, Джолета продължи:

— Допускам, че това не е краят на историята. Съмнявам се дали парфюмът, който Виолета е открила в Европа, парфюмът, използуван от императрица Евгения, е бил абсолютно същият, който е предпочитала Жозефина. Твърде невероятно е двете жени да не са се поддали на изкушението да добавят любимите си есенции. Жозефина например е имала слабост към теменужките. Той е в състава и на формулата, която току-що използувах, но е твърде малко вероятно Клеопатра векове по-рано да е имала на разположение в горещия Египет есенция от теменужки. Що се отнася до версията на Клеопатра, сигурна съм, че и тя е добавила нещо от себе си. Благовонията на жриците на Богинята на луната, които по всяка вероятност е копирала, са били изглежда доста проста смес с акцент върху горски аромати. Освен това египтяните са обичали парфюми…

Леля Естел я спря с движение на ръката си, цялата в тежки пръстени.

— Стига толкова. И аз съм израсла сред парфюми. Разбрах.

— Не смяташ ли, че е наистина много вероятно?

— Много вероятно — изсъска, разярена, възрастната жена.

— Нима искаш да кажеш, че ние никога няма да успеем да възстановим le jardin de cour? — попита злобно Натали.

— Казвам само, че няма смисъл да го произвеждаме, поне не за целите, за които е необходим на Лара Каморс. Le jardin de cour има много слабо сходство с легендарния парфюм на прочути жени, който сте й обещали.

— Но това не може да е вярно — заяви Натали и удари с юмрук по тезгяха. — Заложили сме твърде много, това просто не бива да е вярно.

— Но е така — каза Джолета, — и никой от нас не може да промени нещо.

— Освен теб — изсъска презрително леля й. — Ти можеше да продължиш да работиш върху парфюма на Виолета, докато постигнеш нещо сходно с Le jardin de cour.

Джолета кимна замислено.

— Така е, не точно същата смес, но нещо доста близко до нея.

— Значи ти спечели.

Джолета не отвърна. В помещението се възцари тишина и тя се извърна от останалите, взе къс хартия от ролката в края на тезгяха. После се залови да бърше, доколкото беше възможно, разлетия парфюм.

— Всичко това вече няма значение — заяви безгрижно Тимоти.

— Не ставай глупав — изсъска майка му. — Разбира се, че има.

— Защо? — попита той с невинен, простодушен поглед откъм рамката на вратата, на която се беше облегнал. — Освен нас никой друг не знае, че не е същият парфюм.

Натали поглеждаше ту към Тимоти, ту към майка си. Възрастната жена гледаше сина си със смръщено от яд лице. Натали насочи вниманието си към Джолета. След малко сви примирено рамене.

— Няма да мине — каза тя. — Джолета го знае и ще го изтърси право в очите на първия, който я попита, дори ако не иска да запази формулата за себе си. И тъй като не желае да я има за себе си, би трябвало, ако не друго, то поне да се обади на Лара Каморс.

Леля Естел присви устни и каза:

— Нашата скъпа Лара обича парите, но ужасно държи на почтеността в рекламата, тя пази доброто име на „Каморс Козметикс“ като квачка, която има само едно пиленце. Да й се каже, би означавало край на всичко.

— Освен ако не намерим начин да накараме Джолета да си държи устата — каза Натали и хвърли на братовчедка си изпитателен поглед.

— И какво по-точно си измислила? — попита весело Тимоти. — Да й организираме едно пътуване до Мисисипи, а там да я удавим с камък на врата? Добре измислено, сестричке, и тогава не би се наложило да делим с нея двата милиона и да се тревожим дали ще подпише споразумението.

— Много смешно! — обади се майка му. — Но ще е по-добре да си използуваш сивото вещество за нещо по-полезно, ако ти е възможно, естествено.

— Какво ще кажете за един честен и почтен подкуп? — попита синът. — Разполагаме ли с нещо, което Джолета би желала да вземе?

— Не, нямате такова нещо — отвърна гневно Джолета. — Не ви искам подкупа, изобщо нищо не искам. И не желая да имам нищо общо с „Каморс Козметикс“.

— Искаш да кажеш, че ще ни дадеш формулата, след което ще се оттеглиш и няма да издрънкаш, че е неточна? — попита, просияла и възбудена, Натали.

— Не съм казвала нищо подобно. — Джолета хвърли използваната хартия в кофата за боклук под масата, после се изправи и изгледа роднините си един по един. — Да сте си помисляли какво ще стане, ако някой открие, че формулата е чиста фалшификация? Ами ако това стане, след като парфюмът вече е влязъл в производство? От доброто име на „Фосие Роял Парфюмс“ няма да остане и следа. Край на магазина, да не говорим за доброто име, с което се ползваме в града.

— Говориш като викторианка, Джолета — разсмя се Натали. — Но бихме имали вече парите, нали?

— Джолета не държи на парите като нас, сестричке — каза тихо Тимоти. — Изглежда не я интересува никак и че всички членове на семейството й са в положението на пълни идиоти.

— Виж, отдавна не съм те чувала да казваш нещо толкова разумно, Тимоти — обади се майка му и погледна към Джолета. — Питам се само, дали можем да разчитаме на това.

— Аз лично не бих рискувала — каза Натали. — Но имам друга идея.

— Да чуем, да чуем — погледът на Тимоти беше ироничен, но и пълен с омраза.

Натали му хвърли унищожителен поглед.

— Слушай, Джолета, ти твърдиш, че старата рецепта за парфюма нищо не струвала. Хубаво, но готова ли си да произвеждаш отново Le jardin de cour, ако формулата бъде възстановена с химическия анализ?

— Да, бих приела това — каза Джолета, облегна се на масата и разпери ръце.

— Чудесно. В такъв случай дай на нас старата рецепта от дневника. Ще кажем, че всичко е било наред, докато не се е появила Мими. Тя е направила промените, тя е добавила индийски нард и какво ли не още. С друга думи — разделяме си формулата и правим от нея два парфюма — един за магазина, един за нас.

Значи това е подкупът, предложен от Тимоти. Бяха толкова прозрачни в алчността си. Не го ли виждат? Или им е все едно, нали и тя е от семейството — защо да внимават.

— Смятате ли, че Лара Каморс ще се хване — попита Джолета. — Тя или Рон?

— Мисля, че да, особено ако ти им го обясниш. Ако предпочиташ, можем да признаем, че от времето на Клеопатра парфюмът се е променил. И без туй френските парфюми са днес най-реномираните. За рекламата ще е достатъчно впечатляващо, ако споменем само Жозефина и Евгения. Освен това е и вярно, нали?

— Не зная вярно ли е или не. Виолета не пише нищо по въпроса.

— Но е близо до истината и ти би могла да го потвърдиш, нали? — Натали беше явно много нетърпелива и бръчките между очите й сега личаха особено ясно.

Джолета се поколеба, но в края на краищата поклати глава:

— Не вярвам, че бих могла да причиня неприятности на Лара Каморс и още по-малко на Рон.