Дженифър Блейк
Див жасмин (20)

Глава двадесета

Чезаре препускаше с червената си „Алфа Ромео“ към Флоренция с устрема на античните водачи на колесници, чиято кръв течеше в жилите му. Джолета провери предпазния колан, след което си постави за цел да не се вкопчва по-често от необходимото в арматурното табло.

Според нея италианецът се присмиваше на страха й, а това го насърчаваше да прави още по-смели маневри, за да й покаже колко добре владее автомобила. Тя не ценеше подобни умения, но предпочете да не дава израз на недоволството си. Беше му благодарна за готовността да я закара. Освен това в момента нямаше нито желание, нито сили за спор.

Питаше се дали ако го заговори, ще го отвлече опасно от волана, или ще кара по-бавно, за да я слуша. Реши да рискува, най-вече защото искаше да се отвлече от собствените си мрачни мисли. Уместно щеше да е да почне от най-обикновени въпроси, за които досега все не им беше оставало време.

— Къде живея сега ли? — повтори той с покровителствена усмивка. — Най-често във Венеция, понякога в Рим или на Капри. Често в Париж или в Ница.

— Но къде е домът ви?

— А, това ли? В едно село на двайсет километра от Венеция, родителите ми още живеят там.

— Нямате постоянно местожителство? Един апартамент може би?

— Не, пък и необходимо ли е?

Тя го погледна смаяна.

— Доколкото си спомням, казахте, че сте от Венеция. Къде живеехте там?

— Казвам, че съм от Венеция и хората отвръщат: „Ах, да, разбира се!“. Всеки познава Венеция. Така е по-просто. — Той сви рамене. — Последните няколко дни бях в хотел „Киприани“.

Гранд хотелът, в който живееше и Натали. Джолета усети изведнъж тревога, но се помъчи да се освободи от това чувство.

— Не помня да сте ми казвали с какво си изкарвате прехраната.

— Веднъж с едно, друг път с друго, купувам, продавам. Известно време бях келнер на параход за околосветски пътешествия. Ненормирано работно време, тежък труд, но натрупах много опит. Понаучих английски, френски, испански, немски и малко японски, запознах се с много красиви и богати жени, вдовици, разведени, пътуващи сами.

Джолета се запита дали той иска да й каже тъкмо онова, което тя предполагаше. Оглеждаше с учудени очи изисканата му външност, елегантното облекло, кремавата копринена риза, скъпия часовник „Ролекс“ на едната му китка, тежката златна верижка на другата.

Той вдигна засмяно вежди и каза:

— Да не сте решили случайно, че щом карам такава кола, трябва да съм богат човек? Чувствам се поласкан, но не е така. Или поне още не.

— Но имате намерение да станете, нали? — попита тя безизразно.

— Полагам огромни усилия. — Той млъкна за малко, после продължи по-меко, в погледа му се четеше искрено чувство, когато каза: — Не ми се случва често да мога да върша онова, което бих желал, с толкова хубава лейди като вас.

Беше й приятно да го чуе, но междувременно бе престанала да вярва на думите му.

— Искате да кажете, че се издържате, като оказвате услуги на богати жени?

— Джолета, обиждате ме. Разполагам с инвестиции, в бизнеса съм. Не съм жиголо.

— Не?

— Сам съм си господар. И съм всякога същият.

— Но нали онова, което вършите, предполага известна готовност да сте мил с хората, или?

Той я изгледа сериозно.

— На една жена винаги можеш да кажеш нещо мило, защото всяка е хубава по свой начин.

— Наистина ли? — попита тя равнодушно. Целият този чар, тези екстравагантни ласкателства и нежно внимание. Само роля. Трябваше да се досети.

— Никога не бих казал нещо, което да не е вярно, кълна ви се, особено пък на вас.

Това я накара леко да се усмихне, но погледът й беше замислен. Бяха се запознали в Париж, той си бе дал труда да разбере какъв е маршрутът й, беше ги последвал с колата почти до Венеция. За собствено удоволствие ли го беше направил, или зад всичко това се криеше нещо?

Така би искала да знае, така би искала да е сигурна. От това можеше да зависи толкова много.

Пред тях се издигаха червено-златните склонове на Апенините. Меките очертания на планините се простираха от двете страни на магистралата, покрити със сиво-зелени маслинени горички, с ливади, осеяни с цветя и ароматни треви. Докато наближаваха Флоренция минаха покрай безкрайно много селски къщи, овощни градини и лозя, покрай разсадници, в които освен дръвчета и най-различни растения се продаваха и гигантски каменни вази, сякаш току-що докарани от антична римска градина.

Спряха в крайпътно ресторантче да пият кафе с парче торта. Един сребрист „Фиат“ с тъмни стъкла зави след тях, а после изчезна бързо от полезрението им зад постройката и паркира там. Джолета беше наблюдавала последните няколко километра тази кола в обратното огледало. Сега седеше на една маса и чакаше Чезаре, застанал на опашка пред касата. Той плати и отиде с бележката до тезгяха да вземе платеното. Тя все очакваше да се появи някой от „Фиата“, но през страничната врата не влезе никой. Разказа на Чезаре за колата, но той само сви рамене.

— Може да си носят кафето и да са търсили само паркинг — каза той, — а може и да имат бебе, което трябва да се преповие. Да ида ли да видя?

— Не, не — спря го тя. — Сигурно имате право.

Той опря лакът на масата и прокара палец и показалец по брадичката си.

— Да не сте американска агентка? — попита весело. — Ако ви преследват, искате ли да избягам от „Фиата“?

— Не, благодаря — каза тя бързо. — Всичко е наред.

— Така си и мислех. Пошегувах се. Защото вашата братовчедка ми разказа, че сте тръгнала да търсите някаква формула. Предполагам, че и пътуването ни до Флоренция е във връзка с това. Можехте да тръгнете с автобуса, та предполагам, че ще пожелаете да ви закарам и другаде, преди да поемем към хотела. Прав ли съм?

Тя не отговори веднага и той продължи.

— Може би не трябваше да питам, но въпреки това съм любопитен. Пък и нали рано или късно ще разбера къде трябва да ви закарам.

Наистина не беше честно да го оставя в неведение. Но се съмняваше и дали е разумно прекалено много да му се доверява. До вчера едва ли би се замисляла толкова. Но днес всичко се беше променило, както и тя самата.

Би искала да знае малко повече за градината и селото близо до Флоренция, където се намираше вилата. Питаше се например дали е много уединена и дали къщата до нея се обитава през цялата година. Беше толкова развълнувана, когато разбра, че съществува, когато научи и пътя, по който се стига до там, че не зададе повече въпроси.

Сега нещата бяха стигнали толкова далеч, че връщане назад нямаше. Тъй или иначе, немислимо беше да се запъти веднага към хотела и да чака нова възможност, без да използва сегашната. Усещаше как вътрешно се съпротивлява на вечното си желание да търси винаги най-сигурния път. Навярно тъкмо това беше най-голямата грешка в досегашния й живот.

Извади от чантата си картата, която старецът й беше нарисувал, разтвори я на масата и му обясни къде отива и защо.

Сребристият „Фиат“ ги следваше, когато си тръгнаха от ресторанта. Държеше се на почтено разстояние, но напредваше с постоянно темпо, задминаваше, когато те задминаваха и спираше, когато те спираха.

Преди Флоренция се озоваха в задръстване, създадено от ремонт и катастрофа. Колите от автострадата с четири платна се опитваха сега да се промъкват като охлюви през иглените уши на едно-единствено платно. Пъргави продавачи на вестници, апарати за бръснене, студени напитки, дъвка и ментови бонбони се промъкваха без страх за живота между ревящите мотори, сред концерта на клаксоните. Чезаре прояви огромно търпение, той си мърмореше нещо под нос, кривеше врат да види какво става и натискаше клаксона, когато някой се опитваше да се натика в тясното пространство между него и най-близката кола.

Доста пред тях един автомобил се блъсна в калниците на застаналия пред него. От двете коли наизскачаха мъже, почнаха да се ругаят и да се заканват с неприлични жестове. После движението взе да се възстановява и сякаш по даден сигнал всички се втурнаха към колите си, затръшквайки шумно вратите.

Колкото и забавно да беше представлението, най-доброто му беше, че „Фиатът“ заседна яко някъде зад тях. Когато задръстването се поохлаби и „Алфа Ромеото“ си възвърна бързината, от сребристата кола вече нямаше и следа.

Градината, която търсеха, може и да е била по времето на Виолета извън града, но сега Флоренция беше погълнала и нея, и съседния чифлик. Синьора Перино, възрастната дама, на която принадлежеше модерната вила до градината, беше предупредена за пристигането им. Тя им отвори вратата — беше мила стара майчица с мека, красиво подстригана тъмна коса, в удобна рокля от тъмнолилав лен. Тя им предложи гостоприемството на дома си, включително и обед — свинско печено с кнедли, хлебна салата и пръстена кана кианти класико.

Джолета не бе съобразила, че е вече обед, иначе щеше да изчака. Не искаше в никакъв случай да затрудни чужди хора или да се опитва да разговаря с някого, когото почти не познава. Но беше невъзможно да откаже. Нямаше друг изход, освен, както беше прието в Италия, да изпрати по-късно на жената цветя.

Обедът беше сервиран в опасана със зид градина. Няколко ниски стъпала водеха от високите остъклени врати на верандата към тази градина, превърната по такъв начин в тераса. Въпреки това в атмосферата се бе запазило нещо селско. Масата беше от старо дърво, мозайката на пода не си помнеше годините, а лозата на сенчестата огромна асма имаше дънер като на дърво. Не можеше да има съмнение — това е било любимото място на Виолета и Ален, тук са се любили преди толкова много години. Джолета беше дълбоко развълнувана.

От мястото си виждаше всичко — розовите храсти, геометричните лехи и водоскока в средата. Докато Чезаре занимаваше стопанката с поток от комплименти и истории, тя можеше да вдишва на спокойствие аромата на рози и стоплени от слънцето треви, да слуша тихия плисък на водата и бръмченето на пчелите.

Докато седеше така и си представяше какво е било тук преди време, Джолета усети как се успокоява, как най-сетне намира отмора. Струваше й се, че чува тихите гласове на Виолета и Ален, че ги зърва в сянката на маслиненото дърво, където една вратичка водеше към лозята и оборите. Същата, през която е минавал някога Джовани, когато е отивал на работа в полето.

Всъщност вратичка вече нямаше, беше останал само каменният отвор в стената, където някога е била.

Джолета поклати глава. Призраци, извикани от въображението й. Не беше подозирала, че има толкова силна фантазия.

Докато се оставяше на въздействието на тази заобиколена със зид градина, разбра какво е направила Виолета. Тя беше пресъздала градината в Ню Орлиънс. В двора на къщата си беше издигнала паметник на любовта, а може би и на любовника си.

— Много се радвам да ви видя тук, синьорина — каза стопанката малко по-високо. — Цял живот съм под впечатление на трагедията, която се е разиграла между тези стени. Трябва да ви кажа, че по онова време хората от моето семейство са били тук слуги. Често съм се питала какво ли е станало с американката, заплетена в тази история и дали потомците й в Щатите знаят какво се е случило тук, в Италия. Но има още нещо, което аз…

Някъде във вилата се чу звънец. Стопанката смръщи чело. Тя не очакваше други гости. След малко дойде хубавичко слугинче в дълга до петите черна рокля и размени с господарката си няколко думи. Синьора Перино се извини и влезе в къщата.

Чезаре отпиваше от виното и наблюдаваше Джолета. Сенките на лозовите листа рисуваха шарки по бронзовата кожа на лицето му. Той се наведе, остави чашата и посегна към ръката й. Взе я между своите и каза:

— За какво се бяхте замислили, преди синьора Перино да ви заговори? Изглеждахте някак странно, много сладка и загадъчна, сякаш имате тайна.

— Мислех за прабаба си — каза тя. Беше истина, но не цялата. Не можеше да му каже повече.

— Трябва да е била забележителна жена. Била е влюбена в италианец, нали?

Тъмните му очи не изпускаха нейните, докато приближаваше ръката й към устните си. Целуна дланта й. Устните му бяха топли и гладки, а връхчето на езика, с което докосна леко чувствителната й кожа, сякаш я удари с ток и дъхът й секна.

— Я ги виж ти! — каза Натали, когато се изправи на вратата, през която домакинята беше изчезнала преди малко. — Скъпи Чезаре, изглежда не те предупредих, че не бива да си чак толкова очарователен с братовчедка ми.

Чезаре вдигна глава и лицето му пламна от гняв. Погледът, който хвърли на Натали, беше изпълнен с омраза.

Джолета дръпна ръка от здравата хватка на италианеца. Когато срещна погледа му, изпълнен със съжаление и молба, попита:

— Наистина ли някой е трябвало да сменя пеленки?

Натали се разсмя.

— Чезаре, наистина ли ти го каза? И без това ме беше страх, че сте ни видели, понеже Рон настоя да ви следваме съвсем отблизо. Никога вече няма да ругая италианските шофьори. Рон караше като луд. Не ме питайте как се оправи в задръстването.

Братовчедката на Джолета не беше сама. Високата фигура на Рон изпълваше рамката на вратата зад нея. Джолета не се решаваше да погледне към него, макар веднага да разбра, че е тук.

Стопанката на вилата стоеше, объркана и безпомощна, зад двамата. Не проумяваше откъде този внезапен интерес към градината й.

— Колко глупаво, че Рон не се сети да изкопира картата — каза Джолета.

Натали отметна глава.

— Сетил се е, но не е имал време, или поне така каза. За щастие, има добра памет.

Сега Джолета се реши да срещне мрачния му поглед. Очите му бяха навъсени и бдителни. Не прояви никакъв интерес към онова, което ставаше тук.

Всички бяха против нея. Никой не се интересуваше от нейните интереси и грижи, всички само искаха от нея нещо. Тази истина беше като харпун, който се забиваше все по-дълбоко в тялото й. Нямаше възможност да го издърпа, без да си причини още по-силна болка.

Обърна се отново към братовчедка си:

— Трябва да си била много доволна, че поне един от помощниците ти се е появил отново на хоризонта.

— Можехме да си спестим всичко това, ако ти не беше толкова голяма индивидуалистка — оплака се Натали. — Не проумявам защо трябва да се държиш така отвратително. Откровено казано, разочарована съм и от двама ви. Струва ми се, че Рон се съгласи да дойда с него само защото в противен случай нямаше да му кажа с кого си тръгнала и закъде.

— Изнудване, Натали, и кражба, и взлом?

— Кражба и какво? Представа нямам за какво говориш.

Джолета я изгледа с досада.

— Е, добре, щом искаш. Наистина ми е неприятно да ти съобщя лошата новина, след като си си направила такъв труд. Истината е, че тук няма нищо.

— Нищо.

Разочарованото лице на Натали беше почти смешно. Джолета посочи градината и каза:

— Нали си чела бележките ми. Какво виждаш?

Натали опря ръце на хълбоци и сега я фиксираше с вдигнати вежди:

— Бъди по-ясна, Джолета. Нито имам, нито съм чела, нито съм взимала някога бележките ти.

— Хайде, престани — каза Джолета, стана и се дръпна от масата. — Ако леля Естел и ти не сте пратили човека, който претърси стаята ми, кой тогава?

— От къде да знам? Единственото, което направих, е, че те последвах, а не беше лесно. Все се надявах някак да се разберем.

Джолета не знаеше дали да й повярва или не. Звучеше убедително, но Натали винаги бе успявала да се владее.

Беше ли възможно леля Естел да е действала без знанието на дъщеря си? Във всеки случай имаше достатъчно силна воля да го стори, но дали разполагаше с необходимите връзки, дали алчността й беше толкова безмилостна — кой можеше да каже? Може да беше оставила децата си в неведение, за да ги защити. Винаги е била майка-лъвица, неспособна да признае, че нейните деца могат нещо да сбъркат.

Дали пък Рон не е наел някого да свърши всичко това? Сварва човек в стаята й, когато се връща заедно с нея — номерът беше чудесен и наистина отклоняваше всяко подозрение от самия него.

Да не забравя освен това и майка му, сивия кардинал Лара Каморс, бе я виждала само на снимки във вестниците. Беше ли наистина безскрупулна търговка, както твърдеше нейният син? Или всичко е лъжа и измама, измислена история, която да позволи да Рон да я шпионира?

Вече нямаше значение. Беше направила своето в търсенето на миналото на Виолета и на формулата.

— Мисля, че отегчихме предостатъчно синьора Перино с присъствието си — каза тя. — Време е да вървим.

— Ще те откарам до хотела — каза Рон.

— Тя дойде с мен — прекъсна го Чезаре и заби юмруци в хълбоците си.

Рон го изгледа навъсено.

— Вие можете да върнете Натали във Венеция.

— Венеция ли? — възкликна Натали. — Но аз не желая да се връщам. Аз трябва да поговоря с Джолета. Ние трябва да решим…

— Друг път — отсече Рон.

Натали фиксираше Рон с присвити очи.

— А сега чуй ме, Рон Адамсън. Писна ми от тебе и от твоите арогантни…

Но Рон изобщо не я слушаше. Той се обърна към Джолета и попита:

— Идваш ли?

Да остане насаме с Рон или с Чезаре? Джолета не беше сигурна какво й е по-противно. Или кое решение изисква повече смелост.

— Идвам — каза тя тихо и тръгна към Рон. Хвърли на Чезаре бърз поглед. Той се усмихна примирено и въздъхна, свивайки рамене.

Джолета благодари на синьора Перино за обеда, извини се за внезапното нахлуване и обеща да й пише за онова, което знаеше за смъртта на вдовицата във Венеция, колкото и малко да е то. После се обърна и си тръгна.

Хвърли още един поглед през рамо, миг преди да излезе от градината. Слънцето беше още високо, листата продължаваха да танцуват над старите плочки на мозайката. Пчелите бръмчаха над цъфналите треви, а старата маслина проблясваше като сребърна. Тревата, нежна и тъмнозелена, се олюляваше на пролетния вятър, сякаш раздвижена от леки стъпки. Един-единствен съвършен цвят на старата роза се разпука, листцата се зарониха с тихо шумолене върху мозайката и застинаха сякаш капки кръв.

Джолета се обърна рязко и си тръгна.

Първото, което видя в страничната уличка, където можеше да се паркира, беше колата на Рон — светлобежово „Волво“.

Тя бе решила, че е карал сребристия „Фиат“, колата, която нае на кея във Венеция, както тази сутрин и „Волвото“.

По всяка вероятност хората във „Фиата“ изобщо не са ги преследвали. Нямаше нищо странно в това и друга кола да пътува на сравнително краткото разстояние между Венеция и Флоренция със същото темпо, а освен това нали беше изчезнала при задръстването.

Рон не пророни дума, докато не спря пред хотела във Флоренция.

— Само едно ми кажи — обърна се сега към нея с дрезгав глас. — Карамфилът, който остави върху възглавницата ми, означава ли нещо, или е било само импулс, само шега?

Беше очаквала въпроси, но не и този. Обзе я паника, докато търсеше трескаво отговор, от който да не я заболи още повече. Истината беше винаги най-доброто, но не беше сигурна, че сега е най-подходящият момент за нея.

— Не зная — каза най-сетне, с поглед упорито прикован в предното стъкло. — Аз не съм Виолета, а само една съвременна жена, която предпочита простите и разбираеми неща. Символите са нещо много мило, но откритите думи и действия — най-доброто.

— Което значи? — попита той, след като размисли малко.

— Което нищо не значи — каза тя ядосано. — С удоволствие бих забравила цялата тази история. Искам да завърша спокойно пътуването, да се прибера и да продължа да живея живота си.

— Това няма да стане — каза той тихо, но решително. — Дори ако го допусна, но аз няма да позволя.

— А защо не? Аз се предавам, отказвам се да мисля повече за този парфюм.

— Никой няма да ти позволи.

— Ще видим — каза тя.

— Да, ще видим — отвърна той мрачно и след кратко колебание продължи: — Само че от сега нататък няма да сме в толкова голяма близост. Занапред ще наемам стая до твоята.

Тя посрещна спокойно погледа му.

— Без врата между стаите?

— Точно така.

— Добре — каза тя тихо. Но според нея това не беше никакво споразумение.

Веднага щом си остави нещата, тя излезе от хотела. Нямаше точен план, нямаше нещо предвид, искаше само да се изплъзне от непрекъснатото наблюдение, а Рон положително нямаше да допусне, че е излязла веднага.

Беше много приятно да се разхожда сама из града, да се любува на старата катедрала и площадите, да изкачва стълби и да се радва на гледката, да пусне монета за удоволствието да се възхищава на Микеланджеловия Давид.

Купи си яке с широка яка от невероятно мека и тънка кожа, предназначено за топлите зими в Сицилия и Капри. Беше подходящо и за Ню Орлиънс. Намери и чифт великолепни осемнайсеткаратови креолски обеци и няколко позлатени кожени калъфа — подарък за приятели.

Движението, самотата и удоволствието да си позволи нещо за себе си беше явно онова, от което имаше нужда. Въпреки това трябваше рано или късно да се върне в хотела.

Първият човек, когото видя, докато се приближаваше към сградата, беше леля Естел.

За малко да не я познае в този отровнозелен панталон, със златисто яке, италиански сандали и нахална шапчица и шал в тон с останалото. Седеше с още трима души край масичка в улично кафене близо до хотела. Тимоти се надигна, малко смутен и й махна усмихнат. Седна едва когато тя тръгна към тях. До брат си Натали изглеждаше притеснена и малко угрижена. Четвъртият човек беше възрастна жена с чудесна фризура, съвършен грим, изкуствени мигли и изискан сребрист костюм. Сиво-сините й очи измериха пренебрежително Джолета, когато тя приближи.

— Джолета, скъпа — каза леля Естел, — мисля, че тук има човек, с когото трябва да се запознаеш. Лара — обърна се тя към белокосата жена, — това е моята племенница Джолета, за която толкова съм ти говорила. Джолета, това е Лара Каморс.

Майката на Рон. Собственичката на „Каморс Козметикс“.

Когато двете се поздравиха, в усмивката на възрастната жена се появи нещо трудно определимо.

— Значи вие сте Джолета — каза тя. — Трябваше да се досетя.

Джолета я погледна въпросително.

— Разполагах, естествено, с описанието на Рон — каза Лара. — А сега разбирам, че притежавате стила на баба му, която го отгледа, майката на баща му. Елегантна, разумна, но малко мекушава.

— Изглежда, трябва да ви благодаря — каза Джолета.

Сега леля Естел се опита да привлече вниманието на Джолета, покани я да седне, предложи й чаша вино, поръча и на себе си още една.

— Както разбрах от Натали — подхвана лелята на Джолета, веднага щом келнерът се отдалечи, — откакто те е настигнала, тя още не е имала възможност да разговаря с теб. Мисля, че е крайно време това да стане.

— Ако ти и госпожа Каморс сте били толкова път само заради това, могли сте да си спестите усилията.

— Според Натали ти твърдиш, че що се отнася до парфюма, не си попаднала на нова следа. Но аз не мога да ти вярвам. Нали нямаше да дойдеш тук, нито да посетиш онази жена във вилата й, ако нямаше сериозни причини да го сториш.

— Да си помисляла, лельо Естел, че мога да имам и други неща на ум?

Тимоти, който тъкмо се канеше да отпие от бирата си, за малко не я разля, толкова рязко сложи халбата на масата. Избърса разлятото с ръка и каза:

— Бъди почтена, Джолета. Добре знаеш, че ние се препъваме в тъмното, защото още не сме имали възможност да надникнем в дневника.

— Разбира се, че го знае — намеси се неочаквано Лара Каморс, — но се брани, защото я обсаждате всички до един.

Джолета не знаеше дали да се почувства поласкана, или да се ядоса на много точното определение. Хвърли изпитателен поглед към майката на Рон.

Ръцете на жената, които почиваха върху ръба на чашата за вино, бяха меки и грижливо поддържани, с овални нокти, лакирани в бледорозово. Кожата на лицето й беше нежна, безукорна, само под очите имаше мрежичка тънки бръчици. В очите й се четеше разбиране и ум.

След кратка пауза Лара Каморс продължи:

— Леля ви беше направо ужасена, когато научи, че сте имали проблеми: откраднати чанти, взлом и тъй нататък. Откровено казано, разтревожих се и аз.

Джолета отвърна спокойно на погледа на възрастната жена.

— Вашият син се грижеше за мен.

— Разбрах го от Натали — каза госпожа Каморс с недвусмислена усмивка. — Надявам се, че сте се разбирали добре с Рон. Той е понякога ужасно изнервящ.

— Спогаждахме се.

Майката на Рон реагира на краткия коментар само с леко потрепване на миглите.

— Да, често е трудно поносим, но има безпогрешен нюх. Когато за пръв път стана дума за цялата тази история, той предположи, че има възможност всички участници да се споразумеят. Междувременно успя да ме убеди, че би било погрешно да преговаряме само с един член от семейството. Тук съм, за да видя дали не можем да стигнем всички заедно до задоволително решение.

Джолета видя как леля Естел и Натали се спогледаха продължително. По лицата им можеше да се разбере, че онова, което Лара Каморс току-що каза, неприятно ги изненада. Тимоти сбърчи чело и погледна безпомощно майка си.

— Но всъщност едва ли има смисъл, нали? — обърна се Джолета към Лара Каморс.

— Трудно ми е да повярвам, че формула за парфюм, произвеждан повече от сто години в един-единствен магазин в Ню Орлиънс, е могла да бъде загубена. В бизнеса нещата не се правят така.

— От Мими можеше да се очаква — каза леля Естел. — Но значи ли това, че ако Джолета не участва, ще се откажете от парфюма, независимо от резултатите на лабораторния анализ?

— Според моя правен отдел трябва да имам съгласието на всички живи наследници на Мими Фосие, за да разполагам сама и неограничено с формулата, когато бъде намерена, естествено. Тъй че отговорът ми на този въпрос е положителен. Но преди да стигнем дотам, трябва да бъде документиран произходът на този парфюм. Без пъстрото му минало той си остава хубав аромат като всички останали. От тях „Каморс“ си има предостатъчно.

Джолета стана.

— Трябва да ви кажа, че предпочитам да запазя парфюма за магазина в Ню Орлиънс.

— Наистина ли? Но защо само за него? — попита Лара Каморс.

— Гордост, традиция и предизвикателството, произтичащо от всичко това — отговори тя.

— Това било значи — каза възрастната жена с мъдра усмивка.

— Ти даваш ли си сметка, че става дума за милиони? — попита Натали и вдигна високо вежди.

— Да, разбира се.

— Ако ще се вкопчваш и занапред в този дневник, ако ще пазиш само за себе си онова, което трябва да знаем всички, предупреждавам те — може и да си ми братовчедка, но ще те убия — изрече натъртено Натали. — Точно така — обърна се тя към Лара Каморс. — Идеята ми е много добра. В края на краищата според прекрасните закони на щата Луизиана, майка ми е най-близката роднина на Джолета и нейна наследничка. Това би улеснило значително нещата, нали?

Възрастната жена остана за миг безмълвна, докато разбере шегата. Но тя не се засмя, както и никой от присъстващите.