Дженифър Блейк
Див жасмин (15)

Глава петнадесета

Той не го беше искал.

Рон стоеше под горещата струя на душа, която измиваше дъхтящата на сандалово дърво пяна от тялото му, а парата се вдигаше като ароматен облак. Би трябвало всъщност да съжалява за часовете, прекарани с Джолета, знаеше го. Но не съжаляваше. Щеше да му остане, ако не повече, то поне това. Съжаленията щеше да отложи за по-късно.

Тя беше толкова различна от другите жени, които познаваше. Нищо чудно: знаеше го от самото начало.

Миналата нощ беше дошла така непринудено при него, като римска нимфа, без колебания и преструвки, без да се опитва да му доказва каква чест е за него, че му се отдава.

Тъкмо затова се чувствуваше поласкан.

Изпитваше и много други неща, но сега не биваше да мисли за никое от тях, ако иска да я остави да поспи тази заран малко повече.

Божичко, колко смела беше тази жена! И какво самообладание! Вчера след катастрофата беше сигурен, че ще последва истеричен припадък. Но не позна. Лицето й остана бледо около пет минути, но тя не пожела да занимава околните с емоционалните последици от изживения ужас.

Преди да ги пометат от магистралата, тя му беше доста ядосана и не без основание. Би предпочел да го беше наругала и обвинявала, питаше се тя знае ли го. Но не, тя предпочете да го хвърли в огъня на ада и да го остави да се пържи там, докато не усети, че не може повече да издържа.

Не вярваше тя да го е проумяла. Дано. Ако разбере колко силно може да го нарани, сигурно щеше често да го кара да страда.

Той познаваше Венеция, но никога не бе идвал с жена, която откровено си признава, че всичко тук й прави силно впечатление. Джолета поемаше по свой, спокоен начин всичко в себе си и сияеше от радост като слънцето над лагуната. С това заразяваше всички наоколо си и най-вече мъжете. Сред тях и Чезаре Дзиланти. И него самия.

Беше просто невъзможно да възпре ръцете и страстта си. Джолета беше така хубава снощи в сиянието на венецианската луна, че не беше възможно да й устои.

Беше се проявил и като ревнивец. Чезаре имаше късмет, че не го хвърли на дъното на Канале Гранде. Този лъскав глупак!

Самообладание. Липсваше не на друг, а на него. Беше си въобразил, че може да остане близо до Джолета, непрекъснато да я гледа, но да бъде напълно спокоен. Беше се хванал в собствения си капан.

И какво сега? Сега трябваше да играе ролята на Юда, да заведе Джолета до площад Сан Марко и да чака. Ще се прави на невинен, а ще се чувства като най-долен предател.

Затвори душа, посегна към пешкира и дълго го притиска към лицето си. Два пъти пое дълбоко въздух и бавно го издиша със стон.

Боже милостиви, колко мразеше такива неща! Наистина. Знаеше, че е така, не знаеше само колко силна ще бъде омразата му.

Оставаше малко време, само още една седмица в Италия и пътуването щеше да свърши. Може да беше глупаво и егоистично, но той щеше да му се наслади въпреки всичко с пълна сила.

Джолета наблюдаваше през мигли как Рон излиза от банята и тайничко се усмихна на явното му притеснение. Тя спеше много леко и повдигането на матрака, когато той стана, я бе събудило. Но той не бива да се чувства виновен и тя няма да му го каже.

Никога не беше живяла с мъж, не се беше събуждала сутрин до него, не беше виждала мъж, който се разхожда в сутрешния здрач из стаята само по пешкир. Наистина интересно.

Между плешките му проблясваха капки, там, където не бе стигнал с пешкира, няколко се бяха задържали и по къдравите тъмни косми на бедрата му. Наблюдаваше с удоволствие как капките проблясват при всяко движение на мускулите му. Леко се изчерви, изпитала желание тя да ги избърше.

В Швейцария той беше много сдържан — мислеше си Джолета. — Там се облече в банята и излезе от стаята, докато тя вземе душ и се облече. Тази заран не го стори и така потвърди създалата се между тях интимност. Това чувство за близост я тревожеше, но си помисли, че навярно ще свикне.

Той си свиркаше някакъв блус — преработка на „Жените от Сент Луис“, докато вадеше от куфара си чисти дрехи и нещо, приличащо на малка кафеварка. Облече ризата и джинсите, отново влезе в банята, за да напълни кафеварката. Малко по-късно ароматът на прясно смляно кафе я удари в носа.

Рон се върна в стаята, отиде тихо до прозореца и облегна рамо на рамката. Скръсти ръце на голите си гърди и впери поглед над покривите. Слабата светлина хвърляше сиви сенки върху лицето му, правеше го да изглежда замислен и малко тъжен. Какви ли грижи имаше? Може би проблеми с бизнеса? Или нещо, свързано с нея?

Джолета си помисли дали да го попита, но не го познаваше достатъчно добре, та да се бърка в работите му. Ако наистина е свързано с нея, просто не желаеше да разбере какво е.

Тя се протегна и се опря на лакът.

— Кафе ли подушвам? — попита тихо.

Рон обърна глава. Усмихна се и кимна.

— Надявам се, че няма да е прекалено силно за тебе.

— Аз съм от Ню Орлиънс, забравил ли си? Никое кафе не може да е прекалено силно за мен.

Той кимна, после каза:

— Съжалявам за миналата нощ.

— Наистина ли? Не звучи много ласкателно. — Опитът да говори небрежно й се стори сполучлив.

Лицето му стана строго.

— Виж какво, единственото, за което съжалявам, е, че не можах да те опазя. Може би щях да успея, ако знаех повече неща, но поне имам доказателство, че не съм го планирал.

— О! — каза тя и сведе поглед към чаршафа, който я покриваше. Разбра какво има предвид. За забременяване и възможността той да я пази изобщо не й беше минало през ум. — Аз също, тоест не гълтам нищо…

— Така си и мислех — спаси я той с веселия си глас. — Но можем да променим нещата, ако идем да потърсим аптека, нали?

Въпросителната интонация в гласа му беше наистина рафиниран намек, че не възприема нещата като съвсем естествени. Джолета разбра, че той иска по този начин да й остави оправдание, с което би могла да се дръпне от новите им плътски взаимоотношения, стига да пожелае. Какво й оставаше, освен да отвърне на любезността.

— Можем, разбира се, да го направим — съгласи се тя, — ако смяташ, че ще имаме време.

— О! — ухили се той. — Мисля, че ще успеем.

Тя не можа да не се засмее. Миг по-късно се видя съборена върху матрака, който изскърца под тежестта на тялото му. Той я обърна по гръб, легна, опрян на лакти, над нея и я загледа със сияещи тъмни очи. Тя отговори с продължителен поглед, после протегна ръце, пръстите й се преплетоха на силната му шия, после тя привлече устните му към своите.

 

 

Гълъбите се бяха събрали на площад Сан Марко и обикаляха на шумни ята продавачите на жито. Хвърчаха в кръг и утринното слънце проблясваше със зелени и лилави оттенъци по главите и шиите им. Вдигаха се на облаци, когато групи туристи или италиански ученици прекосяваха плочника от двореца на дожите към катедралата, издигаха се като сонм свързани със земята ангели, когато двамата негри на старата камбанария отмерваха часа.

Джолета наблюдаваше пъстрите ята, докато пиеха с Рон по едно капучино в откритото кафене на площада, установявайки, че птиците имат същите червени крака и любовни склонности като гълъбите в Джексън скуеър в Ню Орлиънс. Това някак я успокои.

Гълъбите се оказаха не единствената обичайна за нея гледка. Устните й се присвиха, когато зърна едра руса жена да се приближава към тях, като си проправя път през разхождащите се групи и продавачите на изгледи. Натали.

Първата й реакция беше гняв. Не се учудваше, че Натали я е открила, но след всичко, което се бе случило, просто недоумяваше как тази жена се осмелява да й се мярка пред очите.

Поколеба се дали да стане и си тръгне, или да разговаря с братовчедка си. Не, бягство няма да помогне. Нещо има да става. Тогава по-добре да започне веднага.

Натали й махна от няколко метра разстояние. Беше облечена модерно и предизвикателно. В роклята от „Версаче“ в синьо-зелено, лилаво и ярко италианско жълто изглеждаше някак не на място на този площад с приглушените му тонове и вече понаядена от времето елегантност. Докато им махаше, безбройните гривни от злато и емайл по китките й издрънкаха толкова силно, че вдигнаха уплашените гълъби в радиус от един метър наоколо.

— Добър ден, братовчедке — извика тя радостно, докато се приближаваше. — Знаех си, че рано или късно ще се появиш на този площад, всички го правят, нали?

Джолета я поздрави без особен ентусиазъм, но това изобщо не трогна Натали. Тя стоеше до масичката и мереше Джолета от глава до пети.

— Добре изглеждаш, Венеция ти понася. — Тя се обърна към Рон, който беше станал с приближаването й. — Или може би се дължи на компанията, в която пътуваш? Няма ли да ни запознаеш?

Джолета се отзова на молбата и Рон кимна кратко на братовчедка й. Ако се съди по лицето му, не беше особено очарован от срещата. То не се промени и когато Натали заяви, хвърляйки към Джолета зъл поглед:

— Намирам съществен напредък в сравнение с типовете, които се движат обикновено във фарватера ти, братовчедке, най-вече с брадатите художници, които нямат какво да кажат и нафуканите професори, които говорят само за себе си.

Джолета долови сякаш нотка завист в гласа на другата жена. Силната, прозрачна светлина на площада не беше много благоприятна за братовчедка й. Подчертаваше отпуснатата кожа под грима, свидетелстваща за дълги безсънни нощи и прекалено много алкохол, сякаш още повече задълбаваше сърдитите бръчки между грижливо изписаните вежди.

Натали си взе стол без да чака покана. Когато Рон й го намести по-удобно, тя му хвърли сияеща усмивка през рамо.

— Рон — произнесе тя замислено. — Звучи като име на каубой. Вие такъв ли сте?

— Не съвсем.

— Какво значи това? Ще се пръсна от любопитство. — Натали зърна келнера и му щракна с пръсти да дойде.

— Притежавам инстинктите на каубой, липсва ми само конят.

Братовчедката на Джолета му хвърли кокетиращ поглед.

— Какви инстинкти по-точно?

Той я погледна безразлично и седна.

— Импулс да дотичвам веднага, ако трябва някого да спася, желание да решавам проблемите си с добре премерен юмручен удар.

— Човек на действието. О, божичко! — Натали опря брадичка на ръката си и го погледна право в очите.

Джолета изгледа внимателно братовчедка си. Имаше нещо странно в този разговор между Рон и Натали. Тонът й беше подчертано подигравателен, в смеха й имаше нещо хищническо.

Натали беше жена, която не криеше, че предпочита компанията на мъже. Нямаше нищо ново в това, че съсредоточава вниманието си върху най-близкия мъж или дори се опитва да впримчи всеки случаен срещнат.

Но реакцията на Рон беше неочаквана. Той се облегна на стола с каменно лице, сякаш искаше да бъде колкото може по-далеч от жената.

След като Рон не отговори на последния й подигравателен коментар, Натали изгледа Джолета, после се обърна отново към него и попита подчертано весело:

— Вие двамата току-що сте се срещнали или имате отдавнашна уговорка?

— Има ли значение? — отвърна надменно Джолета. — Или се боиш, че той може с нещо да ти попречи?

Натали я изгледа с широко отворени очи.

— Трябва ли веднага да ми откъснеш главата? Освен това представа нямам за какво говориш.

— Не мисля така. И съм смаяна, че имаш нахалството да ми се мяркаш пред очите, след като вчера за малко не ни уби.

— Да ви убия? Не сме ли малко прекалено мелодраматични?

Джолета погледна братовчедка си право в очите.

— Може и да е било случайност, но колата, в която бяхме, се запали, след като онзи камион ни изтласка от магистралата.

— Момент — подхвана Натали и свъси вежди.

— Беше долнопробен, коварен номер, всъщност опит за убийство.

— Да не искаш да кажеш, че аз имам нещо общо с катастрофата?

Невинният израз на братовчедката изглеждаше искрен, но Натали беше от край време добра актриса.

— Аз те видях в Париж, зная, че си ме последвала.

Натали се обърна към Рон с широко отворени невинни очи. Той посрещна погледа й с безразличие.

— Значи си въобразяваш, че ние… — подхвана тя. — Но ние сме едно семейство. А що се отнася до преследването, трябва да ти кажа, че намирам пътуването ти доста смело. Сигурно си намерила дневника — нищо чудно, след като познаваш така добре къщата на Мими, — но ако формулата беше в него, щяхме да го знаем всички. Допускам, че си се натъкнала на нещо, което те е довело тук, но наистина бих се учудила, ако след толкова много време има шанс едно срещу милион нещо да се намери.

— А какво правиш ти в Европа?

Натали се засмя.

— Имам собствен живот, нали знаеш. Минавам само от тук и исках да видя как си.

Джолета не вярваше на нито една нейна дума, но нямаше смисъл да й го казва.

— А леля Естел и Тимоти?

— Представа нямам къде е милото ми братче, той потегли сам, спомена нещо за Каске или за Корфу. Според него цялата тази история — цитирам: „е губене на чудесно време за плаж“. — Беше казано с необичайна топлота и Натали продължи: — Що се отнася до мама, последното, което научих за нея, е, че е на път за Ню Йорк, за среща с Лара Каморс. „Каморс Козметикс“ притежават чудесна лаборатория, където не само създават парфюми, но правят и химически, анализи на вече съществуващи. Тя им носи проба от „В градината“, която ще бъде анализирана и копирана.

— Няма да успеят — каза Джолета, но гласът й прозвуча тревожно.

Натали направи пренебрежително движение с ръка.

— Мама е на друго мнение, както знаеш, тя обикновено постига каквото си пожелае, независимо от това как.

Беше самата истина. Джолета подхвърли:

— Не ни каза обаче къде отиваш ти, спомена само, че просто минаваш от тук.

Мина известно време преди Натали да отговори, защото келнерът дойде да вземе поръчката. Когато той се отдалечи, каза:

— Трябваше да се срещна още преди няколко дена в Сатурния с една приятелка, за да си почина малко преди зимния сезон. Но възникнаха пречки и тя ще закъснее с няколко дена.

— Колко жалко! — каза малко иронично Джолета.

— Предполагам — заяви Натали с най-лъчезарната си усмивка, — че вие двамата няма да имате нищо против, ако се присъединя към вас до пристигането й.

— Съмнявам се, че ще ти хареса — възрази Джолета. — Ние пътуваме с туристическа група.

Натали високо се разсмя и се обърна към Рон.

— Искате да кажете с екскурзоводи и пилета за вечеря, и възрастни дами със синкавобели коси и костюми от полиестер?

— Повечето дами носят коприна и парашутен найлон — каза Джолета, — но за всичко останало си напълно права.

Натали сви рамене.

— Щом вие го понасяте, ще се справя и аз.

— Не.

Безкомпромисният тон на Рон накара Джолета да обърне бързо глава. Той посрещна с навъсен поглед смаяните сиво-сини очи на братовчедка й. Мисълта, че показва така явно предпочитанието си да е сам с нея, накара Джолета да се изчерви до корена на косите.

— Разговарям с братовчедка си — каза раздразнено Натали.

Рон се ухили мрачно.

— Не бих искал да съм неучтив с роднина на Джолета, но в момента предпочитаме да сме сами. Разбирате ме, надявам се.

— О, натам ли духа вятърът? — Натали гледаше изпитателно Джолета. — Какво главозамайващо откритие!

— Нищо необичайно, нали? — каза упорито Джолета. Натали не можеше да знае, че се е запознала с Рон съвсем наскоро, или може би знаеше?

— За някои хора положително не, но не съм допускала, че ти обичаш подобни авантюри, Джолета.

— Каква авантюра имате предвид? — попита гневно Рон.

Натали му хвърли саркастичен поглед.

— Рицарят пазител, толкова ги обичам! Но Джолета и аз наистина рядко имаме възможност да поговорим спокойно. Няма ли да ми отделите поне няколко часа днес следобед?

— Не и насаме.

— О, ще присъствате, разбира се, и вие — изрече Натали хладно.

Рон не възрази само погледна въпросително Джолета.

— Искахме до обед просто да се разхождаме из града — обърна се тя към братовчедка си. — А следобед отиваме на островите Терчело и Бурано да гледаме стари черкви и дантели. Но ти си ги виждала поне десет пъти.

— Не и в такава компания — каза Натали и тонът й не търпеше възражения. Тя пое чашата с кафе, която келнерът тъкмо й бе донесъл.

Беше ясно, че Натали има причини да иска да остане с тях. Джолета не проумяваше какви. Щом леля й ще даде парфюма за анализ, на нея и на Натали трябва да им е все едно дали формулата ще бъде открита и по друг път. Освен ако не искаха да останат единствените притежателки.

Интересът на братовчедка й се съсредоточи сега върху Рон. Може би искаше да научи повече за него, за да разбере доколко присъствието му може да улесни търсенията й. Щом смята, че няма значение дали Натали и всички останали ще разберат, че вече не е самотна мишена, няма и какво повече да възрази.

Натали бе решила да е очарователна. Докато вървяха по улиците, тя говореше непрекъснато, правеше високомерни, хапливо-весели забележки за минувачите или за някой отдавнашен жител на този град, разказваше истории за предишните си пътувания до Венеция и други европейски градове — истории, изпъстрени с титли и умалителни имена, за които не даваше обяснения. Повечето от коментарите й бяха предназначени за Рон. Той почти не реагираше, но потрепването на ъгълчетата на устата му говореше, че познава много добре повечето от споменатите.

Натали не се интересуваше особено от стоките по витрините, привличащи вниманието на Джолета, като например ръчно изработените украшения от стъкло или изкусно изрязаните камеи от редки сиви и светлосини камъни. Не я интересуваха и прекрасните готически релефи по сградите, нямаше желание да се спира на извитите мостчета и да се любува на гледката на тайнствено извиващите се канали. На Джолета й беше трудно да се вклини в потока от спомени, които братовчедката разказваше с креслив глас и тя се почувства малко по малко като десета дупка на кавала. В присъствието на Натали и това не беше ново. Винаги бе успявала да й внуши чувство за малоценност със своята опитност, скъпите частни училища и богатите си приятели. Дълго време Джолета смяташе, че го прави нарочно, но сега вече не беше сигурна. Беше по-скоро липса на разбиране за чувствата на околните.

По едно време Джолета влезе в малко магазинче да разгледа по-отблизо колекция от порцеланови фигурки на Джорджо Армани. Бяха така чудесно изработени, наистина великолепни в романтичната си пищност, че остана по-дълго от предвиденото. С удоволствие би си купила една от групите — любовна двойка в гондола. Но беше много крехка, за да я прати по пощата, пък и прекалено скъпа. Най-сетне се раздели с нея и с любезния собственик и се върна на улицата.

Рон и Натали стояха малко по-надолу на тротоара. Натали говореше възбудено и размахваше заканително пръст под носа му, а той слушаше с наведена глава и примирен израз на лицето.

Джолета тръгна намръщена към тях.

Натали хвърли поглед към нея и гневът й мигновено изчезна. Измърмори още няколко думи и усмивка озари лицето й.

— Нещо не е наред ли? — попита Джолета, когато ги настигна.

— Какво може да не е наред? — каза Натали. — Рон реши, че ние тримата трябва да си направим наша туристическа група. Забравяме за пътуването до островите, отиваме например да се разходим по Риалто или се запътваме в тая жега към плажа в Лидо.

— О, значи така е решил? — попита Джолета.

Просто не можеше да повярва, не и след скарването им вчера по повод на подобно необмислено решение. Тя го погледна въпросително. Лицето му беше навъсено, очите му сърдити, но той изобщо не се опита да се оправдава.

През изтеклия час Джолета бе открила някои неща. Първото беше, че няма желание да бъде по-продължително време с Натали. Беше й писнало да тича подир братовчедка си и да я гледа как завладява Рон само за себе си. Беше установила, че братовчедка й е жена с подчертано собственическо чувство. Откритието беше тревожно, но тя нямаше намерение да спори с нея, предпочиташе просто да действа.

— Сигурна ли си — погледна тя братовчедка си право в очите, — че идеята е на Рон?

— Че на кой друг? И не е ли чудесна? Така хубаво ще се забавляваме.

Джолета поклати глава.

— Не съм чак толкова сигурна. Както навярно си забелязала, Рон е джентълмен от Юга и не обича да отказва на една лейди, освен това е почти винаги много учтив. Но мисля, че беше прав в първоначалното си желание да бъдем сами.

— Господи, колко си вулгарна, Джолета.

— Съжалявам, ако го възприемаш така. Но едва ли ще страдаш от липса на развлечения, докато пристигне приятелката ти. Познаваш куп интересни хора и не се съмнявам, че тук наблизо има някой херцог или принц, който ще ти помогне да си убиеш времето.

Последната забележка беше наистина злобна, но тя не можа да се сдържи, просто така го чувстваше.

Натали я погледна за миг, ужасно шокирана, после се обърна към Рон.

— Кажете й го вие — изсъска тя. — Потвърдете, че нямате нищо против. Придумайте я, положително знаете как.

Рон се изчерви от гняв на намека на Натали. Но тя само вирна брадичка и посрещна предизвикателно погледа му. Той пръв отстъпи и посрещна притеснено погледа на Джолета.

Беше наистина странно, че Натали има такова влияние върху Рон, след като преди малко бе проявил такава решителност. Тук имаше нещо гнило. Джолета не знаеше какво именно, но го усещаше.

Натали не й остави време за отговор. Каза гальовно:

— Но нали и ти не обичаш глупавите туристически групи, Джолета. Ако чак толкова настояваш, ние двамата с Рон можем да си организираме следобеда и без теб.

— Не — изрече бавно Джолета, — всичко е наред.

— Е, чудесно — възкликна Натали. — Ще прекараме много по-приятно.

Те се върнаха в хотела да си вземат банските и да предупредят екскурзовода, че няма да отидат с него.

Бяха вече на изхода, когато Чезаре Дзиланти се приближи към тях с отворени обятия.

— Ето ви най-сетне. Знаех, че ще се върнете скоро, за да не пропуснете екскурзията, за която споменахте снощи. — Той поднесе ръката на Джолета към устните си. — О, най-хубава сред хубавиците, как е главичката? Мина ли? Исках на всяка цена да ви видя, преди да заминете и да ви предам покана, която, надявам се, ще ви зарадва.

— Покана ли? — попита Джолета. Тя забеляза колко мрачно наблюдава Рон другия мъж, не й убегна и изненаданото лице на Натали, но не обърна внимание и на двамата.

— Моя братовчедка притежава дворец с историческа стойност. Тя много ще се радва да ви го покаже, ако я посетите.

Вече много разстроена, Джолета веднага взе решение. Разбираше, че може да е погрешно, но сега изобщо не я интересуваше.

— С удоволствие — каза тя с горда бунтарска усмивка. — Не мога да решавам вместо Рон и братовчедка ми, естествено, те може да имат други планове.

Това изискваше обяснение и Натали трябваше да бъде представена. Братовчедката подари на италианеца лъчезарен поглед и остави за дълго ръката си в неговата. Чезаре оцени жеста й с присъщия си чар, но тутакси обърна загрижено лице към Джолета.

— Значи няма да ходите на островите? Но утре вече няма да имате време, а ще е голяма грешка да не ги видите.

— Ех, няма и кой знае какво за гледане — каза Натали.

— Венеция е повече от Канале гранде и катедралата Сан Марко — възрази укоризнено Чезаре. — Тя се разгръща пред вас и на тези острови, в стъкларските фабрики и другите постройки, издигнати по-далеч от града, за да не стават пожари. Там рибарите са се радвали на усамотението си и са боядисвали къщите си в ярки цветове, та да се виждат от морето.

На Джолета повече не й трябваше. Тя искаше да види колкото може повече неща в Италия. Обърна се към Рон и Натали.

— Вие можете да правите каквото си пожелаете, но аз ще отида на островите.

Сърдитият поглед на Натали сновеше сега между Чезаре и нея.

— Сигурна ли си?

— Да, напълно — отвърна тя решително.

— Не можем, разбира се, да те възпрем — и братовчедка й повдигна безпомощно рамене.

Рон каза:

— В такъв случай трябва да придружа Джолета. Впрочем можем да се опитаме да намерим в автобуса място за още един пътник.

— Или дори за двама, щом сте решили да разширите групата — предложи Чезаре със самодоволна усмивка. — За мене ще е удоволствие да бъда още веднъж ваш екскурзовод.

— Момент — каза рязко Натали. — Колебая се дали да участвам в организирана екскурзия. Рон, нали ми обещахте плажа в Лидо?

Тягостно мълчание надвисна над групата, но Чезаре най-сетне го наруши.

— Не виждам проблеми. Аз ще заема мястото на Рон до Джолета. В такъв случай той ще може да удържи на думата си.

Джолета забеляза как Рон направи бързо движение, но веднага се овладя. Погледна го въпросително. След по-малко от секунда той извърна глава и се загледа в минаваща лодка.

Джолета усети изведнъж някаква празнина в стомаха, която ставаше все по-голяма, докато не притисна сърцето й. Лицето й беше сериозно, погледът недоверчив, когато погледна към Чезаре.

— Сигурна съм, че си имате и друга работа, освен да се разхождате нагоре-надолу с мен.

— И хиляди неща бих зарязал, carina Джолета — побърза да каже Чезаре. — Ще бъде истинско удоволствие за мен.

Готовността му и галантното му държане бяха като балсам за натъртената й душа. Джолета се накара да се усмихне.

— Чудесно, в такъв случай всичко е наред.

— Изглежда — обади се Натали, но нямаше вид на особено щастлива.

Рон мълчеше.

Джолета очакваше следобедът да се проточи безкрайно, а той прелетя като миг. Прекосиха лагуната с воден автобус, целия от лъскаво дърво и месинг, невероятно чист и добре поддържан.

— Лодките са открай време гордостта на венецианските мъже — обясни й Чезаре, когато тя сподели възхищението си. — Тук за тях се грижат така, както другаде за колите или оръжието си.

От двата острова повече й хареса Терчело, най-вече защото беше малък и толкова идиличен, с толкова много непокрита с асфалт земя и типични италиански градини с огромни ангинари с корави листа, с избуял грах и с пътечките между лехите, на които котки се препичаха на слънцето.

Двамата с Чезаре пристъпваха по плочките на прастари църкви, по които от хиляда години кънтят стъпките на богомолците. После обядваха под една асма, под която бе седял изглежда и Хемингуей по време на пребиваването си в Чиприани, където е написал през една мъглива и тъжна зима „През реката и сред дърветата“.

На остров Бурано Чезаре настоя да й купи парче дантела, малка картинка с кавалер и дама в костюми от седемнайсети век, държащи пред себе си сърце, пронизано от стрела. Заобиколиха площада с магазинчетата със сувенири и се разходиха сред къщите, боядисани в розово и шафраненожълто, оранжево, лъчезарносиньо и в тъмночервения цвят на бича кръв.

Чезаре я хвана за ръката, усмихна й се с възхищение в тъмните очи. Слънцето блестеше върху синкавочерните му къдрици и превръщаше кожата му в злато. Това не беше сериозно, тя го знаеше или поне си мислеше, че е така. Въпреки това не можеше да не се поддаде на чара на самоуверената му мъжественост и на възхищението, което й засвидетелстваше. То беше сериозно оръжие, типично за италианците и други романски народи. Тя се питаше дали той го съзнава, а също и защо повече мъже, най-вече американците, не свикнат да го използват.

Беше по свой начин благодарна на Чезаре. Бързите му комплименти и неизменната готовност да флиртува й помогнаха да си възвърне самочувствието, наранено от предателството на Рон. Чезаре й даде и възможност да се дистанцира до известна степен от преживените наскоро дълбоки емоции, станали заплашително всепоглъщащи. Бе използвала времето, прекарано с него, за да помисли на спокойствие за всичко, което вършеше и защо го вършеше.

Щом погледнеше Чезаре, Джолета си спомняше и за Виолета и Ален, който бе имал италиански прадеди. Ако историята се повтаряше по някакъв начин, Чезаре стоеше навярно най-близко до Ален. Не вярваше в прераждането, но въпреки това чувстваше Виолета по-близка тук, във Венеция, отколкото у дома в Ню Орлиънс.

Започна постепенно много добре да разбира импулсите, които са подтиквали прабаба й.

Бяха стигнали до края на улицата, водеща към морето и на обрасъл с трева хълм, когато зърнаха пейка, приканваща за почивка. Чезаре се запъти бързо натам и превари безсрамно друга двойка със същите намерения. Той дръпна Джолета да седне, настани се до нея и пренебрегна с обичайното си нехайство гнева на другата двойка.

Дълго седяха там, радваха се на вятъра и слънцето, които галеха лицата им, любуваха се на леката мъглица над морето, което се олюляваше и сияеше.

След известно време Чезаре каза:

— Почти не си приличате с вашата братовчедка Натали.

— Имате предвид външно?

— Е, да, тя е руса, което е винаги много привлекателно, но имам предвид по-скоро държането й. Тя е много решителна.

— Преценили сте всичко това, въпреки че я видяхте съвсем за малко? — каза Джолета с лека подигравка.

— Един мъж забелязва толкова неща — засмя се и той.

— Харесва ли ви решителността при жена?

— Понякога да, понякога не. Всеки случай не обичам да ме командват.

Джолета мислеше, че и Рон ще се брани, но той не го стори. Защо? Този въпрос я измъчваше целия следобед като зъбобол. Единственият отговор, който й минаваше през ума беше, че намира Натали привлекателна и би искал да прекара известно време в нейната компания.

— Смятате ли, че братовчедка ми е по-привлекателна от мен? — попита тя тихо и замислено.

— Що за въпрос, carina — отвърна той, обърна се към нея и подпря лакът на облегалката на пейката. — Но защо питате?

Тя сви рамене. Беше отново импулс, от онези, на които изобщо не се опитваше да се противопоставя.

— Сравнявате се с нея заради мен или заради Рон?

Чезаре виждаше много повече, отколкото бе предполагала.

— Забравете — каза тя. — Не е никак важно.

— Мисля, че е. — Той помълча малко, после продължи: — Вие сте просто различни, нищо повече. Нейната хубост е очевидна, ярък пламък, привличащ мъжа. Вашата е като мека светлина на свещ и трябва да се приближиш, за да оцениш нежното й сияние и тайните й. Вие сте от онзи тип жени, които мъжете взимат за съпруги, за да поддържат дълго огъня и да се топлят на него. Тя е жена за бързо припламване, което скоро се превръща в пепел.

Джолета го гледа продължително, преди в кафявите й очи да припламне искрица смях.

— Това ли са единствените типове жени, които познавате? — попита тя.

— Не — отговори той и тъмните му очи я гледаха с разбиране и смях. — Познавам още майките.

Чезаре и Джолета не отидоха до хотела й, преди да се запътят към дома на неговата братовчедка. Прехвърлиха се направо от моторницата за екскурзианти в една гондола, за да преминат по каналите краткото разстояние до старата сграда.

Отвън къщата не правеше особено впечатление, беше скромна, като се изключи лоджията с готически сводове. Джолета би си казала, че прилича на къщата, в която са живели Виолета и Ален, ако междувременно не беше установила, че тук има много подобни сгради.

Вътре ги посрещна смесица от огромни позлатени огледала и елегантни аплици в черно и хром, големи вази от майолика, пълни с пролетни цветя и огромни като порти на плевня абстрактни литографии.

Лелята на Чезаре не беше прегърбената стара дама в лавандулова рокля с дантели, която Джолета бе очаквала. Жената излъчваше изключителен чар. Косата й беше вчесана на строг кок, носеше диамантени обеци, които проблясваха като малки слънца и рокля от бледозлатна коприна, която носеше несъмнено почерка на Армани.

Италианката много се зарадва, че ще й гостува позната на нейния племенник. Не предполагаше, че има толкова изискан вкус за жени. Щеше с удоволствие да им покаже къщата, реставрирана, след като дълго бе стояла занемарена. В известен смисъл се бе омъжила за този дом, от дълго време собственост на семейството на съпруга й. Тя самата се беше преместила тук едва след смъртта на свекърва си. И беше променила много неща.

Бяха поканени на вечеря. Всичко беше много вкусно, сервираха им в лоджията и останаха там, докато сумракът бавно избледняваше, преди да се слее с нощта. Ястията се редуваха едно след друго сред вино и разговори.

Беше вече късно, когато Чезаре и Джолета стигнаха до кея близо до хотела. Той настоя да я придружи по малката пряка до хотела, а после и до стаята й.

Тя спря в коридора пред вратата си, благодари му още веднъж за дантелената картинка, за следобеда и вечерта. Тъкмо искаше да отключи вратата, но той хвана ръката й, за да я възпре.

— Както разбирам, няма да ме поканите да вляза — каза с усмивка на съжаление.

— Добре сте ме разбрал. — Гласът й беше тих, но решителен.

— Знаех си — въздъхна той. — Но трябва да съм благодарен, предполагам, че не сте като толкова много изгладнели за любов жени, готови да вземат всеки мъж, достатъчно нахален да им предложи любовта си.

— Искате да кажете толкова много жени — намръщи се тя — или толкова много американки?

— Да, наистина имах предвид вашите съотечественички, carina. Изненадана ли сте?

— Поне донякъде. Предполагам, че са онези, които идват в Европа именно с такава цел.

— О, моя Джолета — каза той. — А какво търсиш ти?

Тя го погледна изненадано, защото въпросът не бе зададен просто така, а съвсем сериозно. Той посрещна погледа й с тъмните си очи. После пусна изведнъж ръката й, приближи се и я прегърна през талията. Наведе глава и притисна устни към нейните.

Устата му беше корава, мускулеста и миришеше на вино. От движенията му личеше колко е опитен. Той я държеше здраво, но без да я притиска. Докосването му не беше неприятно и можеше да се отгатне, че с малко усилия можеше да се постигне и повече. Но тя не изпита силно желание да разбере колко би могло да нарасне удоволствието.

Защо позволи тази целувка? От благодарност? От нежелание да му причини болка и от учтивост? Или за да провери чувствата си към Рон? От всичко по малко. Беше ли честно спрямо Чезаре? На този въпрос не можеше да си отговори, защото отговорът зависеше от решения, които тепърва трябваше да намери. Но и той явно беше търсил отговор за себе си.

Тъкмо искаше да се дръпне от него, но не рязко, за да не прозвучи като отблъскване.

В същия миг вратата на стаята на Рон се отвори и той застана пред тях само по джинси и с навит вестник в ръка.

— Извинете — каза той и погледна бледото лице на Джолета. — Не исках да преча, помислих само, че може да имаш затруднения с ключа.

— Не — отговори тя късо.

— Да, виждам. Но би могла да побързаш малко. Водата вече пълни ваната. — Той се върна в стаята и затвори вратата след себе си.

Джолета трябваше най-напред да преглътне нахалното демонстриране на интимните им отношения. Не можеше да има съмнение, че трябваше да прозвучи като предупреждение за Чезаре, макар тя просто да недоумяваше, как може да си го позволи, след като се беше държал така с Натали.

Забеляза още две неща. Водата наистина течеше. А онова в ръката на Рон, което бе взела за вестник, бяха последните страници от дневника на Виолета.