Дженифър Блейк
Див жасмин (14)

Глава четиринадесета

Джолета установи с радост, че маршрутът, който бяха избрали с Рон, за да стигнат до Венеция, не се отличава съществено от пътя, който Виолета и Ален бяха изминали с карета. В тази част на света пътната мрежа бе останала почти непроменена и железопътното платно следваше автострадата на много километри.

Рон беше наел една вехта, бръмчаща бричка, малолитражна кола без автоматично управление и климатична инсталация, оставяща след себе си син облак газове. Джолета беше чувала, че в Европа колите с климатична инсталация са рядкост, но не можа да се сдържи да не забележи хапливо на Рон, че в автобуса им имаше такава.

Рон слушаше хапливите й коментари и я наблюдаваше как се бори от сутринта с вятъра, който развяваше безмилостно косата й. Когато спряха пред една дрогерия да си набавят някои тоалетни принадлежности, той й купи копринена кърпа за глава и огромни италиански очила за слънце. Когато й ги подаде, Джолета ужасно се изненада и ядоса, че не се е сетила сама, затова измърмори само едно твърде неясно „благодаря“.

Но когато върза кърпата, сложи очилата, протегна ръка през отворения прозорец и усети удоволствието да хвърчи по шосетата с лице срещу вятъра, изведнъж се почувства същинска европейка.

Джолета не беше свикнала с коли без автоматик, затова Рон трябваше да кара почти непрекъснато. Десетина минути след като пресякоха италианската граница тя си намери оправдание и му предаде кормилото.

Италианските шофьори наистина караха като дяволи. Но на Рон това изглежда не му правеше впечатление. Препускаше както всички със сто и четиридесет километра в час, сменяше скоростта не по-малко умело, пъргаво и начесто от останалите.

След като не можеше да кара, Джолета пое ролята на навигатор. Опасенията й, че ще следва трудно чуждестранните табели, не се оправдаха, още повече, че Рон сложи в скута й картата. Системата по автострадите беше сходна с тази в Америка, а надписите дори още по-ясни. Когато Рон я питаше за нещо, отговорите й бяха кратки и точни.

Докато караше, той си свиркаше някаква италианска народна песничка, както предположи Джолета, но тя не знаеше името й. Изглежда беше щастлив, че се е откачил от групата. Тя също се радваше на промяната. Беше много по-приятно сами да определят темпото си, да го забавят, когато минават през живописно село, или да спират за малко да се полюбуват на красив пейзаж, да снимат цъфнала ливада. Вятърът, нахлуващ през прозореца, шибаше лицето й, засилваше чудесното чувство, че се е изтръгнала от херметически затворения автобус с неговата климатична инсталация. Разпознаваше и ароматите по тези места: дъхът на птичи дрян откъм лозята, на билки от прясно окосените ливади и дори слабата миризма на козе стадо.

На моменти си пожелаваше пътуването никога да не свърши. Но не би го признала на Рон дори под заплахата от изтезания. Беше я вбесил и трябваше да го знае.

Тя протегна ръка към радиото.

Рон й хвърли бърз поглед и престана да си свирка. Тя завъртя копчето да намери нещо подходящо, но много скоро намръщи чело. Съжаляваше, че е прекъснала свиркането му. Беше все по-добро от рок музиката и мачовете — жалък резултат от усилията й да се натъкне на интересна програма. Беше все пак по-добро и от напрегнатото мълчание. Не искаше да се предаде и веднага да угаси радиото, затова остави рок музиката и се облегна в седалката.

Когато часовете се занизаха един след друг, тя съжали, че не му говори. Имената на местностите, през които минаваха, бяха изпълнени с толкова много история и романтика, бяха така примамливи, а Рон беше сред малкото й познати, способни да се вълнуват от подобни неща. Дървета бяха покрити с млади листа, а жълтугата и маковете край шосетата бяха сякаш по-едри и по-пъстри тук, отколкото в Англия и Франция. Тя се обърна един-два пъти към него, за да му го каже, но всеки път се извръщаше отново, без да продума.

Тъкмо се бе загледала отново през прозореца, когато той попита:

— Още дълго ли ще издържиш?

— Какво имаш предвид?

Поусмихна се и отговори:

— Мъките на мълчанието.

Тя не го бе възприела по този начин. Напомни й неприятно за мълчанието на Жилбер в дневника на Виолета. Подобно сравнение със себе си никак не й допадна, нито подозрението, че такъв начин да проявяваш гнева си говори може би за лош характер.

— Тук съм, защото ти го пожела — каза тя. — Трябва ли хем да съм сърдита, хем много мила с теб?

— Е, не е необходимо и да се цупиш. Ако не ти харесва, кажи. Не мога да чета мисли.

— Чудесно признание — каза тя кисело.

Очилата скриваха очите му, но беше ясно, че я гледа със смях как се е изтегнала на седалката.

— Затруднявам се да ти отговоря — каза й той замислено.

— Добре де — изправи се тя рязко, — но цивилизовани хора не изискват от другите неща, които не са им по волята.

— Дори ако е за тяхно добро? — Той хвърли поглед към огледалото, после към нея и отново се съсредоточи върху пътя.

— По този въпрос сме на различни мнения, доколкото си спомням — възрази тя.

— Ще си позволя да ти обърна внимание, че става дума за един следобед, а не за цял живот. Освен ако не променим плановете си, разбира се.

Тя свали очилата и го погледна над тях. Той явно ни най-малко не се смути, седеше отпуснато зад кормилото, вятърът, нахлуващ през прозореца, развяваше разкопчаната яка на ризата му около загорялата шия, отмяташе кичурите на тъмната му коса. Беше истински светски лъв с тази непринуденост и слънчевите очила, тя би казала дори, че прилича на същински европеец. Тъй или иначе беше прекалено привлекателен, за да може тя да запази душевното си спокойствие.

— Искаш да кажеш?

— Какво друго, освен възможността да продължим пътя си сами — ухили се той.

— Отвличане — вярно ли предположих? — За нищо на света не би си признала какво беше помислила в първия миг.

— Изчела си прекалено много приключенски романи. Но сега сме поне наясно. Е, ще почнеш ли да говориш с мен?

Тя изключи радиото, по което за десети път през последния половин час предаваха резултати от мачове. Не беше чак толкова твърдоглава, та да причини болка и на себе си, ако продължаваше да мълчи.

— С удоволствие — прие бързо тя. — С какво да започнем разговора?

Минаха край Милано по четирипосочната магистрала Е-30, сега профучаваха край стари вили от топъл жълт камък и огромни градини с цъфтящи овошки и покрити с найлонови платна зеленчукови лехи. Напредваха бързо и ако продължаваха така, щяха да настигнат групата във Венеция най-късно за вечеря.

И тогава се случи. Тъкмо продължаваха пътя си и се питаха дали ще срещнат скоро някое ресторантче за следобедна закуска, и в следния миг бяха вече в смъртна опасност.

Беше камионетка, малко по-малка от американските модели, но съвсем обикновена, този ден бяха видели вече дузини подобни коли. Изпревари ги отляво по всички правила. Мина наистина доста близо и чувството не беше от най-приятните в малката им кола, но шофьорите на камиони в Америка правеха обикновено същото, сякаш им принадлежеше цялата автострада.

Най-напред прозвуча тихата ругатня на Рон. Джолета ясно я чу и извърна глава. Той се беше втренчил намръщено в обратното огледало и натискаше газта.

Ударът дойде като от огромен юмрук. Колата изскърца със скимтене и се завъртя около оста си. Рон се опитваше с всички сили да я овладее и да я задържи на шосето, въртеше бясно кормилото. Колата си възвърна първоначалното положение. Джолета също си бе върнала равновесието, тя се вкопчи с едната ръка в арматурното табло, с другата в предпазния колан.

Камионът се блъсна в багажника на малолитражката. Тя префуча през магистралата и се понесе през канавката към полето. Предните гуми подскочиха с невероятна сила. Те се озоваха във въздуха, после се завъртяха, заплъзгаха се. Вдигна се облак прах и кал. Пред тях изникна редица платани. Рон завъртя бясно кормилото, мускулите му бяха толкова напрегнати, че изглеждаха като изсечени от камък. Те се завъртяха и продължиха да се плъзгат. Дясната страна на колата се блъсна с огромна сила.

Заваля дъжд от листа. Простена метал. Изсъска пара. Колата се затресе, после спря. Моторът изрева и заглъхна, когато Рон завъртя ключа на запалването.

— Вън! — заповяда той категорично. — Веднага!

Коланът му беше заял. Той блъсна вратата, хвърли се срещу нея с рамо, но тя не се отвори. Джолета видя с ужас, че по лицето му се стича кръв. Опита се със сковани, изтръпнали пръсти да откопчее своя колан. Стори й се, че мина цяла вечност докато закопчалката най-сетне изщрака. Опита се да отвори своята врата, но тя беше сякаш запоена от разкривения метал.

Рон хвана ръката й, дръпна я към себе си. Повече не беше необходимо. Тя се метна на неговата седалка, опря се на рамката на вратата и се прехвърли през нея.

Горещ метал, пламтящи проводници — усещаше миризмата им.

Рон я вдигна толкова рязко, че тя политна срещу него. После той я хвана за ръка и я повлече по-надалеч от колата.

Те тичаха, препъваха се в сухите, обрасли с бурени напоителни канавки, в бръшляна по склона и се опитваха да се отдалечат колкото може повече от колата.

Чуха зад себе си тихо пращене, сякаш готова да избухне печка с газ. Последва взривът.

Пращящата, жареща, задушаваща горещина на взривната вълна ги удари в гърбовете, те се наведоха, хвърлиха се напред и се проснаха по цялата си дължина. Вдигнаха ръце към главите си, притиснаха се към земята, за да се запазят.

След няколко мига най-лошото беше отминало. Седнаха, вдигнали ръце пред лицата си, защото горещината продължаваше да е нетърпима. После се обърнаха назад. Не можеха другояче — трябваше да разберат какво е станало.

Оранжево-жълтите пламъци лумнаха към небето, заоблизваха свежата зеленина на платаните, шибаха въздуха с черните си димни камшици. Отвътре колата беше като врящ магьоснически котел.

Още миг и щяха да останат като приковани в тази кола. И двамата извикаха от ужас, вперили погледи в пламтящия ад.

По магистралата зад тях колите караха по-бавно, някои спряха. Чу се висок вик, видяха жестикулиращи хора. Един мъж слезе от червена кола и тръгна по склона към Джолета и Рон.

— Скъпи приятели — каза Чезаре Дзиланти, когато вече можеха да го чуят, — както виждам още веднъж сте извадили невероятен късмет, нали?

Той подаде на Джолета ръка, за да й помогне да стане. Тя я пое съвсем механично и го погледна безпомощно. После хвърли поглед към колата му и попита:

— Защо сте тук?

— Преследвал ни е — прекъсна я Рон и стана без чужда помощ. — Наблюдавам го от няколко мили.

— По-точно километри, но останалото е вярно — призна невъзмутимо италианецът. Тъмните му очи се насочиха към Джолета. — Синьорината е толкова красива, че не исках веднага да я изгубя из очи.

Рон опря юмруци в бедрата си и се изправи пред другия мъж. Изгледа го навъсено и скептично.

— Много съм любопитен да разбера как така успяхте да ни настигнете и днес?

— Тези туристически автобуси — обясни малко високомерно италианецът — лесно се настигат. В Париж се поразговорих с вашия шофьор и той ми каза, че екскурзоводът винаги се стараел да пристигне в Милано за обяд в ресторанта от веригата „Мьовенпик“. Приключих със задълженията си в Париж и потеглих за там, но синьорината не беше сама. Видях ви как отивате двамата в парка. Автобусът тръгна, но вие не бяхте в него. Влязох в парка. Останалото вече беше лесно.

— Ако сте видели автобуса да потегля, защо не ни предложихте да ни качите? — Гласът на Рон звучеше равнодушно, но хладният му поглед съвсем не беше такъв.

Чезаре се усмихна, но скри поглед зад тежките, черни мигли.

— Можех ли да зная каква игра играете вие двамата? Не беше изключено да искате да останете насаме и кой би могъл да ви се сърди?

„Звучи убедително — помисли си Джолета, — но дявол знае дали беше истина. Рон смяташе, изглежда, че Чезаре ги е преследвал по-упорито, отколкото беше склонен да си признае. Знаеше ли италианецът нещо за взлома в Люцерн? Но откъде? Какво общо можеше да има той, по дяволите, с взлома или с катастрофата преди малко?“

Изведнъж усети, че коленете й се подгъват, а ръцете й почнаха да треперят. Чувстваше се не само много зле, но беше и ужасно потисната, в състояние да мисли само за едно: ще й се наложи отново да разговаря с полицаи от чужда страна, преди да си легне и да си почине.

— Както и да сте се озовали тук — обърна се тя уморено към Чезаре, — радвам се да ви видя, защото сте у дома си. Бихте ли могли да ни кажете какво трябва да направим сега?

— Има две възможности — почна да разсъждава той на глас, потривайки замислено брадичка. — Първата е да тръгнете с мен и то веднага.

Джолета беше повече от смаяна. Хвърли бърз поглед към Рон, но лицето му беше като маска. Попита Чезаре:

— Не сме ли задължени да съобщим на полицията за катастрофата, също и на собственика на колата за щетите и тъй нататък.

— Няма смисъл да си правите труда. Ние сме в Италия. Правете каквото искате и се надявайте, че полицаите и собственикът на колата няма да ви открият и да ви поставят въпроси.

— Мисля, че ние все пак ще си направим труда — каза натъртено Рон.

— Както обичате — засмя се италианецът и сви рамене. — В такъв случай оставете всичко на мен.

Рон не каза нищо, но погледът му беше саркастичен.

Полицаите бяха учтиви и галантни, впечатляващо красиви в безукорно скроените си униформи, освен това явно не бързаха да приключат следствието. Изразиха съжаление, че няма да могат да заловят веднага камиона, но нали е очевидно за всеки колко е трудно при толкова оскъдни указания. Казаха, че ужасно съжалявали, че такава страшна злополука е станала именно в Италия и се надяват останалата част от пребиваването им да е под по-щастлива звезда. Същинско щастие наистина, че никой не е сериозно ранен, синьор Адамсън сигурен ли е, че раната му вече не кърви? Va bene, в такъв случай остава само да платят разноските за откарването на остатъците от колата и самата кола. Застраховани са, нали? Bene, bene. Е, в такъв случай трябва да попълнят още няколко формуляра.

Беше вече късно, когато пристигнаха на кея във Венеция, където Чезаре трябваше да паркира колата си. Оказа се, че и автобусът е пристигнал едва преди малко. Видяха го на кея, а багажът тъкмо щеше да бъде натоварен по транспортната лента на воден автобус и пренесен в хотела. Може би щяха да успеят за включената в програмата разходка с гондоли и за вечерята.

— Извинете, но трябва да кажа не! — възкликна Чезаре с болка в гласа. — Моля ви от все сърце да вечеряте и двамата с мен. Мой братовчед държи ресторант, прочут с добрата си кухня. След това ще ви остане време и за гондолата, ако пожелаете. Стига с тези туристически номера, с тези флотилии от лодки, които правят по няколко завоя и се връщат към брега, та гондолиерът няма време и да се поизпоти. Обещавам ви истинска романтична нощна разходка. Повярвайте ми.

Междувременно Чезаре се беше проявил като ценен съюзник. Беше се намесил в разговора с полицаите с цялата съответстваща на подобна ситуация страст, беше качил веднага Джолета и Рон в колата си, беше предложил да ги придружи по краткия път до техния хотел, отклонявайки екскурзоводи и шофьори на водни таксита. Джолета погледна към Рон и установи, че той много внимателно я наблюдава.

Тя посочи ризата му, цялата в ръждиви петна кръв. Каза предпазливо:

— Мисля, че ние двамата се нуждаем от малко повече време за преобличане, отколкото останалата част от групата.

— Но и аз не настоявам да вечерям непременно толкова рано, колкото възрастните хора — не отстъпваше Чезаре. — Те кога вечерят? — попита той и разпери недоверчиво ръце, когато разбра. — Не, изключено! Та ние сме в Италия. Преди десет-единайсет няма да ви сервират нищо истински добро.

— Съгласен — кимна Рон, — ресторантът на вашия братовчед, но аз ще платя.

Чезаре се бореше като лъв, опитваше с всички възможни средства да го убеди, че е негов дълг да ги покани, но Рон настоя на своето. Чезаре обеща да ги вземе след няколко часа с водно такси от хотела им.

Джолета видя как двамата мъже се сбогуваха със здраво ръкостискане, което означаваше, че и да не се харесват, поне се уважават. Това, разбира се, не обясняваше защо се съгласиха да вечерят с Чезаре. Кой знае, може би Рон искаше да го поразпита, та дано разбере кой е той всъщност.

Ключовете за стаите им бяха с големи месингови звънци, които да ги подсетят, преди да отпътуват да ги предадат на рецепцията. Джолета подозираше, че Рон ще настоява да отиде и тя в стаята му. За да го предотврати, започна още по тясната стълба към стаите на първия етаж да излага възраженията си.

— Можеш да си спестиш останалото — прекъсна я той, преди да се доизкаже. — Зная, че ти стана неприятно тази заран, защото те видяха да излизаш от стаята ми, не бих желал това да ти се случи още веднъж.

— Наистина ли?

— Наистина — отвърна той.

Когато стигнаха до вратите си, тя му подари благодарна усмивка.

— Не очаквах, че ще си толкова благоразумен, но се радвам, че си ме разбрал.

— Аз съм благоразумен мъж — възрази той, взе ключа от ръката й, отвори вратата и влезе в стаята. — Затова този път аз ще остана при теб.

Тя се вцепени за миг, но го последва и тръшна доста силно вратата след себе си.

— Нямах предвид това.

— Зная — подметна й той през рамо.

Отиде до прозореца, отвори двете крила, а после и дървените кепенци. Сега можеха да видят цял лабиринт от кремави каменни стени, червени покриви, от които стърчаха телевизионни антени, църковна кула, позеленяла от патината, и малка камбанария. Под тях се плискаше каналът. Той остави кепенците отворени и се обърна към нея:

— Зная — повтори пак, — но днес няма да те оставя сама, та ако ще под прозореца ти да е строен цял тим от ония яки момчета, дето хващат шия в американската армия, та ако ще личният ти бодигард да седи непрекъснато пред вратата.

Тя го изгледа продължително и внимателно, после се обърна и се отпусна върху леглото. Въздъхна и каза:

— Опасявах се, че ще вземеш катастрофата прекалено сериозно.

— Аз пък мислех, че сме окачили теорията за случайностите на пирон и то още в Люцерн. Днес след обед за малко не те убиха.

— Също и теб.

— Да.

Нещо в гласа му я накара да се вслуша по-добре. Той я гледаше с учудване, но и с известно сякаш неосъзнато уважение. Тя отново наведе глава и каза, повече на себе си, докато галеше с ръка синьо-златната гобленена покривка на леглото:

— Просто е невероятно!

— Това показва само колко безукорен е бил животът ти досега. Честните хора винаги трудно се противопоставят на бруталността.

Тя пое въздух и бавно го издиша. Много неща й бяха минали през ума, но не ги беше споделила, неща, които той имаше право да научи, след като толкова твърдо бе решил да остане с нея. Но как да му обясни, че хората, които искаха да й сторят зло, са навярно нейни роднини? Та тя самата с мъка можеше да го повярва.

Изведнъж вдигна глава, обърна се и погледна широкия матрак, двете възглавници една до друга. Гласът й прозвуча малко неестествено високо, когато каза:

— Това е двойно легло.

— Френско легло — възрази той, без да му мигне окото.

Между тях въздухът вибрираше от напрежение. Минутите отминаваха. Джолета затвори примирена очи. Тя опря лакти в коленете, за да обгърне с длани болната си глава.

— Боже господи! — възкликна тя най-сетне. — Дълго ли ще продължи това пътуване?

 

 

Любовта на Чезаре към неговия град и страна не беше престорена. Тя звучеше в гласа му, докато им разказваше на път за ресторанта за сградите и архитектурните паметници, край които минаваха. Очите му светеха, когато се озърташе, за да им обърне внимание на още някой релеф или детайл.

Водното такси ги закара до площад Сан Марко, откъдето продължиха пеш за ресторанта някъде в лабиринта от улички зад катедралата. Беше вече късно и почти не се виждаха туристи, площадът сякаш принадлежеше само на тях, когато закрачиха по сивите му камъни, покрай прастарите сгради с наядени от времето каменни релефи и стотиците колони, които се издигаха, сиви и призрачни, на светлината на изгряващата луна.

Чезаре погледна сияещото от възторг лице на Джолета и каза тихо:

— Bella, no?

— Si — отвърна тя, защото в този миг италианският беше най-подходящ. — Bella, bella.

Рон, който вървеше до нея, използва този момент, за да й посочи ято гълъби, които бяха образували съвършена спирала около кампанилата и ловяха с крилата си трепкащата лунна светлина. Тя кимна усмихнато и установи със задоволство, че си е възвърнала радостта от пътуването.

Беше наистина страхотно да върви така между двама толкова високи и динамични мъже. На Джолета това й доставяше удоволствие, въпреки че не знаеше с какво го е заслужила. Нямаше никакво желание да ги насъсква един срещу друг и се боеше, че те могат отново да почнат да се карат. Въпреки това усещаше, че е балсам за душата й да крачи така между двамата.

Келнерите в ресторанта изглежда бяха твърдо решени да участват и те в съревнованието. Покланяха се, усмихваха се, шепнеха й комплименти и я преследваха с погледи, докато тя най-сетне не се запита дали наистина е уместно непрекъснато и самодоволно да се хили. Беше прекалено. Но това още не беше всичко.

Когато келнерът, строен рус мъж над трийсетте, който се движеше с безукорна грация, почна да събира чиниите от ордьоврите, той прибра и плоската й чиния. Отначало помисли, че е грешка, защото чиниите от сив мрамор на Чезаре и Рон си бяха на мястото. След малко поднесоха макароните с морски дарове, приготвени със сметана. Джолета знаеше, че като единствена жена трябва да бъде обслужена първа, но се оказа, че мъжете получиха порциите си, а тя още чакаше.

Най-сетне келнерът се пресегна през рамото й, за да сложи пред нея четириъгълна златна чиния. Последва нейната порция юфка, два пъти по-голяма от тези на мъжете, а накрая й предложиха прясно смлян пармезан, от който мъжете изобщо не бяха получили.

— Това е много сериозен комплимент за хубава жена — обясни Чезаре и се облегна засмян на стола си, когато Джолета се изчерви. — Единственото, което трябва да направите, е да благодарите — каза той.

Джолета го стори, а вниманието искрено я трогна. То й вдъхна усещането, също като присъствието на Рон и Чезаре, че е нещо изключително, по-различно от обикновените жени, та ако ще и само за една нощ. Когато напуснаха ресторанта, усети разлика и в начина, по който се усмихваше и пристъпваше тази вечер, да, самочувствието й беше съвсем различно от обикновено. Не знаеше колко време ще трае това, но искаше да му се наслади докрай.

Според Чезаре, по традиция всички истински гондоли били черни. Онази, която беше наел за разходката им по каналите, беше лъсната до блясък от носа до кърмата. Пейките бяха тапицирани с кадифе в бургундско червено, а орнаментите с морски кончета по двата борда бяха от меко проблясващ месинг. Дори ако цялото това великолепие бе създадено само в чест на туристите, Джолета предпочиташе да вярва, че е типично за Венеция и венецианците.

Гондолиерът беше красив фавн с раирана риза в черно и бяло. Беше много любезен и, както Джолета успя да установи, самоуверен като повечето италианци. Той й помогна да се качи в гондолата, докато Рон и Чезаре учтиво спореха кой къде да седне. Когато Рон видя, че тя вече се е качила, погледна Чезаре и двамата свиха рамене. Рон побърза да се качи също и седна до Джолета. Италианецът разпери примирено ръце, избра седалката пред нея и се облегна назад, за да могат да разговарят.

Големият канал беше доста добре осветен и все пак не колкото повечето улици, всеки случай беше достатъчно сумрачен, за да запази атмосферата на някогашната романтика. Нощният вятър вееше откъм Адриатика и беше прохладен и свеж, но не много силен и вълните не бяха неприятни. В ритмичното повдигане и спускане на веслото имаше нещо хипнотизиращо, а месечината превръщаше старите къщи в същински декор.

Чезаре им посочи няколко от най-известните дворци, къщата на Казанова, онази, в която Робърт Броунинг и Елизабет Барет Броунинг са живели по време на престоя си във Венеция. Когато им показа къщата на Марко Поло и посочи водата, която се плискаше о кея, за да видят с очите си как тя постепенно залива града, той сложи сякаш неволно ръката си върху коляното на Джолета. Тя беше така погълната от съзерцанието на вековните постройки, че почти не обърна внимание.

Но Рон хвана китката на Чезаре и върна ръката му на седалката. На сумрачната светлина изразът на лицето му беше приветлив, но и предизвикателен — погледна италианеца право в очите. Чезаре измърмори нещо не особено приятелско, но после бързо се успокои и каза нещо за моста Риалто, под който минаха след малко.

По-късно свиха в тесен канал, където към тях се присъедини още една гондола с певец и акордеонист. Докато те се плъзгаха по водата, певецът — слаб тъмнокос мъж с достоен за операта глас, изпя по молба на Чезаре „Санта Лучия“, „О соле мио“, „Торно а Суриенто“ и накрая „Нон ти скордар ди ме“. Минувачи спираха по мостовете над канала, за да го слушат, докато гондолите минаваха под тях. Хора се подаваха от прозорците, за да чуят безплатния концерт, а един мъж, който се разхождаше край водата, взе да припява на рефрените. Чудесният му глас ги последва още известно време, докато продължаваха пътя си.

Романтичните песни, непринуденото присъединяване на непознатия певец, тази музика, изпълваща сърцето, сякаш заличиха чувството, че всичко е съставено от клишета. Разкъсана между пренебрежение и подигравка със собствената си сантименталност, Джолета най-сетне се отдаде на удоволствието. Облегна се на кадифената пейка, отпусна се. Когато усети ръката на Рон, преметната през облегалката, използва я вместо възглавница.

След известно време си помисли дали не е същият канал, на който са живели Виолета и Ален, нямаше основание да се съмнява, че къщата с орнаментите и лоджията с колонада още съществуват. Била е вече на триста години, когато двамата са заживели в нея, но последвалите сто и четиридесет едва ли бяха променили нещо. Венеция се е променила в много отношения, но и много неща са останали същите.

Гондолата се приближи до завой към друг канал. Гондолиерът извика предупреждението си, после сви с дългата лодка в другия канал. Той не беше осветен и по двата му бряга се издигаха гладки каменни стени. Гондолата се плъзна в черния мрак, в който Чезаре се превърна в неясно очертание, а носът вече изобщо не се виждаше.

— Чудесно — каза Рон, той хвана брадичката на Джолета с топлата си ръка и повдигна главата й. Устните му, меки, гладки, заповеднически, докоснаха нейните.

Сладостта, толкова подходящото място и време я освободиха в този миг от задръжките й. Заразила съм се, изглежда, от европейската липса на сдържаност, помисли си тя, защото не й правеше никакво впечатление, че в тъмното гондолиерът е точно зад, а Чезаре точно пред тях. Тя се обърна към Рон, сложи ръка на гърдите му, за да усеща равномерните, силни удари на сърцето му. Притисна се към него и се отдаде на импулсите, които подтикваха неумолимо и двама им, така както се беше отдала преди малко на музиката.

Прегръдката му стана по-силна. Езикът му повтаряше чувствителните извивки на устата й, дълбаеше, радваше се на благословията да бъде допуснат. Езиците им се докосваха в нежна игра, грапавите, гъвкави повърхности се пресрещаха и сладостно се триеха. Устните им станаха по-топли и меки, още по-силно се притиснаха.

Сега Джолета се прилепяше към него по цялата мускулеста дължина на тялото му, сетивата й трептяха от сладострастие. То се надигаше, заливаше я като адриатически вълни. Диво желание я обзе така силно, че тялото й потръпна.

Светлината стана по-силна.

Рон я пусна бавно и колебливо.

Без защитата на неговата прегръдка, нощта й се стори студена. Не беше готова за нея. Не си спомняше откога не се е чувствала толкова жизнена, желана и безкрайно щастлива.

Беше лудост и тя го съзнаваше. Както съзнаваше също, че някакви хора я преследват по петите, желаят й злото.

Пробудените й сетива сигурно имаха нещо общо с опасността, бяха може би просто реакция.

Намесваше се навярно и чувството за свобода далеч от дома и от познатите хора, обстоятелството, че най-сетне разчита единствено на себе си.

Дали пък не беше от виното и мъжкото ухажване, дали те не й бяха замаяли главата.

Не знаеше, не беше сигурна дали изобщо иска да знае. В този миг беше прекрасно просто да се усеща така.

Настроението й не се промени и когато разходката с гондола свърши и Чезаре й целуна ръка за лека нощ и се сбогува с тях на кея. Беше й хубаво и докато стигнаха с Рон в хотела и се качиха по прастарата стълба до нейната стая и той отключи вратата.

Джолета влезе първа и посегна към ключа за лампата. Рон възпря ръката й. За миг се уплаши, че е чул нещо в тъмната стая или нещо е видял.

Не.

Той заключи вратата, обърна се към нея, сложи една ръка на рамото й, привлече я в прегръдката си.

В тъмното устните му бяха горещи и замайващи. Джолета усети как я вдига на ръце и я носи до леглото. Лунна светлина я обля, когато той я сложи върху матрака до отворения прозорец. Беше се изправил над нея с широките си рамене и красиво оформена глава, а луната посребряваше косата му, докато лицето оставаше в сянка. За частица от секундата й се стори чужд и усети заплаха.

Той легна бавно до нея в конуса лунна светлина и сега близостта му, още невкусена докрай, но толкова позната, й създаваше чувство за сигурност.

Сребърни на светлината на месеца, те се притиснаха един към друг, уста в уста и преплели бедра.

За Джолета в този миг имаше нещо неизбежно, сякаш знаеше, още от онази целувка в гондолата, че той трябва да настъпи. Но дали не беше неизбежен, още откакто я измъкна от катастрофиралия автомобил, или даже откакто я целуна на моста в Люцерн, или откакто погледна пред себе си в Париж и го видя стои пред нея? Сякаш беше го очаквала през целия си живот. А сега очакването бе свършило.

Вино и сладостни желания бушуваха в кръвта й. Тя докосна лицето му, леко наболата брада, коравите повърхности на скулите му и енергичната извивка на брадичката. Той взе лицето й в силната си ръка, погали нежната й кожа, изисканото съвършенство на костите под нея. За един сякаш безкраен миг погледите им се срещнаха в сумрака, търсещи, тъмни и блестящи, изпълнени с обещания.

Джолета го привлече с тих стон към себе си. Твърдите й гърди се притискаха към него, между бедрата си усещаше невероятната горещина и коравина на мъжа. През тънката памучна пола усещаше колко му е необходима и сърцето й се заблъска в клетката на ребрата.

Мускулите на раменете му бяха напрегнати, но гъвкави под памучната риза. Дъхът му на памук, сандалово дърво и топъл мъж се смесваше с влажната свежест на венецианската нощ в покана, на която не можеше да се устои. Той се преплиташе с нейния дъх на чайна роза, създавайки рапсодия от омайващи аромати.

Не беше неопитен любовник, силната му ръка върху гърдите й, начинът, по който разкопча чевръсто блузата й, го доказваха. Но и тя не беше неопитна. Любенето с годеника й беше най-често забързано и не особено задоволително. Навярно това бе причината Джолета да не може да си спомни да е изживявала някога онова безгранично желание, което изпитваше сега. Никога не се бе поддавала на припрения импулс да побърза, да се притисне към мъжа и да потърси незабавно удовлетворение, а сега си даваше сметка, че изпитва дълбока потребност от продължително, безкрайно сливане. Искаше да стане част от Рон и да го превърне в част от себе си, без каквито и да било задръжки.

Беше ли изобщо възможно?

Мислите, които се въртяха в главата й, бързо се изпариха, когато усети хладния въздух върху кожата си. Рон тъкмо хвърляше встрани тънката й блуза. Топлият му дъх, влажната горещина на устата му се плъзнаха по шията й. Цяла потрепери, когато той докосна бързо трапчинката в началото. И още по-силно, когато устните му слязоха по-надолу и покриха с целувки долчинката между гърдите, докато той разкопчаваше сутиена.

Горещината се плъзна по кожата й като огън в трева. Ударите на сърцето кънтяха глухо в ушите й. Тя му помогна да свлече полата от бедрата й, изстена, когато той наведе глава и прокара устни по напрегнатите мускули на корема й. Тя се вкопчи в косата му, зарови пръсти в копринените му къдрици, сякаш искаше да му забрани да продължи, но после го остави с лек стон да прави каквото иска.

Той зарови бавно, със сигурни движения лице в корема й, пое чудесния й дъх, опита сладкия й пъп, преди да се придвижи отново нагоре. Езикът му описваше кръгове около една от гърдите й, опитваше предпазливо гъвкавостта на тази плът, придвижваше се постепенно към зърното. Кожата й излъчваше силна топлина. Когато усети как устните му обгърнаха пъпката на гърдата, тя се отдаде на пламтящото сладострастие.

Не беше подозирала, че може да е така, никога не се бе потапяла в тези горещи вълни на неудържимо удоволствие. Протегна ръка към лицето му, долови лекото движение на брадичката му, докато езикът му си играеше нежно с пъпката. Желанието й да даде беше толкова неудържимо, че й секна дъхът.

Той остави едната гърда, вече корава и влажна, и почна да целува със същата нежна страст другата. После притисна устни към гъвкавата извивка, под която биеше сърцето й. Отново се придвижи нагоре, потърси устата й, а ръката му продължаваше да гали тялото, приближаваше се неумолимо към копринения триъгълник между бедрата й.

Колко интимно може да бъде едно докосване, как може да проникне и в най-съкровеното, да свали всички прегради, да си проправя път към най-скритите, най-потайните места с удоволствие, което подканя и настоява за отговор. Рон беше хитър, неумолим, сигурен и непогрешим. Лек вик трептеше в гърлото й. Тя направи движение към него, заедно с него, потъна в онова, което изживяваше, изпита страх, че той може да спре. Без той да я моли, в екстаза на отдаването, тя разтвори бедра, за да проникне той по-лесно в нея.

Той последва докосването й с уста. Джолета изстена, подчини му се, позволи му, мълчалива и покорна, да я води. Насладата ставаше все по-силна и тя престана да мисли, почти не се движеше, само посягаше със сладостна, страстна благодарност към него, радваше се на коравите мускули на тялото му, допълващо така съвършено нейното тяло.

Опознаването на нежни вдлъбнатинки, чувствителни извивки и връхчета имаше свое очарование, то разцъфтяваше в тях, докато дишането им ставаше все по-ускорено, а сърцата им биеха все по-силно едно срещу друго. Минало и настояще изчезнаха, докато не остана нищо, освен сляпото желание и нежното му задоволяване, нарочно забавеното уталожване на засилващия се копнеж.

После те се обърнаха изведнъж един към друг, изпълнени от готовността на отдаването и се сляха.

Той проникна в нея, а тя го прие с ритмични движения, издаващи вътрешната й готовност.

Магия, телесна магия, в която разсъдъкът потъна и най-сетне изчезна.

Те не бързаха, притискаха се един към друг, телата им се повдигаха, после се отпускаха в бавен ритъм назад, търкаляха се върху чаршафите с трептящи мускули и потни длани, които се триеха сякаш намазана със зехтин коприна. Джолета се вкопчваше в ръцете му, толкова корави в тези мигове на обладаване, а той се движеше ритмично над нея. Тя се извиваше към него, поемаше го с всеки тласък все по-надълбоко. Кръвта шумеше, гореща и пулсираща в нея, бучеше в ушите й. Тя трепереше цяла под могъществото на тласъците му, но ги приемаше, отвръщаше им. Сетивата й витаеха някъде във високи сфери, издигаха се все по-високо с нарастващата възбуда и се приближаваха към целта, която и двамата още не искаха да достигнат.

Изведнъж тя усети, че кулминацията е близко.

На Джолета й се стори, че сърцето й спря, а после продължи да бие със силния удар на камбана. Извика тихо. Магията я завъртя във вихъра си, обви я в сладостната мъгла на почти непоносимо удоволствие, толкова безкрайно, че се разпростираше все по-нашироко, за да стигне сякаш границите на вечността. Тя се вкопчи в мъжа, който я държеше, усети и неговата тръпка, когато дойде последният тласък. Чу го да произнася името й като заклинание. След това двамата вече лежаха тихо един до друг.

Вятърът откъм Адриатическо море изсушаваше потта по телата им. Преди кожата им да изстине вече бяха заспали. Когато се събудиха в сутрешния здрач, плътно притиснати под чаршафите, с тела, следващи извивките на другото тяло, чуха бръмченето на комар.

Обърнаха се един към друг. Беше като завръщане.