Дженифър Блейк
Див жасмин (12)

Глава дванадесета

„16 юни 1854

Имаше време, когато смятах себе си за добродетелна. Но после разбрах, че в сърцето на всяка жена се крие една куртизанка. Аз съм сладострастница и лъжкиня. Как мога да кажа друго?

Каква заблуда да смятаме, че постъпваме според волята си, че вземаме свободно решенията си и то с оглед на своите желания. Все си мислех, че ако отида при Ален, то ще е, защото силно го обичам и не мога другояче. Никога не бях помислила, че мога да го сторя поне донякъде и от яд.“

Виолета видя двамата мъже, докато Ален я качваше в каретата, която трябваше да я откара в хотела. Те стояха под една арка, малко по-долу от къщата на графинята. Единият се обърна и погледна към нея. После побутна спътника си и посочи в нейната посока. Двамата веднага хукнаха към една ниска карета, която ги чакаше малко по-нагоре. Когато каретата на Виолета и Ален потегли, кочияшът на тъмната кола размаха камшика. Наложи му се доста време да си проправя път между каретите на другите гости, наредени от двете страни на улицата. Когато колата, в която седяха Виолета и Ален, зави на ъгъла, другата тъкмо си бе проправила път и веднага ги последва.

— Видяхте ли? — обърна се тя към Ален. — Онези двама мъже отново ни следват.

Ален се навъси. Обърна се и погледна през овалното прозорче зад седалката.

— Как мислите, допускате ли Жилбер да ги е изпратил? — продължи Виолета, а после си отговори сама. — Едва ли, не е имал толкова време. Но кой друг би имал причини да ни следи?

Той не отговори, въпреки че потърси погледа й в тъмната карета. Взря се отново напред, хвана здраво ръката й в топлите си ръце, сякаш не искаше никога вече да я пусне. На Виолета й се стори, че мълчанието му изостря още повече чувството й за опасност.

Усети как сърцето й заби по-силно, как тънкият, малко грапав плат на дрехата му се допира до ръката й. Топлината на тялото му сякаш преминаваше през плата на дрехите, през коприната на роклята й и дори през бельото. Заедно с пулсиращата болка в главата, някъде зад очите, дълбоко в нея лумна и страстно желание. Виеше й се леко свят, но се усещаше и така лекомислена. Мислите в главата й се объркаха и над тях изплува само една. Разтвори бавно ръката си в неговата и дланта й се притисна към неговата длан.

— Но вие треперите — каза той загрижено, но и учудено.

— Само малко.

— Студено ли ви е?

— Не — отговори тя, — изобщо не ми е студено. Другата карета още ли е след нас?

Той обърна глава да види и кимна.

— Не е ли възможно — подхвана тя, но спря, за да се изкашля, защото изведнъж прегракна. — Не е ли възможно Жилбер да ни е следил не само тази вечер?

— Напълно е възможно — каза той тихо, — макар да не мога да повярвам.

— Аз също, но човек трябва да гледа нещата в очите — отговори тя. — Въпросът е само какво бихме могли да направим.

— Много неща можем да направим — каза той и в гласа му прозвуча отчаяние. — Мога да завърша портрета и да си кажем сбогом. Вие ще се превърнете отново в примерна, добродетелна съпруга и ще заемете подобаващото ви се място, посочено от вашия съпруг. Аз бих могъл да напусна Париж. Вие бихте могли да отпътувате.

— Не — каза тя бързо.

— Ако тези мъже наистина са изпратени от съпруга ви, нека му разкажат каквото си щат. То не е и кой знае какво.

— Но можем и да избягаме от тях — каза тя съвсем тихо.

— Какъв смисъл? Нали скоро ще разберат, че просто се прибирате в хотела?

— Но ако не се прибера?

Той седеше сега мълчалив. Пръстите му стиснаха до болка ръката й, но той разбра и ги разтвори. Погледът му искаше да проникне дълбоко в нея, когато се взря в лицето й на слабата светлина на фенерите на капрата. Попита спокойно:

— Къде другаде бихте отишли?

— Това е въпросът — отговори тя. Виолета шепнеше, миглите прикриваха очите й. — Не знаете ли някое място, където бих могла да се скрия и да бъда спокойна?

— Виолета…

Тази единствена дума преливаше от страст и самоотричане. Тя прокара език по устните си.

— Моля ви. Не понасям повече Жилбер да контролира всичко — какво правя, с кого се виждам, къде отивам, не бих го издържала нито миг повече.

Изминаха дълги секунди, преди той да отговори, а после гласът му прозвуча рязко, почти грубо.

— Не се съмнявам, че ще заслужа пъкъла за онова, което правя — каза той, — но и за мен е непоносимо.

Ален се наведе напред и заповяда нещо на кочияша. Каретата продължи по-бързо. Когато се облегна отново на възглавницата, Виолета посегна към ръката му и се хвана здраво за нея. Пое си дълбоко въздух и усети как тесният корсет се заби в ребрата й. Когато той я прегърна, тя притисна лице в рамото му и затвори очи.

Виолета не си представяше как Ален смята да се изплъзне от преследвачите, извитите улички в центъра на стария град не даваха големи възможности за маневриране и бягство. Въпреки това Ален насочваше с ясни заповеди мъчителното напредване. Най-сетне стигнаха до улица с много дървета някъде в предградията. Беше по-широка, но също тъй задръстена от карети, както и булевардът пред дома на графиня дьо Фурие. В една от импозантните къщи под платаните имаше, изглежда, гала вечер. Когато каретата тръгна по-бавно, за да си проправи път, Ален заповяда на кочияша да спре.

— Чия е тази къща? — попита Виолета.

— На семейство Понталба. Снахата на барона също дава тази вечер бал и бе така любезна да ми прати покана.

Преди Виолета да успее да каже нещо, той отвори вратичката и слезе. После я пое на ръце. Заповяда на кочияша да намери място за каретата, за да помисли всеки, че господарят му и неговата гостенка са решили да влязат в къщата. Ален бързо преведе Виолета между другите спрели тук коли.

Тя чу черната карета да се приближава зад тях. Изпита облекчение, когато Ален спря пред едно червено ландо и й помогна да се качи в него. В същото време викна на един мъж в ливрея, застанал с другите кочияши:

— Кажи на господаря си, че имам належаща нужда от ландото му. Нека използва моята кола, за да се прибере утре заран.

— А, господин Масари, как не ви познах! — каза тихо мъжът. — Господарят ми ще бъде поласкан да ви услужи.

Ален кимна бързо, качи се и затвори вратичката.

— Колата е на приятел — каза бързо и тихо, — на един мъж, способен да прояви разбиране.

— Навярно, щом няма нищо против да си услужите с колата му — отвърна Виолета.

— Той вече е използвал моята и при не толкова сериозни обстоятелства.

Когато черната кола се приближи, двамата млъкнаха и се притиснаха в най-тъмното кътче на каретата. Колата ги задмина, двамата мъже в нея се бяха взрели втренчено напред към каретата, която кочияшът на Ален тъкмо спираше малко по-надолу в улицата. След малко и тъмната кола спря, но никой не слезе. По всяка вероятност, точно както бе предвидил Ален, двамата мъже решиха, че те са слезли пред стълбището на къщата, за да вземат участие в още една светска забава.

Минаха няколко минути, които им се сториха цяла малка вечност. Кочияшът на Ален, който слезе и изчезна през задната врата на осветената къща, най-сетне се появи откъм противоположната посока. Той се покатери тромаво на капрата на червеното ландо. Няколко секунди по-късно потеглиха. Отдалечиха се бавно от дома на семейство Понталба и продължиха надолу по улицата.

Когато ландото изтрополи край спрялата в тъмното черна карета, Ален й обърна широкия си гръб и взе Виолета в прегръдките си. Правел го, прошепна й той, за да не ги разпознаят и да решат, че са просто двойка влюбени на път за тайната си среща.

Не е ли точно така — помисли си Виолета, докато лежеше в прегръдката му, притиснала чело към топлата му шия. — Не е ли така?

Улицата, на която живееше Ален, беше пуста. Слязоха от колата няколко къщи по-надолу, за да не привличат внимание. Беше странно да вървят бавно, ръка в ръка, към жилището му след лудото преследване и напрежението. Но й се стори и съвсем естествено, като завръщане у дома.

Икономката им отвори вратата. Опули очи, когато видя Виолета, но каза само, че е сервирала в ателието лека закуска — сирене, орехи, вино и разхладителни напитки. Когато Ален я отпрати, тя тръгна към зелената, обкована с филц врата, водеща към долния етаж, но в последния миг им хвърли загрижен поглед.

Виолета и Ален се качиха по стълбата. Стъпките й не бяха нито забързани, нито колебливи, напротив, сякаш напълно обмислени. Като че ли и двамата бяха тук с цел, която им беше известна и която приемаха. Ръката му под лакътя й я подкрепяше, но не я подтикваше.

Виолета не си задаваше въпроси. Беше сякаш предначертано да са тук в този късен час. Всичко досега беше само прелюдия.

Една-единствена свещ гореше на масата до камината. Когато вратата се затвори зад тях, те се обърнаха един към друг и се погледнаха на слабата й светлина. Виолета усети как й секва дъхът — толкова я стискаха банелите от китова кост в корсета. Очите й бяха големи, замислени, но тя стоеше решително, като послушничка пред олтара. Тя чакаше.

Ален се извърна рязко. Той извади от едно сандъче цяла шепа свещи. Запали една и я сложи заедно с останалите в огромен канделабър в ъгъла. Пламъците, които палеше, хвърляха върху лицето му златисти, сини и оранжеви отблясъци и той заприлича на безжизнена бронзова статуя.

Виолета изпита първите съмнения. Пристъпи към него.

— Недей — каза той меко, но тази дума не можа да не я нарани. — Не го прави, моля те.

— Какво има? — прошепна тя.

Той се върна към подноса, на който бяха сложени чаши и бутилка вино. Усмихна й се, преди да вземе бутилката и да налее. С очи, вперени в чашите, каза:

— Размислих. Беше пристъп на добросъвестност. Сега се срамувам. Но заслужавам да ме нашибат с камшик, задето позволих нещата да стигнат до тук.

Тя го наблюдава много дълго, а пулсът й туптеше в слепоочията. Най-сетне каза:

— Аз също имам вина.

— Не. С добри и лоши подбуди аз исках просто да те съблазня, подтикваше ме най-вече долна, непреодолима страст. Трябваше да се овладея, за моето падение извинение няма.

— А трябва ли да има? — Тя си блъскаше главата, дано разбере какво искаше да каже, но не намираше опорна точка.

— Да, трябва, ако се рискува толкова много.

— Рискът ваш ли е или мой?

— Ваш — каза той дрезгаво. — Само ваш, аз отдавна съм приел своя дял.

— Бих ли могла да не сторя същото? — усмихна се тя.

— Да, можете. От това зависи вашата сигурност.

Да не мислеше, че Жилбер ще й стори нещо, ако ги открие? Беше наистина основателна причина за неговата сдържаност. Какво друго можеше да има — не знаеше. Въпреки това нямаше значение.

— Мога ли да мисля за сигурността си, след като съм тук? — попита тя тихо. — Как иначе мога да съм достойна за розите ви? — Докато го казваше, сложи ръка върху деколтето си. Усети хладните листенца под пръстите си. Той разбра какво иска да му каже и направи бърза, поривиста крачка към нея.

— Аз съм недостойният за вашата любов — каза той с несигурен глас, — моята ви принадлежи завинаги.

Тя протегна ръце към него. Когато дръпна ръка от розите, едно цвете се откъсна от деколтето и листенцата се посипаха като червен дъжд върху широките й поли. После легнаха в краката й върху килима и заблестяха като капки кръв на меката светлина.

Тя извика — от болка, предчувствие и необясним страх.

Неговото лице се помрачи, когато се опита да настои на отказа си, да го обясни, когато най-сетне се предаде.

Миг по-късно тя лежеше в прегръдката му, а той й шепнеше нежно, докато я вдигаше на ръце.

— Забрави го, сърчице мое. Ще обсипя пътя ти с рози, килим от рози, цяла беседка рози. До края на дните си ще имаш рози.

— А нощите ми?

Той я занесе до дивана и отвърна:

— Най-вече през нощите.

Сложи я върху меките копринените покривала, пъстри като персийска градина. Когато извади фуркетите от косата си, тя се разпиля по раменете й, преплете се с ресните на копринените шалове. Той разпиляваше дългите й къдрици, погледът му беше нежен, изпълнен с учудване и умиление, зареян в отблясъците, които свещите хвърляха по косата й. Взе лицето й между топлите си силни ръце, после се наведе и докосна устните й със своите.

Беше като сладък благослов, като победен салют. Обещанието в очите му прикова нейните, докато лягаше до нея. Тя повтори с пръст очертанието на устните му и усети мекотата, гъвкавостта им.

— Толкова бих искала да съм чиста и недокосвана за теб — каза тя с лека въздишка.

— Би ли желала и аз да съм неопитен? Така е добре. Няма нужда да се боим от страдание или наказание, можем с радост да се слеем в едно.

Тя го любеше, както не бе любила досега, позволи му да провикне в нея, както не бе допуснала никого. Той го разбра и я държеше здраво в прегръдките си, притиснал лице към меките къдрици на слепоочието й. Прегръщаха се, гърди до гърди, бедра до бедра, а сърцата им туптяха с резките, неравни удари на отчаяния възторг, който ги пронизваше.

Ален се отдръпна съвсем бавно от нея, шепнейки думи на безкрайно учудване, а топлите му устни докосваха челото й, нежната кожа на клепачите, съвършените контури на скулите й. Търсеше влажните ъгълчета на устните, наслаждаваше се на чувствителните им гънчици, преди да отпие от сладостта на устата й.

Тя отвърна на нежната му покана, докосна езика му със своя. Искаше да го вкуси, да го опознае, да се въплъти в него с тяло и дух, да се изгуби в него. Желанието й беше толкова могъщо и напиращо, че се боеше да разкрие пред него стихийността му, за да не го уплаши. То я обземаше с огнената сила на добро вино, караше я да трепери и тя вкопчи ръце в раменете му.

Гърдите му се повдигнаха, за да си поеме дъх. Сложи ръка на гърба й и почна да разкопчава корсажа. Начинът, по който докосваше хладната й кожа, беше толкова интимен, безкрайно съблазнителен. Тя изпита желание да събуди в него същите чувства и пъхна пръсти под яката му, за да стигне копчетата на жилетката. Започна да ги разкопчава едно след друго.

Той издърпа бавно ръката й от ръкава на роклята и освободи нежната шия с примамливата трапчинка в началото. Притисна устни към нея и усети мекотата й, потърси с език пулса, който туптеше в нея, после сложи ръка върху извивката на гърдата й. Тя разтвори устни и изстена. Пришпорен от този звук, той обсипа с целувки дантеления край на ризата й, прикриваща сладостните извивки, които се подаваха от корсета. Намокри с език тънката батиста над едно от хълмчетата, преди да поеме в уста нежната му пъпка.

Виолета се потопи в безкрайното удоволствие и надигащото се в нея неудържимо желание. Зарови пръсти в косата му, събра цялата си воля, за да не го привлече към себе си. Едва забеляза как той смъкна и втория ръкав, вдигна фустите, освободи я от пречещата копринена, шумоляща маса на бельото. Когато и той се засъблича и се отдръпна леко, тя протестира с тихи, нечленоразделни звуци. Наблюдаваше го през спуснатите мигли, пиеше с очи силата и хубостта на мъжественото му тяло, което й предстоеше да опознае.

Трябваше да му помогне да й свали корсета, прегръщаше го през кръста, докато той откопчаваше кукичките. Ален изруга тихичко, когато зърна червените резки по кожата й, а когато Виолета вече лежеше гола до него, почна да ги целува. Милващите му ръце ставаха все по-смели, слизаха все по-надолу по плоския й корем и се успокоиха върху мекия триъгълник между бедрата й. После дойдоха целувките му.

Тя затвори здраво очи и се опита да се извърне, да притисне бедра. Но той не й позволи. Безмилостен в желанието си, нежен в откривателското си пътешествие, той я взе със себе си в непознатата, толкова нова за нея страна на чувствеността. Спирка след спирка тя му разрешаваше да напредва все повече, той се възползваше и я даряваше в отговор с безброй омайни мигове. Тя се отдаваше вече без задръжки и го желаеше с обожаващи ръце.

Той дойде при нея с горда страст, напорът, с който проникна в тялото й, беше овладян и преливащ от почти болезнена наслада. Дълги мигове лежаха съвсем тихо.

Тя беше доволна, но не докрай, вече не гладуваше, но не беше сита. В нея отново се надигаше желанието, напираше от извор дълбоко в нея. Той я докосна и тя сложи треперещи ръце на силния му гръб. Под чувствителните си длани усещаше по напрегнатите мускули какви усилия му струва самообладанието.

Той легна върху нея и доведе екстаза й до върха, но все още се въздържаше разтреперан, вече на ръба на самообладанието си. Тя посегна с две ръце, притегли го към себе си, тъй че да проникне дълбоко в нея, все по-дълбоко, загубил разсъдък и отдаден само на мечтите си, докато не дойде експлозията, насладата на задоволяването, от която му секна дъхът.

После двамата стояха, увити в копринените покривала, до отворения прозорец и вдишваха дълбоко свежия въздух, загледани в нощното небе над Париж. От време на време светлинки проблясваха в тъмното като връхчета на игли. Други, наредени на вериги или извити като змии, изглеждаха като златни и сребърни мъниста. Това бяха стъклените фенери по улиците край Сена. Пръснатите тук-таме отделни светлини сякаш тайнствено бдяха. Небето ги отразяваше и това превръщаше цвета му в сиво-син фон, на който се очертаваха силуетите на зданията. Беше навярно малко преди зазоряване и слънцето наистина нямаше да закъснее.

— Искам да запомня моята дама от Париж — каза Ален. Гласът му беше дълбок, сериозен и изпълнен с болка. — Искам да те запомня такава, каквато си сега — топла и хубава, с разпилени коси.

— Престани — каза тя и обърна главата си, сложена на рамото му, за да може да го гледа в лицето, после докосна с пръсти устата му. Думите му напомняха за неизбежната раздяла, а тя още не искаше да мисли за нея.

Той притисна ръката й към устните си, после към сърцето си. Гърдите му се повдигаха развълнувано, когато пое дълбоко въздух и го задържа, сякаш нямаше никога да го издиша. Когато най-сетне го стори, пусна ръката й и сложи длани на кръста й. После разпери пръсти и стисна нежно кожата й, сякаш искаше да гребне от аромата й, да го задържи.

— Толкова си прекрасна, толкова любвеобилна и прекрасна — каза той страстно и тя усети топлия му дъх върху челото си. — Обичам те, обичам те, обичах те през всички тези дълги седмици. Моля те, вярвай ми, вярвай ми. Понякога, докато стоях и нанасях боите върху платното, докато те гледах, седнала на подиума, трябваше да се обръщам с гръб към тебе и да си внушавам самообладание, за да не изтичам при теб и да почна да те любя на пода.

Тя потърка нежно чело в брадичката му. Гласът й не звучеше много уверено, когато каза:

— Понякога, седнала на подиума, си го пожелавах и аз.

— Да го направя ли? — попита той и ръцете му се плъзнаха, молещи, по тялото й.

— Искаш ли? — Пламъкът, който плъзна по тялото й, разля топлината на очакването.

— Ако такова е желанието ти. Твоето желание е и мое. — Думите прозвучаха като клетва.

— Да, сега — прошепна тя, преливаща от мъчително желание. — Моето желание е и твоето, сега, в този миг и завинаги.

Той повтори името й като заклинание, после я занесе до подиума, сложи я върху него и легна до нея.

Декаденти, неморални, безсмъртни — те бяха всичко това и дори повече. С любов и страст използваха летящите мигове и не можеха да се откъснат един от друг, толкова тънка беше линията, която ги разделяше.

Въпреки това нощта вече преваляше.

Ален помогна на Виолета да се облече, завърза корсета й, закопча роклята, оправи полите на кринолина. Взе собствената си сребърна четка, за да среши косата й, а тя стоеше с гръб към него и вдигаше глава да поеме въздух, защото сърцето й се свиваше.

Държеше една от копринените й къдрици в ръката си, когато каза:

— Остани с мен.

— О, Ален — прошепна тя. Сълзи изпълваха очите й, буца беше заседнала в гърлото й.

— Искаш ли? Ако и аз го желая?

Тя се обърна бавно към него.

— Обичам те — каза тя, беше й толкова тежко.

Сиво-сините му очи я пиеха, изпълнени с мъка. Той погледна краищата на къдрицата, която още държеше в ръка, после бавно я пусна и тя падна като прозрачно було върху роклята й. Гласът му едва не трепереше, когато каза:

— Обичаш ме, но си омъжена за него. А аз, колкото и да го желая, не мога да се оженя за теб.

— Жилбер също ме обича — каза тя, но не посмя да го погледне в лицето.

— Как би могъл да не те обича! Но дали толкова силно?

Тя поклати отрицателно глава.

— Но аз съм му дала клетва за вярност.

— Докато смъртта ви раздели — каза той и добави: — Бих могъл да го отстраня на полето на честта.

Тя вдигна глава и го погледна дълбоко в очите. Взе ръцете му в своите и погали мазолите, мазолите на фехтовчик. После каза:

— Ако беше способен да го направиш, нямаше да си мъжът, когото обичам. Както и ти не би могъл да ме обичаш, ако престъпя свещена клетва.

— Мисля, че подценяваш и двама ни.

— Възможно е, но това нищо не променя.

Той изпъшка, напрежението в тялото му поотслабна.

— Не, но може би имам късмет и той се е прибрал преди теб. Няма да е много любезен.

Не получи отговор.

Мълчаливо, с вкаменено лице Ален слезе с нея по стълбите и я качи в каретата. През целия път до хотела само я държеше за ръката. В тъмното сякаш не забелязваше черната кола, която ги следваше отблизо, чак докато стигнаха до хотела. Виолета също не спомена за нея. Вече нямаше никакво значение.

Ален искаше да се качи горе и да я придружи, за да е сигурен, до стаята й. Но тя не му позволи. Още не беше забравила опасността от дуел. Сега можеше да го възпре, но ако Ален и Жилбер се срещнат лице в лице, щеше да е много по-трудно.

Той си тръгна, защото тя го помоли да го стори. Видя го да се качва в каретата и да потегля, после се обърна и влезе през вратата, която нощният портиер й държеше отворена.

Вратата за стаята не беше заключена, вътре беше тъмно и тихо. Виолета се ослуша за миг, сърцето й трепна, когато долови миризмата на тютюн.

Червеният край на пурата просветваше от един стол до отворения прозорец, който гледаше към двора. Разпозна на светлината на изгряващото слънце масивната фигура на Жилбер. Когато той започна да говори, долови презрението в гласа му.

— Много рано се прибираш, скъпа съпруго — каза той.

— Да, аз… — трепна тя.

— Спести ми, моля те, обясненията, нямаме време за тях. Добре, че не спиш. Размислих през последните няколко часа и реших, че е време да заминем за Швейцария. Тръгваме още днес, колкото може по-скоро.