Дженифър Блейк
Див жасмин (8)

Глава осма

„28 май 1854

В Париж всичко е скучно и грозно. Аз съм напълно изтощена и омаломощена от безкрайните приказки. Престарелите роднини на Жилбер пеят по цели дни възхвали на аристократическото великолепие на пометения бурбонски режим и се вайкат за ужасите, извършени от Наполеон Трети, след като грабнал от чичо си императорската титла. И това, въпреки че те самите живеят сред безвкусен и жалък дребнобуржоазен лукс.

Жилбер се е превърнал в същински тиран. Нареди ми да не излизам никъде без Хермина, понеже бил известен в Париж и трябвало да пазя доброто му име. Известен? Той? Какво самомнение! Или е само предлог, за да ме държи под око?“

Париж тънеше в лавандулов сумрак. Той покриваше сивите, опушени постройки от пясъчник и каменната настилка на улиците с лилава глазура, просветваше с аметистов блясък в локвите, които се образуваха между хлътналите камъни в задния двор с конюшня под прозорците на Виолета.

Тя стоеше пред отворения прозорец, опряла чело в стъклото и наблюдаваше как един ратай, който вадеше вода от кладенеца, флиртува със слугинчето, навело се от прозореца на отсрещната къща. Въздухът беше влажен и студен, миришеше на коне и гнило с лек примес на Сена. Някъде по улиците трополяха карети. Лодкари и улични търговци викаха край реката, но шумовете бяха приглушени от разстоянието и от каменните огради. Долиташе и металният звън на църковна камбана, но той скоро секна.

Беше валяло, но не дълго и залезът успя да обагри мъглистосивата вечер. Жилбер го нямаше от часове, положително търсеше някое съвършено огледало стил рококо или стол Луи XVI-ти. Беше му станало страст и той непрекъснато разказваше историите, свързани с такива мебели. „Аз купувам история“ — обясняваше й Жилбер. Но щом това го правеше щастлив, Виолета не възразяваше.

Беше чела целия ден тъжната история на дамата с камелиите от Дюма, син на прочутия писател, обожавания от дамите Александър Дюма. Книгата беше излязла преди доста време, но постановката на драма със същото заглавие точно преди година и състоялата се наскоро във Венеция премиера на операта „Травиата“ от Джузепе Верди с либрето по същата история, бяха й възвърнали предишната популярност. Повествованието, трагичната история на една куртизанка, която се отказва от любовта на богат и красив момък, за да го спаси от срама, а след това умира от туберкулоза и с разбито сърце, така потисна Виолета, че не можа да продължи да чете. Признаваше, че операта е наистина прекрасна и сигурно ще накара в скоро време и слушателите във френската опера в Ню Орлиънс да пролеят много сълзи, но сега книгата я правеше неспокойна и я подтикваше към действие. Нямаше настроение за сълзи и саможертви.

Жилбер не беше потърсил контакт с Дьолакроа. Каза, че художникът бил направо недостижим и ужасно надут. Нали беше изписал предишната година тавана на Салона на мира в кметството, седалище на управата на цял Париж. „Виолета, ти си наистина много хубавичка — бе добавил Жилбер, — но толкова велик артист, при това на върха на славата си, положително няма да благоволи да увековечи лицето ти върху платното. Очарователната ми млада съпруга — бе продължил Жилбер — ще трябва да преглътне разочарованието и да си потърси друг художник.“

Виолета не беше склонна да приеме това.

Какво ще стане, ако тази единствена възможност за контакт с Ален изчезне? Нима няколкото думи на сбогуване в хола на хотела ще си останат последните между тях? Нима никога вече нямаше да се видят?

Но това е, може би, най-доброто решение.

Сладката треска в кръвта й сигурно ще премине и след време тя вече няма да вижда с вътрешния си поглед лицето на Ален, ще престане да се пита какво прави и дали мисли за нея.

Не.

И още веднъж — не.

Жилбер отсъстваше почти всяка нощ. Казваше, че вечеря с братовчеди, но се прибираше всеки път доста пиян и лъхаше на евтино вино и парфюм. Виолета не беше чак толкова наивна, та да не знае как се е забавлявал. Дамите в Ню Орлиънс бяха добре осведомени за оперетата, в която играели полуголи жени и където се срещали мъжете от демимонда, куртизанки и държанки на богати мъже. Забавленията трябва да бяха наистина привлекателни, тъй че не можеше да се очаква, че мъж, посетил Париж, ще изпусне възможността да вкуси от тях.

Виолета заключи вратата на спалнята си, а когато Жилбер се прибра, се престори на заспала и покри глава с възглавницата, за да не го чува как чука. На сутринта каза, че се е заключила само от страх, че е сама. Жилбер се нацупи обидено и млъкна.

Имаше време, когато неговото обидено мълчание я тревожеше. Възприемаше го като наказание и се стараеше да се сдобри със съпруга си. Но сега й беше добре дошло.

Този следобед беше облякла копринена рокля на розови и зелени ивици с бродирани по нея букетчета рози. Хермина беше вдигнала косата й на кок, от който на тила й се спускаше водопад от къдрици, обрамчващи слепоочията. На масата беше сложена чиния със сладки.

Но никой не дойде на гости. А би се зарадвала на всеки посетител, дори на роднина на Жилбер, или на някой от новите му търговски партньори, нямаше значение кой.

Преди два часа бе почнало да вали, после над комините на къщите се разрази буря с гръмотевици и сребърнобели светкавици. Когато утихна, улиците вдигаха пара.

Виолета бе наблюдавала всяка капка, която се стичаше по стъклото и всяка капка й носеше възбуда. Дъждът се бе превърнал за нея в пазител на тайните й.

И тя взе решение.

Отиде до малкото дамско писалище. Седна и сложи на плота дебел лист хартия. Отвори мастилницата, взе писалката си от малахит и злато, опита върха на перото. Дълго седя така с перото над листа. Най-сетне почна да пише.

След няколко минути беше готова. Държеше кремавия плик с писмото с върха на пръстите за едното ъгълче, сякаш беше нещо опасно. Желанието да го скъса и да се скрие отново в апатичната си сигурност беше много силно. Онова, което вършеше, беше чисто лекомислие, знаеше го. Но беше и нещо повече — нарушаване на дадена дума.

Никога не бе помисляла, че може да настъпи такава промяна и тя да има желание за нещо повече от лукса и сигурността като съпруга на Жилбер. Би й се сторило невъзможно тя да изпита толкова силен копнеж, да бъде така увлечена от чувства, предизвикани от кратката среща с друг мъж. Съпружеските им отношения не бяха идеални, но много неща говореха в полза на спокойната сигурност на съвместния им живот — неговата щедрост, грижите за нейните удобства, уважението и обожанието, които й засвидетелстваше пред обществото. Съзнаваше, че собствената й студенина е навярно една от причините миговете на интимна близост да не са особено насърчаващи за нея и мъжа й.

Да, да, но как можеше да отпъди чувството на наслада, което я обземаше само при мисълта да види отново Ален! Не беше по силите й. Та тази сладка радост нямаше, може би, никога да се върне. Тя ще бъде дискретна, защото не иска да причинява болка на Жилбер, нито да стори нещо, което да навреди на брака им. Невинен флирт, не повече. Какво лошо може да има в това да си бъбри с Ален, да научи нещо за него, да запази няколко чисти спомена, които да разхубавят дългите години, които тепърва й предстоят? Беше наистина нещо незначително.

Цели два дни не дойде отговор на писмото на Виолета. На третия пристигна покана за следобедно гостуване в дома на Дьолакроа.

— Писала си му, без да искаш моя съвет? — попита Жилбер, когато прочете поканата.

Виолета очакваше точно такава реакция.

— Обсъждали сме го неведнъж, но ти беше толкова зает. Завчера вечерта теб пак те нямаше, седях сама в къщи и отново ми мина през ума. Казах си, че никога няма да разберем дали великият Дьолакроа ще изпълни молбата ни, ако не го попитаме. Помислих си го и реших да действам. Може да е било прекалено импулсивно от моя страна, но ето, виж резултата.

Той въздъхна. Очите му я оглеждаха под гъстите стоманеносиви вежди. Най-сетне каза:

— Ти имаш голямо желание да отидем, нали?

— Да — отвърна тя кратко и не се впусна в обяснения.

Той почукваше с поканата по нокътя на палеца си и размисляше. Най-сетне, когато вече й се струваше, че ще се задуши от напиращите на устните й молби и аргументи, той изрече:

— Добре, от мен да мине. Ще отидем.

 

 

„Шери и маслини — откри Виолета — се допълват чудесно. Първото приглушава възгорчивия привкус на вторите. Тези два деликатеса бяха само малка част от великолепните лакомства и напитки, поднесени в късния следобед на приема в дома на Дьолакроа. Имаше по нещо за всеки вкус, за представителите от всяка националност.“

Ален й препоръча това странно съчетание. Успя да го направи, защото в салоните, из които се разхождаха поканените, имаше ужасно много хора, които разговаряха повече или по-малко високо за политика, изкуство, философия и какво ли не още и жестикулираха като побъркани.

Ален й посочи най-известните сред тях и онези, за които най-много се говореше: жизнерадостния мулат Дюма-баща с буйна рошава коса, поета, романиста и литератора Теофил Готие, редица висши чиновници, няколко актриси, художниците бунтари — Курбе, Домие и Миле, а също и неколцина консервативни членове на Академията.

„Дьолакроа — реши Виолета — е представителен мъж, човек, успял да си подбере обкръжение, съответстващо на собствената му строга, но и екзотична личност. Този ден той носеше къса тъмнокафява роба от брокат и най-обикновена риза, а на главата леко накривен тюрбан. От гледна точка на съвременната мода би трябвало да е смешен, но той изглеждаше великолепно и му беше явно все едно кой какво си мисли за него. В момента беше посветил вниманието си на Жилбер и му представяше мнозина от известните присъстващи. Жилбер изглеждаше малко притеснен от такава голяма чест.“

Времето минаваше, а за портрета още не бе спомената и дума. Виолета вече се тревожеше. Освен това, като гледаше с какво уважение се отнасят всички към домакина, започна да се пита дали Жилбер не е прав, дали не е побързала да повярва, че художникът ще се съгласи да я рисува.

Седеше строго изправена върху тапициран с кадифе диван с облегалка във формата на лира и дълги кръгли възглавници с пискюли. Наблюдаваше как Дьолакроа, Ален и останалите не спират да бъбрят. Разменяха мисли, всеки се стараеше да защити своите твърдения, да накара всички да чуят неговите сентенции. Разменяха мнения и заключения, сякаш саблени удари в демонично противоборство на интелекти. Не беше сигурна дали наистина вярват в онова, което твърдят, или отстояват популярна в момента позиция, която просто им даваше повод за спорове.

Ален се сражаваше храбро, стори й се дори, че е център на най-разпалените дискусии. Аргументите му бяха убедителни, спонтанните му коментари остроумни, интелигентни, поднесени с искрящ хумор. Познаваше, изглежда, всички тук, особено дамите. Всички се държаха с него сърдечно, но с някакво инстинктивно, наистина твърде необичайно покорство.

Виолета се опитваше да не поглежда много често към него, но й беше трудно. Той беше толкова енергичен, толкова жив в сравнение с другите мъже в салона. Топлият му глас, смехът в очите му бяха неотразими. Беше невероятно привлекателен в тъмното си, строго облекло и с отблясъците, които газовото осветление хвърляше върху къдравата му коса. Лекият загар на кожата му, в рязка противоположност с бледите лица наоколо, подчертаваше още повече неговата виталност.

Една жена с шумолящи копринени поли и облак аромат на момина сълза около себе си седна на дивана до Виолета, която се обърна към нея и я поздрави с усмивка. Беше актриса, казваше се, ако Виолета не грешеше, Клотилда. Но титлата актриса беше може би само учтив синоним. Следобедната й рокля беше с толкова дълбоко деколте, че когато се навеждаше, можеха да се видят целите й гърди, като два тлъстички пъдпъдъка в гнездото им.

Жената изгледа Виолета с весело любопитство, а после се наведе към нея.

— Така — каза тя, — значи вие сте тайнствената чужденка на тази вечер.

Виолета поклати енергично глава.

— О не, не вярвам.

— Да, да. Нашият Ален от часове не ви изпуска от очи, въпреки че се опитва да бъде дискретен, като ви оставя сама. Всички знаехме, че е намесена жена — от толкова време е в Париж и още не се е появявал в нито един театър.

— Изглежда го познавате много добре.

— Естествено. Всички познават Ален. Няма място на света, където той да не си е у дома.

Тонът на тази жена и жестовете, с които съпровождаше думите си, бяха явно пресилени. Виолета вдигна вежди и попита:

— Нито едно място?

— Може би си помислихте, че имам предвид всички парижки легла? Не, не, уверявам ви, не е така, въпреки че нямаше да е невъзможно, ако го беше пожелал. Имам предвид Лондон, Женева, Брюксел, Рим, той е добре дошъл във всички европейски столици и в дворовете на владетелите, естествено. До ден-днешен не мога да разбера кой е той всъщност, но чарът му е наистина неотразим. Не сте ли на същото мнение?

— Да, наистина — каза Виолета с леден тон.

— Моля да ми простите. Не биваше да ви говоря такива неща, но вие сте толкова скована и сериозна, че ме предизвикахте донякъде. Кажете, ще му поръчате ли портрета си?

— На господин Масари?

— Но да, сега разбирам, че е искал да ви изненада, а аз издадох всичко. Ужасно ще ми се разсърди. Но вие няма да му кажете, нали?

— Не зная какво има за казване — отговори Виолета с подчертана учтивост.

— Колко сте умна, а що се отнася до дискретността, много по-умела от него. Ален е майстор на четката и палитрата, би могъл да стане голям художник, ако имаше повече време и по-малко пари. Приятелите и многото пари са врагове на изкуството, те гасят огъня, тъй да се каже.

На такива думи нямаше какво да се отговори. Пък не беше и необходимо. Жената продължи, без да си поема дъх.

— Нали ще му позволите да ви разкаже сам всичко? Би било жестоко да не му позволим да ви изненада. Помислете само какво удоволствие е да се оставиш да те изненадат, сигурна съм, че ласкателствата му ще бъдат неотразими.

— Наистина ли? — попита Виолета и направи усилие това да прозвучи колкото може по-безразлично.

— Не свивайте вежди, ma petite, иначе ще си помисли, че ви говоря ужасни неща. О, изглежда вече си го е помислил, защото идва насам. Alors, виж ти каква преданост! Завиждам ви, госпожо.

Актрисата стана, направи на Ален някаква кратка забележка, докосна за миг рамото му и се отдалечи. Той почти не й обърна внимание, седна до Виолета и попита:

— Какво ви каза Клотилда?

Той наистина я беше наблюдавал. Беше благодарна на актрисата, че й обърна внимание и реши да бъде великодушна.

— Нищо особено, като се изключи една малка подробност. Вие сте художник?

В очите му проблесна пламъче, сякаш някой бе запалил сяра, но каза само:

— Да, рисувам.

— Предполагам, че няма причини да не го зная. Та аз и без това едва ви познавам.

— Положение, което с най-голямо удоволствие бих променил — каза той с лека усмивка. — Дьолакроа тъкмо предлага на вашия съпруг аз да го заменя.

— Отдавна ли замисляте това?

Той кимна бързо.

— Разочарована ли сте?

— Надявах се — отвърна тя и го погледна с кокетство, — че великият мъж ще ме увековечи, но той, изглежда, благоволява да рисува само собствените си портрети и тези на приятелите си.

— И вие ще бъдете сред тях, стига само да пожелаете — увери я той и веднага скочи. — Отивам веднага при Дьолакроа и…

— Не, не, седнете, моля — прекъсна го тя бързо и протегна ръка към него, сякаш искаше да го хване за дрехата, но бързо я отдръпна, преди да го е докоснала.

Той седна на дивана. После изведнъж се засмя. Хвана ръката й и каза:

— Кокетирате, това е многообещаващо.

— Не, беше глупаво от моя страна, исках само…

— Вие имате достатъчно доверие в мен и ме разбирате толкова добре, че си правите шеги с мен. Това, което казахте, свидетелства само, че сте мислили за мен. Учуден съм и съм поласкан.

Нямаше какво да му отговори, но лицето й пламна. Усмивката му угасна.

— Моля да ми простите. Позволих си закачка, а е твърде рано за такива неща. Исках да напредвам съвсем бавно, много предпазливо и да започна като нарисувам портрета ви. Ще миг позволите ли?

— Да, разбира се — прошепна тя едва чуто.

— Макар да не знаете дали съм добър художник?

Тя сведе поглед към ръката си в ръкавица, която още лежеше в неговата и отвърна:

— Допускам, че сте много добър. В противен случай господин Дьолакроа нямаше да ви препоръча.

Той седеше и гледаше нежната сянка на миглите върху нейните бузи и деликатния кремав оттенък, който овалното й лице бе придобило под светлината на газените лампи на фона на бледожълтия й костюм от копринено кадифе. Очите му спряха задълго върху букетчето от жълти и лилави теменужки, което тя носеше на гърдите си. Уловила погледа му, Виолета се запита дали не е прекалила с това напомняне за последното му тайно послание. Тя вдигна глава и срещна с известно усилие погледа му. Изразът на очите му заличи всичките й страхове.

— Ще се опитам — каза той, след като се замисли за кратко, — ще се опитам да се окажа достоен за вашето доверие и внимание.

Тя се усмихна, когато той пусна ръката й — не можа да се въздържи. Удоволствието да те разбират от половин дума беше толкова примамливо.

— Ален, mon ami! Както виждам, ти вече си се запознал с госпожа Фосие, така ли?

Дьолакроа се беше приближил към тях, придружен от Жилбер. Съпругът й се навъси леко, когато видя мъжа до нея. Когато двамата се озоваха пред тях, Ален стана и каза:

— Позволих си сам да се представя, след като ти беше така любезен да ми кажеш, че е възможна поръчка. Да рисуваш госпожата е същинско изпитание. Лицето й е със съвършена структура и пропорции, кожата сияе, а индивидуалността й сложна и толкова чувствителна. Всичко това не се предава лесно.

— Мислех, че тъкмо това те привлича — каза Дьолакроа с усмивка, прикрита от големите му мустаци.

— Срещали ли сме се вече, господине? — изгледа го мрачно Жилбер.

— Едва ли — отвърна с учтива усмивка Ален. — Вие сте американец, нали? Отдавна имам намерение да посетя младата ви страна, но досега не се е появявала възможност.

Последва кратка пауза, която Дьолакроа използва, за да ги представи един на друг. Ален зададе учтиви въпроси за Луизиана, попита колко време имат намерение да останат в Париж. Мъчителният момент отмина.

По-късно, когато Виолета и Жилбер се прибираха с карета в хотела, той прекъсна продължителното си мълчание и попита:

— Доволна ли си от този Масари? Не искаш ли да потърся друг художник?

— Не, излишно е да си правиш труда — отвърна Виолета. — След като господин Дьолакроа го препоръчва, сигурна съм, че ще работи повече от задоволително.

Жилбер я потупа по ръката, а после се облегна отново на възглавниците. Най-сетне каза многозначително:

— Както обичаш, cherie, както обичаш.

Виолета изпита за миг угризения на съвестта заради онова, което вършеше по отношение на мъжа си. Но после си каза, че сега ще може да бъде толкова дълго с Ален, докато той рисува портрета й, часове наред ще си говорят, ще се опознават. Сеансите щяха да почнат само след два дена, така се уговориха Ален и Жилбер. При тази мисъл угризенията й се изпариха.

Утрото на първия сеанс започваше — хубаво и топло. През нощта Виолета почти не спа. Наблюдаваше как зад пердетата става все по-светло. Стомахът я болеше от нерви, беше й лошо.

Не, тя няма да отиде, ще му пише, че е неразположена.

Мисълта, че ще стои мирно, докато Ален я наблюдава така, както художникът трябва да го прави, караше сърцето й лудо да бие. Цяла вечност насаме с него! Какво ще му каже? За какво биха могли толкова дълго да разговарят? Какво очакваше той от нея? Дали не му е подсказала, че може да си позволи волности? Той искаше ли го?

Искаше ли го тя? Извърна лице върху възглавницата и закри очите си с ръка.

Как можа да допусне, че това е най-съкровеното й желание? Как можа да си представи, че това ще й достави удоволствие? Сега виждаше пред себе си само едно бъдеще, изпълнено със страдания и опасности. Портретът щеше да е готов толкова бързо и какво после?

Господи, поне да знаеше какво именно иска, да не беше толкова лекомислена. Завиждаше на жени като Клотилда, които се втурваха с цялата си душа и без да се замислят в нова връзка, без да се питат дали е морално и мъдро, онова, което вършат. Колко чудесно би било да не се терзае от съмнения, да не си губи съня, измъчвана от въпроса дали е възможно мъка и радост да се претеглят на везна, та да се види кое ще натежи.

Колко хубаво щеше да е, ако можеше да каже, че просто не е могла да устои, защото чувствата й са били по-силни от волята. Но тя не беше сигурна, че е тъкмо така, поне засега не.

Ако не отиде, може повече да не види Ален.

Тази мисъл я накара все пак да стане. Успя да запълни някак сутринта с грижи за това коя рокля да облече и да подбере подходящите фусти, дантелена яка и бижута. После обсъди с камериерката си каква фризура да й направи. Останалото време беше посветено на личния й тоалет, докато най-сетне тръгнаха с Хермина от хотела. Трябваше да се пази от прислужничката, затова стигнаха до жилището на Ален, без да подсказва на кочияша къде да завие.

Къщата беше в Сите, острова сред Сена, който приличаше на огромна, натежала от тиня гемия, закотвена завинаги сред реката. Прастарата каменна постройка се издигаше, тясна и тъмна, в сянката на Нотр Дам, разядените от времето водосточни тръби завършваха с муцуни на изригващи вода животни.

Възпълна жена с остър поглед в скромното облекло на икономка отвори на Виолета и Хермина и ги поведе по витата стълба. Отвори вратата към помещение, мебелирано като салон, съобщи за тях и отстъпи встрани, за да им направи път.

Салонът беше дълъг и тесен, с високи прозорци, през които откъм север нахлуваше прозрачна бяла светлина. Таванът беше от тежки, скулптирани и позлатени греди, каквито са били модерни през седемнайсети век, вече съвсем почернели от безбройните огньове, палени в огромната камина, заемаща почти цялата стена в дъното. Мебелите бяха тежки, почти средновековни — няколко стола, високи свещници и широк като легло диван, покрит с копринени шалове с ресни и с шарки, напомнящи персийски градини. До една от стените беше сложена дълга маса за хранене. В средата на помещението се издигаше подиум. Креслото върху него беше тапицирано с разкошен виненочервен брокат. Пред него стоеше статив с опънато празно платно.

Застанал до масата, Ален престана да разглежда разпилените по нея скици. Сияещ от радост се приближи към нея, за да я поздрави. Предложи на двете жени вино, чай и сладкиши, за да се подкрепят. Икономката отиде да донесе таблата, а той помоли Виолета да се приближи към масата, на която работеше.

— Преди да започнем — каза той, — бих искал да ви покажа нещо.

На скиците видя себе си. Сериозна и усмихната, с недоверчив или изпълнен с доверие поглед, с капки дъжд върху миглите. На една от скиците тя съзерцаваше букетче теменужки, на друга държеше в ръката си роза. Имаше отделни скици на устата й, ушите, извивката на брадичката, формата на ръката и начина, по който я държеше. Всяка беше изпълнена с поразителна точност, надписана и датирана.

— Това са скиците — каза той тихо, — които заслужаваха, според мен, да бъдат запазени.

Виолета си пое дълбоко дъх.

— Просто не мога да повярвам, че вие… както виждам, излъгал сте ме. Та вие сте истински художник.

— Направих тези скици за собствено удоволствие, по памет. Показвам ви ги само, за да се уверите може би, че доверието ви не е било напразно.

Гласът му звучеше така проникновено, така доверчиво, че тя усещаше как покорява всичките й сетива, вибрира дълбоко в нея и разпалва жарава, от която й се завива свят. С известно усилие можа да каже:

— Никога не съм очаквала друго.

— Много сте добра, трябваше да предположа. Кълна ви се, няма да съжалявате, че дойдохте.

Млъкна, защото икономката влезе и Ален й посочи да сложи таблата пред камината. Обърна се с приветлива усмивка към Хермина и каза, сякаш между другото, на Виолета:

— Присъствието на трети човек по време на сеанса ми пречи. Дали камериерката ви не би могла да гостува през това време на госпожа Майар и да се подкрепи с малко вино и сладки? Ще е съвсем близо и ще ви чуе, ако я повикате.

Виолета го погледна продължително право в очите. Тя не можеше да бъде наречена наивна, но в тези ясни, сиво-сини очи нямаше нищо, което да я възпре да остане насаме с него. Тя даде съгласието си и докато Хермина и икономката се оттегляха, тръгна към камината. Вратата се затвори бавно, но решително след жените.

Виното, което Ален наливаше, сякаш изпълваше чашите с кръв. Той подаде на Виолета чашата от тънък кристал с концентрични златни кръгове и я почака да седне, преди да заеме стола до нея.

Той отпи от чашата си, устремил над ръба й погледа си към нея. Пръстите му стискаха толкова силно кристалното столче, че на Виолета й се стори, че ще го счупи. Най-сетне той каза:

— Просто не мога да повярвам, че сте наистина тук.

— Аз също. — На устните й се появи плаха усмивка. С удоволствие би пийнала от виното, за да се успокои, но се боеше да не го разлее. Не можеше да го гледа в очите, гледаше покрай него към сребърната купа, в която бяха натрупани покани в пликове от дебел пергамент.

Той проследи замислено погледа й и отново се обърна към нея.

— Толкова неща бих искал да ви кажа, но не зная как да започна. Виждам ви седнала тук и изпитвам единствено желанието да ви гледам, да ви гледам…

— Моля ви — опита се тя да го спре, но гласът й беше едва чут.

— Не исках да ви тревожа. Просто никога не съм се осмелявал да повярвам, че ще дойдете. Само се надявах, не повече. Струваше ми се, че познавам всяка пора на лицето ви, всеки косъм на главата ви, но ето че съм се лъгал. Вие сте много по-красива, отколкото съм си представял, но и много по-неуловима. Сега изведнъж ме обзе страх да започна портрета ви, защото се боя, че ще откривам все нови и нови неща, които са ми убягвали.

Лицето й пламтеше, дишаше трудно. Виното в чашата й можеше да прелее. Буца беше застанала на гърлото й. Не знаеше какво очаква от тази среща, само не това обяснение в любов.

— Простете ми — побърза той да се извини, остави чашата си, стана и сложи ръка върху плота на камината, малко по-висок от рамото му. — Думите просто ми се изплъзнаха от езика, а исках да бъда спокоен и само мъничко галантен. Сигурно ме мислите за луд.

Притеснението му сякаш я поуспокои.

— Не — прошепна тя с тих треперещ глас, — но не съм свикнала такива неща да се изговарят на висок глас. Не зная какво да ви кажа.

Той я погледна през рамо и топлата му усмивка беше като прегръдка.

— Няма нужда да ми казвате каквото и да било. Вие не отговаряте за онова, което аз чувствам или какво си бъбря ей така. Сега си изпийте виното, а после ще е най-добре да започнем сеанса, преди да съм казал нещо, за което после може би и двамата ще съжаляваме.

Този кратък разговор стана обичаен и за последвалите сеанси. Ален проявяваше подчертана учтивост и уважение с малки отклонения, пропити с нежен хумор. Комплиментите, които й правеше непрекъснато, я караха отново и отново да се изчервява, но бяха толкова общи, така свързани с работата му, че нямаше основание да го упреква.

Всеки следобед той я настаняваше на подиума, нагласяше гънките на роклята й, коригираше стойката на главата, на ръката, на раменете с леки докосвания, чиято топлина тя усещаше още дълго. Дишането й се затрудняваше, когато той се приближаваше в такива мигове твърде много към нея, а после не можеше да го гледа в очите. Питаше се дали той забелязва как платът на корсажа потрепва от ударите на сърцето й, дали знаеше, че не е в състояние да се отпусне, както той би искал, защото, изложена на настойчивото му наблюдение, тя се усещаше безкрайно уязвима.

Той говореше за какво ли не, може би за да намали напрежението й, разказваше й клюки за чудатости сред хората на изкуството, слухове за интригите при двора на Наполеон Трети, говореше за героични постъпки, свързани с подготовката за Кримската война. Разказваше й за настъпилата отскоро криза в брака на владетеля, сключен едва преди година и половина. Причината беше навикът на императора да завоюва всяка срещната привлекателна жена.

Беше толкова непринуден и надарен с чувство за хумор разказвач, проявяваше толкова разбиране за слабостите и грешките на ближните, че Виолета очакваше всеки път с радост разговорите с него. Неговите позиции и възгледи съвпадаха напълно с нейните, нещо, което рядко се случва между две човешки същества. В тези срещи на духа им имаше нещо невероятно привлекателно.

Един ден след близо месец позиране отново стана дума за императрицата.

— Видях вчера Евгения — минаваше с каретата си през Болонския лес — каза Виолета. — Изглеждаше великолепно с рижавата си коса и дълбоките си сини очи, толкова е прекрасна, че просто не мога да си представя защо императорът изобщо поглежда друга жена.

Съсредоточен върху платното, Ален каза, без да вдига глава:

— Няма съмнение, че той я обича. Като владетел на Франция можеше да намери далеч по-добра партия от дъщерята на испански граф и американка. Твърдят дори, че Наполеон се опитал да направи Евгения своя метреса, но отпорът й го подтикнал да й предложи брак. Въпреки това за някои мъже, получили власт, ловът става най-важното, по-важно и от любовта. На Луи Наполеон са му необходими все нови и нови победи, за да се наслаждава пълно на чувството си за власт.

— За мен да изпитваш нужда от подобно чувство е слабост — каза бавно Виолета.

Сянка премина по лицето на Ален.

— Съгласен съм — каза той. — Подобно чувство може да се превърне в болезнена страст, не по-малко разрушителна от алкохола. — След миг очите му весело засвяткаха. — Но, както чувам, Евгения съвсем не е склонна да приема без съпротива авантюрите на съпруга си. Разправят, че подкупила една дърта мърла, някогашна камериерка на императрица Жозефина, за да й даде рецептата за парфюма, благодарение на който тя си спечелила разположението на Наполеон Бонапарт.

В отговор на смеха му Виолета поклати глава.

— Но как е възможно подобни неща да стигат до злите езици на обикновените хора?

— Слугите винаги клюкарстват, а императрицата положително никога не би отишла сама при камериерката на Жозефина.

— Надявам се. Но как би могъл парфюмът да помогне и какво съдържа, та е толкова въздействащ?

— Кой знае? Може би нещо екзотично. Според старата камериерка Наполеон го донесъл лично от Египет. Войници го изровили от безименен гроб, който, според легендата, бил гробът на Клеопатра. В него имало и плочка с текст, според който парфюмът притежавал голяма сила, защото съдържал масла, използвани по времето на фараоните в тайните ритуали от жриците на Изида.

— Парфюмът помогнал ли е на Евгения?

— Още е рано да се каже, но тя му възлагала големи надежди.

Виолета поклати глава.

— Не разбирам напълно. И Наполеон Първи не се е славел със съпружеска вярност.

Ален люлееше замислено четката в ръка.

— Въпреки това Жозефина е била дълги години голямата му любов, една жена по-възрастна от него, с лоши зъби и твърде съмнителна репутация, що се отнася до верността, жената, на която е написал хиляди любовни писма. Може би никога нямаше да се разведе с нея, ако тя можеше да му дари син. Има над какво да се замисли човек, нали? Но най-учудващото е, че той самият не е използвал парфюма. А твърдят, че ежедневно просто се заливал с парфюм, най-често с някаква комбинация от бергамотова и лимонена есенция и розмарин, позната като Унгарска или Кьолнска вода.

— Не е изключено парфюмът на Клеопатра да е бил прекалено сладък и женствен за него.

Ален й се усмихна.

— Възможно, но аз свързвам винаги ритуалите с миризмата на тамян в катедрала или с дървесни аромати като дъх на кедрово или сандалово дърво. Някаква приумица от моя страна навярно.

— Виждам, че разбирате твърде много от аромати — каза тя.

— Имам приятел, парфюмерист на Рю де ла Пе. — Той потопи четката в нежно розово и нанесе внимателно боята върху платното.

— Навярно от него сте чули за парфюма на Клеопатра?

— Напоследък — да. Но го познавам всъщност отдавна благодарение на моята майка.

— Наистина ли? — попита тя заинтригувана. — Но как е стигнал до нея?

— Подарък от баща ми. А той като Жозефина го е получил лично от Наполеон.

— Познавал го е толкова добре?

Беше странно чувство — да говори така естествено за легендарния мъж. За Виолета Наполеон Бонапарт беше герой. Така го възприемаха и повечето хора в Ню Орлиънс, въпреки срамното му последно поражение. В течение на няколко кратки години хората вярваха, че той ще възроди славата на Франция, както вярваха сега в Наполеон Трети.

На въпроса й Ален кимна утвърдително с глава. Беше втренчил зареяно поглед в платното и не рисуваше. После каза:

— Баща ми е получил в знак на приятелство и парфюма, и твърде сложните указания как да се смесват съставящите го масла. Но това е станало по време, когато и Наполеон, и той са били още млади мъже, от тогава са минали кажи-речи седемдесет и четири години, било е, значи, много отдавна.

— Вашият баща се е сражавал редом с Наполеон?

Усмивка озари за миг лицето му.

— Изпърво баща ми безмерно му се е възхищавал, но в края на краищата, както и много други, се е обявил против него.

Той остави четката и палитрата, избърса замислено ръце в напоен с терпентин парцал. Захвърли го и се приближи с елегантна крачка към нея. Седна на подиума в краката й, опря обути в ботуши крака в ръба на подиума и сложи ръка на коляното й.

— Госпожо — подхвана той, но веднага млъкна. Очите му, по-скоро сиви, отколкото сини на проникващото през прозореца северно осветление, се взираха изпитателно и тревожно в лицето й. Изразът им събуди нещо дълбоко в нея и я обзе странна смесица от мъка, радост и безволие.

— Името ми е Виолета — каза тя тихо.

— Виолета — повтори той с удоволствие. Пое си дълбоко дъх и подхвана, вече малко по-тихо — Госпожо Виолета, вие сигурно знаете, че портретът ви е всъщност вече готов.

Тя преглътна.

— Допусках, че едва ли ще продължи още дълго.

— Ако исках, можех да сложа последната мазка още преди седмица. Мога да го сторя и днес.

От това признание й секна дъхът. Той й се беше разкрил докрай.

— Бихте ли могли, можете ли? — попита тя тихо.

— Въпросът е трябва ли да го направя.

Гласът му беше много спокоен. Тя трябваше да вземе решението, той нямаше да я моли. Ако каже да, той ще се съгласи. Ще завърши портрета и тя вече няма да му позира. Но ако не го каже?

— Струва ми се — изрече тя бавно, — че нямаме причини да бързаме.

Радостта, която се изписа на лицето му, беше като вик. Кожата около очите му се събра на хиляди гънчици от веселия му смях, раздвижи ъгълчетата на устните му. Не се опита да се приближи повече към нея, но тя усети как топлината на възторга му я залива като висока вълна. Не можа да не се засмее и тя.

— Госпожо Виолета — каза той умоляващо, — съгласна ли сте да отидем на разходка, защото този следобед нямам повече работа? Готова ли сте да вървите накъдето ви очи видят под ръка с мен, да се държим така, сякаш сме само един мъж и една жена, излезли да подишат чист въздух и да потърсят може би някое тихо кътче, където да изпият чаша вино?

Ще намери ли кураж? Ами ако някой каже на Жилбер? Господи, но как можеше да се колебае, след като с всяка фибра на тялото си желаеше да се включи в играта, която той й предлагаше, да отвърне с едва прикрита радост на потисканата страст, която напираше в него?

Не, не можеше да откаже.

— Да, бих искала — прошепна.