Дженифър Блейк
Див жасмин (7)

Глава седма

Джолета си казваше, че никога няма да забрави маковете на Фландрия. Една от причините беше разкошният им червен цвят, който пламтеше на фона на зелената пролетна трева и сиво-синьото френско небе, но заслугата беше преди всичко на новия им екскурзовод, който ги пое с белгийски автобус и шофьор, след като прекосиха канала. Екскурзоводът беше валонец, имаше чудесен глас и докато пътуваха им прочете стихотворението „В полята на Фландрия“.

Виолета беше описала маковете в дневника си. Бяха й направили силно впечатление с прекрасния си цвят и със своята устойчивост, въпреки че бяха толкова нежни. Джолета беше доволна, че може да види със собствените си очи онова, което бе видяла прабаба й. Това беше и поводът за нейното пътуване, но тя не преставаше да се учудва колко много неща са останали почти непроменени, като се почне от забележителностите и се свърши с растенията.

След Бат тя непрекъснато сънуваше Виолета и нейния Ален — живи, тревожни сънища, за които смътно си спомняше на сутринта. В тях тя самата беше сякаш Виолета. Навярно насън подсъзнанието й се освобождаваше. Съжаляваше, че не може да си спомни подробности, може би щеше да й е от помощ.

Беше сред малцината в автобуса, които пътуваха сами. Повечето бяха съпружески двойки пенсионери, избягали от деца и внуци, или младоженци на сватбено пътешествие, или вдовици, които пътуваха на двойки. Имаше и двама самотни мъже около петдесетте, един висок слаб професор, който не вдигаше нос от пътеводителя си, и един нисичък, почти плешив автор на пътеписи, забавляващ се със собствените си доста грубички вицове. Досега Джолета успяваше да се отърве от него, преструвайки се на заспала, но не подозираше, че тепърва ще си има неприятности с този тип.

Екскурзоводът им говореше свободно френски, испански, италиански и немски. Беше симпатичен, много образован, но с непрекъснатите напомняния за времето на престоите и заплащането на допълнителни екскурзии заприличваше малко нещо на полицай. Все пак си вършеше добре работата и се стараеше групата да пристига навреме и всеки да изпитва удоволствие от пътуването.

В Париж цъфтяха кестените, не само белите свещи на дивите кестени, но и розово-червените на испанските. Те се стрелкаха от двете страни на магистралите и, идеално подкастрени, обрамчваха булевардите. На път за левия бряг прекосиха Сена, която се промъкваше сякаш кафяво-зелено-синя, блестяща като седеф лента под многобройните мостове и Джолета се любуваше на величествените поовехтели сгради от пясъчник, които познаваше само от снимки.

Хотелът не беше голям, нито луксозен, но уютен и оригинален, с малък хол и бяла мраморна стълба. В съседство имаше асансьорче с размерите на килер за метли. Стаята на Джолета гледаше към улицата, беше с две легла с пухени завивки и много корави кръгли възглавници. Високите прозорци зад дантелени пердета можеха да се отварят, а отпред имаше балконче с парапет от ковано желязо. В банята с бели плочки всичко останало беше в жълто, имаше и биде. Някои хора от групата се оплакваха от хотела, но Джолета беше очарована.

В Париж положително имаше много роднини на семейство Фосие. Мими знаеше имената им и сигурно щеше да напише препоръчителни писма и да настоява Джолета да ги занесе. Но тя не искаше да губи от краткото си време тук с подобни занимания. Беше чула и чела толкова много за прочутите забележителности на Париж, че нямаше търпение час по-скоро да ги види и пипне, да стои сред тях и да се радва, че наистина е тук. За времето, с което разполагаше, щеше да види колкото може повече от Париж с надеждата някой ден да се върне отново и за останалото.

На сутринта на третия ден излезе от хотела, разходи се покрай бирарии, банки и елегантни мебелни магазини, притискаше нос към витрините на антикварните магазини и се спираше да види какво предлагат цветарските магазини. Беше се запътила към Сена — първата й цел.

Мина по моста на десния бряг на реката. Над нея се издигаше Лувърът. Слънцето я стопляше, въздухът носеше приятния мирис на избуяваща зеленина, примесен с дъх на гнило откъм реката и едва доловим аромат на пресен хляб. Усещаше се, разбира се, и острата миризма на газове от автомобилите, но Джолета успяваше да не й обръща внимание.

Усети как настроението й постепенно се подобрява. Днес можеше целия ден да прави каквото си пожелае. Туристическите задължения бяха приключени. Днес искаше да се съсредоточи върху страниците на дневника. След известно време щеше да стигне до Люксембургската градина, на която Виолета беше отделила особено внимание, но нямаше защо да бърза. Искаше просто да се наслаждава на Париж, да опитва вкусотиите, предлагани от уличните продавачи, да застане на някой мост и да гледа колкото си иска как тече реката. Искаше да усети града наоколо си и да се радва на чувството, че е част от него.

Беше вече късен следобед, когато стигна до станцията на метрото само на една пресечка от хотела. Вървеше по облицования с плочки тунел, толкова по-чист от тези в лондонското метро, после се заизкачва по стълбата. Беше уморена, но щастлива и копнееше за една баня и спокойна вечеря, преди да легне да спи.

Излезе с останалите пътници от метрото и изчака светофарът да светне зелено, за да прекоси улицата към хотела. Гледаше в тази посока, когато изведнъж мъж и жена, излизащи от високата и тясна входна врата, привлякоха вниманието й. Те си приказваха и слизаха по широката стълба.

Натали.

Светофарът даде зелено. Джолета тръгна с човешката тълпа към отсрещния тротоар, а после направо, но не към хотела. След секунди беше вече извън полезрението им, но не спря да върви.

Изведнъж й призля. Собствените й стъпки, все по-бързи, кънтяха в ушите й. Не, не желаеше да вижда братовчедка си в Париж. Не само защото Натали можеше да се набърка в плановете й, но и защото нейното присъствие беше сякаш нахлуване в личния й живот и ограничаваше свободата й. Не се съмняваше, че леля й Естел е накарала Натали да я последва. Беше използвала навярно връзките си или беше наела частен детектив, за да я открие.

Странно наистина. Лелята и Натали си въобразяваха, изглежда, че тя знае със сигурност къде да отиде и какво да направи, за да намери формулата. Дори да се опита да ги убеди в противното, много се съмняваше, че биха й повярвали. Но нямаше да допусне да я шантажират. Натали можеше спокойно да продължи да я следва по петите.

— Хей, накъде бързате толкова? Не разбрахте ли, че сте отминала хотела?

Веселият глас прозвуча точно зад нея. Беше на Рон.

Джолета забави крачка, но преди да успее да се обърне, някой я дръпна за лакътя и я накара да се завърти. Тя протегна инстинктивно ръка да се защити, дланта й се удари в топлите мускули под полото му и тя усети яката им еластичност, плътността и коравината им. Дръпна бързо ръка, сякаш бе докоснала атомен реактор.

Разкъсваше се между облекчение, недоверие и тайна радост и всичко това я объркваше. Хвърли бърз поглед зад него, но Натали не се виждаше никаква.

— Какво правите тук? — попита го тя навъсено.

— Нали ви казах, че ще се срещнем. Не получихте ли писмото ми?

— Получих го, но не мислех, че това ще стане — тя млъкна. Изведнъж й стана ясно, че леля Естел бе открила и хотела й в Лондон, не само този в Париж. А щом е пратила вече хора да претърсят парфюмерийния магазин, защо да не прати други да тършуват в хотелската й стая в Лондон?

— Просто сте изпълнена с недоверие, Джолета — каза Рон й пусна ръката й. — В себе си и в мен.

Тези думи я накараха да се изчерви, а също и мисълта за всичко, което му беше доверила. Наведе поглед, за да избегне настойчивите му сини очи. Трябваше да предположи, че той не може да е толкова груб и коварен. Пък и защо ли? Та той не знаеше нищо за нея.

— Сигурна ли сте, че всичко е наред? — попита той. — Никакви джебчии или други опасни субекти, които да ви преследват?

Нямаше смисъл да му казва за претършуваната стая, трябваше да се справи сама с проблемите си. Ако почне да му разказва за тях, той можеше да се досети, че сдържаността й се дължи на недоверие.

— Не, разбира се — отговори тя и се опита да бъде непринудена. — С течение на времето свиквам да се пазя.

— Сигурно щях да ви повярвам, ако не бях видял как задминахте хотела.

Присмехулният му поглед я подразни, затова каза бързо:

— Ще ви моля да имате предвид, че отлично зная къде съм и къде отивам.

— И къде по-точно?

— Малко по-надолу има сладкарница, а ми се ядат еклери.

— Е сега, като го чух, вече усещам как ми се е дощяло, разбира се, и на мен да хапна еклери. Имате ли нещо против да се присъединя?

Молеше всъщност не само за позволение да я придружи в сладкарницата, питаше дали е по начало добре дошъл.

— Защо не — каза тя кратко.

— Вече помислих, че съм изпаднал в немилост. — Той направи движение в посоката, в която тя искаше да продължи. Джолета се поколеба за миг и погледна още веднъж през рамото му. Но не видя никого. Обърна се и продължиха заедно.

— Защо решихте, че сте изпаднал в немилост? — попита тя след малко.

— По много причини — отвърна той с малко по-сериозен тон. — Зарязах ви в Лондон и ви оставих цели три дена сама в Париж. Най-предателски. Освен това съм създал може би впечатлението, че смятам за съвсем естествено вие да държите на това дали се появявам или не.

— Не предявявам никакви претенции за времето ви, както и вие не бива да претендирате за моето.

— Да, да, заслужавам си го, изглежда.

Тя го погледна право в очите.

— Не исках да си отмъщавам.

— Искате да кажете, че срещата ни е случайна?

— Не ставайте смешен — каза тя и се опита безрезултатно гласът й да прозвучи строго.

— Какво ще кажете, да вечеряме ли заедно, за да подпишем споразумението за прекратяване на военните действия?

— Добре — отвърна тя. А той можеше да го тълкува както си иска.

— Хубаво. Тогава ще ви кажа, че вече идвах да ви търся, но после трябваше да уредя някои неща, за да мога да ви посветя няколко седмици. За вас може и да не е важно, но за мен е.

Тя направи няколко крачки, преди да каже:

— Не ми дължите извинения или каквото и да било. Беше ни приятно заедно в Лондон, но аз си имам свои планове.

— Ако искате да ми подскажете, че предпочитате да изчезна, вече е късно — каза той със задоволство, — включих се в останалата част на груповото ви пътуване.

Този път наистина я изненада.

— Искате да кажете — пътуването с автобус и всичко останало?

— И всичко останало — повтори той самодоволно.

— Не отивате ли твърде далеч в желанието си нещо да ми докажете?

Безкрайно сърдечна усмивка преобрази лицето му.

— Смятате, че това е била причината да го направя?

— Защо иначе? — Беше й трудно да повярва, че тя е причината, каквито и намеци да правеше Рон.

— Мога да променя намеренията си — каза той след кратко колебание. — Една ваша дума е достатъчна и веднага ще наема кола, ще направя план за такова пътуване тип О. Е. К., каквото не сте сънували.

— Тип О. Е. К. — какво значи това?

— Ами Още Една проклета Катедрала. Не допускам някой от групата ви да не си е направил вече тази шега.

— Струва ми се, че не.

— Катедрали, музеи, ресторанти, очарователни малки кръчмета — няма да ви лиша от нищо. Ще успея може би дори да ви откарам навреме за вашия полет от Рим. Но може и да не успея — отметна той закачливо глава.

— Но откъде знаете, че се връщам от Рим? — Беше й по-лесно да се съсредоточи върху този въпрос, вместо да се замисля над това, че може да пропусне заради него полета си за дома.

— Много просто, научих номера на вашата група от етикета върху куфара, както и името ви. Когато отидох да говоря с екскурзовода, казах само, че бих искал да се включа в същата група и всичко веднага се уреди.

— Хитро, наистина.

— Нали? — каза той добродушно. — Но вие не ми отговорихте. Не предпочитате ли да наемем кола и да си направим собствен маршрут? Без да забравяме, че вече сме се договорили относно основните правила.

— Например за отделни стаи? — попита тя.

— Точно така — съгласи се той, но очите му блестяха предизвикателно.

Примамливо предложение, особено след като имаше вече известен опит със строгия режим и с компромисите, неизбежни при пътуване с група. Но това означаваше също да предизвика съдбата.

Тя поклати със съжаление глава и каза:

— Мисля, че не мога да си го позволя.

— Но аз мога — каза той спокойно и без да я убеждава.

— Благодаря — отвърна тя твърдо, — но предпочитам сама да си плащам.

— Една еманципирана лейди?

Тя сви вежди и се замисли:

— Не е точно така.

— Не позволявате също да ви подаряват диамантени гривни, нали? — предположи той.

— Най-сетне схванахте — стрелна го Джолета.

Странна усмивка се появи на устните му. Погледът му беше замислен, но съвсем не примирен.

Купиха преливащи от сметана и шоколад еклери и продължиха без цел, докато откриха едно кафене на открито. Когато келнерът донесе поръчаното кафе, изядоха на последната светлина на вечерното слънце лепкавите сладкиши и изпиха невероятно горчивата течност от малките чашки. Масичката не беше много по-голяма от чашките и се клатеше застрашително върху неравния тротоар. Лек ветрец шумолеше в листата на близкия платан. Едно врабче подскачаше наоколо, търсеше си трохички. Движението по широката улица ставаше все по-оживено, парижани се прибираха по домовете си и истеричните клаксони надвиваха шума на моторите. Келнерът по бяла риза, черен панталон и дълга почти до петите престилка, който ги обслужи, избърса старателно масичката и се залови да струпва столове зад вратата на кафенето.

— Струва ми се, че ние двамата не подобрихме мнението на келнера за американските маниери — каза Джолета.

— Защото си донесохме еклерите в това заведение? Не се тревожете, високомерният поглед не значи нищо. Човекът положително мисли за дюстабана си.

— Така ли смятате?

Той кимна.

— В Европа всъщност никой не се интересува от това какво вършите, стига да не въвличате околните и да не вдигате прекалено много шум. Дали седите в парижко кафене, или се мъчите да прекосите улица в Рим, най-добре се оправяте, ако сте учтив и не се хвърляте никому в очи. Правете каквото си искате, правете го спокойно, само се старайте да избягвате какъвто и да е контакт с погледи.

— Шегувате се.

— Уверявам ви, че изглеждате като тукашна.

Рон наблюдаваше Джолета, която седеше толкова съсредоточена и напрегната до него. За миг вниманието й бе привлечено от руса жена, очевидно американка, която се приближаваше по улицата към тях. Тялото й се сви, после пак се отпусна, когато жената мина край тях, без да ги удостои с поглед.

Сега се запита дали Джолета е видяла преди малко Натали пред хотела. Положително я беше видяла. Не беше свила в уличката само заради еклерите. Беше естествено, че не му обясни нищо, та той беше всъщност чужд човек.

Вече откриваше, че зад фасадата, която тя показваше на света, в нея ставаха какви ли не неща. Беше много сдържана и ужасно самостоятелна. В никакъв случай страхлива. Плахи жени не минават нощем по тъмни улици, нито пътуват сами из Европа. Тя беше нащрек и потискаше естествените си импулси като щит срещу нараняване и болка. Би дал много, за да присъства на излизането й от черупката.

Вечерната светлина се процеждаше през горния слой на косата й, превръщаше се в седефен блясък върху кожата й, тя сякаш цяла пламтеше. С какво удоволствие би целунал петънцето шоколад на долната й устна. Желанието беше толкова силно, че трябваше да се принуди да се дръпне бавно със стола си, с чашата в ръка.

Питаше се правилно ли беше решението да се присъедини към групата й. Правеше го само за да си облекчи работата или поне се опитваше да си го внуши, но знаеше, че в никакъв случай няма да му е лесно. Въпросът беше дали ще издържи. Принципите могат да бъдат обременителни, ако принципи беше изобщо подходящата дума за такава ситуация.

Изведнъж изпита силното желание всичко в това пътуване да е наистина толкова просто, колкото се опитваше да го представи на Джолета. Би дал мило и драго да може просто да се разхожда с нея из Европа, без грижи и проблеми, без задръжки в отношенията си с нея, или поне не повече, отколкото се предписваше от нормално, почтено поведение. Е да де, горе-долу почтено.

Мястото, на което ръката й го бе докоснала, продължаваше да гори. Представи си изведнъж какво ли би било, ако тя го докосва съвсем свободно, с желание, защо не и със страст.

Долавяше нейния парфюм, нежна смесица от чайна роза й нейния собствен, изконно присъщ на всяка жена аромат. Повечето жени излъчваха лек дъх на ванилия. Но не и Джолета. В това се криеше и част от особената й привлекателност за него, причина за желанието да се приближи още повече, за да може да определи присъщия само на нея аромат. Беше като лекия дъх на онзи вид орхидея, от която се добива ванилията, но с примес на узряла на слънце круша. Или кръстоска между тъмночервена слива и цъфтящ през нощта жасмин.

Да, тя наистина го караше да си губи ума.

Но сега трябваше да помисли бързо за нещо друго, ако искаше да свали салфетката от скута си и да се лиши, ставайки, от защитата на масичката, без непоправимо да се посрами.

Ангажиментът му беше станал прекалено личен. Постепенно го обземаше страх от онова, което щеше да се случи, когато пътуването свърши.

 

 

В настъпващия здрач се запътиха към хотела. По това време по улиците имаше повече хора, продавачки и секретарки с пончо или шалове, търговци в шлифери с джобове, издути от многото вестници, по-възрастни жени с пазарски чанти, от които се подаваха франзели. И автомобилите бяха повече, а съобразяването с правилата за движение очевидно намаляваше. Какофония от клаксони и шум на мотори изпълваше улиците, а колоездачите се промъкваха невъзмутимо между колите, привидно без да ги удостояват с поглед.

Джолета и Рон вървяха бавно и позволяваха на другите минувачи да ги заобикалят. Говореха си за утрешното посещение във Версай. Джолета се беше записала и не искаше в никакъв случай да го пропусне. Надяваше се, че Рон все още може да си издейства място, ако си направи труда.

На едно кръстовище чуха воя на полицейска сирена, идваща някъде отдясно. Непрекъснатият поток от коли забави движението си и най-сетне спря. И потокът от пешеходци трябваше да спре, тъкмо когато на ъгъла на улицата наоколо им се насъбраха много хора. Те ругаеха и извиваха вратове да видят какво е станало.

Рон, по-висок от повечето жени и мъже наоколо им, пръв откри причината за тази суматоха.

— Полицейски коли, цели две.

Двете коли бяха лакирани в кралско синьо, цвят, запазен на отвъдната страна на океана само за луксозни лимузини. Ескортираха ги мотоциклетисти. Те си пробиваха път между спрелите коли, а когато не им оставаше друг изход, се качваха от време на време и на тротоара. С приближаването на полицейските коли воят на сирените ставаше все по-оглушителен.

Беше по всяка вероятност рутинна проверка или преследване на терористи: в Париж всичко беше възможно. Джолета вече на два пъти се събуди посред нощ от такива патрули.

— Подобен шум ми напомня всеки път една сцена от филма „Дневникът на Ани Франк“ — когато гестаповците идват да приберат Ани и семейството й — каза Джолета.

— Коварен град — отвърна небрежно Рон.

— Зная — каза тя сухо и го погледна, но той не отговори, а заоглежда наляво и на дясно хората, които се тълпяха наоколо им.

Последната полицейска кола префуча край тях. Сред шума и блъсканицата Джолета усети изведнъж как някой я удря в гърба. Запрепъва се на няколко крачки от Рон, но се опита да се приближи към него. Атмосферата на отношенията им се беше променила по някакъв начин и тя беше потисната от дистанцираността, която долавяше от негова страна. Освен това лампата на светофара вече показваше, че всеки миг ще може да прекоси улицата.

Мотори виеха, гуми свистяха, когато движението взе да се възстановява. Беше като старт за надбягване, при който всеки водач се опитва при смяна на светлината на светофара да мине колкото може по-напред. Потокът от коли изглеждаше безкраен, неудържим като придошла река при наводнение.

После се чу изведнъж скърцането на спирачки, шум на заглъхващи мотори и колите пак почнаха да спират. Джолета тръгна с опитните в уличното движение парижани и слезе от тротоара.

Ревът на фучаща кола прониза глухия тътен на уличното движение. Жени викаха, мъже ругаеха. Джолета погледна назад. Зърна червената спортна кола, която зави на ъгъла и полетя срещу нея, запомни елегантната й форма и несъмнено многото конски сили — беше от най-скъпите.

Беше притисната от всички страни. Стена от тела се изправяше между нея и тротоара. Страх присви гърлото й.

Изведнъж тълпата се разтвори. Видя встрани от себе си пролука, обърна се и се устреми към нея.

Движенията й бяха необяснимо бавни. Напредваше с всяко квантче сила, което й оставаше, опитваше се да вдигне колкото може по-високо глава в атмосфера, която се състоеше сякаш от лепило. Сега тялото й се озова във въздуха, описа широка дъга, полетя с елегантността на хвърчило, преди да се стовари върху тротоара. Протегна ръце напред, за да смекчи удара.

Не го усети. Нещо се удари в бедрата й, предизвиквайки силна болка. Тя се обърна, превъртя се като дреха в перална машина. Главата й се удари в нещо високо и кораво.

След това я обгърнаха тишина и мрак.