Дженифър Блейк
Див жасмин (6)

Глава шеста

Рон следваше Джолета на почтено разстояние през подземния лабиринт на музея в Бат и си мислеше, че навярно е открил призванието си. Беше му приятно да преследва жени, поне тази жена. Не трябваше да се напряга, за да следва естествената й, спортна походка, да се взира в блясъка на косата й в сумрачната светлина на подземните бани или в ясната линия на профила й, когато разглеждаше главата на богинята Минерва.

Тя не беше като повечето туристи, които притичват покрай изложените предмети и забележителности, за да се втурнат след това най-сетне в магазините и ресторантите. Джолета спираше за дълго, четеше надписите, правеше скици в блока, който вадеше от смешно голяма чанта през рамо. От време на време спираше, затваряше очи и сякаш се вслушваше в плисъка на водата, която течеше от столетия под Бат. Изразът на интерес и радост върху лицето й будеше у него странно чувство. Питаше се какво ли ще е да извика появата на същия израз с докосванията си и в друга, по-интимна обстановка.

Предишната вечер за малко не я взе в прегръдките си. С мъка се сдържа и се застави да излезе от стаята й. Нямаше право да престъпва определена граница.

Дори да имаше право, щеше да е глупаво. Подобни импулси, колкото и примамливи да са, щяха да повлияят зле на неговата бдителност. Трябваше да се съсредоточи върху задачата си. По един или друг начин.

Видя как при подземното езеро, познато като извора на Минерва, Джолета вади монета и я хвърля, както толкова хора преди нея, като се почне от римски времена.

Приближи се бавно и каза:

— Пожелахте ли си нещо?

Тя се обърна изненадана и се разсмя.

— Разбира се — отговори.

— От Минерва?

— Стори ми се уместно. Мястото тук е толкова езическо, не намирате ли? — Погледът й беше леко предизвикателен.

— Надявам се всеки миг да зърна сянката на римлянин, завиващ зад ъгъла — пошегува се той.

— Положително ще го видите — каза тя. — Насмешката в погледа му не й беше убегнала. — Но какво правите тук?

— Наблюдавам ви. — Думите се откъснаха от езика му, но понеже беше самата истина, не съжали.

Тя му хвърли къс въпросителен поглед, но изглежда реши да приеме коментара му като празно дърдорене.

— Толкова ли нямате интерес към история и култура, да не говорим за митологията?

— Вие сте много по-интересна — отвърна той нахално. — Освен това се опитвам да разбера какъв парфюм използвате. Чайна роза, нали?

Тя се обърна към него. Този път беше спечелил изцяло вниманието й.

— Откъде знаете?

— Имам добър нос — отвърна той и в същия миг му стана ясно колко опасни са тези думи.

— Освен това положително сте мирисал вече много парфюми. Смаяна съм.

Той избегна погледа й, когато обясни:

— Честно казано, беше случайно попадение. Имах баба, която обичаше старовремски парфюми. Майка ми й подаряваше всяка Коледа „Чайни рози“.

Тя вдигна вежди.

— Искате да кажете, че що се отнася до парфюми, вкусът ми е старомоден?

— Не, за бога!

— Не? — В погледа й просветна подигравка. — Като правило мъжете нямат толкова развито обоняние като жените. Когато срещам такъв мъж, това ми прави впечатление.

— Радвам се, че открихте поне нещо интересно в мен — отвърна той и продължи преди тя да може да посмекчи думите си. — Предполагам, че все още пътувате с групата, нали?

— Да, тъй да се каже. Пристигнах с автобуса на групата, но този следобед ни пуснаха на свобода. А вие сам ли сте тук?

— С кола под наем. Ще имате ли нещо против да ви правя компания за обед? — Хилеше се като момченце.

— Как, за бога, бих могла да откажа подобна покана?

Рон си беше приготвил остроумен отговор, но реши, че е по-добре да не излага прекомерно късмета си на опасност.

 

 

Час по-късно Джолета лежеше върху тревата и се наслаждаваше на слънчевите лъчи върху лицето си. Мислите й прелитаха от настоящето към миналото, от мъжа, легнал до нея, към прабаба й, която също е била някога тук.

Жалко наистина, че времето е било толкова мрачно, когато Виолета е посетила Бат, при хубаво време сигурно щеше повече да й хареса. А може би и не. Компанията, с която човек посещава едно или друго място, е от огромно значение.

Рон беше невероятно добър компаньон. Беше не само готов да посети всичко възможно, без да се оплаква, беше и всякога готов да я разсмива. Казваше, че не може да проумее манталитета на народ, допуснал новаторствата на римляните — бани с течаща вода и парно отопление — да потънат отново в забрава. Много се чудеше и на аристокрацията, толкова неспособна да се забавлява сама, че е допуснала един местен спекулант и бивш картоиграч да застане начело на обществото в Бат и да диктува на хората как да се забавляват при престоя си тук.

Рон беше избрал менюто й: от хлебчетата със сирене „Сали Лин“ и горещия месен пастет до кайсиите, които били според него възможно най-подходящото нещо като съпровод на бутилка шампанско „Вьов Клико“. Закле се, че ако дори едно нещо в това меню не й хареса, ще я покани на обяд с пет ястия. Сладките хлебчета бяха от тесто с мая, месният пастет сочен, какъвто и трябва да бъде, а вкусът на кайсиите наистина хармонираше чудесно с шампанското. Джолета трябваше да признае, че е избрал и приятно място — невероятно зелена морава, която споделяха със стадо пасящи овце, меки и бели като облаците, които преминаваха бавно по небето.

Тя не проумяваше защо е смаяна от това, че се радва на присъствието на Рон. Беше се проявил едва ли не като плейбой, а мъже от този тип превръщаха разговора в свое първостепенно задължение. Така беше мислила винаги, но досега не беше срещала плейбой.

Въпреки това съзнанието, че основното занимание на Рон е да се мотае насам-натам без каквито и да било задължения, й беше неприятна. Струваше й се, че не е подходящ за тази роля, нищо в него не беше лекомислено или повърхностно. Ако се съди по малкото, което бе споменал за работата си, тя трябва да беше незначителна, но и в това някак трудно можеше да повярва. Не че го мислеше за динамичен бизнесмен, не, дори не знаеше как й бе хрумнала тази мисъл, та нали не беше специалистка по мъжете и техните професии.

Странно, но и Виолета е знаела толкова малко за Ален. По онова време се е смятало за неприлично да питаш един мъж за заниманията му. Джентълмен не работи, оттам и неудобството. Освен това е било редно статусът на един мъж да е очевиден, без да става нужда да бъде разпитван за него. Да, тогавашният живот трябва да е бил наситен с коварство.

Рон лежеше толкова тихо до нея, че го помисли за заспал. Обърна глава и погледът й проследи силната линия на брадичката му, издаващата силен характер извивка на устата, гъстите му, дълги мигли. Беше хубав мъж, а от такова разстояние и на силната светлина изглеждаше още по-привлекателен.

Лицето му беше спокойно, сякаш бе забравил за няколко минути да контролира израза му. Гънчиците в ъгълчетата на устата и около очите бяха почти изчезнали. Беше се избръснал толкова старателно, че до трапчинката на брадата си имаше порязано. Красивите му ръце с късо подрязани безукорно чисти нокти лежаха скръстени на гърдите.

Косата около ушите и над яката на меката сива риза също беше майсторски подстригана. На китката си носеше плосък златен часовник „Ювенция“ с циферблат без излишни заврънкулки.

Тази поддържана, класически коректна външност беше странно привлекателна. Освен това положително не беше евтино да се постигне този ефект.

Когато той отвори очи и я погледна, Джолета се стресна за миг. Очевидно не е бил чак толкова отпуснат, колкото й се стори.

Недоверие замъгли за малко погледа му, но той веднага й се усмихна приятелски и попита:

— Хърках ли?

Тя поклати глава.

— Не, никак. Само ви завидях за спокойствието. Аз продължавам да се боря с промяната на климата.

— Направете ми компания — предложи той. — Мога да ви предложа едно рамо вместо възглавница.

— За съжаление, няма да стане. — Тя смекчи отказа си с лека усмивка и трябваше да си признае, че наистина съжалява. Представата беше учудващо привлекателна. За да се разсее, потърси с ръка пътеводителя си, напипа го под един бележник и няколко туристически брошури, натрупани върху памучното одеяло, на което седеше.

— Не мога да не ви попитам — каза той. — Защо си водите толкова много бележки? Доколкото си спомням, казахте, че работите в специализирана научна библиотека. Да не би да пишете дисертация за архитектурните паметници в Англия?

— Не, просто обичам подробностите, човек никога не знае какво и как може да му послужи. — Намери лесно отговора, защото доста хора от групата вече й бяха задавали този въпрос.

— Понеже вече стана дума, не разбирам и защо пътувате сама. Не може да няма в живота ви мъж, който с удоволствие би ви придружил.

Докато прелистваше пътеводителя, тя отговори:

— Не, всъщност няма такъв.

— Не?

— Не.

Той помълча малко, сякаш за да прецени как е прозвучал гласът й. Най-сетне попита:

— Имате нещо против мъжете?

— Как можа да ви мине през ума? — попита тя изненадано и го погледна.

— Повечето жени на вашата възраст, особено ако изглеждат като вас, се омъжват.

— Бях сгодена — каза тя кратко. — Но не потръгна.

— Онзи тип е бил същинско прасе, нали? А вие сте изгубили с него толкова време и така сте се разочаровали, че сте загубили доверие в способността си да преценявате мъжете.

Тя се замисли за миг.

— Не зная.

— Само това дава някакво обяснение.

— Но той можеше и да загине при катастрофа, или да се окаже, че е педераст — възрази тя малко ядосано.

— Но във вашия случай не беше така, нали? Каква беше причината?

— Бяхме заедно шест години и почти толкова време годеници. Той реши, че трябва да пестим за бъдещето, а после изведнъж предпочете да си купи ново „Кабрио“.

— Просто така? — попита Рон, смръщил чело.

— Не съвсем, но почти.

Преценката на Рон за мъжа, който е бил неин годеник, беше кратка, но категорична.

— Е да — съгласи се тя.

— Но от това, че той е прасе, не следва, че всички мъже са лоши.

— Да, зная, благодаря. — Прозвуча много саркастично.

— Само че не помага, нали? Имате ли желание да изслушате сега моята тъжна история?

Тя сви рамене и се замисли защо трябваше да му разказва за Чарлз. Като правило никога не споменаваше за него.

Рон седна и посегна към бутилката. Раздели останалото в нея в двете чаши, подаде на Джолета нейната и отпи от своята.

— Жена ми — започна той спокойно — не остана при мен дори пълни три години, за шест не можеше и дума да става. По време на едно пътуване до Бора-Бора се влюби в учителя си по плуване, след което се пристрасти към песните на китовете, Грийнпийс и съдбата на моретата. Преди да ме напусне, ми заяви, че съм досаден и отиде да живее в наколно жилище със своята птица-рибар.

— Това сега го измислихте — обвини го Джолета, но не дочака в отговор усмивка.

— Не, не съм. Честна дума. — И той вдигна ръка за скаутски поздрав.

— Звучи ми направо невероятно.

— Тя ми прати снимка от колибата. Под задната стълба живее рак, голям колкото куче, а от предната стълба можеш да скочиш право в морето и да си наловиш риби от аквариум за закуска.

Джолета гледаше виното в чашата си.

— Разказвате го така, сякаш това изобщо не ви е засегнало.

— Известно време бях доста потиснат, но ми мина. И двамата знаехме, че няма да потръгне. Ако двама души не си подхождат, по-добре е да го открият след три години, отколкото след трийсет.

— Навярно — съгласи се тя бавно.

— А сега ми кажете честно, съжалявате ли за момчето, за което сте искала да се омъжите?

— Всъщност не. Вече не — каза тя и пресуши чашата си.

— Така, а със секса, предполагам, нещата също не са били много наред. Както разбирам, бил е прекалено самовлюбен.

Тя го погледна, но не отговори.

— Трябва просто да го забравите. Той може да означава за вас само толкова, колкото вие му позволите.

— Ще положа всички усилия и ще се опитам да не изтлея от мъка по него — каза тя сухо.

Двамата замълчаха. Вятърът си играеше с тревата, а пролетното слънце топлеше лицата им. Джолета даде простор на мислите си, на спомените за стари връзки, не непременно собствените й. Помисли си и за иглите за вратовръзки, каквито съвременните мъже вече не носеха. Мина известно време, преди да се обърне към него:

— Рон?

Няколко секунди не последва отговор, сякаш му беше необходимо време, за да изплува от собствените си мисли. Тя се понамръщи, но продължи:

— Знаете ли нещо за чуждестранния легион?

— За какво?

— За френския чуждестранен легион. Нали сте чували?

— А, филма „Beau geste“, пустинната крепост, защищавана до последната капка кръв и целия този холивудски боклук?

— Много бих искала да разбера кога е бил създаден.

— Ако се съди по филмите, не по-късно от средата на миналия век, навярно. Но представа нямам през коя година.

Бавно кимване беше единственият й отговор и тя присви замислено очи. Рон отмести празната си чаша.

— Искате ли да разбера? — попита той след малко.

— Не, не — каза тя с пресилена усмивка, — не е чак толкова важно. Просто се замислих над нещо, което прочетох, за един пръстен, който видях в антикварен магазин. Пръстен с печат, за който разбрах, че бил емблема на чуждестранния легион. На него беше изобразен феникс, птицата, която се възражда отново от собствената си пепел. Но не мога да си спомня какво още имаше на този печат, може да беше лавров венец или нещо подобно.

— Имате предвид лаврови листа, каквито са носили в древния Рим победителите?

— Изглежда — съгласи се тя.

— Фениксът наистина означава нов живот за тъй наречените обречени мъже. За останалото не мога нищо да ви кажа.

— Не е важно, забравете го.

Той я наблюдаваше замислено. Тя можеше да проследи този поглед — как се плъзга по косата й, следва формата на нейната уста, докосва извивките на тялото й, докато тя лежи отпусната до него. Сега погледът му се върна към устата й. Въздухът сякаш се нажежи. Джолета имаше чувството, че само да поеме по-дълбоко въздух, да помръдне един мускул, или да премести тялото си на сантиметър по-близо до това на Рон и ще се озове в прегръдката му.

Проблемът беше само дали импулсът изхожда от него или от нея. Дали това я плаши, или дори го желае.

Една от овцете вдигна глава и заблея.

Джолета се стресна. Сърцето й подскочи и тя се дръпна от него. Погледна за миг часовника си.

Щом видя жеста й, Рон стана.

— Да, зная, време е отново да играем на туристи.

— Боя се, че е така — каза тя потиснато.

Джолета беше сигурна, че Рон ще й предложи да я върне в Лондон и вече се чудеше как да се измъкне. Но се оказа, че е могла да си спести усилията. Той я върна до мястото, където бяха паркирани автобусите, минути преди да започнат да товарят багажа. Беше някак отсъстващ и каза, че трябва да се обади по телефона, обеща на другия ден да се срещнат и си тръгна.

Джолета усети облекчение, но и известна досада. Поклати глава, защото в държанието й нямаше логика и се намести по-удобно на седалката. Намерението й беше по време на това пътуване да попълни бележките си, но повечето време гледаше през прозореца цъфналите яркожълти поля с рапица, прясно изораните ниви, оградите от жив плет и господарските къщи, които прелитаха край нея.

По-късно, докато се преобличаше за обиколка из нощните кръчми на Лондон, телефонът иззвъня.

— Говори вашата денонощна информационна служба — каза веселият, дълбок глас на Рон. — Реших, че ще ви интересува може би да научите, че френският чуждестранен легион е бил създаден през 1831 година от крал Луи Филип. Наемниците, до един чуждестранни доброволци, служели пет години. След това получавали френско поданство. Име и минало били забравяни и държани в строга тайна. И досега има група наемни войници, които дават клетва за вярност не на Франция, а на легиона. Искате ли да научите още нещо?

— А гербът на пръстена?

— Само феникс, без корона. Сега доволна ли сте?

— Сега съм на седмото небе.

— Ще се явя утре заран да си получа хонорара.

И той затвори, преди тя да успее да каже нещо.

На другата сутрин Джолета се успа. Причината беше не само късното им прибиране в хотела, след като опитаха най-различни бири из кръчмите, нито пък разходката из лондонския Уест Енд в килватера на техния жизнерадостен гид с червен нос, сякаш изскочил от някой роман на Дикенс. Беше лежала след това дълго време будна, замислена за Рон и случайността, че пристигна в Лондон със същия самолет, с който и тя, за упоритостта, с която продължаваше да я преследва по петите.

Такива неща се случваха, разбира се. Случайни срещи, силно привличане. И въпреки това нещо не й даваше мира. Притежаваше нормална доза самочувствие, но въпреки това трудно можеше да повярва, че мъж като Рон може така да се влюби в нея, че да я следва по туристическия й маршрут, въпреки че той самият няма нищо общо с него.

Изглежда, можела е да си спести такова хабене на енергия. Когато побърза, без да е закусила, да слезе в хола, него още го нямаше. Озърташе се чак докато дойде време автобусът да потегли към Уестминстърското абатство. Но тъй като от Рон нямаше и следа, побърза да се качи с разкаяна усмивка.

Той й липсваше, липсваше й някой, с когото да си прави шеги и да мърмори неуважителни забележки, някой, с когото да споделя възхищението си, който да я успокоява, ако е ядосана. Вече следобеда, докато се любуваше на теракотения разкош в магазин „Херъдс“, откри, че не беше и наполовина толкова приятно да снове сама из великолепните покрити с чудесни гипсови орнаменти галерии, под остъклени покриви и между прекрасни мраморни статуи. Чайната на терасата на четвъртия етаж беше наистина чудесен начин да се задоволят всички капризи и апетити, вече събудени от невероятния избор на бонбони, бисквити и сирена на долните етажи, но щеше да е още по-хубаво, ако Рон беше тук да й покаже как се налива чай „Бетчемън и Бартън“, без да се изтърве сребърната цедка на чучурчето на сребърното чайниче. На връщане в хотела ориентирането в лондонската автобусна мрежа също се оказа тежък труд, а не приключение.

Но той и на другия ден блестя с отсъствието си.

Джолета реши да не мисли за него, но все й се искаше до нея да има някой, с когото да споделя радостта си при разходките из лондонските паркове и да изслушва оплакванията й, че има толкова малко време в сравнение със седмиците, прекарани от Виолета в разходки из тези паркове. Имаше нужда от човек, който да споделя възхищението й от грамадните масиви рододендрони, азалии и люляци и да разбира защо тя стои като омагьосана пред лехите с пъстри, разлюлени от вятъра теменужки.

Искаше да разкаже на Рон за дневника.

Вече й беше на езика през онзи следобед в Бат да му заговори за Ален и пръстена с феникса, но някакви остатъци от дискретност я възпряха. Знаеше, че импулсът да му се довери е безумен, но въпреки това смяташе, че той ще я разбере и дори може би ще й помогне да открие следите на тайната. Щеше да е добре, меко казано, да чуе непредубеденото му мнение.

Питаше се какво ли ще каже Рон за езика на цветята, използван от Ален с толкова силно романтично въздействие. Щеше ли да го възприеме като очарователен и елегантен жест, или само като сантиментален кич?

Да, трябваше да признае, че Ален е бил сантиментален. Но какво лошо имаше в това? Намираше, че хората от викторианската ера, способни да изживяват неприкрито висините и дълбините на емоциите си, са били по свой начин по-малко ограничени от съвременните хора. Днес никой нямаше време за мили и нежни намеци, растяща привързаност или очарователни примамки. Никой не рискуваше живота си заради любовта, никой не умираше от несподелена любов. Сантименталността се възприемаше като нещо досадно. Защото не беше шик, не беше нещо светско. Потискаха я, както през викторианската ера бяха потискали сексуалността. Днес положението беше точно обратното, любовта се възприемаше единствено като сексуално привличане, показно, задължително и жадувано. Беше наистина потискащо.

По свой начин Джолета завиждаше на Виолета. Прабаба й беше потеглила за Европа да търси развлечения и за да забременее, а беше изживяла романтично приключение. За нейната правнучка и случайния й познат нещата бяха съвсем различни. Дали пък не трябваше и тя да е по-открита, по-достъпна, дали не трябваше да посегне жадно към секса?

Впрочем имаше ли значение. Няма да тъгува сега заради липсата на любов, нали? Откровено казано, щеше да е по-просто, ако прекоси утре канала без Рон като опашка. Да, много по-просто. Не, нямаше нужда от никакъв Рон.

Докато се разхождаше из Риджънтс парк, Джолета откри, че непрекъснато се обръща и се взира в лицата на хората около себе си. Отначало помисли, че се оглежда несъзнателно за Рон. Но след известно време я обзе неприятното чувство, че е някак неспокойна. Кожата сякаш я сърбеше и причината беше мисълта, че някой я следи.

Удоволствието от красотата на парка се изпари. Прибра бележника, в който беше надраскала описания на глицинии, клематиси и виещи се розови храсти, споменавайки и за Виолета. Направи няколко снимки на лехите с цветя, но някак без желание. Когато се появи голяма група ученици, всички в униформа, тя ги последва до портала. После тръгна към метрото, което трябваше да я върне в хотела.

На рецепцията я очакваше писмо от Рон. Прегледа го набързо още в асансьора, а в стаята го прочете по-внимателно.

Писмото не беше в никакъв случай сантиментално, нито романтично, беше написано с известно чувство за хумор и делово. Извиняваше се, че не е дошъл, както се бе заканил. Делови проблеми му попречили и все още го задържали. Опитал се няколко пъти да я намери по телефона, но не успял. Щял да й стиска палци времето да не е бурно, когато преминават канала и да я настигне отново в Париж.

Е, не беше целуване на ръка, нито обещание за тайна среща. Джолета се усети разкъсана между радост, смях и яд. Беше очаквала прекалено много. Въпросът беше само защо го е очаквала тъкмо от Рон Адамсън?

Обядва късно, пък и организмът й все още не се беше приспособил към английското време, затова реши, че ще е прекалено уморително да излезе още веднъж, за да вечеря. Предишния ден беше купила в „Херъдс“ чудесни плодове и сирене. Щеше да вземе гореща баня, да хапне малко и да си легне.

Когато отвори едно чекмедже, в което беше сложила нощницата си, установи, че стаята с претърсвана. Бельото й беше от найлон или синтетичен сатен, но тя въпреки това го сгъваше грижливо и не го хвърляше накуп. Книгите и брошурите, които беше насъбрала през последните дни, бяха разместени, а дрехите в куфара й наредени по-различно и сега пуловерите за Швейцария се бяха озовали най-отгоре.

Може да беше някоя любопитна прислужница, макар Джолета да имаше пълно доверие в персонала на хотела. Но може да беше и крадец, търсил пари, или член на банда крадци на паспорти. Преди да потегли от Америка я осведомиха, че на черния пазар американският паспорт струвал няколко хиляди долара. Тъй или иначе човекът трябва да е бил много разочарован. Всичко скъпо или интересно, което притежаваше, носеше всякога със себе си или в чантата през рамо, или в чантичка, скрита сред дрехите.

Също и дневника.

Мисълта, че този дневник е възможната причина за нахлуването, я отвращаваше. Мразеше мисълта, че от тук нататък трябва да внимава. Тъкмо започна да се чувства сигурна и далеч от проблемите си. Беше се надявала, че кражбата на летището е случайност и няма нищо общо с Ню Орлиънс. Но ето че откакто е тук, става нещо, което едва ли е случайно.

Рон.