Дженифър Блейк
Див жасмин (5)

Глава пета

Четири дена по-късно Виолета слизаше след носачите, понесли куфарите и сандъците им, по последните стъпала към хола на хотела. Жилбер й заръча да чака тук, докато той наглежда товаренето на багажа в колата, която щеше да ги откара на гарата и докато пристигне каретата, наета специално за нея.

— Сигурна ли си, че не сме забравили нищо, Хермина? — попита Виолета слугинята, която се клатеше подире й.

— Да, госпожо. Куфарчето с вашите парфюми, кремове и помади е у мене, също и чантичката с бижутата. Не се тревожете, прибрах всичко.

Гласът на камериерката беше успокояващ и малко уморен. Виолета усети угризение на съвестта. Хермина се чувстваше по-добре, но след настинката продължаваше упорито да кашля и тя не биваше да я мъчи. Състоянието, близко до истерика, което обзе Виолета, докато стягаше багажа и се готвеше да напусне хотела, беше наистина необичайно за нея. По време на пътуване беше обикновено много спокойна.

Но от няколко дена сякаш не беше на себе си. Вярно, дойде месечното й неразположение и това още повече я изнерви, защото означаваше, че пак не е бременна. Освен това Жилбер отказа да отложи пътуването заради нейното неразположение. Каза, че билетите са вече купени, освен това нямало да е по-уморително да седи в купето, отколкото в хотелската стая. Изглежда не можеше да разбере колко трудно ще се оправя в това си състояние в тясната тоалетна на влака.

Истината бе, че не й се напускаше Лондон. На настойчивите въпроси на съпруга си се видя принудена на отговори, че е видяла всички по-важни архитектурни и исторически забележителности, посетила е всички големи музеи и художествени галерии, а също, че е изпила предостатъчно количество чай. Не можеше да му даде логично обяснение за желанието си да остане.

Естествено, знаеше причината. Но Жилбер, разбира се, нямаше да я приеме. Трябваше да признае, че и тя самата я смята за неприемлива. Не можеше да излезе нищо добро от това уважавана, омъжена жена да иска да види отново мъж, когото е срещнала веднъж в една градина в дъжда.

Но той просто не й излизаше от ума. Горчиво се упрекваше задето непрекъснато мисли за кратките идилични мигове, прекарани с него, и повече от десет пъти се закле да престане. Опитваше се да си внуши, че това е нелепо и случилото се положително е било за Ален Масари само кратък флирт. Опита се да прояви спрямо мъжа си чувство за дълг и нежност, да намери опора в дългите години съвместен съпружески живот, които им предстояха.

Запази клончето люляк, въпреки че то увехна и избледня. Сега то беше в куфарчето, което носеше Хермина, притиснато между страниците на дневника й, там, където беше записала всички значения на цветята, които можа да си спомни. Букетчето теменужки, което намери тази заран върху таблата, закачи на ревера на пътническото си наметало.

Теменужките означават: мисля за теб.

В противоположния край на хола, зад кръглите дивани и палмите, които го разделяха на две, някакъв джентълмен стоеше с гръб към нея и разговаряше със слуга в ливрея. В ръката си държеше елегантен кафяв цилиндър. Палтото му от камилска вълна беше скроено според последната мода, наложена от съпруга на кралица Виктория, принц Алберт. Дрехата прилягаше идеално на широките му рамене, яката и реверите от тъмнокафяво кадифе й придаваха допълнителна елегантна нота. Той каза нещо, изви леко глава, усмихна се и погледна за миг в нейна посока.

Ален.

Лека тръпка премина по гърба й, дъхът й спря. Този кратък, бърз поглед изпод полуспуснати клепачи беше като най-интимното от всички докосвания. Той й казваше, че не я е изпускал от очи, че от мига, в който е пристъпила в хола, вече е знаел, че е там и че се радва дори само да я зърне.

Цяла пламна. На усмивката, която озари сега лицето й, можеше да заповядва точно толкова, колкото на ударите на сърцето си. Сладка отмала се разля в сетивата й, запя в жилите й, колкото и да се опитваше да го прикрие, забила поглед в земята.

Господи! Това не биваше да става. Той е коварен и лекомислен.

Но всичко беше и толкова хубаво, сякаш чудесно пробуждане след дълъг сън без сънища.

Желанието й да говори с Ален Масари беше неудържимо. Едно невинно сбогуване не можеше да й навреди. Техните съдби, които се бяха докоснали за миг, щяха да се разделят тук и с това всичко щеше да свърши. Някой ден и двамата само ще се усмихват при спомена за невинното си лондонско приключение.

— Изчакай ме за малко тук, Хермина — каза тя. — Ще отида да видя къде се бави толкова Жилбер.

Тя прекоси с шумолящи поли хола и докосна букетчето теменужки, което беше закрепила на корсажа си, сложено в миниатюрна цинкова вазичка с вода. Когато се приближи до групата мъже, сред която стоеше и Ален, тя натисна силно с палец закопчалката на вазичката. Букетчето се плъзна и падна на пода.

Тя издаде тих, престорено изплашен вик и бързо се наведе да събере цветята.

Ален беше по-бърз. Той вдигна цветята и й ги подаде с безукорно елегантен поклон.

— Благодаря — промълви тя едва чуто. — Надявах се, че ще…

— Зная и съм възхитен от изобретателността ви. — В очите му сияеше смях, когато срещна погледа й. — Защото аз вече не знаех какво да измисля, та да мога да се приближа към вас.

Нейната усмивка беше бегла и загрижена, макар разбирането, което бе проявил, да стопляше сърцето й.

— Исках само да ви кажа сбогом. Заминаваме днес за четиринайсет дена за Бат, а после направо за Париж.

— О, толкова скоро.

Тя кимна.

— Заради военните приготовления.

— Да. — Той се замисли за миг, после продължи колебливо: — Помислих за пребиваването ви в Париж. Запитах се дали съпругът ви няма предвид да поръча портрета ви, докато сте там.

— Портрет? — Тя го гледаше смаяно.

— Да, портрет. Има ли град по-подходящ за това? Бих ви препоръчал Дьолакроа. Той е не само талантлив портретист, но и мой дълбоко уважаван приятел.

— Дьолакроа? Но той е известен с баталните си сцени и с одалиските в харема — каза тя малко шокирана.

— Да, вярно, но когато му прави удоволствие, рисува и портрети. Той живее добре от професията си, но трябва да добавя, че като незаконен син на Талейран получава и много официални поръчки. Затова има възможност сам да решава какво да избере. Наистина понякога отказва да рисува надути дами от висшето общество, затова ще трябва да отидете в ателието му и да го склоните. Но щом ви види, той ще остане запленен.

— Плашите ме — каза тя с разтреперан глас.

— Нямах такова намерение — отвърна той тихо. — Тъкмо това най-малко съм искал.

Въпреки пристягащия до болка корсет тя си пое дълбоко дъх.

— В случай, че пътищата ни не се срещнат отново — каза тя, — повярвайте ми, моля, че ви желая от сърце много, много щастие.

Той помълча малко, после присви рамене.

— Желая ви щастие? И сбогом? — повтори замислено. — Такива думи, cara, са неоправдано окончателни за нас.

Той пое ръката й, целуна я леко, но очите му обещаваха повече, много повече. Той я пусна и се обърна бързо, когато Жилбер влезе в хола. Докато съпругът й се приближи към нея, Ален беше вече при рецепцията, в приятелски разговор с портиера.

— Кой е мъжът, с когото разговаряше току-що? — попита Жилбер и хвърли бърз поглед към Ален.

— Никой — отвърна Виолета, без да го поглежда и се залови да прикрепва букетчето теменужки. — Един джентълмен, който бе така любезен да вдигне цветята ми, когато щях да ги загубя.

Съпругът й огледа подозрително елегантната фигура на Ален, но не каза нищо. Той махна на Хермина да дойде, после хвана Виолета под ръка и я изведе от хотела.

Преди да прекрачи портала Виолета хвърли бърз поглед назад. Знаеше, че е глупаво, но не можа да се въздържи.

Ален я наблюдаваше. Той сложи с елегантно движение ръка на сърцето и наведе глава в подчертан поклон. На тъжното му лице се четяха копнеж и колебание. Но нито сянка от примирение.

Той, Ален Масари, е глупак. Същинско престъпление е да се опитва отново да види тази красива американка. Заслужаваше да го разстрелят за толкова лекомислие, а също и заради безсрамието му: Но тя беше толкова сладка, толкова хубава и така добре пасваше на прегръдката му. Беше безсилен да се съпротивлява.

Да, той ще я пази, на всяка цена, но му беше дълбоко противно, че се налага да е толкова предпазлив. Най-много би искал просто да отпътува с нея и да я заведе във Венеция. Там, в някой дворец, под чиито вехти стени се плиска огряна от луната вода, до прозорец, през който нахлува мекият въздух на лагуната, той би…

Но не. Беше невъзможно. Ако на пътя му стоеше само съпругът, щеше може би да се реши. Но се намесваха и другите обстоятелства. Не се забърка по свое желание, такива усложнения, толкова опасна авантюра наистина не му трябваше. Но глупаците, които се опитваха да го убедят, просто не можеха да повярват. Въвлякоха го във всичко това без изобщо да го питат. Или баща му го беше въвлякъл още преди много, много години?

Но той ще се освободи от всякакви задължения. И тогава кой може да предскаже какво ще стане? Кой може да предвиди какво ще се случи в Париж? Защото то не зависи от волята, нито може би дори от смелостта на Виолета. Как добре подхождаше това име на неговата сдържана и сладка лейди с цветята. Скромност, да, това означава името й — Виолета, теменужка. Само че, за бога, тази скромност не й беше нужна.

 

 

Бат потопи Виолета в меланхолия. Причината беше, може би, и непреставащият дъжд, който й попречи да прави предвидените разходки из града. Въпреки това изпиваше всяка сутрин под аркадите на банята предписаните три чаши топла вода с вкус на минерали. Жилбер я придружаваше и следеше чашите да са добре напълнени. Тя потапяше ръка в царската баня, гледаше главата на богинята Минерва и посещаваше гробовете на някои от онези, които водата не бе излекувала. Възхищаваше се на абатството с великолепния му таван във формата на медена пита, посети останките от древния римски акведукт, премина с карета край редицата къщи на царското семейство и край онези, обитавани някога от знаменитости. Тук бе живял по време на заточението си и Луи Наполеон, царуващ сега като Наполеон трети. Но всичко това бе престанало да я привлича.

Всичко я дразнеше, като се почне от влажния студ, от който непрекъснато трепереше, до блудкавата храна без подправки и монотонния глас на съпруга й, който й четеше от купен наскоро пътеводител. Всъщност у Жилбер я дразнеше всичко: начинът, по който приглаждаше косата си с прекалено изобилна помада, неприятните звуци, които издаваше, докато си сърбаше кафето. Тя скърцаше със зъби, докато той изпълняваше най-методично всяка вечер, преди да си легне, куп тривиални ритуалчета.

Причината за такова състояние беше ясна или щеше да е, ако успееше да си го признае. Но тя се колебаеше. Веднъж омъжена, една добре възпитана млада жена не поглежда друг мъж, не мисли за друг, не мечтае за друг. Беше вулгарно да сравнява човека, за когото се бе омъжила, с друг човек, беше унизително и за нея, и за съпруга й. Жени като нея трябва да се посветят на дома си, на децата си и на по-широкия си семеен кръг, а за онова, което им липсва в този живот, трябва да потърсят утеха в лоното на църквата. Тя не забравяше правилата, които й внушаваха откакто се помнеше, беше немислимо тъкмо тя да ги наруши.

Но безкрайното еднообразие на дните я докарваше до отчаяние, а нощите я довеждаха до ръба на непокорството.

Веднага щом месечното й неразположение отмина Жилбер показа твърда решимост да провери въздействената сила на водата в Бат, като я накара да забременее. Той не само идваше всяка нощ при нея, но спеше в нейното легло и я будеше, щом се усетеше способен да го стори. Тялото й беше сякаш премазано, настроението й ставаше все по-потиснато от непрекъснатото напрегнато недоспиване в очакване на следващото покушение. Под очите й се изписаха тъмни кръгове. Тя се молеше съпругът й да се изтощи от усилията си, молеше се той да намери в сърцето си доброта и разбиране за нейната фригидност и да я пощади, молеше се да забременее час по-скоро, за да има повод да се изплъзва от набезите му.

Молитвите не помогнаха.

Най-сетне откри една нощ нещо, което помогна.

Жилбер беше посегнал към нея, беше сложил ръка на гърдите й. При горещото му докосване тя видя изведнъж пред себе си лицето на Ален и си помисли колко хубаво щеше да е, ако ръката на гърдите й беше неговата, ако той лежеше сега до нея. Запита се как ли би я докосвал и дали щеше да й шепне на ухото, какво щеше да каже и да стори, ако лежаха заедно в леглото. Когато Жилбер се надигна над нея, тя просто си представи, че Ален разтваря бедрата й, че поема в себе си неговата сила и топлина, че неговите ръце я държат в люлееща прегръдка.

Изстена, когато изпита изведнъж удоволствие и се задвижи инстинктивно в ритъма на сливането им. Продължи да се движи още дълги секунди след като Жилбер беше свършил и потърси някакво очаквано задоволство, макар то да беше сега недостижимо за нея.

Той се търколи от нея и остана да лежи неподвижно. После се обърна и слезе от леглото. Напусна стаята с тежка стъпка. Вратата между спалните им се затвори след него.

Виолета лежеше с отворени очи в тъмното и чакаше дишането й да се поуспокои, а след това от емоционалния хаос, в който се намираше, да възникне чувството за вина. Но то не се появи. Треперещите й устни бавно се усмихнаха. А после дойдоха сълзите, извиращи от бездънна самота, някъде дълбоко от нея, сълзи, които вече не можеше да възпре.

До сутринта успя да се овладее. Лицето й беше бледо, но в начина й да държи главата си изправена се четеше нова за нея решителност. На масата за закуска заедно с Жилбер, пред тъжното меню от студени хлебчета и възтопло кафе, тя размисляше как да изрази в думи онова, което й минаваше през ума. Той не й предоставяше никаква възможност, беше немногословен, изглеждаше дори някак несигурен в нейно присъствие. Най-сетне, когато той почти беше привършил закуската си, тя каза:

— Мислих си тази сутрин за Париж. Знаеш ли, изпитах изведнъж желанието да съм вече там.

— Допреди няколко дена искаше на всяка цена да останеш по-дълго в Англия — възрази той.

Тя се накара да се усмихне.

— Да, наистина. Капризна съм, нали? Но реших, че френските мебели са тъкмо онова, което ще ми трябва, ако успееш да ги намериш. Колко хубаво би било да потеглим още днес.

— Не е възможно. — Жилбер се взря в лицето й, но после извърна очи. Извади от джоба си дълга черна пура, завъртя я с пръсти, но не я запали.

— Тогава може би утре? В Ню Орлиънс всичко живо говори само за Париж и за това колко е прекрасен. Но, изглежда, всички са били там, освен мен, а на мен ми омръзна само да слушам за магазините, театрите, за веселия придворен живот при Наполеон и Евгения, искам да видя всичко това със собствените си очи. Нямам търпение да се разходя по Rue de Rivoli, из градините на Тюйлери. И толкова бих искала да поръчам да нарисуват портрета ми.

— Жалко, че не ми каза по-рано за това желание, щях да ти поръчам в Лондон една от тези нови тъй наречени фотографии.

— Но те не са цветни — възрази тя — и са толкова сковани и малки. Бих предпочела портрет.

— За такова нещо се изисква много време — възрази съпругът й. — По-добре да ти го поръчаме в Ню Орлиънс. В града има не малко художници, които ще са щастливи да получат такава поръчка от мен.

— Но те са цапачи — каза тя, макар съвсем да не беше сигурна. — Предполагам, че не би се задоволил с посредствена картина за твоя красив нов салон.

Жилбер присви устни. Пристегна по-плътно сивия си кадифен халат и каза само:

— Струва ми се, че духа от прозореца. Ще се простудя.

— Да, сигурно е така — потвърди тя меко. — Времето в Англия е прочуто с това, че не е никак здраво, нали? Но да се върнем отново на портрета: осведомиха ме, че Дьолакроа е най-известният художник в Париж. Предполагам, че едва ли има смисъл да се опитваме да възложим поръчката на него. Както разбрах, бил много своенравен в избора си на клиенти.

— Убеден съм, не дотам своенравен, че да не приеме парите ми — каза Жилбер ядосано, но и с доза ирония в гласа.

Виолета се поколеба. Тайничко беше ужасена от собственото си лукавство. Но усещаше, че е необходим само още лек тласък, ако успее да намери необходимите думи.

— Боя се, че е ужасно скъп — наведе тя очи.

— Най-добрите винаги са скъпи.

— Може да е в Париж само през пролетта. Разправят, че много пътувал, непрекъснато търсел нови места за пейзажите си.

Жилбер вдигна замислено вежди, после присви рамене.

— Изглежда си права. Може би си заслужава да отпътуваме.

Виолета си наля със сведен поглед и грациозно движение остатъка от редичкото кафе в каната. После каза тихо:

— Ще направя, разбира се, каквото ти пожелаеш.

Когато тя остави каната, Жилбер приближи стола си и пое ръката й.

— И аз ще се радвам да бъда отново в Париж. Бях там като млад мъж и прекрасно се забавлявах, сигурен съм, че много ще ти хареса. Що се отнася до портрета, ще се радвам да го имам, cherie, да те нарисуват такава, каквато си сега тук.

Съпругът й не умееше да прави комплименти. Не можа да не се трогне и да не се почувства разкъсана между неволната привързаност и гузната съвест, защото беше неспособна да изпитва чувства към него. Усещаше се както никога безкрайно далеч от него. Толкова се бе променила. Беше се изплъзнала от господството му, защото й беше вече все едно какво мисли той за нея и защото разбра, че може да въздейства на решенията му. Беше вече поне донякъде свободна.