Дженифър Блейк
Див жасмин (25)

Глава двадесет и пета

Джолета заключи с въздишка на облекчение вратата зад роднините си. Можеха да си намерят и сами пътя, по който да излязат, както го бяха намерили, за да влязат, но изпита известно задоволство да ги изпроводи от къщата.

Беше капнала. Кавгата за формулата с все едни и същи аргументи продължаваше цяла вечност.

Не вярваше, че въпросът е приключен. Не се съмняваше, че леля й и братовчедите щяха отново и отново да се опитват да я склонят. Щяха да измислят все нови и нови планове, дано я убедят. Е, нищо, няма да успеят.

Положи огромни усилия да бъде пределно честна. Но сега вече знае какво може да направи и какво не, знае какво иска, знае, че няма да помогне да бъдат излъгани било Лара Каморс, било обществеността. Ще смесва и ще мирише, ще мирише и ще смесва и ще се опитва отново и отново да създаде със собствени сили „Le jardin de cour“. Дори да не успее, няма страшно. Поне ще знае, че е направила каквото е могла. Сигурно с течение на вековете хиляди парфюми са били загубени по този начин, както са били погубени милиони скъпоценни живота, прерязани като вътъка на прекрасен гоблен. Да, хората са оплаквали загубата им, но живите са продължавали да живеят и да се опитват да направят възможно най-доброто от отредения им мъничко живот.

Точно това ще направи и тя, както го е сторила преди много години Виолета.

Джолета се върна през магазина в лабораторията. Искаше да избърше остатъка от разлетия парфюм, а после да се прибере в къщи.

Беше оставила горе чантата и ключовете от колата. Когато тръгна след малко през двора, спря да подиша свежия, непарфюмиран въздух. Струваше й се, че се движи в облак от аромати, които просмукваха кожата й, косата и дрехите, а най-вече към дневника в ръката й. Обикновено тя им се наслаждаваше, но сега й идваха малко множко.

Беше приятно топло. Влагата превръщаше въздуха в нещо копринено, което може да се диша. Лек ветрец шумолеше в листата на огромната маслина в ъгъла. Налягането на водата в шадравана беше толкова слабо, че плясъкът му едва се чуваше. Под старата порта, която водеше от двора към партера на къщата и от там към улицата, гълъби гукаха и се готвеха за сън.

Джолета се усети за миг отново на площада Сан Марко във Венеция, където гълъбите кръжаха на ескадрили около кампанилата, а от двете й страни стояха Рон и Чезаре.

— Bella, bella! — повтори си тя тихичко и горчива усмивка изви крайчетата на устните й.

Тази градина пазеше много спомени за Мими, включително и за падането й по стълбата. Сега върху нея хвърляше сянка и онази трагедия във Флоренция, защото градината там и тази тук толкова си приличаха.

Тя поклати глава и се запъти към стълбата.

В същия миг видя как нещо се движи в сянката на маслината в ъгъла.

— Кой е? — извика рязко.

Отговор не последва. Проточиха се сякаш безкрайни мигове, в които тя се опитваше да различи нещо. Беше вече сигурна, че е била котка, дебнеща гълъбите, когато един мъж пристъпи напред.

— Само аз — каза Тимоти.

Тя въздъхна с облекчение.

— Какво правиш тук? Бях сигурна, че си тръгна — каза тя ядосано.

— Майка ми и Натали си тръгнаха, но аз трябваше да те видя още веднъж. Искам да ми дадеш дневника, Джолета.

— Вече сто пъти предъвквахме този въпрос. Мислех, че е решен, поне за тази вечер.

Той пристъпи крачка напред.

— Изобщо не е решен. Имам нужда от дневника, трябва да го дам на госпожа Каморс, защото не е склонна да преговаря, преди да го е видяла. Този път няма да си тръгна без дневника.

Тонът му беше хладен, безизразен и Джолета усети как тръпки полазват по гърба й. Въпреки това не се издаде.

— Защо именно ти? Мислех, че всичко това ти е безразлично.

— Ами парата, миличка, две милиончета, ако трябва да бъдем точни. Освен това мисля и за майка си. Тя няма място да си намери, ако не получи дневника, а с него и старата формула, която си открила. Очаква от мен да направя нещо. Не мога да я разочаровам.

— О, Тимоти, наистина съжалявам, но как не виждаш, че ми е невъзможно да играя вашата игра?

— Виждам и тъкмо затова се върнах — да те убия — каза той спокойно. — Не че ми се ще, но няма друг начин.

Когато той направи още крачка към нея, тя се дръпна бързо, за да може масата да е между тях. В същия миг вечерникът довя до нея лек дъх на лимон — афтършейва на Тимоти. За разлика от друг път, когато го бяха потискали странични миризми, сега можа ясно да го разпознае. Беше сигурна, че вече е вдишвала този остър, леко хаплив аромат.

Буца заседна в гърлото й. Преглътна, преди да заговори.

— Ти — каза тя, — ти опустоши стаята ми в Швейцария, ти вилня и в жилището ми горе, преди да замина.

— И каква ми беше наградата, задето се катерих като маймуна нагоре-надолу по стените? Нищо, освен идиотския ти бележник с драсканици, от които не може да се извлече нищо, щом не разполагаш и с дневника. — Докато говореше, Тимоти се опита да заобиколи масата.

— Ти причини и катастрофата, ти натика мене и Рон в канавката. — Тя отново се дръпна, за да остане бариерата помежду им, а споменът за произшествието и експлозията премина като късометражен филм пред погледа й.

— Ами да, толкова бях ядосан. И в Париж за малко да те прегазя, но оня проклет италианец ми попречи, да не говорим за добрия стар Рон. Голяма грешка е да ми се изпречва човек на пътя. Мими трябваше да го разбере. Аз само лекичко я побутнах, когато се канеше да слезе по стълбата, но тя все пак умря.

Нейната баба, уплашена до смърт като синьора да Алори, помисли си Джолета и се вцепени от ужас. Или беше починала от мъка? Може би за тази безкрайна мъка е искала Мими да им разкаже.

— Леля Естел знае ли, че ти си го направил? — попита Джолета. — Не, нали? — продължи да пита, когато по лицето му побягна сянка.

— Тя отдавна не е в състояние да следи къде ходя и какво върша. Нито Натали, въпреки че си го въобразява.

— Ако ме убиеш, те може и да се усъмнят.

— На тях им е все едно, важното е да получат дневника. Тогава най-сетне някой ще им обърне внимание. Но ти ще ми го дадеш. Ще ми го дадеш с удоволствие, нали?

Както продължаваше да говори, той бръкна в джоба на джинсите и измъкна черен, приличен на тръба предмет, нещо като голям джобен нож. Сега го държеше пред себе си. Чу се звън на метал, изщракване и сгъваемият нож се отвори и просветна в здрача.

В същия миг откъм дворната врата се чуха стъпки. Рязък глас прониза мрака.

— Стой, не мърдай!

Тимоти се обърна, вбесен.

— Ти пък отде се взе? Как влезе?

— Оставил си вратата към улицата отворена — отвърна Рон.

Джолета позна гласа му още преди Рон да пристъпи от тъмния отвор. Не проумяваше. Беше тук въпреки всичко, което тя му наприказва. Беше тук, самоназначилият се неин пазач, точно както й се закле.

Той дишаше учестено, сякаш беше тичал, по челото му проблясваха капчици пот. Свали лекото яке, обви го около ръката си и продължи да върви напред. Изглежда, не беше въоръжен.

— Ще се разправя и с теб, момче — изкрещя Тимоти с широко отворени очи.

— Хайде, опитай — каза Рон. — Нямам нищо против.

Той продължи да се приближава към младежа, гледаше го внимателно, готов да се брани.

— Спри! — извика Джолета. — Не го прави.

Струваше й се, че се е събудила дълбок сън, за да се озове сред някакъв кошмар. Сърцето й тупкаше като компресор. Стомахът й се свиваше, беше готова да припадне.

Рон дойде да й помогне в решителна минута. Готов да рискува живота си заради нея. Заради парфюма на Виолета. Не биваше да допусне нещо да му се случи. Все може и тя нещо да направи.

Тежкият дневник беше в ръката й. Тя го подаде на Рон. В припряността си взе да пелтечи, но най-сетне каза:

— Нали за него си дошъл. Вземи го, дай го на Каморс. Кодът за стария парфюм е в него и доказателството за това откъде е дошъл, всичко, което ти трябва.

— Дръж си езика! — крясна Тимоти и пристъпи между нея и Рон, преди другият мъж да успее да вземе дневника. Гласът му се превърна в ръмжене, когато пристъпи още крачка към нея и каза: — Какво, по дяволите, искаш да постигнеш?

Той посегна към дневника, но Джолета го дръпна и отскочи рязко назад.

— Ако Рон получи всичко, леля Естел ще бъде доволна, а на теб няма да ти остане друго, освен да си отидеш в къщи.

Тимоти въртеше ножа в ръка. Превъртя го още веднъж и каза:

— Аз мога да убия и двама ви и да занеса сам дневника на майка си и на Лара Каморс.

И той се нахвърли върху нея.

Рон му препречи пътя. Двамата мъже се сблъскаха със сумтене. Рон отблъсна първия удар на Тимоти, но върху якето му се появи разрез, който бързо се разширяваше и се обагряше в кръв. После двамата се сграбчиха, почнаха да се борят, обувките им стържеха по каменния под, пръстите на Рон се впиха в китката на Тимоти, в ръката, стискаща ножа. Тимоти се пресягаше със свободната ръка към лицето на Рон, към очите му.

Рон удари силно с юмрук Тимоти в брадичката. Тимоти се отскубна от Рон, политна назад, затърси слабо място в защитата на противника си.

Рон обви по-здраво развяващото се яке около ръката си. Платът беше подгизнал. Тимоти изскърца със зъби, когато го видя. Нападна отново и този път ножът му беше насочен към корема на Рон.

Рон се извърна и избягна удара, остави младежа да префучи край него, а после пак го сграбчи. Бореха се гърди срещу гърди, стиснали зъби.

Джолета не можеше повече да гледа безучастно. Очите й пламтяха от напрежение да различи нещо. Желанието й да крещи беше толкова силно, че я заболя гърлото. Мускулите й бяха като вцепенени, а ръцете й трепереха от студа, който я пронизваше цялата.

Трябваше да направи нещо. Трябваше, иначе щеше да загуби разсъдъка си. Пристъпи към двамата мъже.

Вдигна дневника и го запокити с все сили срещу главата на Тимоти.

Братовчедът забеляза движението й. Той се наведе и тежката книга го удари само по рамото, а после прелетя с разтворени страници покрай него.

Рон използва кратката пауза, застана по-здраво на крака и се обърна. Тимоти се хвърли срещу него и се опита да забие рамо в гърдите на Рон, да освободи ръката с ножа. Рон се видя принуден да се дръпне. Тимоти пак се нахвърли върху него и двамата мъже се стовариха на пода. Търколиха се от плочките върху тревата до водоскока и всеки се опитваше да насочи ножа в желаната от него посока.

После се чуха тъп удар, вик и въздишка. След това настъпи мълчание.

Джолета стоеше неподвижна, а сърцето й спря да бие. В този миг Рон се освободи от дългото тяло върху тревата, вдигна се на колене, а тя се запрепъва към него. Той я прегърна, привлече я към себе си, притисна я силно.

Дълги секунди останаха така, треперещи и прегърнати. Джолета усети как топлата му кръв се стича по гърба й и първа се съвзе.

— Ръката ти… — подхвана.

— Няма страшно, но трябва да се погрижим за братовчед ти.

Тя отстъпи крачка назад и очите й зададоха въпроса, който не искаше да изкаже с думи.

В отговор той поклати отрицателно глава.

— Докато извикаш бърза помощ, аз ще видя какво му е, но мисля, че ще се оправи.

Екипът на бърза помощ, който пристигна след малко, беше по-предпазлив в прогнозите си от Рон. Все пак държането на мъжете не даваше основания да се мисли, че случаят е особено сериозен. Никой не възрази и на това, че полицията ще иска да разпита след време Тимоти.

Вече се развиделяваше, когато всички показания бяха дадени и протоколите подписани, когато заглъхнаха и последните викове на леля Естел, че виновници за насилието от страна на Тимоти са всички други, само не и той. Тя ще наеме за сина си най-добрия адвокат в града. Не, не може да повярва, че той се е опитал да стори нещо на Джолета, да не говорим за това, че е бил просто неспособен да докосне Мими и с малкия си пръст. Какво ужасно недоразумение! Тя ще се бори, ще докаже, че Тимоти не отговаря за постъпките си, но за това й трябват пари. Нека Джолета се позамисли колко беди е причинила на всички, като отказа да им даде парфюма.

Слънцето вече се бе изкатерило на хоризонта, когато Рон и Джолета стигнаха Мун Уок — високата тераса за разходки с изглед към Мисисипи. Сега вървяха бавно по Джексън скуеър. Мъглата над жълто-кафявата водна повърхност беше пронизана от светлина. Фериботът Алджиърс пухтеше срещу течението и пяната в килватера му се спускаше бавно по течението.

Миризмата на кафе и понички се издигаше в топлия неподвижен въздух. Идваше откъм кафене „Монд“, само на няколко пресечки от парфюмерийния магазин. Там току-що закусиха, а после Джолета предложи да се разходят край реката.

Рон вървеше до нея леко намръщен, пъхнал в джобовете свити в юмруци ръце. Не беше я докосвал откакто я прегърна в градината. Нарочно е така сдържан, мислеше си Джолета. Беше й помогнал много енергично да уреди формалностите с полицията, прояви максимум внимание и разбиране. Но до този момент не се беше обръщал само към нея. За парфюма също не спомена ни дума.

За разлика от него Джолета искаше да му каже куп неща. Изчакваше най-удобния според нея момент и почна чак когато се озоваха съвсем сами на пътечката край брега.

Разказа му най-напред за кода за стария парфюм, после продължи.

— Има още нещо. Струва ми се, че Виолета си е играла с формулата, не ми е много ясно с каква цел. Може би се е страхувала да не я убият и е искала на всяка цена да даде да се разбере, та макар и по завоалиран начин кой е бил в действителност Ален. Може да е споделяла и викторианската склонност към тайни послания и скрити значения — както при езика на цветята. Но може това да е било за нея и последна утеха, или удоволствие, не зная. Зная само едно: тя е променила нещата, докато е преписвала дневника си.

— Преписала? — В очите му пламна любопитство.

— Ами да.

По-нататък разказът потече съвсем гладко. Тя го започна с историята на Виолета и Ален, от мястото, до което той я бе прочел, преразказа му всичко, което се е случило до деня, с който беше датиран последният запис на Виолета. Навлезе дори в подробности, за които не бе имала време снощи, при разговора с леля си и братовчедите си: за посещението си при синьора Перино и за промените, които Виолета, а после и другите жени от рода са внесли във формулата.

— Виолета е скицирала много цветя и това ме накара да се замисля — бяха прекалено много, за да имат някакво значение. Цветята и другите скици — ти сигурно си спомняш, — са нахвърляни безразборно, сякаш ги е правила, замислена за нещо. Едва след като синьора Перино ми показа накита, те придобиха изведнъж определено значение. Върху аметиста е гравиран двуглав орел с разперени криле — гербът на руската царска фамилия.

— Не е ли феникс?

Тя поклати глава.

— Това беше погрешна следа. Не, гравиран е символът на династията Романови. Щом го зърнах, веднага се сетих за онези малки рисунки, почти еднакви по размер, придружаващи заглавията, които намираме при някои дати в дневника. Отклонило ме е от тях и това, че на всички са изобразени цветя. На повечето са нарисувани роза, портокалов цвят, мускусен елен…

— И кит, нали? — предположи той и поклати глава.

— Спомняш си го, нали? — потвърди тя веднага. — Рози — Р., пОртОкал — О., Мускус — М., Амбър — А. Освен това имаше и Нарцис с луковица, Орхидеен цвят и най-сетне дива теменужка^[1].

— Романов — повтори той името и кимна.

— Предполагам, че Ален е бил син на руския император Александър Първи. Единствената конкретна информация, която той дава за баща си, съвпада напълно: срещата с Наполеон Бонапарт през 1870 година в Тилзит, само няколко години след похода в Египет — по всяка вероятност тогава Наполеон е подарил парфюма на бащата на Ален.

— Но нима всичко живо не е знаело за произхода на Ален? — възрази Рон.

— Навярно са знаели и то доста хора, било е обществена тайна за европейските династии. С това се обяснява неофициалното положение на Ален при двора на Луи Наполеон и в парижкото общество, добрият прием, който са му оказвали и другаде. Нали си спомняш как Луи Наполеон казва на Виолета, че Ален има нещо общо с дук дьо Морни. Когато го прочетох за пръв път, реших, че е намек — и двамата са незаконородени синове. Но нали съпругата на Морни е незаконородена дъщеря на руския император Александър Първи? Значи е била полусестра на Ален. Ален е бил девер на Морни и по този начин свързан чрез сватовство и с Наполеон Трети.

— Значи допускаш, че Ален не е бил незаконороден?

— Не, защото в противен случай нямаше да представлява опасност за никого.

— Но ако е бил законен син на Александър, защо не е седял на руския трон вместо онзи идиот, който е разпалил Кримската война?

— Мисля, че не е бил признат за наследник. Трябва да знаеш, че Александър Първи е починал, изглежда, през 1825 година, близо две години преди да се роди Ален. И тъй като по онова време не е имал законни наследници, на трона се е възкачил брат му Николай.

Рон я гледа известно време, после извади ръце от джобовете и посочи една пейка наблизо, но пак без да докосва ръката й. Те седнаха и той протегна ръка зад нея по облегалката на пейката. После вдигна ръка, сякаш за да докосне раменете й, но побърза да я свие в юмрук. Джолета чакаше, затаила дъх, но той само погледна мрачно към реката и разтвори бавно длан.

— Е добре, да направим малка екскурзия в миналото. Да не искаш случайно да ми обясниш, че Александър Първи е умрял, но всъщност не е умрял.

Мина известно време, докато Джолета подреди мислите си. Най-сетне продължи:

— Точно така. Неговата смърт е една от нерешените загадки в световната история. Според всички сведения той от доста време е бил недоволен от царуването си, непрекъснато се е заканвал, че ще абдикира. Бракът му с болнава жена е бил много нещастен. Тя не му подарила законен наследник, бил потиснат и от смъртта на една незаконородена дъщеря. Изглежда неведнъж е давал да се разбере, че е готов да пожертвува мило и драго, за да се освободи от товара на живота, който му се е налагало да води. После умрял, според официалните съобщения, в малък град на Черно море. Заради лошото време ковчегът с тялото му пристигнал в Санкт Петербург с два месеца закъснение. А след толкова време идентифицирането било вече почти невъзможно.

— Допускам, че е било доста проблематично — каза сухо Рон.

— Да, и на всичкото отгоре починала и съпругата му, болнавата императрица — може би от шока и потискащата атмосфера на продължителното пренасяне на тялото от Азов. По такъв начин се оказало, че нито една високопоставена личност не е присъствувала на смъртта му. Веднага плъзнали слухове, че смъртта на царя е мнима, че в ковчега бил сложен трупа на някакъв нещастен, загинал при злополука куриер с приблизително същата височина и телосложение. Според тези слухове императорът бил прехвърлен на яхтата на граф Кеткарт, англичанин, някогашен посланик в Русия. Семейството на графа никога не е опровергавало тази версия, но отказвало да публикува семейните хроники. Руското правителство също било категорично против ексхумацията на тялото, което би позволило да се разсеят с помощта на тестове разпространените слухове.

Рон кимна.

— След като успял да избяга, Александър се установил в Италия и се оженил за оперна примадона, майката на Ален.

— Жена, която може да е познавал, но може и да не е познавал още преди бягството си.

— С други думи Александър е възкръснал като феникса от легендата от собствената си пепел.

— Изглежда. Символът върху карфицата, носена от Ален, е бил може би нов символ за семейство Романови — феникс с лавровия венец на победата.

— Но каква е била по-нататъшната съдба на Александър? Доколкото си спомням, година след раждането на Ален милият му татко се почувствувал отегчен от семейното огнище и отново изчезнал.

— Или го е обзела изведнъж носталгия по майчица Русия. По онова време там се появил много известен отшелник, който си приличал с Александър като две капки вода. Хора от Петербургския двор го посещавали редовно, за да искат от него съвет и сложили траур, когато той починал през 1864 година.

— Което значи, че през 1855 година, когато умира Николай Първи, отшелникът Александър е бил още жив — заключи Рон.

— И затова е могъл да легитимира Ален, в случай, че би се създало движение, целящо да го сложи на престола. Александър е бил много популярен владетел, но не и Николай. През годините на царуването си Николай е бил зает най-вече с потушаване на революциите, разтърсвали по онова време цяла Европа и докарали Наполеон Трети на френския трон. Той дебнел за появата и на най-слаба съпротива, за да я задуши в зародиша й. Положително не би бил особено снизходителен към претендент за трона, нито пък онази групировка, която подкрепила след смъртта му неговия син Александър Втори, за да си запази влиянието и властта.

Рон се загледа в реката.

— Николай очевидно не е признал Ален официално като син на брат си, но не може да не е знаел за съществуванието му и не е изключено да е изпращал хора, които да следят всяка негова крачка. А що се отнася до мъжете, посетили Ален във Венеция, те пък са били навярно членове на група, която се е стремяла да издигне него на трона. Той отказвал, защото не го желаел, но и защото знаел, че е под наблюдение.

— Кримската война засилила още повече всички противоречия — добави Джолета. — По всяка вероятност още във Венеция убийците са били по дирите на Ален, за да го отстранят, преди да създаде затруднения. А той на свой ред сигурно се е боял от ново нападение, най-вече след посещението на двамата мъже, които са му предлагали навярно да оглави преврат и да заеме руския престол. Тогава е скрил Виолета във вилата. А по-късно, след смъртта на синьора да Алори, така се е уплашил за Виолета и детето, че я е напуснал и се е опитал да направи какво? Да влезе във връзка с император Николай и да се закълне, че няма никакви претенции върху престола? Да се предаде, готов да отиде в затвора, ако му обещаят срещу това, че Виолета и бебето ще са в безопасност? Това той никога не е споделил с Виолета и ние не го знаем.

— Тъй или иначе бебето си е оставало незаконородено — възрази Рон.

— Така е и трябва да призная, че това ме озадачава. Но когато Николай Първи умира, детето още не е било родено, а Жилбер не би бил първият съпруг, който си прострелва в подходящо време черепа, защото на картата е сложен трон. Тази възможност е била отстранена, когато Ален е паднал в градината — жертва на убийците. По същата причина последният останал жив след тази нощ вече не е държал да убие и Виолета. Щом сватбата ставала невъзможна и детето преставало да представлява опасност.

— Което значи, че Ален се е върнал, за да закриля нея и бебето — каза замислено Рон, — или по-скоро да се погрижи с цената на смъртта си да им осигури спокойствие.

— Не.

Няколко секунди Джолета запази за себе си смисъла на това „не“. Не беше сигурна в предположението си и все пак нищо друго не придаваше смисъл на фактите, нищо не ги допълваше така добре.

Рон я погледна право в очите.

— Не — повтори той тихо. — Умрелият е бил Джовани, така ли?

Тя се опита да се усмихне, но опитът беше доста плачевен. Повторение на онова, което се бе случило с бащата на Ален — каква зловеща и странна шега си бе направила съдбата. Джовани и Ален са били почти връстници, приличали са си и външно, били са почти еднакви на ръст. Бяха умрели по една и съща причина, заради една и съща жена. Мария е увила сина си в мъртвешкия саван, Мария го е погребала. Би ли се наложило иначе Виолета да даде на икономката верижката, да е толкова щедра към семейството, ако не за да й позволи Мария да погребе Джовани под името на Ален.

Така Ален се е превърнал в Джовани.

После заминал за Ню Орлиънс, станал там аптекар и живял до края на дните си до Виолета. Двамата никога не са се оженили. Виолета е могла навярно да принуди Жилбер да й даде развод, ако е бил здрав, но й е било невъзможно да отблъсне публично един инвалид, опитал да сложи сам край на живота си.

— Не е изключено двамата с Ален да са решили, че това е най-доброто решение и пред лицето на опасността някой да разкрие идентичността на аптекаря.

— Да, мисля, че си прав — съгласи се Джолета.

Рон си пое дълбоко въздух и поклати глава.

— Мислиш ли наистина, че е било така?

— Откакто съм се върнала, проверявам всичко. Датите съвпадат. Освен това е запазена и снимка на Джовани, направена в Ню Орлиънс. Не е много добра, но сходството със скиците на Ален в дневника на Виолета е много голямо.

— И въпреки това — каза Рон със замислено присвити очи, — въпреки това не е изключено агентите на царя да са го преследвали, вървейки по стъпките на Виолета, чак до Ню Орлиънс. Положително са имали нейно досие. Допускам все пак, че ако са повярвали в историята за неговата смърт, веднага за изгубили интерес към по-нататъшната й съдба.

— Както и към съдбата на детето, признато официално за дъщеря на Жилбер Фосие.

Рон я погледна заинтригуван.

— Което на свой ред означава, че ти си не зная коя праправнучка на император Александър Първи, така ли?

— Не изключвам такава възможност — каза тя. — Каквото и да означава. На този свят сигурно има хиляди хора със странно родословие. Помисли само за президентите, които започват изведнъж да откриват царствените си предци. Веднага след като бъдат избрани, разбира се.

— А дали цялата история на Ален и Виолета не е протекла съвсем иначе и дали си наистина царска прапраправнучка — това никой никога няма да разбере.

— Така е — съгласи се тя. — Сигурно никой няма да научи.

Той дълго мълча, но продължаваше да се взира изпитателно и питащо в лицето й. Когато заговори пак, беше сменил темата.

— Напуснах Флоренция преди теб, но както разбирам, не много преди теб. Бързах да се погрижа за нещо в Ню Йорк. Трябваше да го взема, преди да попадне в ръцете на друг.

Той извади от джоба си сгънат лист и две шишенца. Едното с формата, използвана обичайно от „Фосие Роял Пърфюмс“, второто — изкусно шлифовано кристално шише със сребърна запушалка. Той хвана ръката на Джолета и го сложи в нея. После бързо я пусна, сякаш се боеше да не би тя да му го върне.

Тя разглеждаше шишето. С парфюма в едната ръка, разгърна листа.

Беше резултатът от анализа с точната формула на всяка съставка. До цифрите имаше графика със слоеве като на торта — всеки слой съответствуваше на процента от всяка съставка.

Беше формулата на Le jardin de cour.

— Резултатът от анализа, поръчан от леля Естел — каза тя тихо.

— Точно така — отвърна той спокойно. — Формулата е твоя и при Каморс няма да бъде направено второ шише от този парфюм. В едното шишенце е парфюмът, който майката на Натали донесе в Ню Йорк. Прави с него каквото пожелаеш.

Тя сподели с него цялата информация, с която разполагаше, а той й даде онова, от което имаше нужда тя. И двамата бяха проявили готовност да се лишат от нещо в полза на другия. Ако се позамисли човек, беше дори смешно.

Но на Джолета не й беше до смях.

— Ти не си длъжен да го правиш — каза тя безизразно. Страхът сковаваше реакциите, чувствата й. Подобни подаръци предвещаваха раздяла.

— Напротив. Ти го желаеше, ти рискува много, за да го откриеш.

— Но и ти го желаеше — каза тя с буца в гърлото.

— Абсолютно ми е безразлично, щом трябва да загубя тебе, за да го задържа.

Свитата й душа се поотпусна. Тя преглътна и каза:

— Мислиш ли, че е възможно заедно да използваме парфюма? Ти ще вземеш старата формула и ще й направиш реклама, аз бих могла да използвам по-новата версия, тази на Мими, за магазина си.

— Ти намери старата формула и за малко не даде живота си за нея, ти трябва да вземеш всичко.

Принасяше й тази жертва без каквато и да било задна мисъл. Когато се убеди, че е така, Джолета изпита нужда да отвърне на великодушието му с великодушие.

— Не — каза тя. — Ти също рискува живота си заради старата формула. Така се боях Тимоти да не те убие. Той държеше нож, а ти беше с голи ръце. Мислех, че той няма причини да те убива, но по този начин само влоших положението. Божичко, толкова ме беше страх, толкова ме беше страх!

Рон я гледаше — вятърът на прилива рошеше косата й, прокарваше топли пръсти по нейното лице. Най-сетне попита тихо:

— Защо, Джолета, защо те беше страх?

Големите й тъмни очи срещнаха погледа му. Гърдите й, сърцето, цялото й същество преливаше от любовта, насъбрала се дълбоко в нея. Отвори уста, но не можа да произнесе звук. Тя го напусна във Флоренция, а той я остави да си тръгне, даде й дума повече да не й досажда. Сега тя трябва да го помоли да остане при нея.

Думите не искаха да дойдат. Рискът беше прекалено голям. Да ги каже, а после да го види как си тръгва — това щеше да е за нея поражение, от което никога нямаше да се оправи.

Усмивка се появи на устните му, обещанието в очите му се засилваше. Той каза тихо и с молба:

— Не можеш ли поне сега да ми имаш доверие?

— Да, бих могла, да, мога. Само че… — тя замълча, неспособна да продължи.

— Това ми стига — каза той, а гласът му трепереше леко. — А сега отвори другото шишенце, Джолета.

Тя се подчини съвсем механично, с изтръпнали, малко несръчни ръце. Сребърната запушалка беше доста затегната, Джолета трябваше да я дръпне толкова силно, че за малко не изля парфюма, когато най-сетне отвори шишенцето. Няколко капки пръснаха и потекоха по пръстите й.

Ароматът беше наситен, безкрайно сладък, свеж, но и страстен и силен, обикновен, но и рядък, безкрайно успокояващ. Нямаше нужда да го вдишва дълбоко, за да го познае и да го обикне.

— „За Виолета и Ален“ — каза Рон и гласът му беше дълбок, чувствен като парфюма. — Така е на езика на цветята. И за нас — така поне си казах — посланието на един парфюм ще е най-доброто. Затова няма да пълня за теб стая с червени рози. Зная, че обичаш чайни рози и затова си помислих, че сред много жени ти първа ще оцениш есенция от хиляди български рози.

— Български рози, най-скъпите, най-високо ценените в света на парфюмите и винаги розовочервени.

Червени рози означават любов.

Ароматът й замая главата, изпълни я цялата, замъгли разсъдъка й, обгърна сърцето й — беше така настойчиво присъстващ, така постоянен, пропъждаше всеки страх и всяко колебание.

Тя се засмя, смехът й излъчваше радост и доверие.

— Обичам те Тайрон Кингсли Стюарт Адамсън Четвърти — каза тя.

Той я привлече към себе си, приюти я в сигурността на прегръдката си, притисна я силно, загали гърба й и сякаш никога нямаше да престане да я докосва, сякаш никога нямаше да я пусне.

— Обожавам те — прошепна в косата й. — Бях на път да полудея, докато търсех начин да те накарам да ми повярваш. Обичам те от мига, в който те целунах на тъмната улица в Ню Орлиънс, обичах те при всяка отчаяна крачка, която правех, докато те следвах през половин Европа като вярно псе. И ще продължа да те обичам и ще те преследвам, докато ти омръзне и се съгласиш да се омъжиш за мене, за да ми запушиш устата.

— Ако това е предложение за женитба — каза тя доста неясно с устни до ризата на гърдите му, — правиш ми огромно впечатление.

Той я отдалечи от себе си, за да я погледне.

— Наистина ли?

— Може да мине доста време — каза тя със засмени очи, — преди да ми стане досадно да бъда обичана или прогонена.

— Дали да не опитаме? — каза той с глас, изпълнен с нежност и престорен гняв.

И започна.