Дженифър Блейк
Див жасмин (23)

Глава двадесет и трета

Джолета седеше, притиснала страниците на дневника към гърдите си. Тя избърса влагата, която се бе събрала под очите й. Беше чела вече веднъж края на Виолетината одисея, но не в Италия, където се бе случило всичко. Тук то изглеждаше още по-трогателно.

Съжаляваше, разбира се, Виолета, но малко и себе си. Беше й се наложило да понесе толкова загуби. Последният път загуби човек, който при известни обстоятелства можеше да бъде неин възлюбен както Виолетиния Ален.

Не искаше да мисли сега за това.

Последните загадъчни страници в дневника я развълнуваха този път не по-малко отколкото при първото четене. Звучеше сякаш не го бе писала Виолета. Не можеше да проумее как така изведнъж се е съгласила да се върне с Жилбер у дома. След всичко, което се бе случило. Но Виолета бе направила тъкмо това. От онова, което Джолета знаеше за прабаба си, всичко бе станало тъкмо така.

Дали Виолета се е съгласила да се сдобрят, за да може да се върне в Ню Орлиънс при семейството си, за да не става нужда да се осведомяват роднините за разстройството на нейния брак? Или го е направила заради бебето, за да носи малката Джована едно неопетнено име и да се радва на предимствата на близкото родство? Погрижила се е може би за собствената си сигурност и тази на детето, или просто е пожелала да загърби мъката, изживяна в Европа?

Какво се е случило през тази година в Египет, която направо се губеше? Защо Виолета не е останала в Италия, каквото е било първоначалното й намерение?

И още един въпрос — защо Жилбер я е помолил да се върне с него? От любов или за да спаси гордостта си? За да се наслаждава на нещастието й или за да види колко силно е свързана с Италия и да я принуди да избира между живота си там и предишното си съществуване?

Дали Виолета се е съгласила, защото е виждала в това заслужено наказание, след като съпругът й е бил принуден да приеме детето на мъжа, когото може би бе убил?

Въпреки всичко Джолета искаше да знае повече. Например защо Виолета е престанала да си води дневник и как се е чувствала, принудена да продължи, макар и с не малко промени, живота си с Жилбер.

Освен това не ставаше ясно и каква е била съдбата на Джовани. А Виолета положително е знаела. Джолета имаше известни предположения, но не можеше да е сигурна.

Нямаше възможност да се внесе яснота след толкова време и това й оставяше чувството за недоизречени, незавършени неща. Колкото и неприятно да е — помисли си Джолета, — такъв е животът — объркан, с прерязани нишки от край време.

И все пак за дневника в главата на Джолета се оформяше идея. Беше странно, че оригиналът в ръцете й не е дневникът, който Виолета е почнала да води в началото на пътешествието. Това откриваше нови възможности. При преработката на първоначалния текст е могло да стане какво ли не. Събития и дати са могли да бъдат променени или преиначени, за да послужат за целите на Виолета.

Нямаше сериозни причини да мисли, че Виолета е правила такива неща. В края на краищата тя е водила дневника за себе си, никой не е могъл да й въздейства, нямаше и какво да крие. Ако е искала да скрие тайната си връзка от потомците, могла е чисто и просто да унищожи съответните страници.

Въпреки това имаше неща, които Джолета би искала да провери, както в Италия, така и в къщи, в Ню Орлиънс.

Почукване на вратата прекъсна спокойното течение на мислите й. Знаеше кой е. Познаваше начина на почукване, нещо повече, очакваше го, откакто се прибра в хотела.

Когато тя отвори, Рон опря ръка на рамката на вратата. Изгледа я от глава до пети, остана, изглежда, доволен и кимна доброжелателно.

— Мислиш се май за много умна, нали? — попита той.

— Моля?

— Много добре знаеш какво имам предвид. — Той се промъкна покрай нея, застана насред стаята, огледа се и продължи: — Напълно достатъчно, за да накараш един мъж да повярва, че си го направила нарочно.

Тя затръшна енергично вратата.

— Не съм те молила да ме пазиш като квачка. Аз съм зряла жена и имам право да напускам стаята си и без твое разрешение.

Той стоеше с гръб към нея и гледаше двете легла в стаята.

— Когато си го правила, сигурно си знаела добре, че това обезсмисля всички басове.

— Това пък какво значи?

— Същото, което мислиш, че значи. Довечера ще пренеса нещата си тук.

Тя се обърна към него.

— Само се опитай, веднага ще помоля хотелиера да извика полицията. Говоря съвсем сериозно.

— Хубаво. Ще им кажа, че е скарване на двама влюбени. А ти можеш да обясниш на прелюбезните италиански господа защо във Флоренция започваш изведнъж да възразяваш срещу нещо, което ти е било твърде приятно във Венеция.

— Дори италианките могат да променят мнението си.

Той я изгледа замислено.

— Мога да им кажа, че искаш да ме принудиш да се оженим и не ме пускаш при себе си, докато не дам съгласието си.

— Няма да посмееш.

— Не ме предизвиквай. — Сините му очи бяха станали стоманеносиви от решителност.

Тя си пое въздух и бавно го издиша, после каза:

— Аз пък мога да твърдя, че си измамник, който прелъстява жени, за да ги ограбва.

Той присви очи.

— Да си вярваш случайно?

— Защо не? — Той не се опита да отговори, но я гледаше, пламнал от гняв. Тя продължи: — Можеш все пак да си спестиш целия този цирк, ако го разиграваш само за да получиш дневника на Виолета. Ако останеш в стаята си, ще ти го дам. Да го дочетеш, естествено, не за да го задържиш. Макар че не виждам каква полза би могъл да извлечеш от него.

— Сериозно ли говориш? — Предизвикателният му тон изведнъж изчезна.

Тя кимна и се извърна. После каза безизразно:

— Ален умря.

— Не! — Прозвуча така, сякаш смъртта бе настъпила току-що, сякаш ставаше дума за член на семейството.

Тя кимна бавно и седна на едно от леглата. Беше странно, но знаеше, че новината ще го порази болезнено. Да, знаеше го предварително и затова го изненада с нея.

— Било е изглежда неминуемо — каза той. Хвърли поглед към другото легло и седна на крайчеца му. — В описанието на живота си в Ню Орлиънс след завръщането си тя не споменава абсолютно нищо за него. Не е изключено да е сложила край на всичко, но просто някак не ми се вярва. Не е бил мъж, когото тя лесно би напуснала.

Тя му хвърли бърз поглед, но той се беше втренчил в ръцете си. Нещо проблесна в ума й. Не можа да се възпре и каза:

— Помниш ли какво ми отговори в Англия, когато те попитах за езика на цветята?

— Навярно първото, което ми е дошло на езика.

— Ти каза нещо за розмарин.

— О, но това го знае всеки — махна той пренебрежително с ръка. — Скъпо сърце, спомняй си за мен. „Хамлет“.

— Не, не всеки го знае.

Той я погледна недоверчиво. — Какво имаш на ум?

— Абсолютно нищо. Наистина нищо.

Трябваше да очаква такава реакция. Подобни неща не се случват. Възлюбени, които възкръсват, за да са заедно. Беше разговор за хора с развинтена фантазия, глупост, която можеше само да попречи при решаването на проблемите на момента. Щуротии, би казала Мими.

— Кой е убил Ален? — попита Рон.

Една вежда се стрелна нагоре.

— Откъде знаеш, че е бил убит?

— Според мен той не бил човек, който внезапно получава сърдечен удар и пада мъртъв. Освен това нали вече някой се беше опитвал да го убие на гарата.

— Е да, били са навярно същите хора, макар че не съм напълно сигурна. Виолета не казва нищо, не зная и дали изобщо го е научила някога. Аз лично вземам предвид, че Жилбер се е мотаел наблизо — видели са човек да наблюдава вилата. Много е вероятно той да е наел хора да го извършат. По онова време не е бил с всичкия си.

— Старият Жилбер явно не е разбирал кой знае колко жените, затова си е създал сам много от проблемите. Но не може да се отрече също, че е имал достатъчно поводи да си загуби ума.

— Защищаваш ли го? — възкликна тя учудено.

— Казвам само, че най-досадните, най-смотаните мъже са всякога и най-ревнивите. А по онова време ревност заради изневярата на жена е била не само естествена, тя е оправдавала и някое и друго престъпление.

— Жилбер трябва да е бил на същото мнение.

— Може да се каже, че си е послужил с възможно най-несполучливите средства, за да си върне съпругата.

— Но си я е върнал. Тъкмо това е непонятно за мен.

— Така е и не е така — заяви Рон.

— Какво искаш да кажеш?

— Не може да се твърди, че си я е върнал истински. Нали те двамата след пътуването вече не са живеели заедно.

— Кой ти го каза? — Въпросът беше много рязък, както и гневната бръчка между очите й.

— Майката на Натали, когато ми обясни как Виолета се заловила да продава парфюми — обясни той с все същия съсредоточен израз на лицето. — Тъй или иначе, но според мен е адска мъка да си женен за жена, която нямаш право да докоснеш по собствена вина.

Паралелът ще бъде налице, ако се съглася — помисли си тя. Рон също така не бива да я докосва, защото сбърка. Може би иска да й каже именно това? А тя дали пък не го взима прекалено навътре? Не е ли по-добре да престане да дава такава свобода на фантазията си и да се вслушва само в думите.

— Съжаляваш Жилбер? — попита тя.

— А ти не го ли съжаляваш поне мъничко? Да, вярно, бил е строг моралист, ужасен дървеняк, типичен викториански съпруг. Но той пристига в Европа с красивата си млада жена и с мечтата за градска къща и семейство, а се връща с празни ръце. Година по-късно притиска до слепоочието си пистолет за дуели със сребърен обков и се опитва да си пръсне мозъка. Но и в това не сполучва и трябва да продължи да живее като инвалид.

— Винаги съм знаела, че е било нещастен случай.

— Било е представено като нещастен случай. Според Естел разпространили версията, че пистолетът е гръмнал, когато го чистил. Важното е било да се избегне скандалът.

— Той е живял още дълги години — каза тихо Джолета и си помисли колко ли трагедии са се разиграли заради някоя необмислена дума или действие в състояние на афект. След малко каза: — Мисля, че ще се опитам утре да намеря гроба на Ален.

— Знаеш ли къде да търсиш?

— Една църква близо до вилата, къде точно не зная. Но мога да се обадя по телефона на синьора Перино.

— Или направо да отидеш и да се поогледаш — каза той предпазливо. — Аз още не съм върнал наетата кола.

Беше предложение, ако пожелае да го приеме. Но тя не можеше. Той е от противниковия лагер. Преди да е казала да или не, той продължи:

— Гладна ли си? Ако си успяла да отидеш на вечеря, аз не съм.

— Забравих за нея — каза тя. — Зачетох се в дневника и не ми се прекъсваше.

Той поклати недоверчиво глава.

— Не се тревожи. Желаете ли едно среднощно меню? Ние сме в Италия, bella signorina. Няма проблеми. Що се отнася до мен, умирам от глад.

— Изтървал си вечерята си заради мен?

— Като верен страж. Нямаш ли капчица съчувствие за мен?

— Аз съм ядосана и обидена, не изпитвам капчица съчувствие.

— Въпреки това ще вечеряш ли с мен?

Знаеше, че прави грешка като се трогва от престорената му загриженост и умоляващата усмивка. Знаеше, но очевидно не може да устои.

Въпреки това, докато си сресваше набързо косата и слагаше малко червило, тя размисляше трескаво как да го възпре да прекара нощта в стаята й. Не знаеше как да го направи без сцени, към които изпитваше отвращение. Тъй или иначе в никакъв случай нямаше да остане в една стая с него. До вечерта ще се отърве от него, каквото и да й струва.

Възможността се появи още преди вечерта да е минала.

Ресторантът беше малък, на не повече от пет преки от хотела. Кухнята беше северноиталианска с френски акцент, поднесена малко нескопосано, но стилно.

Въпреки късния час или може би тъкмо заради него, заведението беше пълно. Няколко души бяха несъмнено туристи, но повечето маси бяха заети от местни хора. Келнерът беше склонен да го приеме като обида за себе си лично и за ресторанта, ако не поръчат поне пет ястия. След като се пребориха със супата, салатата, макароните, агнешкото печено с малки морковчета и крем карамела за десерт, със съответните вина и бадемов ликьор, вече им беше ясно защо италианците ходят навсякъде пеш. Беше им необходимо като противодействие на изобилното хранене.

Тъкмо се бяха запътили към хотела, когато видяха насреща си Натали и Тимоти.

— Портиерът ни осведоми, че ви е препоръчал този ресторант — каза Натали. — Но просто не можех да повярвам, че сте успели да се приспособите към италианските часове за хранене.

— Само седмица още и ще сме по-големи италианци от италианците — каза Рон.

— Вие двамата можете да си го позволите, защото сте клечки. Но аз ще трябва веднага да се подложа на терапия за отслабване. Впрочем исках да попитам Джолета какво е казала на Чезаре. Той ми се обади и просто не беше на себе си. Надрънка куп глупости.

— Нищо не съм му казвала — отвърна Джолета.

— Не е възможно. Изпелтечи нещо на тема, че щял да се прибере в родния си дом, в някакво загубено градче близо до Венеция с име, което не мога да произнеса. Щял да го направи, за да стане отново господар на съдбата си. Никак не му харесвал начинът, по който ти гледаш на него, нито начинът, по който той се виждал сега. Поне толкова можах да разбера.

— О! — каза Джолета.

— Ето че разбираш все пак какво значи всичко това. Чезаре е чудесно момче. Направо съжалявам, че го посъветвах да бъде мил с тебе.

— И аз съжалявам.

На лицето на Натали се изписа съжаление.

— Изглежда не биваше да го казвам, въпреки че не ми е ясно какво значение може да има от сега нататък. Просто реших, че идеята да накарам някого да се присламчи към теб и да се опита да разбере какви намерения имаш, беше много добра.

— Божичко, Натали — изпъшка Тимоти с братско пренебрежение.

Джолета усети как кръвта нахлува в главата й. Сви ръце в юмруци.

— Какъв долен номер! Да ти е минавало през ума, че Чезаре може да го проумее и да се почувства виновен?

— Кой, Чезаре ли? — Натали вдигна високо вежди. — Не си представям той да знае какво е съвест.

— Аз пък мисля, че го подценяваш — възрази най-сериозно Джолета.

— За разлика от тебе, нали? — разсмя се Натали. — Откровено казано, не зная от какво се оплакваш: нали не те заболя от познанството с него? Реших, че ще ти е приятно да опиташ и малко от италианското amore.

— Колко си добра! Може би трябва наистина да ти благодаря. — Джолета полагаше всички усилия да не покаже колко е наранена, засрамена и бясна. Не беше сигурна дали е успяла.

Натали се поизчерви и каза малко язвително:

— Във всеки случай би трябвало аз да съм недоволната. Нещата с Чезаре бяха потръгнали чудесно, но след като го хвърлих в Париж в краката ти, той престана да забелязва присъствието ми. Заплеснал се е по теб, както се разбра. Може би защото си въобрази, че ти е спасил живота при онова смешно полупроизшествие. Ти му внуши, че е галантен, че е пълноценен човек или нещо подобно, нали така?

— Съжалявам — каза Джолета. — Не съм искала да развалям флиртовете ти.

Натали й хвърли злобен поглед.

— Добре де, вината си беше моя. Но откъде да зная, че и Рон е стигнал самостоятелно до същата мисъл?

— Сърдечни благодарности и от мен, Натали — прекъсна я рязко Рон, — но аз мога да се изповядам и без твоя помощ.

— Да — намеси се Тимоти. — Достатъчно приказки се изприказваха. Джолета положително ще пожелае да ни отпише от родините си и аз поне не мога да й се сърдя.

— Хиляди благодарности и на тебе, братко — изсъска Натали със сарказъм, който прозвуча доста неубедително.

Младият мъж не пропусна коментара край ушите си и се обърна със сериозно лице към Джолета.

— Виж какво, аз наистина безкрайно съжалявам за всичко. Съжалявам също, че не си успяла. Натали ми обясни, че си проверила всичко, за което има записи в дневника и не си открила абсолютно нищо. Но не се тревожи. Все ще се оправим някак. Важното е семейството ни да не се разпада, да бъде единно. Ако има начин да се сдобрим с теб, една твоя дума е достатъчна.

— Струва ми се — изрече бавно Джолета, — че има една възможност.

— О, чудесно!

Джолета посрещна спокойно недоверчивия поглед на Натали.

— Вие живеете всички в един и същ хотел, нали така? Някой да има случайно две легла в стаята?

— Джолета, не бързай, моля те — Рон сложи ръка на рамото й.

— Защо? Нещо с твоята стая не е наред?

— Стаята ми е на ред, но не и системата за сигурност.

— Май нещо не разбирам.

— Тя иска да каже — заяви сърдито Рон, — че съм я охранявал прекалено усърдно.

— Имаш предвид — в същата стая? Хмм, не е ли било наистина малко прекалено? — Натали видя навъсеното лице на Рон и млъкна. Побърза само да добави: — О, не ми обръщай внимание.

— Той беше очевидно на мнение, че съм в опасност — каза Джолета.

— Ти беше в опасност — възрази кратко Рон.

— Откакто сме във Венеция, нямам проблеми.

— Искаш да кажеш, откакто съм поел нощните дежурства.

— О, божичко, Джолета — каза Натали, — не съм подозирала, че си такава разрушителка на мъжките сърца!

— Не съм. Пък и ти добре знаеш, че всичко това няма нищо общо с моята скромна личност.

— Наистина ли? — попита тихо Рон.

Тимоти разпери ръце като полицай на кръстовище.

— Хайде, стига — каза той. — Натали положително няма да има нищо против ти да спиш при нея.

— Забравяш нещо, Тим — възрази сестра му. — В хотела нямаше свободни стаи и мама спи при мен.

— Уф, вярно! Добре де — обърна се той отново към Джолета. — Ами, ако те устройва, мога аз да спя на второто легло в стаята ти.

— Няма да стане нужда — прекъсна го рязко Рон.

— Чакайте, чакайте — намеси се Натали. — Джолета ми е братовчедка и ако тя не желае да се мотаеш в нейната стая, най-добре ще е да се разкараш.

— Загрижеността ти е просто трогателна, но малко позакъсняла — каза Рон.

— Какво по-точно искаш да кажеш? — попита Тимоти.

— Вашата братовчедка беше на косъм от смъртта. А вие тогава къде бяхте? При мен Джолета е в пълна безопасност, поне що се отнася до моите възможности да я пазя, та в това отношение можете да сте напълно спокойни. Що се отнася до всичко останало, аз я пазех досега и ще продължа да го правя. Ако смятате, че можете да ми попречите — моля, опитайте.

Тимоти присви очи, но след като размениха с Рон бързи погледи, преглътна и замълча. И Натали нищо не каза, тя само стоеше, вперила в защитника на Джолета замислени сиво-сини очи.

За Рон нещата бяха сякаш уредени. Той докосна за миг ръката й — подканване да вървят. Джолета го последва, донякъде, защото не виждаше смисъл да стоят така насред улицата, но и защото разсъдъкът й работеше толкова трескаво, че тръгна почти автоматично.

Когато проумя какво прави, спря.

— Невъзможно е да останеш тази нощ при мен — каза без заобикалки.

Той спря, прокара пръсти през косата си и погледна към нощното небе, сякаш търсеше в него вдъхновение. Най-сетне попита:

— Защо? От какво се боиш? Толкова ли съм лош, та предпочиташ да рискуваш някоя свиня да те нападне, някой като онзи тип в Люцерн, дето прерови стаята ти, или като идиота, който ни притисна във Верона към канавката? Всичко това за предпочитане ли е пред перспективата да споделиш стаята си с мен?

— Ти използваш обстоятелствата, за да ме манипулираш.

— Това са недостатъци на характера, но не и основания.

Тя се беше втренчила във витрината на магазина за обувки зад гърба му и не откъсна очи, докато светлите, ярки цветове не се размазаха пред уморения й поглед.

— Е, добре — изрече малко неясно, защото в гърлото й беше заседнала буца. — Какво би желал да чуеш от мен? Мислиш ли, че се боя от онова, което изпитвам към тебе? Може и така да е, защо да крия. Но не понасям някой да си играе с чувствата ми, за да изкопчи нещо от мен. Омразно ми е да почна да изпитвам към някого нещо, а после да проумея, че съм била само средство към целта. Непоносима ми е мисълта, че тъкмо когато съм почнала да свиквам с добрите си чувства към някого, една прекрасна сутрин се събуждам и разбирам, че той се е измъкнал. Ти казваш, че се опитваш да ме браниш. Чудесно наистина, щом се чувстваш толкова силен. Аз също се опитвам да се браня, да се браня от теб.

— Джолета — каза той тихо и умоляващо и посегна към ръката й.

— Недей! — Тя дръпна рязко ръката си. — Не ми говорили мили думи, не ми носи цветя, моля те! И не ми се представяй за влюбен. Не ми е необходимо. Не го искам. Искам само едно: това пътуване да свърши и да се озова колкото може по-далече от теб.

Измъчените му тъмносини очи бяха вперени в лицето й. Изведнъж той каза:

— Не исках да те обсаждам.

— Хората казват куп неща, в които не вярват. — Тя избягваше да го гледа в очите.

Лека кола префуча по улицата сред шумни смехове и музика от радиото. И двамата не я забелязаха. Отношенията им бяха придобили нажежената трошливост на стъкло, което майсторът току-що е издул и се кани да го откъсне от тръбата.

Рон вирна брадичка, после пак се опита да изглежда непринуден.

— Ако искаш да се отървеш от мен — каза той, — няма нужда да чакаш до края на пътуването.

Сега тя го погледна. Лицето му беше малко бледо на светлината на уличните лампи, но очертанията му бяха твърди, погледът непроницаем, прикрит от дългите мигли.

— Сериозно ли говориш? — попита тя.

— От тази секунда — да.

Думите му не можеха да са по-категорични. Въпреки това тя нямаше желание да ги поставя на изпитание. И все пак трябваше да го направи.

Тя отстъпи крачка назад. Той не помръдна.

Тя направи още една крачка. Той пъхна ръце в джобовете.

— Сбогом — каза тя.

Той не отговори.

Не й оставеше нищо друго, освен да се обърне и да си тръгне.

И тя направи точно това.

Докато вървеше, усещаше как болката в нея става все по-силна. А би трябвало да се чувства по-добре. Най-сетне беше свободна. Или може би не беше? Но нали тъкмо това искаше.

Или не го искаше?

 

 

Рон гледаше подир Джолета, гледаше как тя го напуска. Стоеше много изправен, с изпъчени гърди и вирната глава. Толкова обичаше грациозната й походка, чувството й за собствено достойнство, високата й класа. Обичаше дори начина, по която го беше пратила по дяволите. Боже господи, той чисто и просто я обичаше.

Така би желал никога да не е чувал за този парфюм. Още по-силно съжаляваше, че майка му бе чула за него. А имаше време, когато беше убеден, че този парфюм може да им донесе огромен успех.

Сега му беше абсолютно все едно дали ще го преоткрият. Мислеше дори, че ще е най-добре, ако бъде изгубен завинаги. Какво значение можеше да има? Нали и най-хубавите неща рано или късно свършват.

Може би и тичането му подир Джолета е едно от тях.

Може би му е дошло времето да си продължи по пътя, да се залови за нещо друго, да мисли за друго.

Тя не иска той да е наблизо, тя няма нужда от него.

Очевидно нямаше възможност да стигне до нея, нямаше нищо, което би могъл да каже или да направи, за да я убеди, че я желае заради самата нея, че има нужда от нея, че копнежът по нея го изпепелява, че в него всичко се е свило, а сърцето му е сякаш затрупано с тежки камъни.

Така значи. Бъди щастлив. Сбогом.

Прощалната целувка без целувка.

Оставаше му поне карамфилът.