Дженифър Блейк
Див жасмин (22)

Глава двадесет и втора

Беше ден изпълнен с топъл мартенски вятър и ярка слънчева светлина. Въздухът беше мек, тревата сякаш избуяваше от земята, дърветата размахваха бели и розови цветчета като приветствени знаменца по случай идването на пролетта.

Между дебелите каменни стени на вилата още се държеше зимният студ. Когато следобед навън стана по-топло, Виолета взе дневника и излезе в градината. Джовани й донесе столче за краката, за да не се подуват, а също и шал, за да не мръзне в сянката на маслината.

— Сега удобно ли ви е? — попита той, застанал почтително пред стола й, хванал с едната си ръка китката на другата.

— Много — усмихна му се тя.

Но неговата усмивка угасна бързо.

— Не бива да го крия от вас — каза той, — пък и навярно нямаме основания за тревога, но ми казаха, че снощи са видели пред вилата някакъв непознат.

Тук съседите се държаха един за друг. През изтеклите месеци тя разбра, че почти всички са роднини и че тук нищо не остава скрито. Щом Джовани казва, че човекът е бил непознат, значи наистина е бил такъв.

— Какво е правел? — попита тя.

— Нищо. Просто е обикалял. Щял да продължи, но няколко мъже го попитали какво търси.

Близостта между съседите си имаше и предимства.

— А днес някой да го е виждал?

Той поклати глава.

— Не съм чул такова нещо. Но вие не бива да се тревожите. Аз ще съм близо до стената, ще садя фасул. Ако ви трябва нещо, повикайте ме. А също и ако решите да се приберете вътре.

Тя му се усмихна. Прекалените му грижи й изглеждаха малко забавни, но и трогателни.

— Зная, че само да повикам, ти винаги идваш.

— Винаги — каза той и очите му останаха, въпреки усмивката, сериозни.

Когато той си тръгна, Виолета се залови за дневника си, опита се да мисли за нещо друго, а не за болките, придружаващи състоянието й, опита се да пише. Беше в осмия месец и с нетърпение очакваше да се освободи от товара си.

Сега пишеше за внезапната смърт на цар Николай, починал наскоро от настинка, за влиянието, което смъртта му можеше да има върху края на войната в Крим. Руският владетел беше упорит и непреклонен монарх. Откакто бе заел трона след неочакваната смърт на своя брат Александър, имаше няколко опита за свалянето му, завършвали всеки път с кърваво поражение. Предполагаше се, че сега, когато нямаше да се налага да се щади гордостта на омразния цар, руските дипломати ще намерят претекст и ще прекратят военните действия. Преговорите можеха да започнат съвсем скоро.

Краят на всяка война е добра новина, но Виолета си помисли, че за нея нищо няма да се промени, тя беше дамата от вилата, толкова ексцентрична, че се занимава с правенето на парфюми. Единствената промяна ще е раждането на детето.

Виолета вдигна високо лилавото шишенце, което висеше на синджирче на шията й. Ароматът, който се разнесе от него, поуспокои сетивата й, накара я дори да се усмихне. Парфюмът беше станал част от самата нея, обгръщаше я, когато се движеше, проникваше в порите й, понякога й се струваше, че тялото й го излъчва. При капачката ароматът беше най-силен, всеки случай достатъчно, за да й дарява спокойствие.

Трябваше да прояви по-голяма загриженост за бъдещето си и това на детето. Ами ако Ален никога не се върне? Но не, сега просто не беше в състояние. Намираше се на стадия, на който жени, на които им предстои да родят, възприемат преспокойно всичко. Не виждаше какво би могла да предприеме, за да промени нещо, а нямаше и необходимата енергия, нямаше сили да се тревожи. Следобедът премина във великолепен, златночервен залез, който потопи каменната стена около Виолета във вълшебните багри на Тициан и Микеланджело. Сенките върху младата трева се удължиха. Водата на фонтана бълбукаше в тишината. Мария излезе от къщата да вземе вода от коритото на водоскока. Тя вдигна пълната кофа, усмихна се на Виолета и се прибра в къщата.

От близък хълм долетя песента на козарско звънче. Беше сигнал, че църковната камбана в селото ей сега ще удари за вечерня.

На намалялата светлина Виолета вече не можеше да пише. Беше време да се прибере вътре.

Но тя продължи да седи. Здрачът беше чудесен. Беше уморена, беше й трудно да стане от дълбокото плетено кресло. Ако почака, Джовани ще дойде и ще й помогне.

Тя чу стъпките му върху тревата, той идваше нарочно през малката вратичка. Седеше тихо, радваше се на спокойствието, не искаше да го нарушава.

Той коленичи в краката й и сложи топлите си ръце в нейния скут.

— Погледни ме и ми прости — чу тя дълбокия глас на Ален. — Трябва да чуя сладкия ти глас, за да не умра от копнеж.

Тя обърна толкова бавно глава, че когато го погледна, в очите й вече блестяха сълзи с цвят на лавандула. Ръцете й трепереха, когато ги протегна, за да докосне лицето му и да прокара пръсти през косата му.

— О, Ален — прошепна тя, — къде беше? Къде беше?

— Опитах се да запазя разсъдъка си и да спася твоя и моя живот, а после разбрах, че не си заслужава да правя усилия да спасявам живота си, щом не мога да бъда с теб. Знаех, че наближава да родиш и трябваше да дойда. Не бих го понесъл сега да бъда далеч.

Мария излезе права, трябваше да се вслуша в думите й — помисли си Виолета. Но какво значение имаше, след като той беше вече тук.

— Помогни ми да стана — каза тя. Вдигна крака от столчето и протегна към него ръце.

Той захвърли на земята шапката и бастуна си, после се наведе към нея и я обгърна със силните си, топли ръце.

Миг по-късно тя лежеше в прегръдката му, той люлееше внимателно нея и детето, което тя носеше. Тя зарови лице в рамото му, сега се чувстваше толкова сигурна, сега можеше дълбоко да въздъхне. После вдигна глава.

Той докосна устата й с устни, така нежно, сякаш се боеше да не я счупи. А после я зацелува с ненаситен глад, опиянен от аромата на тялото й, притискаше я все по-плътно към себе си, докато тя отдръпна протестиращо устни.

Той я молеше с несвързани думи за прошка, заровил лице в косата й, но започваше отново и отново да я целува.

 

 

Те се появиха от сгъстяващия се здрач. Четирима мъже минаха през вратата, четирима мъже с кинжали и ножове, проблясващи на последната дневна светлина. Носеха маски и очите им светеха в бледите кръгли отвори под широкополите им шапки.

Виолета ги видя през рамото на Ален. Предупреждаващият й вик едва не заседна в гърлото й от ужас.

Ален се обърна светкавично, за да вземе бастуна си. Скритата в него стоманена рапира запя, когато я издърпа. Той се хвърли между Виолета и приближаващите се мъже, готов да се бие.

— Прибирай се! — каза й през рамо тихо и кратко, за да не ги чуят другите.

Но те го чуха. Един от мъжете се отдели от останалите и се опита да заобиколи отстрани Ален. Той се дръпна няколко стъпки назад, за да бъдат всички до един на разстоянието на рапирата му.

Виолета политна назад, когато се опита да не му пречи. Рана от рапира не можеше да е по-болезнена от режещото острие на ужаса в нея. Не биваше да му стои на пътя, нали непрекъснато правеше само това.

Не виждаше как Ален би могъл да се справи с четиримата. Трябваше да има начин да му помогне. Но тя не можеше нищо да измисли, нищо да си представи. Чу как зад нея, откъм вратата на вилата, Мария почна да вика, видя я да стои там, притиснала ръка към устата.

Ален премина в нападение, атакуваше с гъвкави, пружиниращи мускули. С мълниеносни движения се устремяваше едновременно към трима от нападателите, опитваше се да ги спре с привидни атаки, паради, маневри, да попречи на четвъртия да преодолее прикритието му и да се приближи към Виолета. Лицето му беше маска на решимостта, на умиращата дневна светлина той изпълняваше със сериозно лице задачата си.

Рапирите съскаха и дращеха, иззвъняваха, когато се срещаха, отмерваха неумолимо ударите, с които един мъж се стремеше да се противопостави на четирима противници.

Нападателите се приближаваха и отново отстъпваха, блъскаха се един в друг, когато се препъваха или бяха отблъснати от Ален. Те сумтяха и ругаеха, съскаха си взаимно заповеди, изкрещяваха, усетили хапещото острие на оръжието му. Кръв се появи тук и там по ръкавите на саката и по ръцете им. Чуваше се как дъхът им свисти от напрежение и гняв в гърлата.

Ален се биеше блестящо и отчаяно. Китката му пружинираше сякаш стоманена, той прилагаше всички трикове, на които го бяха научили най-добрите фехтовачи на Рим и Париж. Нападателите му не бяха за изхвърляне, но не можеха да се сравнят с него. Те не бяха способни да излязат насреща на прецизните му движения и точно обмислени стратегии. Един от маскираните мъже нададе сподавен вик и се отпусна на колене, навел тяло над просветващата рапира на Ален.

Когато Ален издърпа оръжието си, четвъртият мъж се шмугна край него към Виолета. Другите напираха към Ален и се опитваха да го надвият с обединени сили, тъй че му се наложи известно време да се бори отчаяно за живота си.

Виолета се опита да избяга и изтича под асмата, за да сложи масата между себе си и нападателя. Той се изсмя саркастично, протегна ръка през масата и сграбчи плата на гърдите й. Тя се олюля назад, но той хвана шишенцето с парфюма и златната верижка.

Дръпна Виолета към себе си. Коремът й се удари в ръба на масата и тя високо изстена. Вкопчи се в масата, защото усети как коленете й се огъват. Мъжът вече вдигаше победоносно оръжието си.

Гневът се надигна в нея като гореща вълна. Тя грабна масата и я вдигна високо.

Верижката се скъса. Нападателят отскочи назад, но не достатъчно бързо. Масата го улучи в пищялката, той изруга и се препъна. Виолета политна назад, после се опита да си възвърне равновесието.

Мъжът с рапирата изскърца със зъби и изръмжа. Той блъсна масата встрани и закуцука към Виолета.

Ален, който тъкмо в този миг погледна към нея, извика високо, без да престава да се бие.

После откъм градинската врата долетя яден вик. Джовани скочи с разкривено от злоба лице към нападателя на Виолета. В юмрука си стискаше сърп. Остър като бръснач, той беше опасно оръжие, но в близък бой не можеше да се сравни с рапирата.

Нападателят се обърна и застана с лице срещу новата опасност. Джовани имаше само една възможност да се приближи толкова до мъжа, че оръжието на маскирания да не може да му послужи. Той скочи, закръжи със сърпа в ръка, за да го използва като древното поразяващо оръжие на някой бог. Двамата мъже се сблъскваха, бореха се, въртяха се, удряха се. Нападателят се препъна, но успя да повлече Джовани със себе си. Двамата се стовариха шумно върху плочките. Маскираният изтърва оръжието си. Когато Джовани го блъсна, то издрънча върху каменния под, плъзна се по плочките и се озова в краката на Виолета.

Тя се наведе да го вдигне, но издаде тих вик на болка, когато се опита да се изправи. В същия миг видя, че мъжът, който я беше нападнал, бръкна в жилетката си и измъкна проблясващ кинжал.

Тя извика на Джовани да се пази. Той я чу и се опита с яките си пръсти да хване ръката на мъжа. Двамата се търколиха сумтейки на пода, сила срещна сила, решителността животинска злоба.

Виолета направи няколко крачки към тях, опита се да различи нещо в сгъстяващия се мрак, готова да прободе някого с оръжието в ръката си. Но боричкащите се мъже се търкаляха прекалено бързо. Не можеше да е сигурна, че ще улучи когото трябва.

Двамата отново се изправиха. За миг стояха един срещу друг. После почнаха да кръжат. Умиращата светлина просветваше синкава върху острието на сърпа, в ръката на Джовани той беше сякаш капка на върха на полумесеца. Нападателят развъртя кинжала си и той изглеждаше сега като бодил.

Сякаш по сигнал мъжете връхлетяха един върху друг задъхани, те се хвърляха наляво и на дясно, плъзгаха се по плочките. После се чу тъп удар. В същия миг Джовани протегна ръката си със сърпа и направи движение сякаш жънеше.

Нападателят политна назад, главата му се крепеше вече само наполовина върху раменете и кръвта бликаше от раната като от водоскок.

Джовани замря за миг и погледна гърдите си. После впери във Виолета очи, изпълнени с болка и съжаление.

— Трябваше да дойда по-бързо, мадона — каза той. — Чух вика ви, но нямах оръжие…

Опита се да издърпа кинжала, който стърчеше от гърдите му. И падна на колене.

Виолета задуши с две ръце вика си, усети как й призлява.

— Тичай в къщи, Виолета — изкрещя зад нея Ален. Думите му бяха съпроводени от звъна на рапирата, с която се опитваше да държи противниците си в шах. Остриетата свистяха, срещаха се сред припламващи оранжеви искри. Мъжете дишаха тежко. Приближаваха се, отскачаха, препъваха се в тялото на мъртвия нападател. Тъпчеха лехите с треви и ароматът на босилек и мента, на отъпкана пръст се издигаше във въздуха.

Разкъсана от болка, ужас и страх, Виолета все не можеше да се накара да се скрие в къщата. Не можеше да стигне и до Джовани, защото борещите се мъже непрекъснато се движеха между него и нея. Можеше само да стои така, с рапирата в ръка и да чака възможност да я използва.

Ален й отправи пламтящ поглед. Удвои усилията си. Завъртя по-едрия от двамата мъже във вихър от невероятно умение и закалена, гъвкава сила. Рапирата на Ален се плъзна под тази на противника му. Мъжът изкрещя от ужас, когато Ален се изви като змия, заби рапирата и я дръпна, отново я заби с бързина, непостижима за човешкото око. Чак когато противникът му падна, той се обърна мълниеносно и застана срещу последния от нападателите.

Но той вече беше използвал мига, за да захвърли рапирата си и да измъкне от джоба на жилетката малък пистолет. Прицели се и тутакси натисна спусъка.

Пистолетът гръмна, в заобиколената със зид градина сякаш избоботи гръм, вдигна се синьо-сив пушек и пламък. Ален подскочи като марионетка, на която са прерязали конците. Притисна ръка към пурпурното петно на ризата си и падна на земята. Строполи се тежко, преобърна се още веднъж и остана да лежи бездиханен. Прекрасната му коса се смеси със стръкчета трева.

Последният нападател захвърли с триумфален жест заредения с един куршум пистолет. Огледа се за рапирата си и се наведе да я вдигне. После се обърна към Виолета.

Той замря на място, защото Мария и трима съседи, въоръжени с гребла и вили, нахлуха в градината през кухненската врата. Погледът му падна върху дневника на Виолета, който лежеше в тревата. Вятърът си играеше със смачканите му листа. Той изтича, вдигна го, хвърли последен поглед към Виолета и избяга през градинската врата.

В този миг тя видя всичко с пределна яснота, така кристално ясно, че дори я заболяха очите. Формата на градината и нейните лехи, сивия блясък на разлюлените от вятъра листа на маслината, всичко беше прекалено съвършено, прекалено красиво. Ароматът на тревите и на стъпканата трева се смесваха с миризмата на топла кръв, която покриваше мозаичния под под краката й. Нежният пролетен въздух не галеше, а сякаш шибаше кожата й. Струваше й се, че ако някой я докосне, та макар и съвсем леко, ще отскочи като от удар.

Мария дойде и коленичи, хълцаща, до Джовани. Тя го притегли към себе си и го привдигна, посегна към кинжала и го издърпа, а той й се усмихна. Други го вдигнаха и го занесоха в къщата.

Една мила старица се приближи към Виолета, хвана я леко за ръката и поиска да я отведе в къщата. Виолета поклати глава.

Тя накара мускулите си да се движат, да се подчинят на заповедта й. Приближи се бавно към мястото, на което лежеше Ален. Кръвта му капеше от ризата върху тревата. Тя коленичи безпомощно до него и взе ръката му. Пръстите му бяха безжизнени, когато ги притисна към бузата си. Тя затвори очи и се олюля няколко пъти напред и назад, топли сълзи се стичаха през пръстите й, мокреха мазолите по палеца, показалеца и дланта му.

Клепачите му трепнаха, повдигнаха се. Погледна я с толкова любов и преданост, сякаш искаше да я запомни завинаги, да отнесе във вечността милия й лик.

Той се присви леко, после се озърна. Гласът му беше толкова тих, че тя трябваше да се досеща какво й говори.

— Махна ли се онзи?

Тя кимна, защото буцата в гърлото й пречеше да говори.

— Аз съм виновен. Те са ме проследили. Трябваше по-добре да внимавам.

Ръцете му почнаха да изстиват. Тя преглътна.

— Моля те — каза тя, — моля те, недей. — Не беше сигурна какво иска да каже, дали иска да му попречи да говори, или го моли да не я напуска.

Погледът му почна да блуждае, после отново се съсредоточи с нечовешко усилие. Опита се да се усмихне, но болката му пречеше.

— Исках да ти донеса цветя, но всичко стана толкова бързо.

— Няма нищо — прошепна тя.

— Розмарин — каза той, — за спомен, нали, любима…

Тя извика, защото гласът му секна, а очите му се затвориха. Воплите сякаш й раздираха гърлото, но тя не можеше да спре.

Мъката извираше дълбоко в нея, режеща, надигаща се като прилив безмерна болка. Тя сякаш я заля, покри я, отнесе я на някакъв бряг в съзнанието й, а там я захвърли, безпомощна и самотна. Лежеше на ложето за изтезания, където я бе хвърлила мъката й и всяко докосване, всеки шум й причиняваше нова болка. Опита се да се брани от ръцете, които я вдигнаха, искаха да я отнесат от това място, където тя искаше да остане. Чу гласове, които не можеше да познае, усети, че кръвта изтича от нея, топла и влажна, като от рана.

После дойде желаната тъмнина. Тя посегна с две ръце към нея, защото не можеше да понася повече болката.

 

 

— Твоята дъщеря, колко е хубава. Bella, molto bella.

Виолета чу Мария и обърна глава. Усмихна се на очарователната картина — малкото бебче, увито в меко бяло одеялце, на фона на черната рокля на Мария. Личицето беше толкова спокойно в съня си, устицата бяха като розова пъпка, още мокра от млякото. Малките клепачи покриваха тъмните, синьо-кафяви очи с извити мигли, извивката на тъмните вежди беше съвършена. Мека, къдрава, светлокестенява косица покриваше главичката на бебето.

Да, тя беше хубава, нейната радост и утеха.

— Bella Giovana — каза нежно Мария. — Гордея се, че я нарекохте така. Изглежда като същинска италианка.

Болката я прониза и Виолета затвори очи. Сега вече можеше да се владее, защото знаеше, че тя може би ще утихне.

— Да — каза тя пак така тихо.

После се върна към дневника си, нов, с разкошна подвързия от тъмночервено кадифе и с месингови ъгли, който племенникът на Мария й беше купил във Флоренция. Последните няколко дена посвети на усилията да възстанови онова, което бе доверила на стария си дневник, да го проследи внимателно ден след ден и да го преживее отново. Опитваше се може би да живее изцяло чрез тези страници за миналото, та дано избяга от ужасното настояще.

Безкрайното писане беше добро занимание. Искаше да опише преди всичко изминалата година. Не желаеше, от страх пред ново нападение или по друга причина, да се откаже да опише дните, прекарани с Ален. Беше й необходимо — заради нея и заради дъщерята на Ален.

Мария се изкашля, погледът й продължаваше да е прикован към бебето, когато каза:

— Още не сме говорили за погребението. Заупокойната литургия беше трогателна, свещеникът намери топли думи, истински думи на утеха. Дойдоха много хора, донесоха много цветя.

Виолета си пое дълбоко въздух и го задържа, за да се пребори със сълзите. Докато все още можеше, попита бързо:

— А къде го погребахте?

— На хълма до църквата, в семейния гроб. Паметникът е хубав, голям, чудесно издялан, отпред майсторът е изрязал розови пъпки и клончета розмарин, над тях е стъпил ангел.

Виолета не беше в състояние да отговори.

Тя дълго мълча. Мекият пролетен вятър нахлуваше през прозорците и движеше завесите на леглото. Над хълмовете в далечината трептеше нежна омара, но багрите им — охра, ръждивочервено и сиво-зелено блестяха на слънцето.

Мария изхълца леко, после каза:

— Докторът смята, че днес може да се поразходите малко.

— Мога ли вече?

Предишния ден Виолета поседя на един стол до прозореца, но това беше всичко. Раждането беше тежко и тя загуби много кръв. Страхували се дори за живота й — разказа й Мария, но тя не можеше нищо да си спомни. Имало опасност и за бебето, но Джована се появи на бял свят с гневен крясък, сърдита, че трябва да напусне по-рано мекия си пашкул. Роди се много бледа, но скоро бузките й станаха розови като на здраво дете. Макар да беше недоизносена, веднага засука и вече трета седмица не сучеше само когато спеше.

— Трябва да опитате — каза Мария. — Той отдавна чака и не е много търпелив. Заяви ми, че ако днес не ви види, той ще стане. А не бива, трябва да лежи още цяла седмица.

— Той ще го направи, дори да му струва живота. — Гласът на Виолета секна, усмивката й угасна като свещ, която са духнали.

Мария хвана ръката й, нейните очи също бяха плувнали в сълзи.

— Мъжете са глупави, да, да. Но нали иначе не бихме ги обичали, права ли съм? Да, нали? Почакайте, ще сложа малката в креватчето и ще дойда да ви помогна.

Мария я заведе до вратата на спалнята. Там Виолета усети как силите й се връщат. Беше наистина странно — отново да се движи както преди, да слага ръка на корема и да усеща, че отново е плосък. За пръв път си зададе въпроса как ли изглежда. Мария беше сресала косата й и сега тя се диплеше свободно като кафяво-златна завеса по нейните рамене. Но Виолета не се беше погледнала в огледалото. Не знаеше дали е бледа или зачервена от напрежението.

Нямаше никакво значение, но фактът, че това отново я вълнуваше, беше добър знак. Значи наистина е по-добре.

Мария отвори вратата към спалнята, подбутна леко и насърчително Виолета, после я остави сама.

Виолета влезе. Меките гънки на нощницата и пеньоара се увиваха около краката й. Неговите мигли трепнаха, после той бързо отвори очи и я погледна.

Бавна усмивка повдигна ъгълчетата на устните му, премина по цялото му лице, озари погледа му. Той й посочи стол до леглото, а после протегна към нея ръка. Гласът му сякаш я погали, когато каза:

— Ела тук. Седни по-близо до мен.

Сърцето й леко се сви. Искаше да заплаче, но не можеше. Бяха пролети вече толкова сълзи.

Тя седна. Когато сложи ръката си в неговата и усети как пръстите му силно я стиснаха, тя се вкопчи в тях, сякаш никога нямаше да ги пусне.

— Искам — каза той и гласът му беше изпълнен с копнеж, — искам да легнеш до мен, за да мога да те утеша.

— Да — гърлото й беше пресъхнало.

— Ако не можеш, говори с мен, кажи ми как си, как се чувстваш. Разкажи ми за Джована — аз я видях и тя е красива като майка си, въпреки че е още толкова малка. Искам да чуя гласа ти и да зная, че си ти. За да забравя ужасния миг, в който мислех, че съм те загубил, че е по моя вина, защото не съм те опазил.

Той трябваше да млъкне, защото тя се наведе напред и сложи пръст на устните му. С чувствителното връхче на пръста си усети, че той се усмихва, а после превръща усмивката в целувка.

— Кажи ми какво ще стане сега — помоли я той.

Тя преглътна.

— Когато и двамата оздравеем, ще се махнем от тук. Ще отидем, може би, в Египет, ако искаш.

— Надявам се, че е достатъчно далече, за да си на сигурно място.

— Също и ти, предполагам.

Той й се усмихваше замислено.

— Моята сигурност ми е безразлична, докато мога да съм с теб.

— Ти ще бъдеш отново силен и загорял на слънцето.

— Би било хубаво. А после?

— Кой знае, нищо не мога да кажа.

Той не отговори, лежеше и си играеше с пръстите й. Минаха няколко минути. Стискаше ги все по-силно, докато не я заболя. Прошепна:

— Наричай ме с името ми. Произнеси го. Искам да го чуя сега от устата ти.

— Аз не мога — каза тя и очите й отново се изпълниха със сълзи.

— Трябва да го сториш. Заради мен. Моля те.

Как можеше да се противи? Беше невъзможно. Опита се да спечели време.

— Моля, мадона.

— О, както желаеш.

— Моля те, мадона, моя мадона.

Болката се усили. Устните й леко трепереха, когато каза:

— Добре. Да, скъпи, да…

— Джовани — настоя той с умоляващ глас.

— Да, Джовани — повтори тя.

Тя падна на колене до леглото му. Хвана ръката му с двете си ръце, сложи чело на здравото му рамо, по-далеч от превръзките. Косата й покри лицето му и тя позволи сълзите на облекчение най-сетне да потекат.

 

 

„24 април 1855

Днес ме посети Жилбер. Дойде да ми изкаже съболезнованията си. Чул за смъртта на художника, когато пристигнал във Флоренция. Попитах го от кога е в града. Отвърна, че е от два дни. Не зная.

Изненадана съм. Той предлага да се върнем в Ню Орлиънс. Иска да продължи покупките си, а аз мога да правя каквото си пожелая до времето, когато, според неговия план, трябваше така или иначе да се приберем. До тогава съм свободна да правя каквото си пожелая.

И ще го правя.

В Ню Орлиънс Жилбер ще каже, че детето, което родих, е негово. Никога няма да твърди друго. Ще ми подари къщата в града и ще ме посещава там от време на време. В замяна аз ще трябва да се престрували, че нищо не се е променило.

Колко цинична съм станала и колко сурова. Аз се съгласих.

Жилбер изглежда много потиснат.

Горкият човек. Изглежда вярва, че някой ден всичко ще е както преди.

Но аз зная как ще бъде. Зная го много добре.“