Дженифър Блейк
Див жасмин (21)

Глава двадесет и първа

„Аз чакам.

Аз чаках през последните дни на есента, през гроздобера и жътвата и през бледите, тъжни дни, когато дори земята е вече уморена и копнее за почивка. Не мога да повярвам, че моят възлюбен Ален няма да ме вземе при себе си.

Тази есен много мъже загинаха в Крим, на места, които са само имена на картата, загинаха, защото владетелите на Анталия, Франция, Прусия и Австрия се обединиха, за да обуздаят амбициите на цар Николай. Съчувствам на войниците от двете страни на фронта, които трябва да умрат далече от родината и семействата си, но то е повърхностно съчувствие, защото съжалявам най-вече себе си. А тъй като искам да вярвам в любовта си, презирам тази си слабост.“

Понякога Виолета изпитваше гняв спрямо Ален. Как можа да го направи? Просто да си отиде и да я остави тук сред чужди? Не можеше ли да си представи какъв страх обзема жена в нейното състояние?

Беше казал, че никога няма да я изостави. Но го бе сторил. Всеки ден си повтаряше отново и отново, че той ще се върне, че няма намерение да изчезне завинаги. Всеки ден слънцето залязваше, нощта обгръщаше вилата в сенки, но Ален го нямаше.

Беше сигурна, че за изчезването му има сериозна причина. Навярно се е налагало с някого да говори, нещо да предприеме, за да сложи край на това непрекъснато следене. Или искаше да се опита да изправи пред съда човека, който бе наплашил до смърт синьора да Алори.

Но да я остави сама във вилата след онова, което се бе случило на старата жена само защото ги бе приела в къщата си, беше наистина жестоко. Какво можеше да стори на свой ред тя, ако онези мъже се върнат, ако поискат да разберат къде е Ален, а тя не може да им каже.

Усещаше се толкова безпомощна, а детето в нея растеше. Беше сякаш отчуждена от самата себе си. Доскоро бърза и пъргава, сега трябваше да се движи много внимателно. Чувстваше се толкова ранима, не заради себе си, а заради детето, което носеше. Ако й се случи нещо, то няма да оживее. За да го защити, трябва много да се пази.

Всъщност не беше толкова сама. Джовани беше до нея.

Беше всякога наблизо, когато тя е в градината — подрязваше цветята, оправяше или метеше плочките. Често й донасяше букет, за да го сложи за закуска или за обед на масата. Когато изтърваваше ръкоделието си, той вече бързаше да го вдигне. Ако се разхождаше по пътеките край къщата, винаги беше наблизо, готов да я брани.

От нощта, в която Ален замина, Джовани спеше във вилата. Идваше вечер по здрач и оставаше до изгрев-слънце. Заемаше поста си пред нейната врата, където си беше сложил сламеник. Тя не знаеше кога спи. Ако станеше нощем, той вече беше буден и я питаше дали има нужда от него. Колкото и рано да се надигнеше сутрин, той беше вече на крак. През дългите есенни вечери Джовани идваше в салона да й прави компания. Най-много обичаше тя да му чете. Не беше необразован, беше вземал уроци при местния свещеник, но му оставаше малко време за учене и за книги. С удоволствие се осведомяваше от вестниците къде какво е станало, но най-много обичаше италианските преводи на романите на сър Уолтър Скот, разказващи за храбри мъже и красиви жени. Когато го зърна един ден да се смее на нещо, което беше произнесла неправилно, помоли го да говори с нея на италиански.

Той й сервираше вечерята, приготвена от майка му. Не позволяваше на Виолета да се храни в кухнята, поднасяше й ястията както му бе редът. Разсмиваше я с весели клюки за живота в селото и непрекъснато я подканяше да яде повече, настояваше да опита едно или друго лакомство, предлагаше й сякаш яденето като заместител на любовта.

Отначало това я смущаваше.

— Не бива да занемаряваш заради мен работата си, Джовани — казваше тя, — нито семейството си.

— Не, мадона — отговаряше той и я гледаше нежно с черните си очи, — но трябва да съм наблизо, нали мога да ви потрябвам.

— Да, но е излишно да ме наблюдаваш как дишам.

Усмивката му изчезна, той я погледна загрижено.

— Притеснявам ли ви като съм наблизо?

— Разбира се, че не, но нали трябва да живееш собствения си живот.

— Не, мадона, той принадлежи на вас.

Беше сменил после така упорито темата, че не й даде възможност нещо да възрази. Продължаваше да се чуди дали Ален е оставил толкова подробни указания, за да й осигури възможните удобства, или Джовани се престарава по собствен почин. Допускаше, че е и едното, и другото.

Един ден го попита:

— Имаш ли си някого, Джовани, приятелка имам предвид?

— Не, мадона. Ако си имах някого, нямаше да съм тук.

Тя размисли за миг.

— Може би трябва да си намериш някое симпатично момиче и да се ожениш.

В очите му просветнаха пламъчета, той наведе леко глава.

— Не е трудно да се намери симпатично младо момиче, мадона, но много по-трудно хубава жена.

За жена, която става с всеки изминат ден все по-безформена от бременността, такава преданост беше наистина много приятна. Виолета се чувстваше понякога виновна, че допуска това, въпреки че не може да даде на Джовани нищо в замяна, но му беше и благодарна, независимо от това какви подбуди го ръководеха. Неговото внимание смекчаваше чувството, че е изоставена, помагаше й да преодолява дните, които се нижеха един след друг.

После заваля студеният зимен дъжд.

Охрата и ръждивото червено на тосканските хълмове се смени със сивота, отговаряща на нейното настроение. Една заран стоеше в малката спалня с прозорци към задния двор, която имаше намерение да използва като детска стая. През прозореца виждаше пътя, който се виеше край оградата и зеленчуковата градина и водеше към обора. Дъждът беше поутихнал, само улуците продължаваха да капят, а вятърът свличаше огромни капки от дърветата. Видя долу Джовани, който идваше от обора с количка слама, за да покрие лехите с рози в градината. Тя му махна с ръка, когато той вдигна глава и я поздрави. Той бутна вратичката в каменната ограда и изчезна.

Застанала зад нея, майката на Джовани, която й помагаше да разтребва, каза:

— Той е добро момче, работлив е, но главата му е пълна с глупости и големи планове.

— Не зная какво щях да правя без него през последните няколко седмици.

Мария изтупа възглавницата, която държеше в ръка — по-силно, отколкото беше нужно.

— Да, той наистина ви е много необходим. Но много ви моля, внимавайте. Моят Джовани разбира с ума си, че принадлежите на сеньор Масари, но сърцето му не иска да го признае.

— Мария — изненада се Виолета, — Мария, хайде, погледни ме. Нима мога да се харесам сега на един мъж?

— Не сте погрозняла, защото очаквате дете, госпожо, а сте сама и имате нужда от закрила. Джовани вижда всичко това.

— Никога не съм му давала надежда — прошепна тихо Виолета.

— Докато сте тук без мъж, той ще продължава да се надява.

— И аз бих предпочела да не живея сама, но просто не зная къде бих могла да отида. Мария, какво ще правя, ако той не се върне? — попита тя след известно мълчание.

— Не зная. Имате ли пари — искам да кажа, с какво ще живеете?

— О, да — отвърна Виолета, — но нямам за какво да живея.

— Не говорете така! — Мария сложи ръце на хълбоците. — Ще имате детенце, а това е чудесно. Не бива да казвате, че не искате да живеете, че искате да умрете, защото ужасните ви мисли могат да се отразят на бебето. Трябва да сте спокойна и весела, за да му е добре на мъничкото, за да е доволно.

— Лесно е да се каже. Но да приемем, да допуснем, че Ален не се връща, защото е ранен? Или още по-лошо? Да допуснем, че е мъртъв от седмици и няма кой да ми го каже, никой не знае, че съм тук и го чакам?

— Ще имате достатъчно време да мислите за това, ако наистина се е случило, но няма смисъл да губите сили в очакване на най-лошото.

— Трябва да мисля за това, трябва да реша какво ще правя.

— Няма да правите нищо, докато не се роди детето — така е най-добре. Синьорът беше така възбуден, така щастлив, че ще става баща. Сигурна съм, че наближи ли времето то да се роди, синьорът ще дойде, та ако ще да е останала поне искрица живот в тялото му.

— Но ако не го стори, тогава какво? Къде да отида, кой ще ми помогне?

— Вие никъде няма да ходите, защото аз ще дойда при вас. Ще пратите Джовани да ме викне. Той затова е тук. И не се тревожете, родила съм шест деца, акуширала съм на още много и много. Всичко ще е наред.

Есента мина. Новините за битката при Алма, някъде в далечния Крим съобщаваха за победа на Съюзниците. Но когато се запромъкваха и подробности, оказа се, че е било скъпо платено и безсмислено сражение.

В средата на октомври Съюзниците започват да бомбардират Севастопол, най-голямото руско пристанище на Черно море. Но барутният погреб на французите се взривява и решителното нападение бива отложено. Това позволява на русите да заемат нови позиции. Съюзниците се подготвят за продължителна обсада, необходима според тях, за да бъде превзет градът.

Русите започват контра нападение срещу главния продоволствен лагер на Съюзниците в Балаклава. По време на сражението заповеди на английския главнокомандуващ са предадени невярно и поради объркването се стига до самоубийствено нападение на леката кавалерия, предвождана от лорд Кардигън. Кървавата баня е ужасна, но храбростта на войниците и подкрепата на френската кавалерия донасят победата.

Десет дена по-късно русите атакуват англо-френската армия, обсаждаща Севастопол. Когато тръбачите изсвирват най-сетне отбой, падналите на бойното поле са тринайсет хиляди.

Не след дълго британските товарни кораби, носещи не само оръжие и муниции, но и храна, медикаменти и зимни униформи, потъват при силна буря в Черно море. Съюзниците се оттеглят, за да дочакат пролетта в зимните си квартири и да продължат сраженията. При първите победи военен кореспондент на „Лондон Таймс“ изпраща дописка, в която описва ужасните условия в британските военни болници. Министърът на войната изпраща една жена по име Найтингейл заедно с още трийсет и осем милосърдни сестри да подобрят положението. Найтингейл пристига в Крим тъкмо навреме, за да поеме грижите за ранените в есенната битка и да бъде чествана от пресата като героиня заради усилията си да спасява живота на хората.

Така добрите новини се редуваха с лоши, годината наближаваше края си и сивият зимен студ вече обсебваше всичко. Сега във вилата миришеше на пламтящи дърва, на билки и чесън, окачени на снопчета да се сушат по гредите в кухнята. Тези миризми се смесваха със силните аромати на бульон и юфка, които Мария готвеше на огромната желязна печка. Мария научи Виолета да плете и двете изработваха чудесни малки одеялца и терлички, които Виолета украсяваше с цветчета. Двамата с Джовани бяха заети и с приготвянето на парфюми.

Той намери един ден рецептата, която Виолета беше оставила върху стол в салона. На обратната страна на листа беше нахвърляла плетката на бебешко одеялце. Джовани вдигна рецептата и я прочете.

— Това ли е парфюмът, който използвате?

— Който използвах, останали са ми само няколко капки, но искам да ги запазя.

Той кимна в знак на съгласие.

— Докато се върне синьорът. Но няма да е трудно да направим още.

— Наистина ли?

— Розово масло имам. Останалите съставки или поне повечето от тях можем да намерим в една аптека във Флоренция. Една или две могат да се доставят само от Рим, но и тях ще ни пратят в кратък срок.

— Сигурен ли си? — попита тя силно заинтересувана.

— Да, разбира се. — Той я погледна с неизказана топлота.

— Мислиш ли, че бих могла да го смеся и сама? — В този миг за нея нямаше нищо по-желано от това да смеси ароматите така, че да получи нежния дъх, който все още се излъчваше от малкото шишенце-бижу.

— Ще бъде удоволствие за мен да ви покажа как става — отвърна той.

 

 

Една вечер, когато Мария вече си беше легнала, те събраха скъпоценните есенции, добавиха и чистия коняк, чийто алкохол трябваше да освободи ароматите. Занесоха ги в спалнята на Виолета, колкото може по-далеч от миризмите на билки и ястия, идващи откъм кухнята. Сложиха на една масичка близо до огъня всичко, което щеше да им трябва, добавиха фаянсова мензурка с улейче и стъкленичка, с която можеха да се отмерват минимални количества масла и да се добавят капка по капка в мензурката.

Много сериозен и малко важен, Джовани й обясни в каква последователност се смесва. Направи първата смес сам, а Виолета му четеше съставките и количествата. Той разбърка леко течността, после хвана китката й.

Тя инстинктивно я дръпна.

Той се засмя, но не я пусна и потърка с палец вената откъм вътрешната страна на китката й.

— Трябва да е върху вашата кожа — каза той, — там, където му е мястото.

Когато тя престана да се дърпа, Джовани капна на китката й капчица от есенцията, изчака няколко минути, после вдиша аромата.

Свъси недоволно чело.

— Не, не е същото.

— Сигурен ли си? — Виолета вдиша на свой ред стопления от кожата парфюм, затвори очи и се съсредоточи. После поклати глава. — Прав си. Какво сме сбъркали?

— Малко повече от едно, недостатъчно от друго. Мислех, че много съм внимавал, но явно някъде съм сбъркал.

Тя отново вдиша дълбоко. Изведнъж се усмихна.

— Струва ми се, да, почти сигурна съм, че нарцисът е малко повече — каза тя.

— Така ли? — Сега вдиша отново и той. — О, мадона — възкликна Джовани, — имате прекрасен нос.

Тя се разсмя, неспособна да се овладее. Своеобразният комплимент й достави удоволствие.

— Наистина ли?

— Абсолютно съм сигурен. А сега бързо, вие го смесете.

Новата смес, която тя направи, беше съвършена. Знаеше го, още преди да опита парфюма върху китката си. Ароматът, който се издигаше от фаянсовата мензурка, изпълваше сетивата й с великолепен букет от пролетни нарциси и летни рози, портокалов цвят, екзотичен мускус и още много неща, но освен това и със сила и красота, и с любов, да и с любов.

Когато кожата на китката й пое парфюма, Джовани я взе в ръка и вдиша шумно топлия, силен дъх. Той се засмя, а погледът му беше изпълнен с блаженство.

— Да — прошепна той, — да.

Пристъпи към нея и я взе в обятията си. Беше спонтанна прегръдка, изпълнена с триумф, задоволство и чиста радост. В нея нямаше нищо чувствено, нищо лукаво или фалшиво. За Виолета щеше да е по-лесно, ако съдържаше подобно нещо, щеше да й е по-лесно да го отблъсне, по-лесно да му устои.

Тя се облегна на тази млада сила, прие прегръдката, без да се замисля, наслади се на нейната топлина и сигурност, на чувството, че е намерила спокойствие. После усети устните му върху меката коса на челото си. А детето в нея прошава, сякаш искаше да протестира.

Тя се дръпна — бавно, но подчертано. Джовани беше сладък и мил, явно готов да се остави да го използват, но щеше да е нечестно от нейна страна да го поощрява, като се вкопчва в него. Изпитваше към него нежна симпатия. И кой знае, ако нещата бяха се развили другояче… Но те не бяха. Любовта й принадлежеше на Ален и никой и нищо не можеше да я заличи.

Когато се дръпна от Джовани, вече знаеше, че за нея е дошло време не само да чака.

 

 

Кредитът, депозиран на нейно име при един флорентински банкер, беше, изглежда, неизчерпаем. Тя изтегли значителна сума за разноски по пътуването на двама души.

Беше размисляла дълго и упорито дали да помоли Джовани да я придружи. Да спи с него в една и съща къща посред селото, където всички го познаваха, а домът на майка му беше само на няколко метра от градината, беше едно. Но да нощува с него в странноприемници и пансиони, дори ако стаичката му ще е повече или по-малко отдалечена от нейната — съвсем друго. Не се боеше за доброто си име, знаеше, че така или иначе, вече го е загубила, тревожеше я зависимостта от него.

Въпреки това щеше да е глупаво да пътува сама. Ако не греши, вече е в шестия месец и доста наедряла, пък и не можеше да носи тежък багаж.

Проблемът беше не дали Джовани ще иска да дойде, а да го възпре, защото той разбра за намеренията й. Радостта му при мисълта, че ще пътува с нея, беше толкова очевидна, решението му да я придружи толкова твърдо, че тя изобщо не се опита да го разколебава.

Отидоха най-напред във Венеция, в дома на синьора да Алори. Къщата беше пуста, заключена, чукчето на пътната врата махнато. Разпитаха във всички хотели, навсякъде, където подслоняваха гости срещу заплащане, но никой не беше виждал Ален. Името му не фигурираше в нито един списък на клиентите.

Домът му в Париж беше следващата спирка. Той също беше заключен. Никой от приятелите му не го бе виждал това лято. Всички се чудеха къде ли се крие, много им липсваше.

По лицата им веднага проличаваше, че си правят заключения. Дори да не питаха защо го търси или защо я придружава красив италианец, очевидно голям кавгаджия и ревнивец, прикриваха любопитството си.

Лондон беше последната възможност в списъка й, добавен само защото там се бе запознала с Ален. Но Виолета нямаше представа къде е живял в този град, дали е имал постоянен, или само временен адрес. Тъй или иначе, реши, че няма смисъл да прекосява канала. След като претърпя толкова неуспехи в надеждата да срещне някой, който да го е виждал, беше твърде безсмислено да се осланя на съвсем неопределена възможност.

Виолета вече не знаеше къде още би могла да търси. Сега се замисли дали да не намери Жилбер. Питаше се дали е в Европа, дали продължава да следва първоначалния план за пътуването и какво е писал на двете им семейства в Ню Орлиънс. Питаше се дали Жилбер продължава да я търси. Но най-много я интересуваше дали е срещнал случайно или нарочно някъде Ален.

Последният въпрос й създаваше все повече грижи, особено като си спомняше предложението на Ален в името на собствената й сигурност тя да се завърне при съпруга си.

По-малко от седмица след завръщането им и след като Виолета се посъвзе от неудобствата на пътуването, тя написа куп еднакви писма и ги разпрати до различни градове, които Жилбер възнамеряваше да посети през първата година от пътуването си. Не беше сигурна дали ако получи някое от писмата, той изобщо ще й отговори, но трябваше да опита. Не посочи адрес, а само пощенска кутия във Флоренция. Искаше, ако между тях се установи контакт, сама да определи времето и мястото на срещата.

Отговорът дойде от Рим, където той прекарваше зимата. Предлагаше й да дойде там, за да обсъдят подробно въпросите, които тя поставяше в писмата си.

Да отиде или да не отиде?

Посещението щеше да е много неприятно. Тя все вярваше, че ще забрави старата си вина — нарушаването на съпружеската клетва. Беше изоставила мъжа, комуто се кле във вярност до гроба. Сега разбираше, че всичко това не може да не изплува веднага, щом почне да прави някакви планове. Но поне споменът за грубото му държане беше избледнял и тя вече не се боеше от него. Вече не вярваше, освен това, че той е стоял зад нападението върху Ален на железопътната гара.

Но ако причината да му пише не бе само желанието да разбере дали двамата с Ален са разговаряли за нея, тогава защо изобщо го търсеше? Трябваше да отиде. Беше последната й надежда.

Отложи пътуването за след Коледа, а после още веднъж, защото й се стори, че се е простудила. Най-сетне в средата на януари двамата с Джовани потеглиха.

Жилбер живееше в пансион, неприветливо място близо до Форума, където миришеше на котки, но за сметка на това изгледът към Колизея беше великолепен. Вратата им отвори не той, а млада жена с подигравателна усмивка. Носеше блуза с голямо деколте и пола, под която очевидно нямаше нищичко. Когато седнаха и им поднесоха чай, жената излезе от стаята. Сбогува се доста интимно за обикновена слугиня, след което изтрополи надолу по стълбата.

Джовани се ухили презрително и показа със завъртане на глава какво мисли за вкуса на Жилбер що се отнася до женския пол. Виолета се питаше дали присъствието на младата жена му е било необходимо, за да й покаже, че не само тя е способна да се отдаде на плътски удоволствия, или за да събуди ревността й. В такъв случай бе направил грешка. Можеше само да съжалява съпруга си, ако му се налага да утвърждава по този начин мъжкото си достойнство. Все пак радваше се, че си е намерил утеха. Жилбер беше отслабнал. Ръцете му забележимо трепереха, а множеството бутилки върху масичката бяха почти всичките празни.

Той изгледа остро Джовани, когато Виолета му го представи, а после престана да му обръща внимание, сякаш беше празно пространство.

— Така — изрече той със скърцащ глас и насочи с предизвикателен поглед вниманието си към нейния корем. — Както виждам, ти си добре.

— Да, навярно ти също — каза учтиво Виолета. В същото време отправи предупреждаващ поглед на Джовани, който се плъзна напред върху седалката на стола и сега седеше с опрени в коленете юмруци.

— Тъй като ти не счете досега за необходимо да ме уведомиш дали изобщо си жива, предполагам, че ти се налага да искаш нещо от мен и затова си тук — продължи той с неприязнен тон.

— Новини — отвърна тя, — само новини.

— Би ли им обяснила защо трябва да ти казвам каквото и да било?

Надеждата се пробуди в нея.

— Ти имаш нещо да ми съобщиш?

Тонът му я нарани, когато той продължи да говори, без да отговаря на въпроса й.

— Да са те засягали някога моите чувства, мила ми Виолета? Да ти е минавало през ум, че начинът, по който ме напусна, можеше да ме накара да повярвам, че си била отвлечена, че си се озовала в ръцете на престъпници? Толкова ли не можа да ми пратиш поне кратичко съобщение, че си жива и здрава?

Преди да й отговори, трябваше непременно да я накаже за страха и срама, който бе изпитал заради нея. Не, той изобщо не се беше променил.

— Съжалявам, ако съм те наранила, но и на мен не ми беше леко.

— Така ли? Е, и това не е малко.

Беше загрижен само за собствените си чувства, собствената си загуба, за нейните мисли и чувства оставаше наистина малко място. За миг усети отново цялата празнота на брака си, отново й стана повече от ясно, че ако изобщо е била обичана от него, то само като някаква представа в съзнанието му, някакво продължение на собственото му аз, като собственост, а не като жена от плът и кръв.

— Имаш ли новини от къщи? — попита тя.

— Само няколко реда, все ме питат ти защо не им пишеш. Оправдавах се с войната, отговарях, че няма нищо интересно, за което би могла да им съобщиш и че не съм постигнал особено много с пътуването си.

Значи нямала какво интересно да им съобщи.

Беше все пак по-добре, отколкото ако я бе очернил пред собствените си роднини и пред нейните. Трябваше да му е благодарна и щеше да е, ако не знаеше, че го е сторил само за да си спести унижението.

— Ще се върнеш ли в Ню Орлиънс по-рано, отколкото възнамеряваше отначало?

— Защото ти ме изостави? Не, наистина не. Не виждам причина. Все още ми липсват някои мебели за градската къща.

— Това ме радва, не бих искала да мисля, че си имал неприятности заради мен. — Тя млъкна и скръсти ръцете в скута. — А сега те моля да ми отговориш на въпросите, които ти зададох в писмото си. Ти трябва да ми кажеш виждал ли си отново Ален и след Париж? Споделял ли е с теб опасенията си за моето бъдеще, правил ли ти е предложение за в случай, че остана сама? Трябва да зная.

Жилбер я гледаше втренчено. После установи със задоволство:

— Той те е изоставил.

— Не по собствена воля — каза тя измъчено. Принудата да проси, за да получи исканите сведения, се превръщаше в неизбежна необходимост. Тя усети как я обзема гняв и изостави всяка предпазливост.

— Така ли? Интересно какво ли е могло да го накара да изостави жената, която носи в корема си неговото копеле?

Джовани скочи, преди тя да успее да протегне ръка и да го спре. Той награби с мазолестата си ръка Жилбер за яката и го изправи на крака. Нос до нос с Жилбер, изрече:

— Вие веднага ще се извините. Моментално!

Жилбер изгледа гневно Джовани, лицето му стана пурпурночервено, вените на челото му се издуха лилави, не дишаше, а свистеше.

— Джовани, моля те — каза Виолета и с мъка се надигна, — направи го заради мен.

Джовани не реагира.

— Аз, аз бях ядосан — процеди с мъка Жилбер. — Не биваше да говоря така с една дама.

Джовани не го пусна, а го раздруса още веднъж. Очите на Жилбер изхвръкнаха от орбитите, докато поглеждаше тук към Виолета, ту към Джовани.

— Масари, не съм виждал Масари.

Джовани го пусна. Жилбер си пое със стенание въздух и се строполи върху стола. Младият италианец подаде на Виолета ръка я дръпна към себе си.

— Струва ми се — каза той тихо, — че направихме тук всичко, което можахме.

Очите й бяха пълни с отчаяние.

— Да — погледна го тя. — Да се прибираме в къщи.