Дженифър Блейк
Див жасмин (2)

Глава втора

Целувката беше огнена, безкрайно сладка, но Джолета усети също, че от онова, което той е решил, не може да избяга. Главата й беше като замаяна, нарастващото удоволствието сякаш вливаше в кръвта й лениво шампанско. Опита се все пак да извърне лице, но отчаяният вик на ужас заседна в гърлото й.

Миг по-късно мъжът вдигна глава. Застана спокойно, но продължи да я държи в прегръдката си. Джолета срещна погледа на очите му, тъмносини на светлината на уличните фенери. Долови в тях някакъв ироничен фатализъм.

От доста време никой не я беше целувал. От прекалено дълго време може би. Потрепери и усети как от силното желание й спира дъхът. Случилото се беше така неочаквано, че я бе объркало и сега тя стоеше неподвижна, опряла леко ръце в коравите мускули на гърдите му под якето.

Мъжът пое дълбоко въздух, пусна я, отстъпи рязко, но сякаш против волята си, назад. Хвърли поглед зад гърба й.

— Моля да ме извините, госпожице — каза той с къс, задъхан смях. — Просто реших, че като възлюбен, който ви брани, ще съм по-убедителен, щеше да изглежда, сякаш имам личен мотив да го правя. Тъй или иначе, виждам, че има резултат.

Джолета хвърли къс поглед през рамо. От преследвача нямаше и следа. С усилие изрече:

— Възможно е, но ми се струва, че бихте могли и без…

— Е да, госпожице, но как бих получил възнаграждението си?

Тя го погледна право в очите. Начинът, по който разговаряше с нея, подчертаната непринуденост бяха малко прекалени. Помисли си, че той го прави нарочно, но не беше сигурна. На слабата светлина косата му имаше цвета на полирани тъмни орехи, беше гъста и леко разрошена. Лицето му беше правилно, доминирано от прав нос и енергична брадичка с трапчинка. Гънките около устата му подсказваха, че често се смее, висока интелигентност искреше в погледа му, а под безукорно скроеното морскосиньо сако раменете бяха широки, но не масивни. Беше много висок, държанието му беше решително, но не и арогантно.

— Наградата задължителна ли беше? — попита след кратка пауза Джолета.

— Добрите стари рицарски обичаи на Юга вече не се ценят както едно време. Би трябвало да ги спазваме просто заради самите тях, но аз предпочитам, когато имам случай, сам да си взимам наградата.

Гласът му събуди любопитството й.

— Откъде сте?

— Роден съм във Вирджиния. Но има ли значение?

— Не — отговори тя, а после повтори малко по-определено, докато ровеше с наведена глава в чантата, търсейки ключовете от колата. — Разбира се, че не.

В гласа му се долавяше хитра нотка, когато каза:

— Бяхте се запътила нанякъде, нали? Покажете ми накъде е и ще ви придружа.

Предложението беше обезоръжаващо, но тя и не помисляше да го насърчава. И на дневна светлина нямаше доверие в повечето мъже, та камо ли на мъж, срещнат посред нощ на тъмна улица в този квартал. Измъкна месинговия държател с дрънчащите ключове и го погледна.

— Много благодаря, но рицарството не трябва да отива чак толкова далеч.

— Старата ми бавачка, която ме научи на маниери, не би се съгласила с вас — каза той. Очевидно нямаше намерение да си тръгва.

— Да, но тя не е тук, а пък аз нямам представа кой сте — каза спокойно Джолета. — Знам ли, може да сте от една банда с онзи тип с ножа.

— Логична мисъл, но нали все още не ви се е случило нищо или почти нищо. Бъдете благоразумна, позволете ми да ви придружа до колата.

— Оценявам желанието ви да ми помогнете, но съм сигурна, че ще се справя и сама.

Джолета го заобиколи и се запъти към паркинга.

— Възможно е — каза той, обърна се и тръгна редом с нея. — Възможно е, но налага ли се?

— Излишно е да ме придружавате — отвърна тя и го погледна.

— На друго мнение съм.

Паркингът беше вече пред тях, малък четириъгълник, заобиколен от стени и дворове, като слабо осветена шахта на кладенец. Утешителното присъствие на един широк гръб можеше да бъде всъщност само добре дошло и беше излишно да се преструва. Очевидно нямаше да се отърве лесно от него, затова мълчанието й беше знак на съгласие.

Само че миг по-късно и в нея се надигнаха правилата за поведение, които Мими й бе втълпявала от ранно детство. Онова, което допреди няколко минути можеше да се възприеме като учтиво мълчание и от негова страна, бе засенчено от подозрително неучтивата му усмивка. Тя хвърли бърз поглед към мъжа, който вървеше до нея, към тъмния му костюм и елегантната вратовръзка. „Прилича на бизнесмен — помисли си тя, — на бизнесмен, който се радва на малкото свободно време след цял ден, прекаран в трудни преговори.“ За да поосвежи атмосферата тя попита:

— По работа ли сте в Ню Орлиънс?

— Би могло да се каже.

— За пръв път ли сте тук?

Той поклати глава.

— Минавам от време на време.

— Някакъв конгрес? Ню Орлиънс е предпочитано място за конгреси.

— Този път не.

Той не даде повече обяснения и Джолета не зададе други въпроси. Какво значение имаше с какво се занимава и защо е в града, нали повече нямаше да го види. С учудване констатира, че краткостта на отговорите му я беше разочаровала. Този мъж предизвикваше с присъствието си леки спазми в тялото й. „Само това липсваше!“ — каза си тя. Подобни усложнения наистина не й трябваха.

— Няма нужда да тичате — каза той спокойно. — Повече няма да ви нападам.

— Не тичам — каза Джолета и намали темпото.

— Разбира се, че не — в гласа му прозвуча лека ирония.

Тя спря.

— Достатъчно далеч ме изпратихте — каза Джолета. — Много съм ви благодарна, че се появихте толкова навреме. Не зная какво щях да правя без вас. Дори не ви упреквам за целувката, но…

— Наистина ли? — попита той със съмнение в гласа.

— Не — отговори тя твърдо, може би по-решително, отколкото бе имала намерение. — Тъй или иначе, колата ми е съвсем наблизо и съм сигурна, че сега вече нищо не може да ми се случи.

Един дълъг миг той я гледа мълчаливо, после попита:

— Това значи: а сега се разкарай, нали? Ами ако човекът с ножа продължава да ни следи и само чака вашият телохранител да си отиде?

— Доста невероятно — каза смело Джолета, но се издаде с погледа, който побърза да хвърли през рамо.

— Точно така — заяви той подигравателно и продължи решително: — И моята кола е паркирана тук, понеже това е единственият приличен паркинг в тази част на квартала. Позволете ми да ви закарам до къщи, за да зная, че ще стигнете там здрава и читава.

Тя поклати учудено глава.

— Луд ли сте? Та аз не зная дори името ви.

— Тайрон Кингсли Стюарт Адамсън Четвърти, на вашите услуги. Това достатъчно ли е? Ако името ви се струва прекалено дълго, наричайте ме просто Рон. А как мога да ви наричам аз, като добавям, естествено „скъпа“ и „госпожице“?

— Изобщо никак, ясно ли е?

— А не, сега вие ме чуйте — прекъсна я той и гласът му не допускаше възражения. — Няма да ви оставя тук посред нощ сама. Ако не ми разрешите да ви закарам до къщи, позволете ми поне да ви следвам с колата си. Впрочем, нека се коригирам. Ще ви последвам, независимо дали го желаете или не.

Тя дълго се взира в упоритото му лице, в непоколебимия поглед.

— Но защо? — попита. — Защо такава загриженост?

— Защото съм такъв! Една много решителна икономка-негърка, която страшно държеше на тези неща, ми го внуши с точилката си от прасковено дърво. Свикнал съм също да отварям пред дамите врата и да им отстъпвам място. Просто не мога другояче.

Не можеше да се каже, че отговорът е задоволителен. Въпреки това Джолета не намери достатъчно основания да се усъмни в него. И Мими бе държала много на маниери и чувство за дълг. Продължи да върви с присвити устни, но повече не възрази той да я придружи до тъмния й заключен „Мустанг“.

Мъжът по име Рон взе ключовете от ръката й, отвори вратичката и надникна да види дали на задната седалка няма скрит някой, след което й даде с учтив жест да разбере, че всичко е наред и тя може да се качи.

Джолета не искаше да изостане в учтивостта й му подаде ръка.

— Сърдечно благодаря, задето ме спасихте. Наистина съм ви много задължена.

— Въпреки всичко? Наистина великодушно от ваша страна — усмихна се той.

— Не, аз наистина… — подхвана тя.

— Добре, добре — каза той. — И аз съм благодарен на случая.

Сигурно най-доброто беше повече да не задълбава. Тя дръпна ръката си.

— Е, лека нощ.

Той отстъпи назад, за да може Джолета да се качи. Тя се настани зад кормилото, а той се обърна и тръгна към един сребрист „Буик“, върху който беше залепен знак, че е взет под наем.

Когато потегли, светлината на фаровете му в нейното огледало я нервираше. Изпитваше странното чувство, че той я наблюдава как се провира през тесните улички на квартала в посока към морето. Като се замисли, изпита тревога и от това, че беше позволила на съвсем чужд човек да научи адреса й.

Тревогата й беше напразна. Когато тя сви към блока си, Рон Адамсън я поздрави кратко с премигване на фаровете и продължи, без да спира. Точно както тя би го пожелала.

Въпреки това тя проследи фаровете му, докато изчезнаха. Пусна кормилото и докосна меките си устни. Те бяха много чувствителни, а сега и малко трескави.

Бяха минали близо шест месеца, откакто мъж я беше целувал така. Шест месеца, откакто Чарлз, нейният годеник, я целуна за раздяла.

Познаваха се от много отдавна. Чарлз, рус и висок, беше партньор в игрите, приятел и брат, единственият младеж, с когото бе дружила в университета. Интимните им отношения дойдоха някак от само себе си. Започнаха с плаха целувка за лека нощ, а две години след годежа стигнаха връхната си точка върху един спален чувал на брега на Мисисипи. Когато се записаха и двамата в колежа, Чарлз й предложи да наемат заедно апартамент близо до университетското градче, но тя се поколеба. Знаеше, че Мими не би го разбрала. Въпреки това прекарваха заедно всяка свободна минута. Заедно отидоха при лекаря да се посъветват относно контрацептивните средства, заедно правеха планове за бъдещия си дом, бъдещото си семейство и за всяка подробност около сватбата, която рано или късно трябваше да се състои. Заедно, винаги заедно. Джолета дори беше купила вече булчинската си рокля — коприна с цвят на шампанско, с украса от перли и блестящи мъниста. Шаферите и шаферките трябваше да са целите в синьо, в тон с доминиращия цвят на оловните стъкла в малката викторианска църква на Ривър Роуд, където би трябвало да се състои церемонията.

Само че, кой знае защо, така и не определиха деня на сватбата. Родителите на Чарлз пожелаха през лятото след завършването на колежа той да ги придружи на сафари в Африка. После, след продължително боледуване почина дядо му и Чарлз реши, че ще е егоистично да мисли по същото време за собственото си щастие. Предложи и двамата да пестят, за да предплатят бъдещата си къща и да им остане нещо и за меден месец в Карибско море. Та нали животът е пред тях.

След известно време Джолета изпита чувството, че той нарочно отлага, но аргументите му бяха толкова убедителни, прозвучаха така логично, че тя почна добросъвестно да пести и затова отиде да живее при Мими. А после Чарлз предплати с неговите спестявания една петроленосиня „Мазда Кабрио“.

Този ден Джолета огледа от всички страни спортната кола, паркирана пред парфюмерийния магазин. Сърцето й се сви. Чарлз стоеше, гордо усмихнат, с ръце на кръста. Гласът й трепереше леко, когато най-сетне каза:

— Ти, ти всъщност изобщо не искаш да се жениш, нали Чарлз?

— Какви ги говориш? — попита той и отстъпи крачка назад.

— Имаш си друга? Достатъчно е да ми го кажеш.

— Не, кълна ти се, нямам — каза той, но гласът му трепна. — Защо този въпрос?

— Само се опитвам да разбера защо си дал спестяванията ни за кола.

— Дадох моите пари — смръщи той чело. — Нямам ли право да си купя с тях каквото поискам?

— Да, но ти каза…

— Зная какво съм казал, но, за бога, Джолета, та нали ще сме женени цяла вечност, а аз имам чувството, че никога не съм бил свободен.

— Значи ли това, че искаш да опознаеш други жени?

Откакто бяха заедно, той не изпускаше да се загледа подир всяка привлекателна жена, но тя все се надяваше, че като стане по-зрял, ще престане.

— Защо не! — отвърна той предизвикателно. — Няма да е зле и ти да опознаеш някой и друг мъж. Не е изключено това да те направи малко по-страстна, нали знаеш, че аз все не успявам.

— Аз никога не съм се оплаквала — каза тя тихо.

— Собственият опит би могъл да ти осигури по-голям успех, би могъл да ти помогне. Но както стоят нещата сега… — той сви рамене.

— Представа нямах, че възприемаш всичкото този начин — каза тя сподавено.

— Ех, сега вече знаеш.

Мина време, преди тя да може да каже нещо.

— Добре — изрече най-сетне. — И аз не бих искала да се омъжа за човек, за когото означавам толкова малко. — Тя посегна към пръстена, който той й беше подарил. Свали го лесно, защото й беше голям. Хвана ръката му, сложи пръстена върху дланта му и събра пръстите над него. — Вземи си го — каза тя, — вземи го и си върви. Веднага!

Той гледа известно време, смаян и нерешителен, пръстена, после се обърна и се качи в колата. Когато потегли рязко, гумите на новата „Мазда“ оставиха на улицата две дебели черни дири.

Внезапният провал на плановете й, на всичко, което бе споделяла с Чарлз, беше за нея като смърт. Животът й беше така тясно преплетен с неговия, че сега й се струваше, че са я разкъсали. Обидните думи, който той й каза, не й излизаха от главата, накърняваха самочувствието й.

Мими и времето й помогнаха. Все пак Мими не успя да я убеди, че не всички мъже са като Чарлз. Повечето от онези, с които се запознаваше бяха същите: готови да излизат с нея и да споделят леглото й, сякаш това е тест за бъдещето. Но Джолета не искаше да е опитно зайче, тя нямаше доверие в бъдеще, което трябва да се тестира. В повечето случаи не се стигаше до втора среща, но и първите ставаха все по-редки.

Мими все й повтаряше, че ще се погребе в тази своя научна библиотека. Баба й навярно беше права. Но тя знаеше, че на миналото поне може да се разчита. То не се променя.

Рон примига с фарове за довиждане на Джолета Карес, мина няколкостотин метра и спря пред някакъв магазин. Погледна часовника си и влезе в магазина. След няколко минути излезе с пластмасова чашка кафе в ръка, запали колата и се върна по пътя, по който беше дошъл.

Щом стигна до блока, зави, намери място на паркинга, изгаси мотора и фаровете. Комплексът беше почти нов, къщите — всяка с по две-три жилища, бяха групирани около плувен басейн. От паркинга виждаше прозореца на спалнята в апартамента, принадлежащ, както вече бе установил, на жената, която наблюдаваше. Щорите бяха спуснати, но от време на време вътре се мяркаше сянка.

Той свали похлупачето от кафето и го опита. Направи гримаса и поклати глава. Беше много силно, положително бе стояло с часове на котлона, но трябваше да го изпие, за да не заспи. Пъхна капака в кесията за отпадъци, любезно предоставена от фирмата, която му даде колата под наем, и се опита да настани дългите си крайници колкото може по-удобно върху седалката. Сложи ръка на кормилото и отпи още глътка кафе, после пак впери поглед в осветения прозорец над него.

Поклати с въздишка глава. Желанието да целуне Джолета Карес се бе оказало непреодолимо. Но и глупаво. Впрочем, беше му все едно. Оказа се, че си е заслужавало риска.

Беше му първа вечер в цялата тази авантюра и ако трябваше да се изрази в стила на криминалните романи — вече беше напуснал прикритието си. Това можеше да се окаже добро или лошо, според обстоятелствата. Тъй или иначе, преди малко реши, че е необходимо — нима можеше да допусне онзи тип с ножа да я нападне? Изживя напрегнати мигове, когато се уплаши, че може да дотича твърде късно. Следващия път ще внимава повече.

Следващия път. О, боже!

Не беше много сигурен, че онова, което върши, е наистина необходимо. Изглеждаше толкова мелодраматично, почти параноично. Но навярно се лъже.

Реши, че е действал като любител. Докато се въртеше край парфюмерийния магазин, тя за малко не го видя. Мислеше, че магазинът е по-надолу по улицата, не взе предвид също, че тя може да е толкова наблюдателна. Вече не трябваше да го забравя.

Освен това не допускаше, че и друг може да я дебне. Опита се да предостави на себе си и на Джолета по-голямо пространство за действие и затова реши да я чака близо до паркинга. Оказа се голяма грешка. Онзи дивак! Откъде ли се взе? И наистина ли държеше нож? Нещо беше проблеснало в ръката на онзи тип и той го използва като добро оправдание за себе си.

Но да я целуне! Колко непрофесионално! Колко погрешно. Чиста проба прекомерна самоувереност. Имаше основание да е гузен.

Джолета Карес беше нещо необичайно. Не можеше да се нарече красавица, беше миловидна по някакъв много нежен и старомоден начин, някаква смесица от хубост, гордост и будна интелигентност, предизвикваща у мъжа желанието да се сближи с нея, да разбере дали видимото е истинско. Беше толкова крехка, а се оказа учудващо смела и с голяма вътрешна сила. Косата й излъчваше чудесен дъх на рози. Когато я взе в прегръдката си, усети, че е топла, копринена, но стегната там, където една жена трябва да е стегната и мека там, където една жена трябва да е мека. Мисълта за нея караше коремните му мускули да се напрягат. Тя така добре му подхождаше — с височината, с фигурата си, с мекотата и аромата си можеше веднага да навлезе в сънищата му за съвършената жена.

Трябва да беше полудял.

Хъм, господ има, изглежда, твърде странно чувство за хумор.

Сега там, горе беше може би тъкмо жената, която бе търсил през целия си съзнателен живот. А тук, долу той се топеше като болен от любов тийнейджър и си пареше устата с лошо кафе.

В най-близко време щеше с нещо да се издаде и тогава тя ще изпита отвращение към него, а може и да го намрази. Положително. Друга възможност просто нямаше.