Дженифър Блейк
Див жасмин (19)

Глава деветнадесета

Не беше толкова просто да открият къщата, която търсеха, дори след като я бяха намерили на картината. Художникът си беше позволил волности в перспективата и дори бе изпуснал една или две къщи, които очевидно не му бяха харесали. Рон смяташе, че Търнър е стеснил и извивката на канала, но Джолета го убеждаваше, че имал дефект в зрението.

В четвъртата къща им отвори млада жена с дете на хълбока. Тя носеше яркорозов анцуг, обувки с яркозелени връзки и кариока на челото. Поглеждаше през рамо и говореше като картечница на италиански с някого, който стоеше в сенчестия край на коридора. Обърна се към посетителите и заяви на съвсем правилен английски, макар и със силен акцент:

— Тук не е музей, нито хотел. Моля, вървете си.

Щеше да затвори вратата, ако Рон не я беше задържал с ръка.

— Извинете за безпокойството, но не сме туристи. Търсим сведения за мъж и жена, американка, които са живели преди много години, доколкото знаем, в тази къща.

— Не зная нищо за такива хора — каза жената и взе да люлее момченцето, което ги гледаше с огромните си черни очи под рошави златистокестеняви къдрици — същинско живо ангелче на Ботичели.

— Имаме основание да предположим, че дамата, на която е принадлежала къщата, е трябвало да умре заради квартирантите си — побърза да каже Джолета.

— О, allora! — Жената поразмисли, после каза: — Един момент!

После извика нещо пред рамо. Чуха се провлечени стъпки и от сумрака се появи стар мъж. Жената обясни, че бил дядо на съпруга й, прекарал целия си живот в тази къща.

Старецът беше прегърбен и слаб, черният му вълнен пуловер, който трябваше да го пази от влагата в къщата, беше провиснал отпред. Стоманеносивите му къдрици бяха като сплъстена вълна, а когато се усмихна, пролича, че му липсват няколко зъба. За щастие с паметта му всичко беше наред. Жената, за която те споменали, му била прабаба, вдовица с ограничени доходи, която давала през миналия век стаи под наем, както хиляди други хора във Венеция преди туристическите хотели да изникнат като гъби из цялата лагуна. Лекарите твърдели, че е умряла от сърдечен удар, но в семейството знаели истината. Ужасна и невероятна трагедия. После на роднините била изплатена известна сума, нещо като обезщетение. Така наследството на вдовицата нараснало значително. Такива неща не се забравят лесно.

Да, да, жената имала и сестра, si, с вила недалеч от Флоренция. Вилата била разрушена през Втората световна война и на нейно място вдигнали нова. Градината ли? Ами да, тя си е там, та ако си направят труда да бият толкова път… Да им се чуди човек на тия американци — какво ли не искат да видят!

 

 

Успех!

Джолета не можеше да дойде на себе си. Да намери човек, способен да потвърди подробност от дневника на Виолета! Та това граничеше с чудо. Сякаш времето се беше свило, за да приближи миналото. Наред с това откритието отново им напомни колко е трудно да се научи нещо съществено за отдавна отминали събития.

Когато излязоха с Рон от къщата, поеха към моста Риалто. Бяха се разбрали да хапнат в някой ресторант до пазара. Вървяха мълчаливо покрай цветарски магазини, покрай витрини с кожени куфари, копринени шалове, ветрила, часовници и какво ли не още за туристите. Слънцето светеше ослепително над канала, а водата хвърляше странни отблясъци върху фасадите. Ветрецът откъм канала беше свеж и миришеше малко на нафта от преминаващите лодки. Улиците бяха почти пусти, защото повечето италианци си почиваха час-два след изобилния и продължителен обед. Джолета и Рон вървяха бавно — вече не бързаха, защото бяха постигнали поставената за днес цел.

— Знаеш ли какво? — заяви изведнъж Джолета. — Не съм сигурна дали изобщо има смисъл да продължаваме. Твърде невероятно е да срещнем човек, който ще ми подаде късче пожълтяла хартия и ще каже: — Това е формулата, оставена от твоята прапрабаба преди сто години, защото е знаела, че някой ден ще се появиш тук и ще си я прибереш.

Рон й хвърли бърз поглед.

— Мислех, че се надяваш на прозрение, нещо, което да ти помогне да разгадаеш кода, който се намира може би в дневника.

— Да, но не е изключено също да съм си въобразила някои неща. Може би няма шансове да открием когато и да било нещо в дневника.

— И все пак, помисли само колко чудесно би било, ако успееш. Пък и да не сполучиш, няма да си отишла по-назад, отколкото беше в Ню Орлиънс.

— Лесно е да се каже, но нали прахосваме в края на краищата и твоето време.

— Ако на мен ми е все едно, защо трябва ти да се притесняваш?

— Прав си, щях да забравя — каза тя остро. — Пък и нали искаш да си до мен, в случай че открия нещо.

— Може би искам просто да съм до теб — погледна я той право в очите.

— Престани! — отсече тя. — Не бива да говориш такива неща.

— Зная — съгласи се той, — но никой не може да ме задължи да не ги говоря.

Тя му хвърли бърз поглед, но предпочете да не настоява и вместо това каза:

— Опитвам се само да обясня, че се колебая дали да не спра. Понеже групата заминава тъй или иначе за Флоренция, ще се опитам може би да видя онази градина. Но мога и да не се отделям от групата. Два дена в Тоскана, после три дена в Рим и се прибирам у дома.

— Чудесно!

Тя го погледна сърдито.

— Какво значи това? Искам да кажа, че ще можеш да се отдадеш отново на бизнеса си.

— Тези неща вече ги обсъждахме веднъж. Няма да се отървеш от мене до края.

— Нещо не си спомням да съм се съгласявала с теб.

Една цветарска количка беше привлякла, изглежда, вниманието му, когато каза:

— Защо не приемеш, че просто ми харесва.

— А защо не помислиш — каза тя бавно, — че може би искам да се насладя на остатъка от пътуването.

Той дълго мълча, после най-сетне каза:

— Може би най-важното е час по-скоро да се прибереш у дома.

— Както разбирам, държиш да знаеш, че се чувствам зле.

— Не, нищо подобно — усмихна се той.

В думите му прозираше нещо, което никак не й хареса. Наблюдаваше строгите линии на лицето му, непроницаемото тъмносиньо на очите. Но изразът на лицето му не издаваше нищо. Тя присви очи и подхвана:

— Слушай…

— По-късно, ако нямаш нищо против. Умирам от глад, освен това трябва веднага да телефонирам. Ще си потърсим ресторант и там ще продължим да се караме.

Той се извърна и тръгна. Тя гледаше подире му и за миг изпита огромното изкушение да хукне в обратна посока. Нека се опита да я стигне. И все пак да избяга от него беше по-малко привлекателно от възможността да му каже всичко, което мисли за арогантните му тактики. Стисна зъби и закрачи наперено след него.

След обеда се прибраха в хотела. На другата заран тръгваха за Флоренция и Джолета искаше да си стегне куфара и дори може би малко да подремне.

Все още й беше неприятно той да върви до нея, но не знаеше как да му попречи. Нямаше начин да се измъкне. В момента най-много я вълнуваше въпросът как ли би се държал той в тясната й хотелска стаичка, ако пожелае да спи сама в леглото.

Докато тя отиваше към рецепцията да си вземе ключа, от пейката в коридора се надигна една двойка.

— Е, най-сетне — каза с упрек Натали, но се усмихна. — Докато ви чакахме, двамата с Чезаре успяхме да се сприятелим. Тъкмо бяхме решили да минем и без вас.

— Въпреки това — добави засмяно италианецът, — много се радвам най-сетне да ви видя. Синьото, което носите, синьорина Джолета, е perfetto, сякаш създадено за вас.

Джолета забеляза как Натали хвърли на Чезаре подчертано ироничен поглед. Двамата стояха един до друг, почти допрели рамене и човек имаше впечатление, че току-що са прекъснали някакъв спор. Джолета хвърли бърз поглед към Рон. Той също наблюдаваше двойката, а що се отнася до израза на лицето му, хрумна й само думата недоверчиво.

— Да не сме забравили уговорена среща? — попита Джолета.

— Не, не — отвърна Чезаре. — Дойдох в хотела с предложение за едно малко пътуване и срещнах вашата братовчедка, която ви чакаше. Дълго обядвахме, нали сме в Италия, тъй че не се отегчихме. Но щеше да е по-добре, ако бяхме посетили всички заедно вилите по река Брента.

— Вили?

— Да, нещо като замъците по река Лоара. Летни резиденции на някогашните венецианци, издигнати с печалбите от презморската търговия. Там са бягали от влагата и са си играели на фермери. Само малко туристи ги намират, а е наистина жалко.

— Все още можем да потеглим — каза Натали. — Те са на не повече от трийсет километра. Чезаре ми разказа за някакъв чудесен ресторант в град Мира. Бихме могли да вечеряме там.

— Не мисля — каза Рон и хвана Джолета за ръката. — Имаме други планове.

— Какви планове? — попита Джолета и издърпа енергично лакътя си.

Погледът на Натали заснова между навъсеното лице на Рон и зачервените бузи на Джолета.

— Но нали трябва да вечеряте някъде — каза тя хапливо.

— Не в толкова шумна компания — каза Рон.

Джолета го фиксираше с леден поглед. Просто не можеше да повярва, че след всичко, което се беше случило, той продължава да се разпорежда с времето й.

— Струва ми се — каза тя много високо, — че предложението за ресторанта звучи твърде примамливо.

— Но ти за пръв път чуваш за него — възрази рязко Рон.

— Най-добрият в цялата околност, честна дума — побърза да се намеси Чезаре.

— Не ставай смешен, Рон — каза раздразнено Натали. — Мога ли да ти кажа две думи насаме? Надявам се, ще успея да те убедя да се държиш разумно.

Рон сякаш се вкамени, после изгледа бавно другата жена и заяви остро:

— Съмнявам се, Натали, наистина. Джолета вече знае кой съм.

Натали примига ужасено. Премести още веднъж поглед от Джолета към него, видя как е застанал пред нея така, че тя да не може да вижда вратата, нито да размени погледи с Чезаре. Устните й се разкривиха подигравателно. — Виж ти какво било!

— Да, това е — отряза той късо.

— А знае ли също от какъв характер е доброто ни приятелство с теб? — попита тихичко Натали.

Подчерта думите си така, че те прозвучаха много язвително, каквато беше и целта й. Стрелата й улучи, но Джолета не се издаде и отговори, като се усмихваше в себе си:

— Не ми каза, но не беше и необходимо. Веднага ми направи впечатление, че вие двамата се разбрахте учудващо бързо.

— Да, наистина — отвърна със задоволство Натали. — Той винаги взема решенията си със смайваща бързина. Просто да му се възхити човек.

— Не и когато взема решения вместо мен — отвърна Джолета. — Намирам предложението за пътуване великолепно.

Чезаре се усмихна и повдигна въпросително вежда.

— Значи ли това, че ще дойдете с нас? Можем да наемем лодка и да потеглим срещу течението, така ще видим вилите най-добре. Но трябва веднага да тръгваме, ако искаме да използваме дневната светлина.

Не можеше да се каже, че излетът преминава непринудено.

Чезаре се държеше много сдържано с Рон. Натали пък беше очевидно много ядосана на Рон. На Джолета не й се приказваше нито с Натали, нито с Рон. Рон мълчеше.

Въпреки всичко не бяха тръгнали напразно.

Много от вилите бяха не само в стил Паладио, но и проектирани лично от Андреа Паладио. С ясните си класически линии и съвършената хармония на пропорциите, те бяха нещо повече от вили и дворци, създаваха впечатление за лекота и въздушност с фасадите си в кремаво, златно и сиво. Фронтоните, колоните и извитите арки на прозорците бяха толкова различни от венецианските фасади от „Хиляда и една нощ“.

Лодките, които нае Чезаре, бяха за двама души, а с дългите весла човек трябваше да гребе прав. На Джолета й идеше да се разсмее, като видя колко ловко я настани Чезаре в лодката, която щеше да кара, тъй че на Рон не му остана нищо друго, освен да се качи във втората лодка с Натали.

Италианецът настоя той да гребе срещу течението, но Джолета се поколеба. Имаше нужда да се пораздвижи, за да се освободи от насъбралия се гняв. Освен това права щеше да вижда по-добре, пък и нямаше да се налага да отблъсква Чезаре, ако той реши после да седне до нея и да остави лодката да се носи по течението.

— Ах, тези американки! — възкликна Чезаре и се загледа възхитен как тя маневрира чевръсто с дългото весло. — Не само че умеят всичко, но го вършат и толкова грациозно.

— Видях и италианки да карат лодки — каза Джолета.

— Не са много — ухили се Чезаре, — както вашата братовчедка, повечето предпочитат да оставят работата на мъжете.

Джолета се запита дали забележката е с язвителен подтекст, нещо твърде обичайно за Чезаре, както бе успяла да установи. Погледна го право в очите, но той само непринудено се засмя.

Миг по-късно той каза:

— Значи продължавате утре заран за Флоренция? Жалко, че напускате Венеция толкова скоро. — Гласът му стана тих и нежен. — Излишно е да ви казвам, carina, че съм на ваше разположение. Една дума само и ще ви закарам дотам и ще ви придружавам навсякъде.

— Това не би се харесало на Рон — каза тя сухо.

— Изобщо не ме интересува какво му харесва на Рон и какво не — щракна той пренебрежително с пръсти. — Важно е какво желаете вие.

Неговото отношение беше успокояваща промяна. Вярно, Чезаре разбра, че тя е в лошо настроение и го използва, но какво от това. Изведнъж й хрумна нещо.

— Добре, но би ви се наложило да станете в тъмни зори — каза тя предупреждаващо, но с усмивка.

— Заради вас това няма да е жертва.

— Много рано.

— Джолета, carina, вашето желание е заповед за мен.

Тя погледна към другата лодка, която ги следваше на известно разстояние, но бързо ги настигаше, защото сега Рон беше поел дългото весло. Тя обясни тихичко на Чезаре какво трябва да направят. Когато свърши, попита:

— Ще ви бъде ли възможно?

Чезаре разпери ръце, оставяйки лодката да се плъзга сама.

— Как може да питате? — беше отговорът му.

Тя кимна бавно.

— Нека поразмисля още малко — каза Джолета, — тогава ще зная дали ще го направим.

— Размисляйте по-бързо, Джолета, не мога да живея твърде дълго само с надежди — престори се на отчаян той.

След разходката по реката им остана време и да разгледат великолепната вила Пизани, в която бяха живели последователно един додж на Венеция, Наполеон Първи и завареният му син Йожен Боарне. Освен това спряха за малко и в къщата, наречена Ла Малконтента — Недоволната, кръстена така на една твърде невярна съпруга, която заточили в провинцията, за да попречат на недискретното й поведение. Най-сетне, вече по здрач, се запътиха към ресторант „Налин“.

Менюто беше съставено, както бе обещал Чезаре, от предястие с раци и миди, тъй нареченото „Скампи“, чудесно ризото, юфка, в която също имаше раци. Пиха от първокласното местно вино „Просеко канолиано“ — тръпчиво, искрящо и свежо.

Разговорът с другите двама не можеше да се нарече непринуден, тъй че Джолета и Чезаре си бъбреха най-вече двамата, намирайки и безброй поводи да се смеят. Той й правеше екстравагантни комплименти и доливаше, въпреки протестите, много умело чашата й с вино. Когато Рон й направи забележка, че прекалява с пиенето, Джолета престана и да протестира, за да насърчи италианеца.

Решението си да отпътува за Флоренция тя съобщи по време на десерта. Рон направи някакво предложение, Чезаре друго и докато тя още се колебаеше, Рон си позволи да поръча вместо нея. Беше нещо толкова незначително, още повече, че бе поръчал сладолед с кайсии и бадеми, който щеше да си избере и тя. Но й беше писнало някой да взема решения вместо нея и да пренебрегва нейните желания.

Пред ресторанта, докато отиваха към колата, тя прошепна нещо на Чезаре, от което погледът му стана триумфиращ.

Беше вече късно, когато се върнаха във Венеция. На кея Джолета и Рон се сбогуваха с Чезаре и Натали. На рецепцията тя помоли да й дадат ключа, а Рон стоеше встрани и чакаше. Хвърли му бърз, предупреждаващ поглед, но той не каза нищо, преди да изкачат стълбата и да застанат пред нейната врата.

— Надявах се — каза тя, докато пъхаше ключа в ключалката, — че ще поискаш ключа от стаята си.

— Не можех — заяви той спокойно, — вече го предадох и в стаята ми е настанен друг.

— Натрапваш ми се, значи.

— Нима си допускала, че няма да го сторя?

Не, не беше сигурна, че ще го направи. Както не беше сигурна в момента дали й казва истината. Тя си пое дъх.

— Виж какво…

— Зная — прекъсна я той. — Не искаш да ме пуснеш в стаята си и би предпочела да си замина. Но няма да го направя. Нито бих желал да правя сеир на хората в хотела с кавга по този въпрос.

Той посегна през главата й и бутна вратата, която тя вече бе отключила. Мина покрай нея и влезе.

Джолета можеше да избира: да остане в коридорчето или да влезе при него. Последва го в тъмната стая. Вратата се затвори от само себе си и ключалката щракна.

Когато посегна към ключа, тя веднага усети дъха. Наситена, свежа, плътна вълна от аромати прииждаше от тъмното. Натисна копчето и силна светлина заля стаята. Мънички, старомодни карамфили изпълваха помещението. Стотици преливаха от вазите, наслагани по всички възможни плоскости. Прасковенорозови и кървавочервени, пъстри и бели, назъбените им листенца пръскаха аромата си във въздуха и нощта бе сякаш замаяна от сладостта им.

— Какво, за бога, означава това? — попита тя смаяна.

— Карамфили. Видях ги на пазара при Риалто и ги поръчах.

— За тях ли се обади по телефона?

Той кимна.

— Означават, доколкото зная, „пръв студен полъх в любовта“ или нещо подобно, така пише в дневника. — Гласът му беше дрезгав, личеше, че е притеснен.

— „Ах, клетото ми сърце!“ — спомни си тя.

— Точно така.

Беше глупаво от нейна страна да се трогва от прекалено сантименталния жест. Но великодушието на жеста и разбирането за онова, от което тя има нужда, за което мисли, бяха наистина невероятни. И обезоръжаващи.

— Какво се опитваш да постигнеш? — попита тя тихо.

— Да ти кажа, че ужасно съжалявам и че не исках да ти причинявам болка. Да разбера дали има някаква възможност за нас двамата да опитаме още веднъж.

— Поне докато изчетеш целия дневник.

Той пое дълбоко въздух и бавно го издиша.

— Абсолютно ми е безразлично дали ще видя някога този дневник.

— Звучи добре — каза тя сдържано.

Беше очаквала ядосано лице, но срещна само стоманена решимост. Тя отиде до един стол, смъкна чантата от рамо и я пусна върху седалката.

— Та аз те обичам, Джолета — изрече той тихо и дрезгаво.

— Не го казвай — възрази тя строго и без да го поглежда, а после тихо добави: — Моля те, недей.

— Зная, че съм ти дал малко основания да ми вярваш, но за мен е важно да ти го кажа.

— Колко практично, че го откриваш именно сега — отвърна тя спокойно.

— Зная го отдавна, поне още от Бат, макар да е почнало много преди това, навярно още през онази нощ в Ню Орлиънс. Смятах, че просто не бива да ти го казвам, докато се държа непочтено към теб. Би докарало маскарада наистина твърде далеч.

— Жалко, че не са те вълнували същите скрупули и когато се пъхна в леглото ми.

— Виж, за това не съжалявам — каза той. — Още повече, че тогава не можех да се надявам да получа някой ден повече.

Най-лошото беше, че тя искаше да му вярва. Но не биваше. Той я беше използвал и щеше да продължи да го върши, ако му позволи. Но тя нямаше да позволи, не, втори път не.

Той сигурно си мисли, че все още има някакъв шанс да открият формулата в дневника, затова иска да присъства, когато се случи. И тогава ще дойде краят. Той ще получи каквото иска и ще изчезне. А ако тя не успее, ако след пътуването остане с празни ръце, вече няма да има причини да се върти край нея. И тогава тя ще е загубилата.

Не можеше да се примири с подобна мисъл, не повече отколкото с измислиците, с които я залъгваше сега, за да я поуспокои.

Всички я изоставяха. Родителите й, после нейният годеник. Дори Мими. Щеше ли да го допусне и сега?

Не, този път ще си отиде тя.

Приближи се към нощната масичка, върху която бяха сложени няколко вазички с карамфили. Наведе се, вдиша богатия аромат и с удоволствие усети как хладните листца докосват клепачите й, устата, брадичката. Изпитото вино и този аромат преливаха в кръвта й, мина й през ума, че Рон заслужава поне един подарък за довиждане, нещо нейно, нещо, което по-късно ще му напомня за нея и ще смекчава болката, че е бил изоставен.

— Джолета — прошепна той умоляващо.

Трябваше й време да размисли, да се увери, че наистина иска да го стори. Съчувствие, неуместна страст или подклаждана от чувство за вина жертвоготовност — в импулса, който я завладяваше все по-силно, имаше от всичко по малко. Знаеше, че има и друго, но не можеше да му се противопостави.

Искаше да прекара още една нощ с него, да се озове още веднъж в сигурната му прегръдка. Може би само тя имаше нужда от този прощален поздрав? Кой можеше да разбере? Кого интересуваше? Никого, освен нея.

Ако капитулира, той ще реши може би, че е спечелил. И какво от това? Тя нали знае истината. Скоро ще я разбере и той. С леко треперещ глас тя каза:

— Преди да си легнем, трябва да стегнем багажа и да го оставим пред вратата. Аз тепърва ще пренареждам моя. Но ако нямаш нищо против, бих искала да взема преди това един душ.

Той дълго я гледа, преди да се извърне с едва чута въздишка.

— Не — каза, — нямам нищо против.

Усмивката й, когато го погледна с крайчеца на окото, беше съвсем бегла, но изпълнена с нежност.

Джолета не се забави много в банята. Когато той влезе на свой ред да вземе един душ, тя отдели панталона и блузата, които искаше да облече на другия ден, изнесе куфара си пред вратата и напъха нещата, които щеше да носи със себе си, в голямата чанта през рамо. Опипа обемистата чанта, за да се убеди, че дневникът си е на мястото, защото през целия ден почти не бе помисляла за него. Един корав ръб я увери, че всичко е наред.

Облечена само в изтъняла от пране памучна нощница на ажурни цветя, Джолета мина още веднъж от ваза на ваза, за да вдъхне аромата на карамфилите. Бяха наистина великолепни. Сложи един цветец на дланта си, извади го от вазата, отиде да загаси лампата, а после се пъхна между чаршафите.

Когато Рон излезе след няколко минути от банята, тя обърна глава. Силуетът му, едър и широкоплещест, се очертаваше в рамката на вратата. Наблюдаваше го как заобикаля в тъмното леглото, за да мине от другата страна. Сега, докато лягаше до нея, главата и раменете му се очертаваха контражурно на фона на прозореца. Тя изчака не много търпеливо той да се изтегне по гръб.

Усещаше в гърдите си неравните удари на сърцето, сякаш топка, която дете неумело кара да подскача. Горещина я заля на талази, дланите я засърбяха от събралата се влага. Разбра, че е страшно да си прелъстителка, страшно, но и възбуждащо.

Обърна се предпазливо встрани, опря се на лакът и прокара карамфила по устата на Рон.

Той посегна инстинктивно към цветето, сякаш беше досадно насекомо. После замря.

— Какво правиш? — попита сподавено.

— Шшт — каза тя.

Тя отдръпна внимателно карамфила, после докосна още веднъж устата му, повтори очертанията й, премина с назъбените листца по енергичната линия на брадичката, плъзна ги надолу по шията му. Потопи ги във вдлъбнатинката между ключиците, после ги прокара няколко пъти по проблясващите косми на гърдите, чак до плоските зърна. Когато докосна едното и то веднага се втвърди, той обърна в тъмното глава към нея.

— Джолета — прошепна той с молба.

Тя не отвърна.

Остави карамфила на гърдите му, плъзна се към него и се наведе, за да докосне едно от зърната с горещия си език. Сега той кръжеше, смучеше, гъделичкаше нежно, после се прехвърли на другото.

Той посегна мълчаливо към нея, обгърна тялото й с ръце, привлече я, потърси през тънкия плат топлите и нежни извивки на тялото й, намери чувствителни места, за чието съществуване тя не бе подозирала.

Тя му се наслаждаваше, без да бърза, но с растящо удоволствие, усети как дишането му става все по-учестено, в ритъм с нейното.

После потърси слепешката топлите контури на устата му, меките й устни се притиснаха към неговите, тя докосна ръбчетата на зъбите му, проникна внимателно още по-дълбоко, за да го подмами да й отговори. И той отвърна — сладък, великодушен отговор, като преплете езика си с нейния и се остави тя да го води.

Привлече я по-близо, докато тялото й се прилепи към коравите му бедра. Без да я пуска от прегръдката си, загали меката вдлъбнатина на корема й, пръстите му затанцуваха по закръглените й бедра, очертани под плата на нощницата. Той изглади всяка гънчица по нея, а после бавно я разсъблече.

Джолета вдигна колене върху тялото му, за да улесни внимателно търсещите му пръсти. Топлината, от която кожата й пламна, се завъртя като спирала дълбоко в нея, после се събра под корема. Лек стон се изтръгна от устата й, когато той затърси най-чувствителното средоточие на желанието й. Вече се топеше от копнеж, опита ъгълчетата на устните му и остави дълга диря целувки по четвъртитата му челюст до ухото. Целуна го, после зарови в екстаз лицето си в шията му.

Сега Рон се съсредоточи върху закръглените й гърди, които бе уловил в шепи, палците му кръжаха около чувствителните им връхчета и пламъкът в нея стана почти непоносим.

Все още не бързаха. Джолета не се отказваше от мнимото си господство, сега прегърна мускулестите му корави рамене, наведе се и махна карамфила, който ухаеше върху гърдите му. Посегна с треперещи пръсти още по-надолу, отметна чаршафа, който го покриваше, пъхна ръка в хлабавия ластик на пижамата му. В желанието си да му върне насладата, която той й даряваше, стократно увеличаваше своята.

Когато нерви, плът и разтреперани сетива не можеха повече да издържат, той я привлече върху себе си. Тя дълго лежа така, притиснала гърди към гръдния му кош, плоския си корем към неговия, а сърцата им туптяха в двоен ритъм едно до друго.

Сега имаше чувството, че разгорещените й мускули са намазани с масло. Тя се надигна над него и го пое с бавно, вълнообразно движение дълбоко в себе си. Препуснаха бавно, все по-силно притиснати, все по-бързо, все по-припряно. Той се движеше заедно с нея, нагаждаше се към нейния ритъм, позволяваше й да определя дълбочината и темпото, продължавайки безукорно да се владее.

Сега и двамата дишаха по-учестено. Влага се събираше, сякаш капчици роса, по кожата й. Чистият дъх на косата й се смесваше с аромата на карамфилите и проникваше в съзнанието й като афродизиак. Джолета се усещаше лека, но могъща, толкова гъвкава и изящна в преливащата страст, изобретателна, смела и вечно женствена.

После усети как сърцето й, бедрата, цялата й душа се събраха в едно. Мълчаливата магия избухна в нея като огнена стихия.

Той я вдигна високо, без да я пуска от прегръдката си, обърна я по гръб и я положи върху смачканите чаршафи. Наведе се над нея, покри я с благословеното си тяло и проникна дълбоко във виталната й сила. И почна отново да се движи.

Джолета не се дръпна. Изви тяло срещу неговото, учестените им дихания се смесиха, напрегнатите им мускули се докосваха. Магията се върна. Тя усещаше горещия му дъх, тялото му, което я поемаше все по-дълбоко, те се вкопчиха със стенания един в друг, отдадоха се един на друг.

Едва много по-късно, в сигурната му прегръдка, загледана в тъмното с широко отворени очи, тя си спомни, че тази любовна игра трябва да е сбогуването им. Но тя не премина така, както си бе представяла.

Каза си, че иска да остане там, където е, както е, докато й бъде възможно. Минаваше й през ум да приеме всичко, което Рон би й предложил като любов.

Може би илюзията щеше да се превърне в действителност или предложеното да й бъде достатъчно.

Не.

Не можеше да го направи. Беше вече решила, колкото й да е горчиво, тя ще го направи. Да се откаже би означавало леля Естел, Натали, а също и Рон да я победят чрез деквалифициране. Тъй или иначе би означавало да захвърли нещо, което, бе го разбрала вече, е за нея не по-малко важно — самоуважението си.

Тя щеше да си отиде. Трябваше да си отиде.

 

 

Събуди се много рано, в сивата светлина, проникваща през прозореца, едва почваше да се примесва малко злато. Църковните камбани още не бяха почнали да бият. Когато се плъзна от леглото, Рон се размърда и протегна ръка към нея. Сигурно беше буден, но се преструваше на заспал, за да не я накара да изпита чувство на вина.

Камбаните почнаха да бият, когато тя вече стоеше облечена. Прокара още веднъж четката по косата си, нагласи двете шноли. Влезе в спалнята, пъхна четката в чантата, оставена на стола, преметна я през рамо.

Рон лежеше по гръб, скръстил ръце на тила. После се обърна към нея и се усмихна. Видя чантата и попита:

— Къде си се запътила толкова рано?

— Имам нужда от някои неща за дамския си тоалет. Веднага се връщам.

— Магазините още не са отворени — каза той.

Косата му беше разрошена, по брадичката бяха наболи косми, очите го издаваха, че му се спи. Дали не беше от загрижеността в погледа му, но наистина никога не беше го виждала толкова красив.

Джолета преглътна буцата в гърлото си, после каза:

— Портиерката сигурно ще ми помогне. Веднага се връщам.

Не изчака отговора му и тръгна. Не го целуна, не му каза „сбогом“.

Тя беше силна.

Отиде до врата и я затвори след себе си.

Когато стигна до стълбата, сълзите замъглиха толкова силно очите й, че вече не виждаше къде стъпва.