Дженифър Блейк
Див жасмин (18)

Глава осемнадесета

Джолета затвори дневника на Виолета, който четеше, и отиде в банята. Приближи глава към огледалото. Да, очите й бяха несъмнено кафяви като на Виолета и на родителите й. Мими беше със сиви очи. Очите на Натали бяха сиво-сини, по-скоро сиви, на Тимоти — зеленикавокафяви.

Жилбер Фосие е имал зеленикавокафяви очи, Ален Масари — сиви. Всичко това можеше и нищо да не значи, защото Мими се бе омъжила за далечен братовчед от семейство Фосие, потомък на по-малък брат на Жилбер, за когото Виолета споменаваше в дневника си. Така се знаеше от край време — че Мими и Поуп, както всички са наричали съпруга й, са далечни братовчеди.

Мими положително е знаела, че това не е вярно.

Или може и да не е знаела? Та нали и Виолета не е била съвсем сигурна кой е бащата на детето й.

Джолета трудно можеше да си представи, че прадедите й са криели един от друг тайни, че са живели с греховете си. Толкова време те бяха за нея само имена върху родословното дърво, почти легендарни личности.

Джолета дълго беше убедена, че пътуването на Виолета и Жилбер до Европа е било нещо като последен празник преди гражданската война да сложи край на подобни екстравагантности. Никога не бе имала чувството, че в това пътуване е имало нещо необичайно, никога никой не бе споменавал за скандал или че пътешествието е повлияло особено върху живота на Виолета, като се изключи фактът, че беше донесла от това пътуване парфюма. Досега Джолета знаеше само, че Виолета и Жилбер са били две години в Европа и са се върнали с малка дъщеря.

Рон беше излязъл. Преди повече от два часа взе душ и напусна стаята. Опитваше се да се движи тихо, убеден, че тя спи. Джолета лежа с гръб към него и със затворени очи, докато не остана сама. После посегна към дневника, за да се убеди, че си е на мястото цял и невредим. Докато го прелистваше, се зачете в страниците за първите дни от бременността на Виолета.

Питаше се какво ли мисли Рон за всичко това. Що се отнася до нея, с историческите си познания беше стигнала до някои заключения, но всичко беше още твърде смътно, неизбистрено. С удоволствие би разбрала дали Рон вече е открил нещо.

Малката част, която не успя да прочете, той нямаше и да види. Тя ще прехвърли дневника в чантата през рамо и ще го държи там. Рон явно го беше взел предишната вечер и затова снощи е могъл да чете. Сред всички тревоги и ядове миналия ден тя изобщо не помисли за такава възможност.

След като скри добре дневника, тя се върна в банята да вземе душ. После прибра косата си с най-обикновена дървена шнола и се гримира леко. Нямаше желание да си дава много труд, пък и светлината в Италия беше толкова силна, а италианците толкова естествени, че по-ярък грим би въздействал предизвикателно.

Извади от куфара спортна фланелка и синя джинсова пола и ги хвърли върху леглото. Погледът й се спря за миг на възглавницата, върху която още личеше отпечатъкът от главата на Рон. Извърна се рязко.

Когато легна снощи до него в голямото легло, тя се боеше той да не се опита да продължи от там, докъдето бяха спрели. Но той не се опита. Изглежда много добре усещаше настроенията й или той самият не изпитваше особено желание, след като я видя с Чезаре. Остана в своята половина на леглото.

Докато се обличаше бързо, Джолета продължаваше да мисли за ситуацията между Виолета и Ален. Били са толкова влюбени, толкова сигурни в себе си, така страстно уверени в чувствата си. Но какво в тях е било любов, а какво просто сексуално привличане?

Тези двамата са имали късмет — мислеше си тя. По тяхно време хората не са си блъскали главите над подобни въпроси. Приемали са всичко просто като част от цялото. Не са анализирали до припадък отношенията си, не са поставяли под въпрос зависимостта си от любимото същество, не са й се противили.

В страстното им влечение един към друг имаше нещо трогателно невинно. По свой начин са били чисти, неомърсени от декадентски фройдистки двусмислици или от непрекъснатите сексуални намеци на медиите. При тях всичко е носело отпечатъка на нещо свято, съвсем различни духовни измерения, в сегашно време напълно удавени в натрапчивия анализ на сексуалната възбуда и игра, в непрекъснатия стремеж към колкото може повече лична плътска наслада.

Джолета се стресна, когато на вратата се почука. Отвори веднага, защото реши, че е Рон или камериерката.

— Здрасти — каза непринудено младият мъж, застанал на вратата с ръце в джобовете на памучния си панталон и доволно ухилен.

— Тимоти! — Тя беше толкова изненадана и радостна да види познато лице на това чуждо място, че най-спонтанно го прегърна. — Ти откъде се взе?

— От Корсика. Пристигнах снощи — отвърна той и отговори сърдечно на прегръдката й. Отстъпи крачка назад и отметна рус кичур от лицето си. — Закуси ли вече? Натали каза, че е изключено да те сваря тук, в хотела, но аз се обзаложих на двайсет долара, че ще успея.

Отидоха заедно в трапезарията, където им бе сервирана обичайната континентална закуска. Хлебчетата и кроасаните с масло и мармалад вече бяха сложени на масата, заедно с каните горещо кафе и мляко. Докато да им налеят кафето, той успя да й разкаже, че изведнъж му писнало от непрекъснатите слънчеви бани, гребане и посещение на развалини и затова решил да прескочи да види докъде са стигнали Натали и тя в търсенето на парфюма. Сторило му се, че известен интерес от негова страна е уместен.

— Имаше ли късмет? — попита той и отхапа голямо парче от кроасана си.

Откровеността му беше приятна след непрекъснатите извъртания и маневри на Натали. Джолета му даде много точен и реалистичен отговор.

Той кимна и преглътна.

— Така си и мислех. Мен ако питаш, усилията ви са напразни. Знаеш ли на твое място какво щях да направя? Просто щях да си се разхождам из Европа и да си гледам кефа.

— Ами аз това и правих — отвърна Джолета.

— Говоря съвсем сериозно. Защо беше целият този театър? Наистина не проумявам с какво толкова може един парфюм да бъде по-различен? Не разбирам защо да не се съберем, да извадим някое и друго шише от запасите на Мими и да кажем на онази лелка от „Каморс“ — ето ви я старата семейна рецепта. Тъй де, кой ли пък ще забележи разликата?

— Лара Каморс ще я забележи, ако има нос за парфюми.

Той сви рамене.

— Така ли мислиш? Но нали можем да кажем, че ароматът е малко по-различен, защо една или друга съставка вече не може да се намери или нещо подобно.

— На мен това няма да ми помогне, ако реша да ръководя магазина. В Ню Орлиънс има жени, които от десетки години купуват парфюма на Виолета и ти гарантирам, че те ще забележат, ако вече не е същия.

— От което следва, че нещо ще се случи, ако на хоризонта не се появи скоро някакво решение на проблема. Майка ми е на път да си загуби разсъдъка, човек ще рече, че ни предстои да бъдем изтезавани, ако не постигнем някакво споразумение.

— Изпитах го вече на гърба си — каза Джолета, сподавяйки усмивката си.

— Аз също — свъси вежди той. — Заплаши ме, че ще намали месечната ми издръжка и ще ме накара да тръгна да търся едно от онези ужасни неща, наречени работа. Така прави всеки път, когато семейният бюджет се разклаща.

Джолета понаведе глава встрани.

— Толкова ли ще е ужасно, ако някой от нас се присъединят към работещата част от населението?

— Не зная, може и да не е, но аз нищо не съм учил. Проблемът е там, че не съм завършил колеж. Майка ми все не можеше да реши какъв да ме направи, докато най-сетне се убеди, че най-добре преуспявам в разходките по плажовете.

— Но неслучайно именно тя те е лишила от плажовете и те е пратила да помагаш тук на Натали да ме шпионирате, нали така?

Той леко се изчерви.

— Нали я знаеш какви ги върши. Впрочем може и да не знаеш. Никога не е казвала, че трябва да дойда тук, но толкова време говори, говори, без да спира за всичко това, че най-сетне успях да й разбера намека.

Джолета отпи глътка кафе, после каза:

— Просто не мога да повярвам, че парите са толкова важни за нея.

— Наистина нямаш представа. Звонка монета. Пара. Мъни. Непрекъснато имаме нужда от тях. Ние сме скъпи хора, майка ми и нейните деца. Същински стрес е да поддържаш връзки с хора, които ги ринат с лопати. — Той се засмя тихичко. — На горката Натали ще й се наложи дори може би отново да се омъжи. Перспектива, която никак не й допада. Но може и да й допадне, зависи от мъжа. Тази заран я видях с твърде многообещаващ кандидат, хванат на въдицата й.

— Така ли? Тук, във Венеция?

Той кимна.

— Изпълнителният директор на „Каморс Козметикс“, всъщност синът на дамата, собственичка на предприятието. Натали щеше да закусва с него в хотел „Киприани“, където живее.

— Наистина ли? — каза иронично Джолета. Хотел „Киприани“ беше всичко друго, но не евтин, независимо от това според какви стандарти се измерва. Но беше интересно и че човек на „Каморс Козметикс“ също е във Венеция.

— Нали така разбрах, че си свободна. — Тимоти погледна малко виновно, преди да посегне към още едно хлебче.

— Виж ти! — каза Джолета и се поколеба дали да си намаже кайсиев мармалад на хлебчето, но реши да не го прави.

— Скъпата ми сестричка изглежда мисли, че е направила добър удар и беше ужасно доволна от себе си. Каза, че онова момче ти било навито на тебе, но тя ти го отнела.

Джолета вдигна глава.

— На мене?

— Така ме осведоми. Откровено казано, наистина е твоят тип. Прям, откровен, по̀ американец от звездното ни знаме, с маниери, които ти допадат. Освен това разправят, че бил фантастичен бизнесмен: много енергичен и дори с творчески възможности, ръководи в собственото си предприятие отделите за реклама и за връзки с обществеността. Срамота, наистина, но в любовта, войната и бизнеса всичко е позволено.

Джолета сложи кроасана в чинията. Изведнъж бе загубила апетит. С дрезгав и леко треперещ глас попита:

— Как му е името на този изпълнителен директор?

— Чакай да си спомня — каза Тимоти и задъвка замислено. — Нещо ужасно дълго, намирисващо отдалеч на най-богатите десет хиляди. Адамсън, ако се не лъжа, с три, ако не и четири малки имена.

— Сигурен ли си? — попита тя, макар вече да знаеше, че не може да има никаква грешка.

— Ами да, Тайрон Адамсън, така се казва.

Усети, че й призлява. Запреглъща припряно, дано й мине, но кожата на цялото й тяло изведнъж настръхна, а в сърцето й нахлу леден студ.

— Добре ли си? — погледна я загрижено Тимоти. — Само не ми казвай, че не си знаела кой е този Адамсън.

Тя не му отговори направо, а попита само:

— Защо не носи същото презиме като майка си?

— Трябва да е от втори брак или нещо подобно, жената се е омъжвала едно стотина пъти.

— Ти я познаваш? — попита Джолета. — И ти познаваш Рон?

— Бях представен миналата година на старата лейди, когато трябваше да играя по поръка на майка си ролята на придружител и да се оправям заедно с нея с безкрайните приеми и благотворителни балове през зимния сезон в Ню Йорк. Синчето го видях тази заран за пръв път: доколкото зная, той няма много общо с цялата тази история.

— Просто не мога да повярвам — каза тя бавно и в очите й се четеше мъка.

— Ще хапнеш ли последния кроасан? — Тимоти го взе от чинията й. — Хората разправят, че майка му създала концерна с парите на неговия баща. След развода той задържал основния пакет акции. Рон ги наследил след смъртта му и сега във фирмата от него зависят много неща. Той има последната дума.

— За това например дали парфюмът да се купи и как да се докопат до формулата, нали?

— Схватлива си — поклати възхитено глава той. — Значи тоя тип е пътувал с теб из Европа, без да се издаде кой е, при това с автобус, с туристическа група, въпреки че е свикнал да лети с „Конкорд“. Брей, ама сигурно има яки нерви.

Не можа повече да издържи. Трябваше да излезе от тук. Трябваше й време да размисли, да овладее хаоса от болка и яд, който се надигаше в нея.

Тя стана, преметна през рамо ремъка на чантата си.

— Виж какво, Тимоти, много съжалявам, но трябва да вървя. Аз плащам закуската.

— От къде на къде — протестира той.

— Настоявам. Ще останеш ли повечко време във Венеция?

Той вдигна рамене.

— Зависи.

— Къде живееш?

— Засега в „Киприани“ при Натали — каза той и весело се ухили. — Но от утре навярно в младежкото общежитие. На мен ми е все едно, пък и компанията там е приятна.

— Е, значи всичко е наред. Може да се видим по-късно. Имаш ли достатъчно пари? — попита го тя, преди да тръгне.

Той направи гримаса.

— С касата ми всичко е о’кей, трябва само да внимавам да ми стигне за по-дълго. Не се тревожи, ще се оправя.

Тя го потупа леко по рамото и бързо излезе. Беше я страх да остане, боеше се да не се разплаче, ако остане миг повече. Беше толкова глупава в собствените си очи. Господи, не я биваше да направи нещо както трябва, дори да се влюби.

При тази мисъл изведнъж спря и келнерът, който вървеше зад нея с кана кафе в едната и кана мляко в другата ръка, се дръпна бързо и изруга. Тя измърмори някакво извинение и продължи.

Не, не беше възможно. Не, тя не е влюбена. Просто нямаше да го допусне и толкоз.

Не беше някое расло на сянка викторианско женче, което трябва да подари сърцето си на един мъж, преди да спи с него. Беше модерна и разсъдлива. Да преспиш с някого е чудесно лекарство против стрес, приятно прекарване на времето за неделен следобед и чудесен начин да опознаеш някого. Не й трябваха дантели, парфюми и цветя, не й трябваха отчаяни жертви и клетви за вечна вярност.

Единственото, от което имаше нужда, беше едно топло тяло, малко опит и може би някой, с когото да си поприказва.

Е да, но и малко доверие.

Малко нежност.

Може би и чувство за хумор.

Внимание.

Почтеност.

Не повече. Наистина.

Проклет да е!

Проклет, проклет!

Забави се малко на рецепцията да каже, че няма да участва в сутрешната екскурзия, просто й беше невъзможно. Не сега. Тъкмо се беше запътила към отворената врата, когато видя един висок мъж да се приближава към нея.

Рон. Тя спря. Беше късно, не можеше да му се изплъзне.

— Добро утро — извика той. Изкачи мраморните стъпала и му се наложи да направи път на една позакръгленичка дама с блузка с американското знаме. Гласът му звучеше безгрижно, а в усмивката, която й отправи, имаше нещо много интимно.

Джолета му хвърли поглед, от който той би трябвало да се вкамени, и префуча покрай него. Миг по-късно беше излязла през вратата и побърза да се смеси с тълпата забързани за работа италианци. Запъти се към близкия кей.

Чу зад себе си бързи, решителни крачки. Рон я хвана за ръката и я накара да спре. Каза рязко:

— Какво става?

Тя се обърна към него, в очите й пламтеше гняв.

— Добре съм. Просто открих, че мъжът, с когото споделям леглото, е измамник и лъжец.

Той свъси чело.

— Какви ги приказваш?

— Много добре знаеш какво имам предвид — каза тя презрително. — Надявам се също, че си открил вчера в дневника на Виолета нещо полезно за майка си, защото повече няма да имаш възможност да го четеш.

Тя се отскубна, готова да продължи пътя си. Но след две крачки той пак я настигна и отново я дръпна за ръката.

— Момент — каза навъсено. — Нищо не разбираш.

Сега вече гневът й преля.

— Много добре разбирам! Надяваше се, че няма да науча, нали? Мислеше си, че ще можеш да продължиш да ме използваш, докато откриеш всичко, което искаш. Ами Натали? Трябваше да се досетя, че има нещо гнило още вчера, когато я последва като послушно пуделче.

— Това не е вярно — възрази той. — Намерението ми беше…

Джолета долови любопитните погледи на хората, които минаваха покрай тях, цял човешки поток, който се разделяше на две заради досадната преграда. Но не им обърна внимание.

— Така ли? Но след като вече беше почнал, реши, че е много практично да продължиш, нали? Господи, само като си помисля! Иде ми да умра или да те удуша с голи ръце.

— Джолета, недей — каза той тихо и загрижено. — Не се измъчвай така.

— Аз да се измъчвам? Копеле такова, просто ти не съществуваш вече за мен. Ти и жалките ти долнопробни номера. Трябваше да се досетя, че нещо не е наред, още когато очарователният южен акцент изведнъж изчезна. Писна ми от теб, господин янки от Ню Йорк. Настоявам да напуснеш стаята ми и да се махнеш от групата, да изчезнеш от живота ми. Не желая повече да те виждам. Никога.

— Невъзможно е.

Тя примига, ужасена от решителността в гласа му.

— Това пък какво значи?

— Това значи, че ще те следвам, където и да отидеш. С или без акцент, но кръвта на Стюартите, произвела на бял свят генерала на конфедератите Д. Е. Б. тече в жилите ми и аз не съм по-малко щур от теб. Няма да направиш крачка, без да съм по петите ти, поне докато цялата тази бъркотия не отмине. А ти какво, по дяволите, си помисли?

— Много, много се лъжеш, ако си представяш, че ще търпя присъствието ти.

— Нямаш друг избор.

— Наистина ли? — каза тя спокойно. — Е, ще видим.

Когато и този път се обърна и си тръгна, той не направи опит да я задържи. Просто тръгна редом и не му беше никак трудно да върви в крачка с нея. Убийственият й поглед не му направи никакво впечатление. Посрещаше го със спокойна решителност.

Тя спря.

— Махай се — каза му твърдо. — Ако не искаш да почна да крещя и да повикам полицията. Ще кажа, че ми досаждаш.

— Ами направи го — подкани я той най-невъзмутимо, — докато дойде някой, може и да бъде вече вярно. Ще бъдеш ли така добра да не тичаш, поне докато ти обясня всичко?

— Не си представям, че можеш да кажеш нещо, което да ме интересува. Да не говорим за това, че няма и да ти повярвам. Остави ме на мира!

— Позволи ми да ти обясня…

— Какво да ми обясниш? Как случайно си ме проследил по улицата близо до парфюмерийния магазин? Защото човекът, който ме е следял, положително си бил ти. Да не кажеш сега, че е било чудесна случайност да се озовеш в Лондон, когато ми откраднаха чантата? Може да съм била наивна, прав си, но аз бързо се уча.

Когато се обърна, за да си продължи по пътя, дишаше така учестено, сякаш беше тичала с километри. Не се решаваше да погледне мъжа, който отново вървеше до нея, дори когато той пак заговори.

— Вярно е, че в Ню Орлиънс те проследих до магазина. Не исках да те стряскам, но се приближих повече отколкото трябваше, защото ти се озова в магазина по-рано, отколкото предполагах. После видях онова животно, което те преследваше, но представа нямах какво е намислил, затова продължих да обикалям наоколо, а после изиграх и малката сценка, за да го сплаша. Вече те познавах и се разтревожих, когато разбрах, че заминаваш за Европа. Реших да те последвам. Бях на летището, защото пристигнах със същия самолет, но седях колкото може по-далеч от теб. Не исках да се намесвам в живота ти, но след като те поопознах, реших, че да пътувам с теб е най-добрият начин да не те изпускам от очи.

— Точно така — каза тя гневно, — и задачата ти е ставала все по-лесна, нали?

Той пое дълбоко въздух, сякаш му струваше усилия да се овладее. Гласът му беше рязък, когато отговори:

— Точно така. Но ако мислиш, че го направих, само за да се докопам до парфюма на Виолета, много грешиш.

— Такова нещо не съм и помисляла. Правил си го само заради Натали, нали? Тя е убедена, че съм толкова изгладняла за мъжко внимание, че всеки срещнат хубавец може веднага да ме свали. Имала е право. Надявам се, че ти е доставило удоволствие.

— Откровено казано — подхвана той, но после помълча малко, стиснал устни и завърши: — не беше така.

— Не? Е, в такъв случай направил си го заради неотразимата ми усмивка — каза тя презрително, макар едва да се държеше на крака от пронизващата я болка.

— Направих го от страх пред онова, което можеше да ти се случи.

— О, моля те. — Внезапното отчаяние в гласа й приведе и нейните рамене.

— Зная, че звучи налудничаво. Но майка ми не е на себе си, откакто научи за парфюма. Така е обладана от мисълта, че той може да стане следващият ни хит, парфюм толкова прекрасен, че да завладее с щурм цяла Америка. Искаше да го превърне в най-любимия, най-трайния и най-скъпия парфюм в света. Парфюм с история и романтика, нещо много благородно, което не може да се постигне с никакво смесване и в никоя лаборатория. Най-много ме тревожеше, че просто нямах представа на какво е способна, за да получи формулата.

— Могъл си да я попиташ — каза Джолета. Не беше сигурна откога е почнала да го слуша. Но това нямаше, разбира се, никакво значение.

— На Лара Каморс не се задават въпроси. Тя е започнала в едно мазе като момиче от Арканзас с толкова силен акцент, че да си запушиш ушите. В Ню Йорк е имала представител, който може да е бил, а може и да не е бил първият й съпруг. Изградила е фирмата с много смелост и тежък труд, а навярно и с малко прозорливост. Не й беше никак приятно, когато аз използвах акциите на покойния си баща, за да нахлуя във фирмата.

— Защо не? Нали си й син?

— Син, когото е изоставила, както и баща му, когато е бил на три години.

Беше може би дребна подробност, но за нея достатъчна. Тя позабави крачка. Изгледа го продължително.

— Във всеки случай — продължи той — истински се разтревожих, когато влязох един ден случайно в бюрото й, а тя говореше по телефона за въпросния парфюм. Веднага млъкна, но успях да чуя как каза, че било още рано да се радваме на смъртта на Мими. Понеже била налице и втората внучка.

— Тоест аз.

— Бях вече достатъчно информиран за преговорите, за да зная, че не става дума за Натали.

Джолета направи още няколко крачки. Най-сетне каза:

— Не твърдя, че не вярвам на нито една твоя дума, но ако наистина си решил, че съм в опасност, защо не ме предупреди?

— Да речем, че съм бил убеден — великата Лара Каморс е забъркана в твърде съмнителна история с индустриален шпионаж. Или нещо още по-лошо. Би прозвучало налудничаво, както звучи и сега. Уважавам майка си, през последните няколко години свикнахме да работим заедно. Реших, че ще е най-добре да замина за Ню Орлиънс, да се уверя сам в някои неща и тогава да реша. Оказа се, че съвсем не е толкова просто.

— А по-късно защо ме лъга, защо не ми каза кой си?

— Не съм те лъгал, просто не ти казах цялата истина.

— Накара ме да мисля, че си специалист по рекламата, продуцент на рекламни видеоклипове или нещо подобно.

— Точно така е. Ръководя и рекламния отдел на „Каморс“. Просто не ти го обясних съвсем ясно. Нали не беше изключено, че ще ме пратиш по дяволите, а тъкмо това не исках да става.

В гласа му прозвуча нещо, което тя не желаеше да чуе. Вместо това тя каза:

— Ще ми заявиш навярно, че изобщо не се интересуваш от парфюма и постъпката ти няма нищо общо с желанието да получиш за фирмата си правата върху него.

Бяха стигнали до кея. Той спря, пъхна ръце в джобовете и погледна към плискащата се вода в канала, по който пухтеше транспортна лодка, натоварена със сандъци кока-кола. Най-сетне той бързо поклати глава.

— Не, подобно нещо няма да твърдя.

— Което означава — изрече тя презрително, — че все пак всичко е било свързано именно с дневника.

— Означава, че от този миг няма да крия от тебе и най-малката частица истина. Да, аз наистина искам да разбера какво може да се предприеме с този парфюм, в случай че формулата изникне отнякъде. Отначало не бях много любопитен, не вярвах в цялата тази история да се крие нещо, заслужаващо внимание. Но откакто прочетох дневника на Виолета и се убедих, че историята е правдива, вече мисля по-иначе. Тук наистина се крият огромни възможности.

Тя искаше да му вярва и това беше най-лошото. Но как би могла? Каза рязко:

— Реших, в случай че открия формулата, да я запазя за магазина.

— Би било жалко и срамно отново да я погребеш. Не разполагаш нито с парите, нито с лабораториите, необходими за истинското използване на формулата.

— Все ми е едно. Парфюмът и така се продава добре от сто години.

Той понечи да възрази, но се отказа.

— Както и да е — каза Рон, — но в момента има хора, които се опитват да ти попречат да намериш формулата. По всяка вероятност те са във връзка с „Каморс Козметикс“ и затова аз отговарям, ако ти се случи нещо. Няма да те изпусна от очи, докато всичко не се изясни докрай.

— При което ще имаш и най-добрата възможност лично да пипнеш формулата, ако се появи, естествено.

В очите му пламна гняв.

— Надявам се да намериш проклетата формула. И ти обещавам, че ако това се случи, ще можеш да правиш с нея каквото си пожелаеш и колкото време пожелаеш, та ако ще да се наложи да пазя до края на живота си пред твоята врата, за да не може никой да попречи на плановете ти.

Тя го погледна право в очите.

— Звучи като същинска заплаха.

Той не се опита да се отрече от обещанието си, явно искаше да е близо до нея, независимо от това дали тя ще намери формулата или не. Миг по-късно той застана решително пред нея.

— Опитвам се да ти помогна, нищо повече. Не можеш ли да ми повярваш? Не можеш ли да ми имаш доверие?

Би искала да може, щеше да е толкова по-просто. Но беше прекалено дълбоко наранена, беше объркана и изпълнена с подозрения, пък и опитът не й даваше основания да мисли, че си заслужава.

— Струва ми се, че наистина не мога — каза тя.

 

 

Рон се чувстваше сякаш току-що бе излязъл от преса за метални отпадъци на някое гробище за автомобили. От това че вината беше негова, не му ставаше, разбира се, по-леко. От няколко дена все се опитваше да открие на Джолета кой е, особено откакто срещнаха Натали. Джолета имаше достатъчно основания да бъде бясна. Щеше само да й се възхищава, ако гневът й не беше насочен срещу него.

Би желал да можеше да почне всичко отначало, от онази улица в Ню Орлиънс. Щеше да й се представи, да я покани на вечеря и съвсем открито да й каже с какво й предстои да се пребори. Как ли щеше да реагира, питаше се той сега. Дали щеше да го прати по дяволите, или да му позволи някакъв достъп до своя живот? Би ли му се доверила достатъчно, за да му позволи да й помогне?

Да спечели доверието й беше за него сега най-важното. По-важно от всичко, за което някога е мечтал.

Твърде късно.

Не, точно сега няма време да си блъска главата. Сега трябва да положи всички усилия да убеди Джолета да не го праща следващите няколко часа в италиански затвор. Нямаше намерение да й досажда, но беше почти сигурен, че неговото желание да не я изпуска от очи се различава твърде много от нейните желания.

Но не биваше да задълбава сега много-много в тези разлики, ако не иска да си загуби разсъдъка.

Каза с напълно равнодушен тон:

— Е добре, та какви са плановете ти за днес?

— Няма никакви планове — отвърна тя рязко.

Рон беше подготвен за хладния поглед, придружил това изречение, но не и за потиснатостта, която той издаваше. Смръщи чело и каза:

— Размишлявах за този Каналето, купен от Ален. Картина, на която е била изобразена къщата, в която са живели с Виолета. Не зная каква полза би имало да я открием, но може би си струва усилията.

— Представа нямаме какво е станало с къщата.

— Вярно, но ако си спомняш, на страницата в дневника, където става дума за картината, има и малка скица на къщата и отрязък от канала. Главата си давам, че тя е нарисувала същата къща.

Това събуди интереса й.

— Ако е така — каза тя бавно, — съвсем не е задължително да откриваме същата картина, достатъчно е да намерим такава, на която да е нарисувана същата част от канала, на която да разпознаем и други отличителни белези.

Рон извади ръка от джоба и се хвана за тила, да поотслаби болката, схванала врата му. Той кимна одобрително. Беше познал — интересът към търсенията й беше най-верният път да се приближи отново към нея. Каза спокойно:

— Предлагам да посетим един-два музея, може би Палацо Пезаро.

Джолета го изгледа, но не възрази. А той беше благодарен, че си има работа с разумна, а освен това и почтена жена.

Двамата скитаха по прашните мраморни подове на галериите, изкълчиха си до болка вратовете да гледат. Бяха смаяни от изобилието на картини, достойни да бъдат видени и не проумяваха как може да се прави толкова малко за сигурността на всички тези богатства. На пръсти се брояха картините и скулптурите, които беше забранено да се пипат. Останаха с впечатлението, че в Италия има толкова много произведения на изкуството, а проблемите, свързани с охраняването им са толкова големи, че след като са осигурили няколко шедьовъра, властите просто са вдигнали ръце.

Джолета успя да открие пейзажа, който се оказа най-близък до скицата на Виолета. Не беше на Каналето, а творба от Д. М. В. Търнър. Тя реши, че по-нежните багри и по-размитите ефекти на Търнър й допадат повече от картините на Каналето със съвършените си линии и меките, ясни цветове. Рон не се решаваше да спори с нея, защото беше убеден, че тя само се опитва да го води за носа. И успяваше, но той се преструваше, че изобщо не го забелязва.

Тя стоеше с ръце на гърба пред картината на Търнър, присвила устни по начин, който го предизвикваше да върши неща, които не са много-много за обществено място. Полагаше всички усилия да я слуша.

— Ясно ли ти е, че това тук може да е къща, която просто много прилича на нарисуваната от Виолета? Толкова стари къщи и дворци си приличат, пък и едно късче канал едва ли се отличава от останалите?

— Имаш право — отвърна той.

— Освен това Виолета може да е скицирала къщата отсреща.

— Ако имаш по-добра идея, слушам те — каза Рон.

— Не, нямам. Исках само да се уверя, че си даваш сметка за това, че ние може би само да си пилеем времето.

— Значи все пак ние — чудесна малка думичка. — Искаш ли да вървим сега да тропаме по вратите или не? — попита той.

— Чезаре положително много би ни помогнал — предложи тя.

— Мисля, че ще се оправим и без него.

Тя го изгледа подозрително.

— Ако говориш италиански — каза тя. — Но ти не го говориш, или?

Устните му се извиха в иронична усмивка.

— Има толкова много неща, които още не знаеш за мен.

— Тъкмо започвах да го установявам — каза тя ядно.

Само почакай до довечера — каза си той и продължи:

— Остават ни още няколко часа до обед и следобедната почивка. Готова ли си да вървим?