Дженифър Блейк
Див жасмин (13)

Глава тринадесета

На път за Швейцария Жилбер не спомена ни дума за нощта на бала, не позволи и на Виолета да говори за нея. Всеки път, когато тя почваше, той или сменяше темата, или ставаше и излизаше. Опитваше се да се държи така, сякаш нищо не се е случило. Пред хора беше все така внимателен, любезен и великодушен към нея. Насаме я наказваше с леденостудена учтивост, намръщено мълчание и непрекъснато, бдително присъствие.

В Женева купи килими и златен джобен часовник с гравирана алпийска сцена. Купи и огромна, прилична на сандък ракла, ракла за прикя, която щяла, според него, да стои чудесно в спалнята на Виолета. Купи и часовник с кукувица, може би за да й достави удоволствие, но Виолета го намираше ужасен.

Наеха малка вила извън Люцерн и ходеха всеки ден на разходка през цъфналите планински пасбища. Можеше да е много приятно тук, на чист въздух, където прозрачната синева на небето отпращаше като ехо звъна на стадата. Но Жилбер разваляше всичко. Превръщаше разходките из планината в изпитания за търпението й, избързваше с широки, сърдити крачки напред, шибаше яростно с бастуна тревата и цветята, непрекъснато я подканяше да не изостава. Когато над планините се струпваха облаци и почваше да вали, той пак не спираше и продължаваше да се катери въпреки калта и влагата, без дори да се озърне да види дали тя успява да го следва.

Вечеряха в ресторанти с изобилни, но блудкави ястия, неподправени от поне кратки разговори. После се прибираха, тя четеше или плетеше, Жилбер се преструваше, че преглежда вестника, а всъщност я следеше непрекъснато над страниците. Понякога понасяше този укоризнен поглед часове наред, решена да не му позволи да я подчини. Други вечери се оттегляше в леглото, вперваше отворени очи в тъмнината и се опитваше да не мисли, да не чувства, да не си спомня за нищо.

Жилбер излизаше понякога вечер, оставаше дълго из кръчмите, където бавно пиеше бира и ядеше тлъсти наденички. В такива вечери Хермина трябваше да я пази и не биваше да си ляга преди той да се върне и да я смени. Такива вечери беше често пиян и навъсен, с мазно лице и дъхаше на чесън. Виолета го избягваше, доколкото й беше възможно, защото ставаше креслив и груб, започваше да й описва предимствата на барманките.

Не лягаше до нея, докосваше я само когато беше неизбежно. Когато я сварваше полуоблечена, веднага й даваше да разбере колко дълбоко я презира. Тя се чудеше защо в такъв случай изобщо я влачи подире си. Навярно само от чувство за собственост, за да може да предявява собственическите си права.

Понякога се съмняваше, че ще може да продължи да живее така и да понася безмълвния гняв на съпруга си. Отначало беше по-кротка, отколкото той би могъл да си пожелае. Чувството за вина я измъчваше и беше готова да си я признае. Но седмиците минаваха и негодувание смени разкаянието. Беше възмутена от опита му да я накара да съжалява за постъпката си, да я изолира в нейния срам, докато не се почувства отхвърлена и от обществото. Не беше дете, което може да се глези, ако е послушно и да се накаже, ако се е държало зле. Беше човешко същество с чувства и потребности, мисли и възгледи. Ако Жилбер не можеше или не искаше да го разбере, ако имаше намерение да упорства в поведението си, тя не можеше да го уважава и преставаше да се чувства свързана с него.

Двамата обикаляха спокойно езеро след езеро, заминаха от Люцерн за Комо, после за Лугано. Там научиха, че британският кабинет е дал заповед за десант в Крим и че предстои среща на главнокомандуващите на съюзническите войски. В Лугано ги настигна и нейният портрет, нарисуван от Ален.

На сутринта, когато напуснаха Париж, Жилбер прати да го вземат. Портретът не пристигна навреме, а те трябваше да тръгват за гарата и затова Жилбер нареди да им го изпратят. Но сменяха толкова често местожителството си, че мина дълго време преди пратката да ги намери.

Жилбер остави портрета в дървения сандък, облегнат на стената на стаята в пансиона им в Лугано. Хвърляше му от време на време яден поглед, но не се приближаваше към него. Портретът сякаш го привличаше и в същото време го отблъскваше. Виолета си каза, че желанието му е да притежава портрета, както притежава и нея, защото го беше поръчал и платил, но сега проявява и към него пренебрежението си.

Един ден тя го изчака да излезе, после прати да й донесат чук и длето, за да отвори сама сандъка.

Щеше да се види с очите на Ален, когато я е гледал. А това можеше да я събуди за нов живот.

Цветовете бяха великолепни в безукорната си чистота, плътта прозрачна и пулсираща от живот, формата и композицията бяха съвършени във вдъхновената си симетричност. Гънките на дрехата, нежният рисунък на дантелената яка, всичко беше предадено с изумителна точност.

Очите на портрета я преследваха навсякъде, тъжни очи, засенчени от мъчително самопознание, плахи, но и решителни, притаили и нежна радост, и напъпваща страст.

Беше спомен за всичко, което е била, за всичко, което се беше случило.

Мъката по загубеното преизпълни сърцето й, разля в нея непоносимата болка на отровата. Изпитваше я с всяка частица от себе си, всяка фибра на тялото й крещеше от копнеж. Беше се опитала да го потисне, да се затвори в себе си, но не издържаше повече.

Жилбер с основание не бе поглеждал към картината.

Но тя нямаше да върне портрета в сандъка.

Продължаваше да стои пред образа си с чука и длетото в ръка и парчета дъски и зебло в краката, когато го чу да се връща. Тя не помръдна.

Жилбер спря на вратата, после я затвори и се приближи. Гласът му преливаше от сарказъм, когато каза:

— Трябваше на всяка цена да видиш произведението на любовника си, нали?

Тя го погледна през рамо, после се обърна и остави чука и длетото на масичката до нея.

— А защо не?

— Не отричаш, значи, че е бил твой любовник? — злорадо просъска той. Погледна портрета, лицето му се вцепени и заприлича на каменна маска.

Тя долови внезапната болка в гласа му и неочаквано изпита състрадание. Облиза устни, преди да отговори:

— Не знаех, че си се съмнявал в това.

— Глупаво от моя страна, нали? Но предпочитах да вярвам, че си лекомислена, но не и покварена.

— Така ли? — каза тя хладно. — Но тогава би могъл да си спестиш парите за шпионите.

— Какви шпиони? Да не си въобразяваш, че бих платил някому, за да става свидетел на унижението ми?

— Не, но за да бъдат установени фактите, за да не се допусне грешка.

В очите му пламна гняв, той задиша тежко през нос.

— Бих наел по-скоро някой да напердаши любовника ти.

— За да го уплашиш? — попита тя. — Много се съмнявам, че би помогнало.

Той пристъпи крачка към нея, после спря и изсъска:

— В такъв случай щях да се видя принуден да го убия, а заедно с него и теб.

— Да платиш на наемен убиец — каза тя тихо — щеше да е много по-лесно за теб, отколкото да се дуелираш с него, нали? Успях да забележа, че предпочиташе да го избягваш.

— Той прелъсти жена ми, докара я до там да опетни името ми, защо трябваше да му простя? Можех да го утрепя като псе и всеки съд в Европа би ме оправдал, поне френски съд. Те ги разбират тия неща.

— О, да. Толкова са мъдри и справедливи — каза тя презрително. — Те забраняват на жените да реагират на обидите на съпрузите си.

Той тръгна със свити юмруци към нея.

— Аз ти дадох всичко.

— Всичко, което благоволяваше да ми дадеш, без изобщо да се замисляш какво ми харесва.

Това го накара да млъкне за миг, преди презрението отново да надделее над всичко.

— Още си много млада, за да знаеш какво ти е нужно. Вкусът ти още не е развит.

— Ти просто се боиш да не би случайно вкусът ми да не съвпада с твоя. Имаш право. Онова, което желая, от което имам нужда и ми доставя радост, наистина няма нищо общо с твоите вкусове.

Лицето му пламна от гняв.

— Имаш предвид твоя художник, нали? Но няма да го имаш, аз ще се погрижа за това. Тъй че можеш да го забравиш, можеш да го забравиш.

Той грабна длетото, което тя беше оставила на масата и се нахвърли върху портрета. Разкъса с острието нарисуваното й лице, преряза гърлото й и дъжд от сухи късчета боя се изсипа на пода. Той продължаваше да цепи платното, почти откъсна портрета от рамката му.

Една секунда Виолета стоя смразена от ужас. После изкрещя, нахвърли се върху него, опита се да спре ръката му.

— Не! Недей, о, моля те, не го прави! Не, не можеш да го направиш!

Той вдигна ръка и я удари с опакото по брадичката, сякаш готов да й откъсне главата. Виолета се олюля и отскочи. Длетото падна от ръката му и се отърколи в краката й, когато Жилбер я хвана с една ръка за рамото, а с другата я дръпна за гъстата, вдигната нагоре коса. Привлече я и силно я притисна към себе си.

— Да — изрече той сподавено. — О, да, мога и ще го направя.

Повлече я към спалнята. Тя се препъваше, опитваше се да го отблъсне с ръце, но нищо не помогна — гневът му го правеше много силен. Опита се да го дращи, но той стисна така болезнено китката й, че тя се присви от болка и се препъна. Той я награби и я понесе, повлече, избута я последните няколко крачки до леглото.

— Ти си моя жена — изкрещя той триумфиращ и се нахвърли върху нея. Притисна я към леглото и вдигна полите на роклята й.

Станалото после беше болезнено и унизително, и непростимо.

Виолета го понесе. Сълзите бликаха от очите й, проправяха си път през косата и мокреха дюшека, на който лежеше. Тя не издаде звук, чуваше се само учестеното й дишане. След няколко секунди престана да се опитва да се движи, престана да се съпротивлява. Остави му само неподвижното си тяло, а тя се отдръпна там, където той не можеше да я последва, където никога нямаше да я докосне. Не, не беше отстъпила, защото дълбоко в себе си, никога нямаше да забрави. Там беше свободна.

По-късно, когато той се изтърколи встрани и вече лежеше, тежък и мълчалив, до нея, сълзите й продължиха да текат. Тя ги избърса с крайчеца на чаршафа. Секундите отминаваха, часовникът с кукувица, който той беше купил, ги отброяваше, разкъсвайки следобедната тишина в стаята.

— Не плачи — каза той тихо и примирително. — Не исках да ти причиня болка.

Тя не каза нищо и не се помръдна.

— Бих те помолил за прошка, но сама си си виновна, защото си упорита и не желаеш дори да се разкаеш.

Пак никакъв отговор.

— Може би те оставях твърде дълго сама, трябваше да те вземам със себе си, да искам съвета ти при покупката на мебелите, но това все пак не е причина да опозориш съпружеското ложе.

— Имаше и друго — прошепна тя.

Той пренебрегна плахата й молба. Гласът му беше уморен, но твърд като стомана, когато каза:

— Втора изневяра няма да има. Ако имаше дете, нямаше да ти остава време за такива неща. Но аз ще ти направя дете, та ако ще да струва живота и на двама ни.

Тя стисна силно очи, сложи ръка на устата си, за да сподави вика, който се надигаше в нея.

 

 

На другия ден дойде Ален.

Виолета се разхождаше край езерото и се опитваше да намери спокойствие в красотата на градината, която беше открила близо до брега. Малко по-късно Ален беше вече там и идваше срещу нея с ръце на гърба и вдигнато към слънцето лице, сякаш щеше само да я придружи при един сутрешен ритуал.

Доветият от вятъра дъх на теменужки стана изведнъж по-сладък, небето по-синьо, а облаците над далечните планини по-бели и по-хубави. Сълзи изпълниха очите й, когато се опита да се усмихне.

Той я погледна. Усмивката й изведнъж изчезна, когато той спря насред пътя си. Гласът му беше сърдит, когато попита:

— Толкова ужасно ли беше?

— Да… не… — отвърна тя и си избърса сълзите с трепереща ръка. — Просто съм щастлива, че си тук.

Погледът му се плъзна бързо по костюма й от лен с цвят на старо злато с гарнитура в тъмнозелено и малката шапчица с клончета бръшлян. Спря се на бледото й лице и кървавосиньото петно на брадичката. Тихият му глас не отговаряше на зловещите пламъче в очите му, когато каза:

— Щях и по-рано да дойда, но нямах представа къде си. Тръгнах по дирите на портрета и подкупих най-безсрамно експедиторите.

— Исках да ти пиша, да се сбогувам, но не ми остана време. — Виолета се мъчеше да държи така чадърчето си от кремава коприна, че петното на лицето й да е в сянка.

— Представям си какво е било. Тръгнах толкова бързо подире ти, че най-много се страхувах да не би вест от тебе да е пристигнала със закъснение в дома ми в Париж и да не ме е сварила.

Погледът й изразяваше дълбоко съжаление.

— Можех само да пиша в дневника си, но ми беше невъзможно да отида до пощата.

— Всичко това вече няма значение. — Ръката му стисна силно и топло дясната й ръка.

— Днес за пръв път ми бе разрешено да изляза сама — каза тя и се опита да се усмихне — и то само защото Жилбер има среща — отиде да огледа някакъв четиристотингодишен скрин, а Хермина твърди, че хладният планински въздух е събудил ревматизма й. — Другата причина беше, че Жилбер се чувстваше виновен за онова, което й бе причинил, но за него тя предпочете да премълчи.

— Зная, дебнах да те сваря сама. Но, както виждам, било е май по-добре да вляза с взлом през вратата.

Тя поклати глава, пръстите й се свиха в ръката му от страх.

— Не, така е по-добре, но ти изобщо не биваше да идваш.

— А как бих могъл да не дойда? — каза той простичко. Протегна ръка иззад гърба си, за да й подаде един нарцис, нежножълт и кремав, дъхав, съвършен, все още с роса по листенцата. Той пое ръката й, сложи цветето върху нейната длан. Нарцисът означава вярност в трудни времена.

И тогава тя се хвърли в прегръдката му, не можеше да устои, както и той не можеше да не я прегърне. Стояха, притиснати един към друг, устните им се срещнаха и Ален взе чадърчето и го държеше сега така, че да ги пази от погледите на минувачите.

По-късно, все още силно прегърнати, те намериха край брега една пейка и се загледаха във водите на езерото. Виолета си помисли със съжаление колко строго бе съдила в Париж любовните двойки, които се бяха държали по същия начин. Тогава не знаеше колко е трудно да намериш сигурно тайно място, нито имаше представа за дълбочината на чувствата, които изпитваха тези млади хора.

Мина известно време, докато се насладят на първата радост от взаимните докосвания. Най-сетне Ален произнесе малко неясно, защото устните му бяха притиснати към слепоочието й:

— Дошъл съм да те взема.

През изтеклите тъжни седмици тя почти не се решаваше да се надява, че той ще я последва. Но знаеше, че ако го стори, тя ще трябва да вземе решението си. А сега, в тази хубава градина, където слънцето стопляше тревата и цветята пръскаха аромат, тя трябваше да го направи.

Не знаеше дали е готова. Освободи се бавно от прегръдката му. Погледна към езерото и далечните планини, които се издигаха, сякаш хладни мечти, във високото небе.

— И къде ще отидем? — попита тя спокойно. — Ще се върнем в Париж?

— Едва ли — отговори той. — Това ще е навярно първото място, където съпругът ти ще ни търси.

— Да. Знаеш ли — той ми се закани.

— От това не се боя, но предпочитам да не ни досажда. Толкова бих искал да живея с тебе спокоен и щастлив. Ако желаеш, във Венеция.

Във Венеция. С Ален.

 

 

Да тръгне с него означаваше не само да напусне съпруга си, но и своето семейство, приятелите, града, в който беше родена. Щеше да избере несигурното бъдеще с един мъж, когото едва познаваше.

Тя поклати глава.

— Жилбер няма да се откаже толкова лесно, струва ми се. Твърдо е решен да ми направи дете.

— Аз пък се моля всяко дете, което ще родиш, да бъде от мен — каза Ален.

Тя го погледна. Лицето й беше сериозно, очите й непроницаеми, но и преценяващи, когато срещнаха решителния му поглед. Безкрайната любов, която усети в него и в последните му думи, накара сърцето й мъчително да се свие. Летният вятър развяваше косата й, играеше си с краищата на копринената му връзка. Той присви леко очи, но не помръдна, изчаквайки отговора й.

Бавна, нежна усмивка се появи на устните й. Гласът й преливаше от блаженство, когато попита:

— Кога искаш да тръгнем?

Той стана и се изправи почтително пред нея. Взе ръката й и я притегли към себе си. Синьо-сивите му очи имаха цвета на планинското езеро пред тях. Той надникна дълбоко в нейните очи и каза:

— Сега. Веднага.

 

 

Ален нае карета, която трябваше да ги откара през планините до Милано. Настоя да му дадат най-добрите, най-бързите коне. Цената беше огромна, но той не се оплака. Даде на ханджията, от когото я наеха и голям бакшиш, за да забрави, че ги е виждал.

От Милано щяха да продължат с влака. Пътуването й се видя ужасно дълго. Не и се гледаха водопадите, които се спускаха по планинските склонове, нито меките хълмисти пейзажи, нито панорамите на построените високо над долините, опасани от стени, градове. Беше много неспокойна и непрекъснато поглеждаше назад. Не искаше дори да си представя какво ще направи Жилбер, когато открие, че е избягала. Не вярваше нито миг, че ще приеме положението. Ако не друго, гордостта щеше да му попречи.

Ален държеше ръката й, докато каретата залиташе на безкрайните завои.

— Успокой се, cara — каза той. — Съпругът ти може да предположи, че си с мен, но не може да е сигурен. Когато разбере, ще сме вече много далеч.

— Зная — отвърна тя, — но все пак…

— Не мисли за това. Забрави го. Мисли по-добре какво ще правим във Венеция. Оставила си толкова неща — дрехите си, бижутата, сувенирите. Давам ти дума — ще възстановим всичко, което може да се възстанови.

— Изобщо не държа на тези неща.

— Но аз държа — настоя той упорито. — Не искам заради мен да ти липсва нещо.

— Ти ми даде толкова много — отвърна тя и той й повярва. В нейните очи размяната беше справедлива: всичко, което бе притежавала, срещу надеждата да бъде щастлива. В Париж вече се отказа веднъж от тази надежда, отблъсна я от чувство за дълг и неоправдана привързаност към кодекс, с който не беше съгласна. Сега всичко беше в собствените й ръце.

Ален не бе споменавал за женитба. Деца да, но не и брак, който да ги узакони. Не беше и възможно, поне не докато е вързана за Жилбер. Дори църквата да не постави препятствия, оставаше трудната задача да склони съпруга си да признае пред приятели, пред целия град и дори пред управата на щата Луизиана, че бракът му се е провалил и да поиска разрешение за развод.

Тя и Ален ще са принудени да живеят в грях. Независимо от това колко малко значение имаха сега подобни думи за нея, след като бяха означавали скандал и разруха. Беше безсилна да направи каквото и да било. Думи не можеха да я наранят, можеха да го сторят само хората.

Пренощуваха в малка странноприемница извън Милано. Прекалено възбудени, за да спят, те се любиха на лунната светлина, проникваща през прозореца, а после лежаха силно прегърнати, докато часовете бавно отминаваха.

На другата заран вече седяха във влака, който ги понесе покрай вили с червени керемидени покриви, покрай лозя с блестящи на слънцето листа и села, пълни с кокошки, деца и кози, заобиколени от тъмнозелените върхари на кипарисите. Планините бяха вече зад тях и сега пътуваха през плодородна равнина. Въздухът, който влизаше в купето им, миришеше на въглищен дим, но и на цветя и селски дворове. Слънчевата светлина, която нахлуваше в него, беше почти гореща. Прашинки от кадифените завеси се въртяха бавно в златните лъчи.

Виолета беше възхитена от лекотата, с която Ален преминаваше от френски към немски, а после към венецианския диалект, докато разговаряше с агентите и чиновниците на гарата. Когато му го каза, той само се усмихна.

— Става необходимост, ако няма страна, която да наречеш свое отечество. Венеция ми е сякаш все пак най-близка. Имам там роднини по майчина линия.

— Ще отидем ли… искам да кажа, имаш ли желание да ги посетиш? — Самата тя не беше сигурна, че иска да се запознае с тези роднини, които и да са те.

Беше смаяна от дълбокото му разбиране, когато й каза:

— Само ако ти искаш.

— По вина на баща си ли нямаш истинско отечество?

Ален кимна разсеяно.

— Бил е нещо като дипломат, нали? — попита Виолета, свела мигли.

— Как стигна до такова заключение? — погледна я той снизходително, но и проницателно.

— Струва ми се, че имаш широки връзки и си живял на много места.

Той поклати, усмихнат, глава.

— Баща ми е заемал дълги години важен пост, но не в дипломацията, пък и всичко това е било вече минало, когато съм се появил на бял свят. Онова внимание, което ми се оказва, дължа единствено на предците си, които са сключвали изгодни бракове.

— Но също и защото си богат — възрази тя. Вече знаеше, че той говори и действа, сякаш парите нямат никакво значение.

Той се поколеба само част от секундата, преди да отговори:

— Да, би могло да се каже и така.

— Сега се разпореждаш по своя воля с богатството си, от което съдя, че баща ти е починал.

— Да, родителите ми са мъртви или поне така мисля. Майка ми, някога оперна звезда, почина преди няколко години в Англия. Малко след като съм се родил, баща ми е тръгнал на нещо като поклонничество. Искал е да се върне, но повече никой не го е видял. Още няколко години до нас стигаха разни слухове, после и те замлъкнаха.

Такива неща се случваха, хора изчезваха в морето или ги ограбваха и убиваха по пътищата. Съблечените трупове после не можеха да бъдат идентифицирани. Някои мъже нарочно изчезваха, било за да се отърват от семейни задължения, или да се измъкнат от ситуации, станали непоносими за тях.

— О, извинявай.

Той се усмихна леко.

— Не се притеснявай, толкова отдавна е било.

— Но майка ти, защо е живяла в Англия?

— Тя там си беше у дома. Баща ми я е настанил там, там е имала приятелски кръг в обществото и в театъра. Никога не поиска да напусне тази страна, освен за къси пътувания до Италия. Все се надяваше, че баща ми някой ден ще се върне.

Виолета потръпна, когато се замисли върху думите му. По всяка вероятност бащата е откъснал майка му от нейното обкръжение и семейство, за да я отведе в чужда страна. А после я е изоставил. Сега и тя последва Ален, изоставяйки всичко. Щеше ли и той един ден да я изостави по същия безсърдечен начин?

— Не гледай така, cara — каза той и хвана ръката й. — Аз никога няма да те изоставя. Но се чувствам поласкан, че такава мисъл те тревожи, както и аз си въобразявам какво ли не, когато ме питаш за едно или друго, свързано с мен.

Тя се изчерви, но го погледна право в лицето. Каза нежно:

— Не можеш да си представиш колко много искам да зная всичко за теб.

— Ще ти разкажа всичко — обеща той, — всичко.

Но сега смени темата, почна да й разказва за местността, през която минаваха, за неспокойното политическо положение на Апенинския полуостров.

Виолета слушаше с удоволствие красивия му глас, неговия анализ на политическата ситуация й беше интересен, но не можеше да се освободи от чувството, че внезапната му бъбривост е отбранителна маневра. Сигурно щеше да й разкаже всичко за себе си, но, изглежда, времето още не бе дошло.

„Северната част на полуострова — обясни й Ален — е била векове наред полесражение, на което царете от династията Валоа, френските Бурбони и австрийските Хабсбурги са решавали споровете си. Господството над различни части от тази земя се е сменяло безброй пъти. След Виенския конгрес, след победата над Наполеон французите са били все пак изтласкани от тук. Венеция и Ломбардия бяха още под австрийска власт, но останалата част на полуострова се състоеше от огромен брой малки държавици, между които Кралство Сардиния, Кралството на двете Сицилии, Херцогствата Парма и Модена, Княжество Тоскана и Папските държави.“

Той изреждаше благороднически титли, стари и нови, с които бяха свързани различните области, разказваше за борбите за власт между носителите на тези титли. Към всичко това се добавяха общите след 1848 година за цяла Европа слухове за предстояща революция. Ален смяташе, че в края на краищата нещо или някой ще обедини полуострова в една единна, силна република.

Късно следобед пристигнаха във Венеция. Хората се изсипаха от влака, крещяха и затръшваха вратите на вагоните. Те трябваше да си свалят багажа и да уредят веднага пренасянето му на последния за този ден ферибот, който щеше да ги откара през лагуната в града. Виолета и Ален имаха малко багаж. Ален носеше пътническата си чанта, с която бе пристигнал от Париж, а Виолета само чадъра си. Но нямаха друг избор и трябваше да се влеят в човешкия поток. Само така можеха да се качат на ферибота.

Тъкмо минаваха в гъстата тълпа през портала на гарата, когато Виолета усети как я избутват встрани. Тя се олюля и за малко не се спъна в полите на роклята си. Зад нея се завърза ръкопашен бой. Тя се обърна и видя как тълпата се разстъпи, жени крещяха, бебета плачеха. Образува се празно пространство. В средата Ален се бореше с двама мъже.

Обзе я паника, но веднага след това и див, безмерен гняв, какъвто не познаваше. Чадърът в ръката й беше толкова здрав, че можеше да се използва и като бастун или слънчобран. Правата му сребърна дръжка продължаваше със стоманена ос, а краят беше заострен като копие. Тя скочи напред и го размаха като меч.

Първият й удар улучи един от нападателите по бузата и врата, раната започна веднага да кърви. Той се обърна и се втурна с крясък към нея.

Ален, който тъкмо бе хвърлил поглед към нея, заби юмрука си до лакът в стомаха на противника си, отскубна се и скочи встрани. Грабна Виолета през кръста, дръпна я зад гърба си и взе чадъра от ръката й.

Двамата нападатели бяха мускулести, мърляви и с надупчени от шарка лица, такива типове се срещаха по пристанищата на целия свят. Единият беше нисък, другият по-висок и с по-широки рамене. Те отново се приближиха с ругатни.

Ален не изпускаше чантата си от ръка. На лицето му беше изписана усмивка, очите му блестяха като сребро, приличаше на котка, готова за скок. Сега той нападна.

По-ниският нададе сподавен вик и отскочи назад. От ръката му падна кинжал и се плъзна по паважа. Вторият се опита да се наведе и да го вдигне. Чадърът разсече със свистене въздуха. Ален го беше ударил. Мъжът се хвана за ударената ръка и се олюля. Ален се втурна подире им с чадъра в протегнатата ръка. Двамата се обърнаха, сблъскаха се в желанието си час по-скоро да се ометат.

Викове на одобрение се чуха в тълпата, после хората се пръснаха, без да поглеждат назад. Виолета протегна ръка към Ален и се вкопчи така силно в него, че той потрепери.

— Ранен си — прошепна тя ужасена.

— Сам съм си виновен, не внимавах — каза той с пресилена усмивка.

— Дай да видя…

Той поклати глава, посочи й да продължи към кея.

— Ще почакаме, докато намерим подслон. Мисля, че е драскотина.

— Искаха да ти вземат парите — попита тя загрижено — или беше нещо друго?

— Това е въпросът, нали? Но ако ги е пратил Жилбер, той трябва да е в съюз с дявола.

 

 

Намериха си жилище в стар дворец близо до Канале гранде. Принадлежеше на възрастна вдовица, синьора да Алори, и беше четириетажна постройка от матовозлатист камък, отдавна позеленял там, където го стигаше водата, фасадата към страничния канал беше с двойни лоджии на втория и третия етаж с готически, украсени с каменни дантели сводове, напомнящи нещо ориенталско.

Ален остави Виолета да го чака в черната, леко олюляваща се гондола, за да поговори с домоуправителя на вдовицата. Виолета вече бе престанала да се учудва, че той предварително знае къде и към кого да се обърне и как се стига до едно или друго място. Изобщо не й минаваше през ума, че някой може да му откаже нещо.

Не се и случи. Когато падна нощта, двамата вече бяха подслонени в просторна четириъгълна стая с високи прозорци към лоджиите. Двама засмени слуги довлякоха по стълбата цинкова вана, надзиравани от домоуправителя, уморен мъж на средна възраст с доброжелателна усмивка, дълъг нос и още по-дълга брадичка. Него пък го командваше икономката, дебела възрастна жена с остър език и черни мустаци, както се оказа — негова съпруга. Веднага пристигна и водата, предостатъчна, макар и не много топла.

Върху леглото с прашни завеси от копринен брокат беше сложена нощница от тънка като паяжина батиста с прекрасна, ръчно изработена дантела. Платът на подбрания по цвят пеньоар не беше много по-плътен. Икономката ги беше донесла, но когато Виолета я попита откъде, тя само посочи към Ален, смигна й и изчезна.

Домакинът Савио доведе лекар, мъж със сериозно лице и мъдри възгледи. Докторът прегледа със стиснати устни раната на хълбока на Ален, после я изми със сапунена вода, поръси малко бяла пудра и я превърза с чисто платно. След което се поклони, пое с подчертана грация хонорара си, усмихна се и се приближи съвсем излишно до Виолета, за да й целуне ръка и си отиде. Когато той излезе от стаята, Ален смръщи чело.

Савио се погрижи и за вечерята, която бе сервирана по нареждане на Ален веднага след банята. Поднесоха им макарони, зелена салата, свинско печено с млади картофи и прясно зеле. Беше ги сготвила жената на Савио, а двамата слуги, нейни синове, им сервираха твърде прилично.

След това Виолета и Ален занесоха останалото вино в лоджията. Наслаждаваха се на вечерния въздух и наблюдаваха движението по водата. Брояха различните видове лодки и се вслушваха във виковете на лодкарите, с които те се предпазваха от сблъскване.

Месецът изгря. Сребърните му лъчи падаха отвесно върху водата, позлатяваха покривите с бароковите им комини, превръщаха четириъгълните постройки с колонади в своеобразно скъсени кубчета, в черно-бели скици, нахвърляни от умопобъркан. Някъде в старинен двор пееше славей. Две къщи по-долу някакъв оркестър репетираше Моцартовия концерт за кларинет в ла мажор. Повтаряха отново и отново бавната, меланхолична пиеса и тя плуваше над покривите, изпълвайки нощта с горчиво-сладкия си рефрен. На Канале гранде един гондолиер изпя няколко такта от нежна мелодия с ритъма на любовна балада. Водата се плискаше в коловете на кея под лоджията и в старата каменна стена на двореца.

Проплува гондола и остави за миг дирята на фенера си, преди да изчезне. На кратката жълта светлина Виолета обърна лице към Ален и го погледна. Очите му бяха два черни, дълбоки кладенеца, изпълнени със страст. Той я гледаше.

Тя му протегна ръце.