Дженифър Блейк
Див жасмин (10)

Глава десета

Джолета отвори предпазливо очи. Главата й кънтеше, всяко кокалче в тялото й я болеше. Тя лежеше на тротоара, наоколо й се бяха струпали хора. Под главата й имаше нещо меко, може би навит анорак. Рон беше коленичил по риза до лявото й рамо. Държеше студените й ръце между топлите си длани, разтриваше ги леко и я гледаше загрижено.

От другата й страна стоеше хубав, тъмнокос мъж с кафяво велурено яке и кремава копринена риза, тъмните му авиаторски очила бяха вдигнати над черната къдрава коса. Гледаше я разтревожено, но щом видя, че е в съзнание, енергичното му лице просия.

— Моля да ми простите, синьорина — каза той с дълбок, тих глас. — Не биваше да ви блъскам толкова силно, но нямаше време за предпазливост.

Италианец. Позна го по акцента, тъмната кожа и своеобразния стил на облеклото, но това не я изненада кой знае колко. Мина известно време, преди да си даде сметка защо, а после се изсмя сама на себе си. Още една по чудо избягната злополука. Италианецът на Виолета. Смешно. Изглежда, мозъкът й наистина не е съвсем наред.

Тя вдигна свободната ръка и опипа главата си. Косата й лепнеше от кръв.

— Колата? — попита тя малко неуверено.

— Отдавна офейка — каза Рон. — Но изобщо не ви докосна.

— Шофьорът трябваше да спре, нали е видял какво стана — каза другият мъж и тъмните му вежди се сляха в навъсена черта.

— Вие видяхте ли го? — попита Джолета и се сви от болка — ръката й беше напипала ударено място.

Италианецът хвана ръката й. Извади от джоба си кърпа за нос, избърса кървавите петна от ръката й и каза:

— Не, за съжаление. Хората сновяха нагоре-надолу, а аз гледах само вас, защото той връхлетя право върху ви. Ах, синьорина, моля ви, повярвайте, наистина не исках да ви причиня болка.

— Радвам се, че сте бил тук — каза тя. — Всичко щеше да е чудесно, ако не беше желязото на парапета.

— Точно така. Но позволете да ви се представя. Аз съм Чезаре Дзиланти, на ваше разположение, синьорина.

Рон хвърли на другия мъж саркастичен поглед. После каза на Джолета:

— Най-добре ще е да оставим формалностите за по-късно. А сега трябва да отидете час по-скоро в болница.

— Толкова дълго ли бях в безсъзнание?

— Само няколко минути, но в подобни случаи времето няма никакво значение.

— Имам само някаква цицина. След малко ще се оправя съвсем, не мисля, че се налага…

— Не е изключено да сте получили сътресение на мозъка — каза той строго. — Няма да е зле да ви види лекар, за да сте сигурна, че сте о’кей.

— Той е прав, синьорина — потвърди и Чезаре Дзиланти.

— Нямам никакво желание да стърча цяла нощ в приемната на някоя болница — възрази тя.

— Толкова дълго няма да продължи. — Тъмните очи на италианеца бяха много сериозни. — С удоволствие ще ви закарам. Колата ми е зад ъгъла.

— Няма нужда — заяви рязко Рон. — Можем да вземем такси.

Другият вдигна учудено вежди.

— По това време на деня? Шегувате ли се? Позволете ми да направя поне това, за да поуспокоя съвестта си.

Враждебността между Рон и Чезаре Дзиланти никак не се хареса на Джолета. Двамата бяха прекалено учтиви един към друг, начинът, по който се гледаха, подчертано недоверчив. Запита се дали не са успели да се счепкат, докато е била в безсъзнание. Заради това, че италианецът я беше блъснал прекалено силно.

Но в момента имаше други грижи. От гласовете им главата отново я заболя. Освен това всичко беше достатъчно нелепо — тя лежеше на тротоара, а над нея двамата продължаваха спора си.

— Добре, добре — каза тя и стана, — но, моля ви, нека уредим всичко час по-скоро.

— Benissimo, с моята кола, нали?

— Така че да стане по-бързо.

Рон гледаше мрачно, но премълча.

В болницата се забавиха по-малко, отколкото Джолета беше очаквала. Организацията беше великолепна, а лекарката, която прегледа Джолета, явно се зарадва на възможността да поговори английски. Според нея Джолета има съвсем леко сътресение на мозъка, едва забележимо на рентгеновата снимка. Няма нужда от стационарно лечение, трябва само да се пази: никакви дълги разходки, тенис или други подобни. Общо употребяваните средства за главоболие, които може да купи без рецепта, са достатъчни, но сега ще й даде нещо по-силно. Ако болките се засилят, ако почне да й се вие свят или получи смущения в зрението, трябва незабавно да потърси лекар. Ако ли не, нека се наслаждава на пребиваването си във Франция: това било най-доброто лекарско предписание.

— Може би ще ми позволите да ви поканя на вечеря — предложи Чезаре Дзиланти, когато излязоха от болницата. — Бих се почувствал много по-добре. Още е рано, но нали можем да пийнем спокойно някъде нещо, докато стане време.

— Не зная — каза тя и хвърли бърз поглед към Рон.

— Съжалявам, но аз не мога — каза Рон. — Трябва да проведа няколко телефонни разговора.

А беше й казал, че е приключил с деловите си задължения, за да се чувства свободен. Дали не беше само предлог? Въпреки това не беше сигурна, че има особено желание да води сега в негово отсъствие разговори с непознат човек.

— Мисля, че ще е най-добре, ако си легна по-рано — обърна се тя с извиняваща се усмивка към Чезаре Дзиланти. — Но сърдечно ви благодаря за поканата.

— Тогава утре вечер? — Тъмните очи на италианеца просто я умоляваха.

— Боя се, че, за съжаление, е невъзможно. Заминаваме утре следобед за Люцерн.

— Колко жалко — каза той, — щеше да е наистина голямо удоволствие за мен. Но ще ми позволите поне да ви закарам до хотела, нали? Добре.

Сребристото му „Алфа Ромео“ беше паркирано съвсем наблизо. По пътя той каза:

— Много туристи преминават от Швейцария в Италия. Ще посетите ли и вие двамата моята страна?

— Ще прекараме там четири или пет дена — отговори Джолета.

Чезаре я погледна недоумяващо и поклати глава. Бяха стигнали до колата и той й отвори вратичката.

— Много малко, прекалено малко. Бих искал да ви покажа толкова неща, ако съм там.

Би било чудесно да имат екскурзовод, който познава малки тихи кътчета и може да каже какво си заслужава да бъде видяно и какво не. Джолета се усмихна със съжаление и каза: — Ще се наложи да се оправяме сами.

Чезаре се качи в колата.

— Срамота! — изрече той и тъмните му очи посърнаха. После запали, увери се с бърз поглед, че и Рон вече е вътре и потегли. — Наистина е срамота.

Италианецът караше много смело, без да обръща внимание на опасностите на парижкото движение, което наподобяваше надбягванията на пистата в Льо Ман. Намали скоростта обаче, когато видя как на един завой Джолета се вкопчва в арматурното табло, но само няколко минути по-късно отново караше като луд и непрекъснато натискаше клаксона, за да стресне по-малко агресивните шофьори.

Принадлежеше към онази порода мъже, която може да бъде наречена опасно привлекателна — с меланхоличен поглед, чувствени устни и гъста коса, покриваща почти целия врат. Очевидно беше, че той го съзнава — личеше и по самоувереността му, и по начина, по който я гледаше — весело, но и предизвикателно. Положително гледаше така всички жени. Държането му, колата и подчертано модните дрехи излъчваха европейско обаяние. Обикновено Джолета не смяташе подобни неща за привлекателни, но въпреки това беше любопитна да го опознае по-добре.

Или може би не? В момента нямаше нужда от допълнителни усложнения, или както се казва — на баир лозе.

 

 

Когато пристигнаха в хотела, тя благодари още веднъж на италианеца за всичко. При сбогуването той изглеждаше толкова разочарован, че от чувство за вина тя навярно би променила решението си и би приела поканата му, ако Рон не я беше хванал за ръката и не я беше дръпнал.

— Много си слабохарактерна — ухили се той, щом влязоха в хола.

— Навярно — съгласи се тя. — Но освен това стигам постепенно до убеждението, че имам нужда от охрана. През живота си не съм имала толкова лош късмет. Просто е срамота.

— Можеше да не ви ранят тази вечер. Ако бях внимавал по-добре, това нямаше да се случи.

Чувството за вина, изписано на лицето му, я успокои.

— Но вие не отговаряте за мен — каза тя. — Това за охраната беше просто на шега.

— Ами ако съм готов да постъпя с удоволствие на тази длъжност?

— Тя е много неблагодарна, както сте успели вече да разберете. — Преглътна тя буцата в гърлото си.

— Аз такива обичам.

— В такъв случай, ангажиран сте — засмя се тя, но се запита дали е искала само да се пошегува. Колебаеше се да приеме, че той го казва сериозно.

Колебаеше се също да допусне, че премеждието този следобед може и да не е беше случайност. Толкова малко хора знаеха по кое време къде се намира, а Рон оглавяваше списъка. Имаше неща, за които предпочиташе да не мисли.

Както бе очаквала, Версай представляваше разточителство от разкош и блясък, но огромните, хладни помещения потискаха някак с огледалата, в които се отразяваше безкрайна пустота и със запазените откъслеци и от съществувания, които са били брутално прекъснати. Спрените водоскоци в неестествено строгата градина изглеждаха изоставени и сякаш очакваха нов смях и радост, и онова забранено, сладостно декадентство, което никога нямаше да се върне. Тя не изпита тъга, когато автобусът потегли за Люцерн.

Пътуването беше дълго, въпреки че магистралата, която ги отвеждаше на югоизток, беше първокласна. Джолета пак имаше главоболие, въпреки че сутринта се чувстваше вече много по-добре. Глътна два аспирина, облегна се в креслото и затвори очи.

По-нататък пътуването беше за нея размита смесица от села с къщи от кремав камък, скупчени край църковни камбанарии със сиви покриви, подкастрени плетове от глог и лози, подпрени с високи до коляно колове, от жълти поля с рапица, които заедно със синьо-зелените ниви с ръж приличаха на огромни, съшити от парчета одеяла. В синьо-белите табели, в крайпътните ресторанти с надпис „AIRE STOP“ и автоматични каси, които прелитаха край прозорците, имаше нещо сюрреалистично. Гледката беше необичайна за нея и затова не съвсем понятна.

Веднъж се събуди и установи, че лежи на рамото на Рон. Но тъй като и той спеше, а й беше удобно върху яките му мускули, не промени позата.

Лежеше със затворени очи и размишляваше за това колко лесно беше решил да се присъедини към нея и колко лесно беше приела тя. Ласкаеше се от мисълта, че Рон иска да пътува с нея, но беше и разтревожена. Беше наистина много приятен спътник — непретенциозен и забавен. И въпреки всичко в отношението му към нея имаше нещо обезпокояващо. Намираше я очевидно за привлекателна, но много рядко я докосваше, най-често случайно. Флиртуваше леко, но се държеше общо взето по-скоро като брат, отколкото като любовник.

Не че очакваше от него необуздани, страстни обяснения в любов. Радваше се, че се е запознала с мъж, който не се опитва да я вкара веднага в леглото си. Беше наистина рядко изживяване — да пътуваш с човек достатъчно свестен, за да разбере, че жена, прекарала мозъчно сътресение, макар и съвсем леко, ще е благодарна за целувка по челото и спокойно „лека нощ“ пред вратата й.

И все пак, беше някак странно, когато си спомняше как я бе целунал на тъмната улица в Ню Орлиънс. Той сякаш съзнателно се владееше, сякаш от страх да не я обиди.

Не проумяваше и собствените си реакции. Присъствието му, неговото внимателно и покровителствено отношение всъщност дълбоко я вълнуваха, но не заглушаваха и предупреждаващия вътрешен глас. Опитът й с мъжете я беше научил да подлага на съмнения мотивите им, но в общуването с Рон имаше и нещо по-различно.

Спомни си как го заподозря в Лондон. Но всичко отпадна, когато разбра, че братовчедка й, а може би и леля й също са в Европа. Питаше се все пак долавя ли той недоверието й. Този мъж притежаваше толкова силен инстинкт, че беше напълно възможно. Никак не й се искаше да вярва, че това недоверие е основното в отношението й към него.

Реши да не отдава на това съвместно пътуване чак толкова голямо значение. Първо, нямаше време и второ, би било глупаво. Тя не го беше молила да идва с нея. А не можеше и да му попречи да се присъедини към групата, дори да поиска. Трябваше да се радва на компанията му и на чудесното чувство за сигурност, което й внушаваше и да приема нещата каквито дойдат. Дори от всичко това да не излезе нищо, пак нямаше да е разочарована.

 

 

Беше вече късно, когато пристигнаха в Люцерн. Градът тънеше в сумрак, а планините бяха сякаш тъмни силуети над проблясващото на звездната светлина езеро. Хотелът им беше в странична улица, недалеч от брега. Стаята на Джолета беше малка, но приятна, с лампа в стил сецесион с абажур във формата на лале, със стари алпийски пейзажи по стените. На двете легла нямаше одеяла, а само пухени завивки и възглавници. Големите двукрили прозорци бяха с електрически щори. Джолета ги вдигна, за да влезе хладният, чист планински въздух и после веднага заспа.

Събуди се с вълчи апетит и твърдото решение да престане да бъде досадна болна, а жена, готова да се впусне във всякаква авантюра. Веднага след закуска потеглиха с Рон и цялата група със зъбчатата железница към връх Риги. Беше прекрасно пътуване през алпийските пасбища, на които пасяха шоколаденокафяви швейцарски крави, дървените къщи се издигаха сред зелени ливади, осеяни с жълти цветя, на фона на сини, заснежени върхове и стръмни склонове към долините. Денят беше кристално ясен и от върха се виждаше цялата панорама на Алпите, езерото с безброй платноходки и Люцерн. Беше краят на седмицата и много швейцарци бяха излезли на екскурзия — от бабите до малките пухкави бебета.

И парапланерите бяха вече във въздуха. Джолета затваряше от време на време очи, толкова опасен й се струваше безумният устрем на понеслите се към височини и дълбини хора, политнали само върху късче найлон и няколко алуминиеви пръчки. Просто не проумяваше как може да има възторжени привърженици на този спорт. Рон й се присмиваше, че била страхлива, но тя забеляза, че спътникът й се старае да застава винаги между нея и пропастта, дори ако й закрива гледката.

Обядваха с наденички, пържени картофи и малинов сладолед, докато гледаха представлението на фолклорен ансамбъл. След като се върнаха в Люцерн Рон и Джолета излязоха из града. Спираха пред витрините, пълни със скъпи часовници „Ролекс“ и швейцарски офицерски ножчета, снимки на сложните стенописи по къщите. Отидоха и до Люцернския лъв, паметника на падналите в бой момчета от швейцарската гвардия на Луи XVI-ти. Рон й каза, че според Марк Твен това е най-трогателният паметник в Европа.

Тъкмо при този паметник Джолета установи, че е забравила бележника си в хотела. Изпитваше известно чувство на свобода от това, че не го носи и се наслаждава на всичко, без да е задължена да описва градските паркове с теменужки, лалета, маргарити и бели люляци, безбройните растения в грижливо подредените алпинеумчета пред спретнатите малки къщи.

Слънцето вече залязваше в розова и лилава мъгла, когато двамата стигнаха до покрития пешеходен мост. Той съединяваше двата бряга на река Ройс там, където тя се влива в Люцернското езеро. Беше много дълъг и затова правеше впечатление на тесен, но беше масивен и отворен и от двете страни. В сравнение с него покритите мостове на Нова Англия бяха направо крехки.

Джолета и Рон си изкривиха вратовете да разглеждат сцените из историята на града, изобразени с ярки краски върху плоскостите между гредите, а някои и позлатени. Бяха подредени хронологично, като се почне от Средновековието и проследяваха с кънтящи стъпки историята на града под съпровода на бълбукането и шумоленето на прозрачната зелена река.

— Вижте, лебеди — каза Джолета, когато спряха да погледат някъде към средата на моста, където се извисяваше водонапорната кула и се облегнаха на парапета.

— Любовна двойка — каза Рон и проследи с поглед белите птици с дълги грациозни шии и порозовели от залязващото слънце пера, които се плъзгаха покрай тях.

Водата миришеше леко на риба, водорасли и разтопен сняг. Вляво се виждаха живописните позеленели кубета на църква, които приличаха на луковици, а зад тях — планините. До тях долитаха звуците на духова музика от градски ресторант. В падащия сумрак припламваха светлини, малки ярки точици, които се отразяваха в речната вода.

Вечерникът, който духаше откъм реката, беше хладен. Джолета се загърна по-плътно в кремавото си памучно яке. Гледаше светлините по речния бряг и подредените шарки на пъстрия килим, който образуваха покривите на градските къщи и се питаше дали и Виолета е стояла тук и се е любувала на изгледа.

От вчера непрекъснато мислеше за Виолета, сънува я даже, когато задряма в автобуса. Възхищаваше се на смелостта, с която нейната прабаба си беше взела каквото искаше. Виолета се беше справила със страха, с чувството за вина и с опасностите, тя беше действала. Може би не по начина, който можеше да се очаква от типична представителка на викторианската епоха. Или Виолета беше всъщност типична жена от онова време? Бил ли е Ню Орлиънс тогава, както и северната част на Щатите, в плен на строгия морал, на господстващото там пуританството?

Когато се връщаше към продължителния си годеж с Чарлз, почваше да подозира, че не е държала толкова много на връзката им, колкото предполагаше. Никога не й беше минало през ум да го преследва, да рискува да бъде отхвърлена и унизена, но да постигне каквото иска. Никога не си го беше признавала, но беше изпитала облекчение от съзнанието, че Чарлз е изчезнал завинаги от живота й.

Ако се озове отново в подобна ситуация, как ще постъпи? Ако можеше да знае! Толкова би искала да разбере колко от кръвта на тази жена тече в жилите й, колко от духа на Виолета е наследила с гените й.

— Кажете — прекъсна Джолета дългото им мълчание, — мислите ли, че историята се повтаря?

— Имате предвид дали хората правят същите грешки както други преди тях? — попита Рон.

— Имах предвид по-скоро не прякото прераждане, а неща, които се случват на по-късна генерация по начин сходен с този, по който са се случили с предишна.

Той погледна въпросително обагреното й от залеза лице.

— Мисля, че би трябвало да се изразите по-точно, ако очаквате отговор от мен.

— Забравете това — каза тя с усмивка, която не стигна до очите й. — Мисълта ми беше направо налудничава.

Той я гледаше, смръщил чело, а когато бръчките изчезнаха, се опита да й отговори.

— Винаги се случват странни неща. А що се отнася до прераждането, голяма част от хората по света смятат, че това е реална възможност.

— Но вие сигурно не?

— Няма да повярвам в нищо, докато не бъде доказано.

— Тогава ще е може би твърде късно.

— Да, това е трудното при всяка вяра — ухили се той.

Двойката лебеди плуваха сега към тях, като внимателно се докосваха с ритмично преплитане на дългите шии. Минаха под моста и скоро изчезнаха. Джолета се обърна към Рон. Той я гледаше, в сумрака тъмносините му очи бяха непроницаеми. Двамата бавно се обърнаха един към друг. Сетивата й сякаш дадоха сигнал за опасност, когато долови внезапната промяна в него.

Той посегна бавно, внимателно към нея, ръцете му се сключиха около раменете й, сякаш докосването беше наслада, която трябваше да се изчерпи. Погледна я право в очите, откровено, но и предизвикателно. Тя отвърна на погледа му колебливо, безволно. Той се приближи още повече и тя сведе очи към красивата извивка и меката повърхност на устата му.

Дъхът й секна. Ускореният пулс туптеше в ушите й. Неговият аромат, смесица от чист въздух и прани дрехи, топла кожа и сандалово дърво, вече я обгръщаше. Тя вече потъваше в топлината, която излъчваше тялото му, изличаваше мислите, парализираше волята й. Миглите й трепнаха, тя затвори очи й вдигна очакващо глава към него.

Устата му беше корава, но и нежна, докосването й подканващо. Ръцете й се плъзнаха под лекия му анорак, нагоре по гърдите му, а после зарови пръсти в копринения гъсталак на косата му. Устните й пламтяха под неговите и тя ги разтвори бавно, приканващо.

Беше внимателно опознаване на волята на другия, сляпо опипване на сетивата, нежна прелюдия. Радваха се, без да бързат на плътската сила на тази целувка, нарастващата й мощ, обещанията, които даваше.

Под кожата й се събираше жарава, вече не усещаше вечерната прохлада. Езикът му докосна нейния, който го посрещна, примамен от нежното докосване. С тихо стенание тя се отдаде на сладостното опознаване на нежната вътрешност на устата, гладките му зъби. Ръката му, галеща напрегнатите мускули на гърба й, я подканваше да се отдаде.

Сега ръката й се плъзна по гърдите му и стигна под анорака чак до кръста. Кожата на колана беше гладка и хладна в контраст с горещите вълни, които излъчваше тялото му. Тя последва кръглата бразда до средата на гърба му, където яките мускули образуваха лека падинка, съвършена вдлъбнатина, в която да закрепи ръцете си.

Той изстена леко, едва доловимо, раздвижи се, пое лицето й в едната си ръка. С ръба на палеца повтори извивката на брадичката й и продължи към нежната мекота на ухото. Пръстите му продължиха пътя си към тънката й шия, а после ръката му обгърна закръглената й гърда.

Обзе я възбуда, силно, горещо желание, което се разливаше на вълни, гъделичкаше кожата й, стопляше шумящата й кръв. Тя потръпна, когато палецът му загали чувствителната пъпка на гърдата. Всяка фибра на тялото й беше напрегната и тя се прилепи още по-силно към него. Усети коравината на мъжа, притисната към меката й, податлива женственост.

Чуха приближаващи крачки и гласове. Не бяха вече сами на моста.

Джолета се вцепени, а после се отдръпна полека от него. Рон изпъшка и с нежелание я пусна. Ръката му още обгръщаше талията й, когато тримата швейцарски студенти, две момчета и едно момиче с дълга до кръста руса коса, минаха покрай тях.

Младото трио не ги удостои с поглед.

Джолета се засмя виновно. Типично по американски — да се смущава, че някой може да я види как се целува с мъж. Навсякъде, където беше ходила досега, дали в Хайд парк или на връх Риги, навсякъде се целуваха двойки.

Тя погледна към Рон, но под моста светлината беше станала междувременно толкова слаба, че не можеше да различи израза на лицето му. По всяка вероятност беше доста намръщен, но впечатлението се дължеше може би на лилаво-сивкавия здрач, защото миг по-късно той се засмя, накара я да се обърне и двамата се запътиха към края на моста, а после и към хотела.

Повечето стаи на тяхната група бяха на първия етаж, тази на Рон беше до стълбата, на няколко врати от стаята на Джолета. Но той не спря там, а продължи с нея по тесния коридор. Джолета хвърли бърз поглед към ключа, който беше взела на рецепцията и се опита да различи номера на слабата светлина на старите аплици, сложени навярно още през двайсетте години.

Изведнъж Рон я сграбчи за лакътя и я накара да спре. Когато го погледна, той й направи знак да мълчи и посочи с глава вратата.

— Да си оставила лампата да свети? — прошепна й той.

— Не вярвам — поклати тя глава отрицателно.

Той й взе ключа, приближи се на пръсти към вратата и го пъхна в ключалката. Джолета искаше да се приближи и тя, но той я накара с кратък жест да се дръпне.

Светлината в стаята угасна.

Рон блъсна веднага вратата. Поколеба се за миг, после се втурна в стаята. Чу се висок вик, последван от удара на две тела в стената. Един стол падна на пода. Крака трополяха и се плъзгаха. Двама души дишаха тежко.

Джолета се дръпна и остана зад вратата. Миризмата на лимонен афтършейв пресече чистия планински въздух, нахлуващ през отворения прозорец. На светлината от улицата видя две боричкащи се сенки.

Реагира инстинктивно, посягайки към електрическия ключ.

Светлината сякаш избухна в стаята. Мъж в черно със скиорска маска на главата се обърна към Джолета. Той се откъсна с ръмжене от Рон и се хвърли към прозореца. Прехвърли се през перваза, поколеба се за част от секундата и скочи.

Рон изтича бързо към прозореца, наведе се и погледна надолу. Видя само олюляващото се покрай кафявата боя на фасадата въже. То се спускаше от покрива, два етажа по-нагоре и свършваше два етажа по-долу, на улицата.

— Избяга — каза Рон.

Изглеждаше вбесен. Джолета хвърли бърз поглед към него, а после към въжето.

— Катерач по фасади — каза смаяно. — Просто не мога да повярвам.

Той се извърна и огледа стаята. После разпери ръце и каза:

— Ще се наложи да повярваш.

Тя се обърна бавно. В стаята цареше пълен хаос. Чекмеджетата бяха извадени, съдържанието на куфара й разпиляно по пода, а хастарът разкъсан, дюшеците на леглата бяха смъкнати, наоколо хвърчеше перушина, защото пухените завивки бяха разпрани. Стаята беше обгърната от огромен облак перушина, която покриваше всичко и се олюляваше на лекия ветрец откъм прозореца.

— Господи божичко! — прошепна тя и стисна инстинктивно чантата, в която беше дневникът.

— Правилно — одобри Рон, който я наблюдаваше с присвити очи. — Така, а сега ми разкажи най-сетне за този твой ужасен период на непрекъснати случайни неприятности.