Тереза Медейрос
Вампирът, който ме обичаше (9)

Глава осма

През живота си Джулиън беше срещал всякакви врагове — жадни за кръв вампири, свирепи войници, разгневени съпрузи — и всеки един от тях бе готов на драго сърце да сложи край на безполезното му съществуване. Но никога не бе подозирал колко дълбок страх ще изпита, когато Порциа спокойно се освободи от прегръдката му и го погледна. Дори на високи токове, тя едва достигаше брадичката му. Той все още се държеше на разстояние и направи крачка назад.

Очите й бяха ясни и блестящи, а изражението — дружелюбно. Той знаеше, че ако в този момент й се намираше дървен кол под ръка, от него нямаше да остане нищо друго, освен прах по подметките й.

— Значи замина, за да търсиш душата си и в крайна сметка си я намерил.

Въпреки че това не беше въпрос, той бавно кимна с глава.

— Остави всички, които те обичаха да те чакат и да се притесняват за теб в продължение на повече от пет години. Докато ние прекарвахме нощите си, молейки се да се завърнеш невредим, ти си се въргалял в леглото с вампира, който притежава единственото нещо, което може да те направи отново човек.

— Когато започнах да търся вампира, който е създал Дювалие, последното нещо, което очаквах да открия, бе, че е жена.

— Особено пък толкова красива, обзалагам се. Ако беше намерил кривокрака старица с космати брадавици, сигурна съм, че не би имал никакви угризения да й прережеш гърлото.

Валънтайн погледна нежно към него и въздъхна.

— Моят Джулиън е истински джентълмен, когато става дума за жени. Винаги съм се страхувала, че така може да попадне в капан.

— За пръв път може би сте права, мадам — продължи меко Порциа, като не сваляше очи от лицето му. — Защо дойде тук тази вечер, Джулиън? Дошъл си на среща с любовницата си? Или да я унищожиш, за да си върнеш душата и да се прибереш у дома? При мен?

Беше чиста агония да наблюдава, как вирва брадичката си и преглъща последната горчива капка от своята гордост.

Макар да й дължеше много повече, всичко, което можеше да й даде, бе само истината.

— Исках да бъда сигурен, че убийствата ще спрат, затова дойдох да й кажа, че напускам Лондон. Знаех, че тя ще ме последва, независимо дали искам, или не.

У него се прокрадна неочаквана тъга, докато наблюдаваше как очите на Порциа потъмняват. След като никога не бе желал умишлено нейната привързаност, той нямаше представа, че ще се натъжи толкова много, когато я загуби. За първи път от много дълго време се почувства като чудовището, което всъщност беше.

— Отдавна подозираш, че тя е убиецът, нали? Но ме остави да вярвам, че е възможно да си ти. Защо го направи? За да я защитиш?

— За да защитя теб. Ако мислеше, че аз съм виновен, може би щеше да ти е по-лесно да ме забравиш.

Пъстра палитра от емоции се изписа върху изразителното лице на Порциа, преди тя най-сетне да отговори:

— Бил си прав. Според мен ти и онази крадла на души, която си направил своя любовница, можете заедно да отидете направо при дявола!

Валънтайн заръкопляска с ръце, като дете в Коледната утрин.

— Тя ни даде своята благословия, скъпи! Не е ли очарователно?

Клатейки глава с отвращение, Порциа се обърна, за да се отдалечи от него, като не спираше да го проклина. Борейки се с неразумния пристъп на гняв, Джулиън се придвижи толкова бързо, че тя не успя да прикрие слисването си, когато се появи пред нея.

— Страхувам се, че не мога да те пусна да си отидеш.

— Ти вече го направи — каза тя, с блеснали от сълзи очи. — Така че ти предлагам да вземеш своята скъпоценна Валънтайн и да напуснеш Лондон, преди Ейдриън да забие стрелата на арбалета си в нейното съсухрено малко сърце и някоя друга жадна за кръв красавица да наследи мизерната ти душа. Надявам се двамата да заживеете щастливо. О, почакай… малко е късно за това, нали?

Тя направи крачка встрани от него, но преди да успее да се измъкне, Джулиън блокира пътя й отново. В отчаянието си, той хвана ръката й.

— Моля те, котенце, трябва да ме изслушаш!

Преди той да успее да реагира, Порциа вдигна полите на роклята си, разкривайки изкусителни копринени фусти, извади пистолет от жартиера си и го насочи право в сърцето му. Натисна леко петлето на пистолета с едно решително движение.

— Никога повече не ме наричай така!

Той изсумтя.

— За бога, Порциа, махни това нещо! Знам, че няма да стреляш.

— Така ли? — Тя се усмихна сладко и натисна спусъка.

Джулиън залитна назад, изстрелът кънтеше в ушите му. Той стисна зъби срещу изгарящата вълна от болка, която го заливаше и погледна надолу към гърдите си с недоумение. Раната вече заздравяваше, но скъпата му копринена жилетка беше разкъсана и с почерняла дупка по средата, която едва ли можеше да се поправи.

След като възвърна равновесието си, той се обърна с невярващ поглед към нея.

— Знаеш ли, едно е да си заплашен от забиване на остър кол в сърцето, но съсипването на чудесна копринена жилетка си е направо грубо!

— Можеш да ми изпратиш сметката. — Тя издуха дулото на пистолета и с отработено движение го прибра обратно в жартиера си, после посочи Валънтайн, която наблюдаваше цялото спречкване със зле прикрито задоволство. — Или може би желаеш Господарката на мрака да те закърпи със собствените си зъби?

Все още усещайки смъдене в гърдите си, Джулиън изръмжа към нея и зъбите му инстинктивно се удължиха. Този път тя не отстъпи дори инч. Сините й очи го изгориха, но смелостта й му подейства по-зле от всичко друго.

— Отдръпни се от нея, Джулиън!

И двамата се обърнаха, когато внушителният глас на Ейдриън прогърмя в тъмнината. Той се приближаваше в мъглата към тях. Погледът му бе насочен към Джулиън, а в мощната си ръка държеше огромен, вече зареден арбалет. С изключение на няколко сиви нишки в меднозлатистата му коса, Ейдриън не се бе променил изобщо от последния път, когато двамата с Джулиън се бяха срещали. Ръцете му бяха стиснали оръжието, а погледът в синьо-зелените му очи беше решителен както когато играеха на рицари и войници като момчета.

Накичен с чисто нова цицина над веждата, Алистър Ларкин се движеше като сянка зад него и хвърляше възглупави погледи към Кътбърт и колосаната му яка.

— Опитах се да ги спра, Джулс — изтърси Къби. — Пуснах торбите с пясък върху главите им и те изпаднаха в безсъзнание, точно както ти ми каза, но се свестиха, преди да успея да ги завържа. Ти винаги си казвал, че не мога да направя дори приличен възел на шалчето си. Страхувах се, че може да са луди, избягали от Бедлам. Те продължават да говорят безсмислици за чудовища, тъмничари и вампири. Когато чух изстрела си помислих най-лошото…

Ларкин даде знак на Къби да замълчи.

Джулиън стоеше срещу брат си, без да трепва. Нощният вятър сякаш прокарваше безплътните си пръсти през косата му. Откакто Дювалие открадна душата му и го превърна във вампир, той знаеше, че този момент ще настъпи. Може би Порциа имаше право през цялото време. Може би се беше върнал, защото знаеше, че няма смисъл да отлага неизбежното.

Той очакваше Порциа да се оттегли от тази трагична сцена и да остави Ейдриън да стреля. Но за негова изненада, тя се изправи пред него, заставайки между сърцето му и смъртоносната стрела.

— Той не е убил тези жени, Ейдриън. Тя е била. Тя е тази, която… — Порциа се обърна и посочи с пръст, но гласът й внезапно пресекна.

Под светлината на фенера нямаше никой. Валънтайн беше изчезнала също толкова бързо, колкото се беше появила.

Порциа примигна учудено, но Джулиън не беше ни най-малко изненадан от нейното изчезване. Валънтайн нямаше да оцелее повече от двеста години, преживявайки почти фатален сблъсък с гилотината след Френската революция, ако нямаше силен инстинкт за самосъхранение.

— Но тя стоеше точно там, само преди няколко секунди… — каза безпомощно Порциа и се обърна към Ейдриън. — Не я ли видя?

Тя стрелна Ларкин с поглед.

— Ти трябва да си я видял, нали?

Погледът, който Ейдриън й отправи, беше едновременно нежен и съчувствен.

— Знам, че изпитваш силни чувства към брат ми, Порциа, но не можеш да го защитаваш повече!

— Да, напълно си прав. Изпитвам силни чувства към него. — Започна да изброява на пръсти. — Отвращение, презрение, погнуса…

— Протестираш твърде бурно, струва ми се — измърмори Джулиън.

— Въпреки чувствата си — отвърна ясно тя, хвърляйки убийствен поглед през рамо, — не искам да го видя екзекутиран за престъпления, които не е извършил.

Ейдриън поклати глава.

— Да не забравяме, че знам за неговата склонност към театралничене. Как мога да бъда сигурен, че това не е поредният трик, за да му помогнеш да се измъкне?

— О, този път тя е искрена — увери го Джулиън. — Дори ме простреля.

Ейдриън и Ларкин размениха скептични погледи и едновременно попитаха:

— Простреляла те е?

— Тя те е простреляла? — Кътбърт повтори глухо и примигна объркано.

— Право в сърцето! — каза той гордо. — Ако не бях нежив проклетник, сега щях да съм мъртвец!

— Сигурна съм, че не съм първата жена, която е стреляла по теб — с ъгълчето на устата си измърмори Порциа. — Те вероятно се редят на опашка за тази привилегия в Ковънт Гардън, докато ние си говорим тук. Както виждаш — обърна се тя към Ейдриън, — вече няма нужда да се притесняваш, че чувствата могат да замъглят преценката ми.

Ейдриън направи още една крачка към тях, очите му се стесниха.

— Значи въпреки всичките факти, доказващи вината му, искаш от мен да повярвам, че Джулиън е невинен?

С горчив смях, тя отвърна:

— Едва ли! Това, в което искам да повярваш, е, че не той е вампирът, който е убил онези жени.

— Вампир? — повтори Кътбърт, а кръглото му лице бе станало толкова бледо, че лесно можеше да бъде сбъркан с едно от тези изчадия. Очите му бавно се завъртяха. Той се свлече и теглото му принуди притеклия му се на помощ Ларкин да приклекне.

— Предполагам, че не си намерил време да кажеш на своя приятел, че си демон-кръвопиец? — каза Порциа.

— Не ме е питал — отговори Джулиън и хвърли притеснен поглед към Кътбърт. — Той си мислеше, че просто спя до късно.

— Ако Джулиън не е убил тези жени, тогава кой го е направил? — попита Ейдриън.

— Неговата любовница — отговори хладно Порциа.

— Вече не ми е любовница — отвърна Джулиън, накъсвайки думите. — Защото ако беше, нямаше да ми се налага да си купувам чин в армията на Негово Величество и да отида чак в Бирма, само за да избягам от нея.

Обръщайки гръб на Ейдриън и смъртоносния му арбалет, Порциа го погледна и сложи ръце на заоблените си бедра.

— Предполагам, че е намерила чара ти за неустоим и е решила да те последва до края на света!

— Толкова ли е невероятно? — Той протегна ръка към бузата й и сниши гласа си толкова, че единствено тя да го чуе. — Имаше време, когато и ти щеше да направиш същото.

Може и да бе убил любовта й към него, но копнежът, който се четеше в очите й, когато той прокара палец по бузата й, бе очевиден. В този момент Джулиън направи изумително откритие. Не искаше да свърши като нищожество. Дори да не възвърнеше душата си и да загубеше всяка надежда да отиде в рая, в едно дълбоко чувствително кътче на сърцето си, той продължаваше да вярва, че ще живее вечно чрез любовта й.

— Съжалявам — прошепна той.

— За какво? — Сълзи проблеснаха в очите й. — Че разби младото ми глупаво сърце?

— За това. — Без да си дава време за размисъл над последствията, той плъзна ръката си от бузата й към врата й и я дръпна към себе си. Обвивайки другата си ръка около стройния й кръст, той я завъртя така, че и двамата застанаха с лице към Ейдриън. Да използва нейното уязвимо тяло като щит, бе единствения начин да предпази и двамата.

Ейдриън се втурна към тях.

Джулиън беше принуден да използва единственото си оръжие. Той наведе глава към гърлото на Порциа и оголи зъбите си.

Ейдриън се закова на място и изруга шумно. В ръката на Ларкин лъщеше кинжал насочен срещу Джулиън. Топлото тяло на Порциа трепереше до неговото, но той подозираше, че трепери от гняв, а не от страх.

— Трябва да я послушате — каза той мрачно. — Навън има хищник, далеч по-опасен от мен. Нейното име е Валънтайн Кардю. Тя е вампирът, който превърна Дювалие онази нощ в Хелфайър клуб. Когато ти го унищожи, тя е наследила цялата му сила и всички души, които е откраднал. Сега, когато знае коя е Порциа, няма да намери покой, докато не я види мъртва.

— Тогава ми я върни — помоли го Ейдриън, а измъченият му поглед се задържа върху лицето на младата жена. — Аз ще я защитя.

Джулиън накрая избухна.

— Страхотна работа си свършил досега, няма що! Позволяваш й да излиза без придружител през нощта по улиците, да посещава хазартни клубове и мъжки квартири! Използваш я за стръв на чудовища, изпращаш я като на парад по тъмните алеи, сякаш е някаква проститутка. Ако я пазеше както трябва, тя трябваше вече да е омъжена за някой приятен млад граф и да е забравила проклетото ми име!

— И щях да бъда толкова щастлива! — Порциа се задърпа бясно, но единственото, което успя да направи, бе да намести сочното си дупе срещу бедрата му — позиция, която несъмнено беше много по-болезнена за него, отколкото за нея. — В случай, че си забравил, Ейдриън е мой зет, а не мой баща. Аз съм напълно способна сама да се грижа за себе си!

— О, да, това е очевидно! — сухо отвърна той и трепна, когато единият й ток звучно се заби в пищяла му.

— Какво искаш от мен? — запита Ейдриън.

— Не става въпрос за това какво искам аз. Става въпрос за това от какво се нуждаеш ти. Ако искаш да защитиш Порциа от Валънтайн, ще имаш нужда от мен.

— Справяхме се чудесно и без теб през последните пет години — яростно отвърна Порциа и рязко си пое въздух, едновременно развълнувана и възмутена от ръката, която се притискаше към мекотата на бюста й. — Убедена съм, че ще се справяме и занапред.

Ейдриън отново направи крачка към тях.

— Защо Порциа, Джулиън? Защо тази Валънтайн ще има нещо против Порциа, защо ще иска да й отмъщава?

Въпреки ожесточената борба да се измъкне от ръцете му, Порциа все още бе заклещена между тях. Поемайки дълбоко дъх, тя очакваше неговия отговор. Нежното притискане, опасно се доближаваше до прегръдка.

— Защото Валънтайн е не просто луда, но и безумно ревнива. И докато бяхме заедно, тя може да е останала с грешното впечатление, че… аз и Порциа… че ние веднъж… — Той се поколеба и като че ли загуби обичайното си красноречие.

— О, боже! — извика Порциа. — Застреляй го или застреляй мен, но моля те отърви един от двама ни от това мъчение!

Като местеше поглед от лицето на Порциа към това на Джулиън, Ейдриън бавно свали арбалета. Порциа веднага се дръпна от неговата хватка и застана до Ейдриън. Той я прегърна и застана като щит пред нея.

Кътбърт издаде силен стон и започна да идва на себе си и Джулиън нямаше друг избор, освен да помогне на Ларкин да го изправят.

— Хайде, Къби — каза нежно Джулиън, като изтупваше сакото му. — От припадъка бедното ти шалче съвсем се е изкривило.

Когато погледът му се проясни, Кътбърт удари Джулиън през ръцете и започна да се отдалечава, треперейки от ужас.

— Махни се от мен, дяволско изчадие!

— Щях да ти кажа, Къби, наистина щях! Но чаках подходящия момент.

— И кога щеше да е това? След като ми прегризеш гърлото, докато спя?

Джулиън направи крачка към него, а ръцете му висяха отстрани безпомощно стиснати в юмрук.

— Никога не бих те наранил! Ти си ми приятел.

— Не мога да бъда приятел с демон! Трябваше да послушам баща си. Той беше прав за теб. Ти си изчадие на дявола!

След като изрече тези думи, той побягна надолу по улицата с огромни крачки. Джулиън никога не го беше виждал да се движи толкова пъргаво.

Той отправи умолителен поглед към Порциа, но тя просто поклати глава с отвращение и се обърна да си върви, потропвайки с токовете на обувките си. След миг спря и измърмори раздразнено нещо под носа си, след това се наведе и събу обувките си една по една. Хвърли ги отстрани на алеята и се отдалечи, крачейки боса.

— Къде си мислиш, че отиваш? — извика след нея Джулиън.

— Вкъщи — отвърна кратко тя. — Планирам да приема предложението на първия мъж, който може да докаже, че притежава душа. Чух, че маркиз Уолингфорд си търси нова годеница.

Джулиън я проследи с поглед, проклинайки под носа си. Ейдриън се присъедини към него, но този път арбалета му беше насочен надолу, а не към сърцето му.

— Виждам, че все още не си загубил очарованието си сред дамите, братле.

Поглеждайки към прясната дупка в копринената си жилетка, Джулиън му хвърли мрачен поглед.

— Едва ли ще се изненадаш да научиш, че съм дори още по-известен с шивача си.