Тереза Медейрос
Вампирът, който ме обичаше (8)

Глава седма

— Ти ми обеща да напуснем Лондон — мърмореше Кътбърт, докато се навеждаше към коленичилия Джулиън, за да му хвърли един укорителен поглед. — Дойде да тропаш по прозореца ми посред нощ, за да ми кажеш: „Зарежи хубавото си затоплено легло и тръгвай с мен, Къби! Вземи една шепа от бижутата на баща си и спокойно можем да прекараме останалата част от зимата на някой слънчев плаж в Южна Испания в компанията на някоя възхитителна малка оперна танцьорка“. — Той дръпна надолу периферията на вълнения си цилиндър, за да покрие порозовелите си от студа уши и огледа сенчестото таванско помещение на изоставения склад с недоверие. — Вместо това ме домъкна в тази нещастна адска дупка, където някой изверг може да пререже връзките на кесията ми или още по-лошо — да ми пререже гърлото.

— Ако не спреш да хленчиш — каза Джулиън разсеяно, докато гледаше през една дупка, която очевидно някога е била стъклен прозорец, — аз самият ще ти отрежа езика.

Кътбърт рязко си затвори устата, но от студения въздух през носа му продължаваха да излизат малки кълба пара, които го караха да изглеждаше като възмутен дракон.

Джулиън въздъхна и се завъртя на коляно, за да го погледне в лицето.

— Казах ти, че имам малко недовършена работа в Лондон. Веднага щом я приключа, ти се кълна, че ще ти намеря този слънчев бряг и твоята проклета оперна танцьорка.

— Твоята недовършена работа обикновено включва това да се промъкнеш в спалнята на някоя дама, за да й върнеш липсващото бельо, преди съпругът й да се е прибрал вкъщи, а не да ме измъкнеш от леглото и да прекараме половината нощ, скатавайки се в Черинг Крос, докато замръзваме във фраковете си. — Той се наведе напред да погледне улицата, принуждавайки Джулиън да сграбчи краищата на палтото му, за да не му позволи да изхвърчи през прозореца с главата надолу. — Всичко това заради Уолингфорд ли е? Този негодник няма да ни докара нищо добро! Намери ли начин да го изнудиш да скъса онези дяволски разписки за дълговете ти?

— Става дума за един друг мой дълг. — Своеволната памет на Джулиън му припомни за образа на сгушената в леглото Порциа. Само че този път тя отваряше очи и протягаше ръце към него. — И няма да напусна Лондон, преди да се уверя, че е изплатен.

— Да се надяваме, че този нетипичен за теб пристъп на скрупули, който те е обзел, няма да се окаже фатален за когото и да било от нас. — Кътбърт се облегна отново на коленете си. — Какво, за бога, прави, след като ме остави в градската къща на баща ми онази нощ? Имайки предвид впечатляващото ти изпълнение в кафенето по-рано, със сигурност не си похапвал. Никога не бях виждал човек да поглъща пет недопечени стека наведнъж. — Той поклати глава в знак на възхищение. — Но трябва да призная, че това върна цвета на лицето ти. Изглеждаше доста пребледнял.

Джулиън измърмори нещо неясно. Той все още беше толкова гладен, че дори дебелият врат на Къби започваше да го изкушава.

— Веднъж да стигнем до Мадрид…

— Шшт! — Джулиън вдигна предупредително ръка, когато една сенчеста фигура се появи с лъкатушеща походка по улицата.

Но това беше само един пиян моряк, който си търсеше друга кръчма. Някъде в далечината църковните камбани започнаха да отброяват полунощ, техните високи ясни тонове бяха не на място в тази опасна адска дупка, където мъгливите пари се издигаха от паважа като серен дим. Джулиън присви очи, когато от мъглата, която току-що беше скрила моряка от погледите им, изплува още една фигура.

— Това е жена — каза Кътбърт.

— И сам го забелязах — рязко отвърна Джулиън, чиито нерви бяха опънати до скъсване.

Покритата с наметка женска фигура се скиташе надолу по улицата, сякаш без посока. Джулиън за миг си помисли, че сигурно е пияна, но тя нито залиташе, нито се клатушкаше. Ако беше някоя лека жена, тръгнала да изкара няколко монети за себе си, щеше да е лесно да приласкае моряка в една от близките алеи за бързо сношение или за „едно бързо“ както още го наричаха в бедняшките среди.

Джулиън усети как мускулите му се напрягат, докато тя минаваше покрай изоставения склад. Видя, че е мъничка и с приятна фигура, а не висока и върлинеста. Но това негово моментно увлечение беше заменено от много по-неприятно усещане. Имаше нещо до болка познато в дръзкото люлеене на бедрата, лъскавите черни къдрици, вдигнати високо на главата и предизвикателната извивка на брадичката й.

— Какво, по дяволите… — възкликна той, изпускайки дълго сдържания си дъх.

Джулиън примигна бързо, надявайки се гладът и умората да са причината, поради която образът на Порциа Кабът се бе изплъзнал от фантазиите му и се бе появил на мъгливите калдъръмени улици в Черинг Крос.

Въпреки мизерията, която я заобикаляше от всички страни, тя изглеждаше така, сякаш се разхождаше в Хайд Парк през някой слънчев следобед. Наметката й се беше смъкнала от млечнобялото й рамо и я правеше да изглежда още по-уязвима. Когато съсредоточеният поглед на Джулиън се фокусира върху завързаната около врата й рубиненочервена кадифена лента, той почувства как устните му пресъхват от желание.

— Не е много благоразумно млада жена да се разхожда тук — прошепна Къби. — Трябва ли да се намесим?

От всичко най-много Джулиън искаше да направи точно това. Искаше му се да скочи долу и да налее малко разум в глупавата й главица, нещо, което брат му очевидно не беше способен да направи. Но някакъв първичен инстинкт за самосъхранение го караше да изчака. Тя не се беше подчинила на Ейдриън и беше рискувала едновременно живота и репутацията си, за да го издири в игралния клуб. Ами ако той беше изиграл ролята си на злодей твърде добре? Може би верността й беше измамна? Джулиън не можеше да се сети за по-примамлива стръв, която брат му да използва, за да го накара да излезе от скривалището си.

Кътбърт посочи уличната лампа на ъгъла.

— Ах, няма за какво да се тревожим изобщо. Тя явно има среща с някого.

Някой, който сякаш по чудо беше изникнал от нищото и чиято стройна грация го караше да изглежда така, сякаш се носи като видение в мъглата, дори когато стоеше на едно място. Някой, който в този момент сваляше качулката на наметката си, за да разкрие алабастровата кожа на ангел и водопад от сребристоруси къдрици.

Джулиън усети как оскъдната храна, която беше погълнал на закуска замръзна във вените му.

— Мили боже… — прошепна, призовавайки име, което нямаше право да назовава вече.

Той скочи на крака.

— Къде отиваш? — поиска да узнае Кътбърт, а тънките му мустачки затрепериха тревожно. — Не смяташ да ме зарежеш тук съвсем сам, нали?

Джулиън сграбчи приятеля си за раменете и го изправи без усилие на крака.

— Нуждая се от помощта ти, Къби! Нямаше да те моля да ми помогнеш, ако можех да направя това сам. Но се опасявам, че ще попаднем в капан. Трябва да направиш за мен това, което най-добре умееш… да ми пазиш гърба.

Той замъкна Кътбърт до ръба на таванското помещение и му посочи две пълни с пясък торби, които висяха от една греда. Те бяха окачени точно над разбитите дървени врати, които пазеха входа на изоставения склад. По-рано през деня Джулиън беше направил примки от въжета, с които бе завързал торбите високо на гвоздеи.

— Ако някой друг, освен мен, се опита да влезе през тези врати, искам да отвържеш примките и да пуснеш торбите пясък отгоре му. Разбираш ли ме?

Кътбърт кимна мълчаливо, гърлото му беше прекалено сковано от обзелата го паника, за да проговори.

— Добро момче! — Джулиън го тупна по рамото и му отправи една кратка, но напрегната усмивка.

След това изчезна, движеше се толкова бързо, че Кътбърт можеше да се закълне, че краката му изобщо не са докоснали стъпалата на подвижната стълба, по която се бяха изкачили на тавана. Преди Кътбърт да осъзнае какво е видял, от улицата долетя слаб приглушен писък. Той се спусна обратно към прозореца, но мъжкият вик и звукът от бягащи стъпки го накараха да се отдръпне бързо.

Спомняйки си за задачата, която му възложи Джулиън, той се препъна в гвоздея, на който беше завързана примката. Наклони глава на една страна и се намръщи. Стъпките бяха дошли от грешна посока. Не от улицата, а от приземния етаж на изоставения склад. Ледените тръпки, които преминаха през тялото му сковаха гърдите му, когато осъзна, че бяха споделяли скривалището си с някой друг през цялото време. Някой, който сега тичаше през същите врати, които Джулиън му беше наредил да пази.

Той се протегна за въжето, но се поколеба, разкъсван от нерешителност. Нали Джулиън му беше казал да пусне торбите с пясък върху всеки, който се опита да мине през тази врата. Не беше уточнил в коя посока. Стъпките се чуха по-близо. След няколко секунди щяха да стигнат до вратата.

Преди съвсем да си изпусне нервите, Кътбърт дръпна рязко въжето, което се откачи от пирона и изпрати торбите с пясък право надолу.

Чуха се два силни удара, приглушен стон и мъртвешка тишина.

Потрепервайки от закъсняло съчувствие, Кътбърт надникна през ръба на таванското помещение. В приглушената светлина можеше ясно да различи два смътни силуета, проснати на мръсния под. Макар да се съмняваше, че ударът може да ги е убил, бе убеден, че те няма да създадат проблеми на Джулиън или на който и да било друг още поне известно време. Той се ухили и потри ръце доволно, че беше успял да събори двама такива гиганти, без помощта на Джулиън.

 

 

Порциа си заслужаваше да бъде изядена.

Тя си бе позволила да бъде обсебена изцяло от идеята, че Джулиън е убиец и чудовище, а сега бе на косъм да бъде изядена от някаква смучеща кръв вещица, която трябваше да разпознае като вампир още в мига, когато я видя. Докато висеше безпомощна в смъртоносната хватка на злодейката като парцалива кукла между челюстите на злобно куче, разбра, че в тези последни минути от живота си не чувстваше ужас, а срам от собствената си глупост и горчиво съжаление за това, че беше осъдила Джулиън толкова крайно.

Върховете на пантофките й се опитваха да докоснат влажния калдъръм. Непознатата сграбчи шепа от къдравите кичури на Порциа и дръпна главата й силно настрани.

Докато вампирката се опитваше да разкъса с един от острите си червени нокти завързаната около врата й лента, за да може по-лесно да достигне до меката уязвима кожа на гърлото й, Порциа затвори очи. Не можеше да се спаси, но се чудеше дали на Джулиън ще му липсват нейните блестящи очи, когато се затворят завинаги.

Чакаше острите зъби да се впият в нея и да усети болката и агонията на смъртта. Но нищо такова не се случи. Порциа отвори очи. Жената все още впиваше нокътя си в лентата. Зъбите й все още проблясваха на сантиметри от гърлото й, но гладният й поглед беше прикован в нещо друго. Нещо точно зад дясното рамо на Порциа.

Порциа се възползва от невниманието й и се извъртя в ръцете й. Въпреки че силната ръка на жената все още я стискаше под челюстта, хватката около гърлото й се разхлаби.

Един мъж вървеше по улицата към тях. Не, не просто мъж, осъзна бързо Порциа, когато сърцето й се преобърна с надежда.

Джулиън се приближаваше бавно от мъглата, сякаш имаше цяла вечност, за да я спаси, всяко негово движение излъчваше мъжка сила. Приглушената светлина от уличната лампа падаше върху изваяните черти на лицето му, а вятърът рошеше буйните му тъмни коси. Изглеждаше като някой паднал ангел, прогонен от рая, защото се бе поддал на грях, на който не е могъл да устои. Никога досега не бе изглеждал толкова опасен и красив, както в този момент. Порциа се извъртя срещу похитителката си, обуздавайки порива да се разплаче от облекчение.

— Здравей, скъпа! — каза той бавно и нежно, когато застана до тях.

Порциа отвори уста, за да му отвърне, но преди да успее, непознатата измърка:

— Здравей, любов моя. Идваш тъкмо навреме, за да се присъединиш към мен за една малка закуска.

Въпреки че устата й продължаваше да виси отворена, Порциа не бе способна да произнесе нито дума, дори животът й да зависеше от това. Презрителният поглед на Джулиън се стрелна бързо над нея.

— Малка наистина. Толкова дребна хапка, едва ли си заслужава безпокойството. Ако бях на твое място, щях да я хвърля отзад в Темза.

— Надявах се, че ще можем да я задържим. — Порциа потръпна, когато езикът на жената облиза нежно бузата й. — Тя е твърде чаровна, а и аз винаги съм искала котенце.

В смеха на Джулиън имаше жестока нотка, която никога досега не бе чувала да излиза от устните му.

— Валънтайн, защо искаш да я задържиш? За да можеш да я удавиш в кофа с вода, когато игричките с нея престанат да те забавляват ли?

„Валънтайн…“, помисли си Порциа. „Не ми изглежда справедливо това красиво име да принадлежи на толкова зло същество. Е, поне може да се римува с жесток.“

— Извинете — каза с дрезгав глас, тъй като гърлото й все още беше разранено от силната хватка на жената. — Неприятно ми е, че трябва да прекъсна тази трогателна малка среща, но да допускам ли, че…

— Замълчи! — изсъска Джулиън.

Порциа се намрази заради трепването си, но искрящата топлина, която бе виждала в погледа му всеки път, когато я погледнеше, сега бе изчезнала внезапно, оставяйки очите му студени и пресметливи. Тя притисна плътно устни, за да предотврати треперенето им и се принуди да се задоволи с предизвикателен поглед.

— Винаги съм знаела, че ще се върнеш при мен — каза Валънтайн. Злорадстващата нотка на триумф в гласа й не остана незабелязана.

— Да се върна при теб? — изсумтя Джулиън. — Ти си тази, която ме следваше от единия край на света до другия.

— Само защото знаех, че един ден ще възвърнеш здравия си разум и ще осъзнаеш, че ни е писано да бъдем заедно.

Стомахът на Порциа се разбунтува. Не й помагаше да знае за безбройните си фантазии, в които му казваше точно същите думи, за предпочитане докато е сгушена в ръцете му, гледайки го дълбоко в очите.

— Тогава предполагам, че денят най-после дойде. — Презрителният поглед на Джулиън отново се насочи над главата на Порциа. — Така че, защо не изпратим котенцето да лудува по веселия си път, за да останем насаме?

— Защо да похабяваме такава сочна малка хапка? Мисля, че двамата можем да си я поделим, за да отпразнуваме нашето ново начало.

Порциа стисна зъби срещу вълната от болка, когато Валънтайн изтегли кървавочервените си нокти по гърлото й и направи плитки прорези по нежната й кожа.

— Не! — извика Джулиън. Порциа усети пламъка на надеждата, но миг след това той се намръщи, а красивата му уста се присви. — Не съм в настроение да споделям тази вечер. Ако ще я имам, искам я цялата за себе си. Тя може да бъде твоя подарък за мен.

Валънтайн звучеше искрено изненадана.

— Но, скъпи, ти винаги си бил толкова придирчив що се отнася до храненето от хора. Нима има промяна в отношението ти?

— Как би могъл да промени нещо, което не притежава? — промърмори Порциа и отново се опита да се отскубне от стисналата я подобно на менгеме жена.

Валънтайн сви рамене:

— Много добре. Ако я искаш, цялата е твоя. Но само ако ми позволиш да гледам.

Блъсна силно Порциа, изпращайки я в ръцете на Джулиън, както Дювалие бе направил в онази гробница преди толкова много години. Но тогава тя не знаеше, че той е вампир. Притисна треперещото си тяло в неговото, сякаш той бе нейното спасение.

Джулиън уви ръцете си около нея, притискайки топлото й крехко тяло към себе си. Той гореше в особена треска, която тя определяше като глад. Глад за нея.

Порциа потръпна, когато собственото й тяло я предаде, карайки я да изпитва перверзна възбуда от това, че беше отново в ръцете му. Започна да се бори настойчиво, ритайки с крака и впечатляващи юмруци, докато Джулиън не се принуди да извие китките й зад гърба, за да я укроти. Макар да се съмняваше, че хватката му ще остави някакви синини по кожата й, в нея нямаше дори капка милост. Вече добре осъзнаваше какво е да си безпомощно извиваща се муха, заплетена в лепкави нишки паяжина.

— Бори се колкото искаш, малката — прошепна той, а изкусителната нежност бе някак по-жестока от цялата бруталност на Валънтайн. — Това ще направи капитулацията ти още по-сладка.

Порциа клюмна срещу него, погубена от най-тъмните си страхове. А ако се поддаде? А ако в момента, когато прониже плътта й и я направи своя отново, тя почувства ликуване вместо отчаяние?

Гъстите му черни мигли скриха очите му като воал. Джулиън се наклони към нея, показвайки смъртоносната острота на зъбите си. Топлата му уста докосна леко гърлото й, като ласка на любовник, не на чудовище и Порциа почувства как съпротивата й се стопява, оставяйки само желание и свян. Ако ще умира, защо това да не стане от неговата ръка, в прегръдките му?

Разтворените му устни се спряха на пулса зад ухото й, произнасяйки шепот малко по-силен от трептене:

— Може да те ухапя малко, котенце, но когато те блъсна далеч от мен, искам да бягаш, сякаш самият дявол е по петите ти.

За момент Порциа помисли, че си е въобразила думите му. Особено когато силните му пръсти безмилостно разкъсаха яката й и зъбите му се спуснаха към нежната плът на гърлото й.

— Почакай! — пискливият вик на Валънтайн накара и двамата да замръзнат.

„Този път няма място за грешки“, закле се шепнешком Джулиън.

Порциа измъкна китките си от внезапно разхлабилата се хватка и се извъртя в ръцете му, така че и двамата се оказаха обърнати към Валънтайн. Жената сочеше шията на Порциа, а оцветеният й в алено пръст потрепваше.

— Какво е това? — запита тя.

Макар да знаеше, че е прекалено късно, Порциа прикри с ръка белезите по гърлото си. Укорителният поглед на Валънтайн се плъзна по лицето й.

— Това не е първия път, в който вкусваш вампирска целувка, нали?

— Може би не — изръмжа Джулиън, — но мога да ти обещая, че ще бъде последният.

За да подчертае заплахата си, той грабна шепа къдрици от косата на Порциа и ги дръпна силно.

— Ох! — извика тя и му хвърли кръвнишки поглед през рамо.

Валънтайн започна да обикаля около тях с ленива походка, а подгъва на пелерината й се носеше след нея както шлейф на поръбена с хермелин кралска одежда.

Погледът й все още фиксираше лицето на Порциа.

— Защо не ми каза, че такива като нас не са ти непознати?

— Защото ти беше твърде заета с опитите си да разкъсаш гърлото ми — отвърна Порциа, свали ръката си и нагло изложи шията си и белезите по нея.

Хипнотично зелените очи на Валънтайн се присвиха.

— Ах, в крайна сметка котенцето имало нокти. Джулиън, най-добре ще е да държиш очите си отворени.

Но Джулиън наблюдаваше Валънтайн, а тялото му бе сковано от предпазливост.

Порциа инстинктивно се сви в него, когато жената протегна ръката си и докосна леко, почти нежно с върха на пръста си белезите.

— Кой остави знака си върху теб? Кой е твоя господар, котенце?

Смятайки, че достатъчно дълго е била подложена на тормоз от вампири за една нощ, Порциа смело отблъсна ръката на жената.

— Нямам господар и името ми не е „котенце“. Казвам се Порциа. Но може да ме наричаш мис Кабът, ако предпочиташ.

Очите на Валънтайн се разшириха.

— Порциа? — Тя изплю името така, сякаш съдържаше отрова. — Ти си Порциа?

Джулиън изпъшка, преди да промърмори:

— Знаех си, че трябва да те изям, когато имах тази възможност.

Но Порциа го игнорира, сега вниманието й бе привлечено от Валънтайн.

— Откъде ме познаваш?

Вампирката вдигна ръцете си във въздуха и замаха драматично.

— Как бих могла да не те познавам, когато Джулиън постоянно мърмори името ти в съня си?

— Не го прави, Валънтайн! — предупреди Джулиън. — Няма да спечелиш нищо с това.

Жената продължи, сякаш той не бе проговарял, а ръмженето бе извило горната й устна.

— Скъпа Порциа. Сладка Порциа. Скъпоценна Порциа. И всичко това, докато правеше любов с мен — забрави името ми, но нямаше проблеми да си спомни твоето!

В настъпилата тишина Порциа за миг почувства празнината в себе си, след това се завъртя към Джулиън, разкъсвана между желанието да го целуне или да го ритне.

— Ти си викал името ми? Докато си правил любов с нея?

Изражението му бе толкова твърдо, сякаш изсечено от диамант.

— Навярно ме е разбрала погрешно. Едва си спомнях за теб, след като заминах. За мен никога не си била нещо повече от едно влюбено дете.

Валънтайн издаде скептичен отчетлив шум, звучащ като френската версия на „Пфу“.

Макар Порциа да знаеше, че трябва да се отдръпне след жестокия удар на думите му, тя пристъпи по-близо до него, гледайки го право в красивите му очи.

— Затова ли остана далече толкова дълго? Защото не можеш да понасяш вида ми? Звука на гласа ми? — попита тя меко. — Миризмата ми?

Джулиън затвори очи за миг, а ноздрите му се разшириха несъзнателно.

— Останах далече, защото бях облекчен от свободата да не съм обект на раболепното ти обожание. Намирах го за ужасно скучен товар.

— Добре — оживено каза Валънтайн. — Тогава няма да имаш нищо против да продължа с плановете си да разкъсам привлекателното й малко гърло, нали?

Преди Порциа да успее да реагира на заплахата, Джулиън я грабна обратно в прегръдката си. Притискаше я до широките си гърди, защитавайки я с мускулестата си ръка.

— Валънтайн, съветвам те да държиш зъбите и ноктите си прибрани.

— Или какво? — измърка жената. — Ще ме прободеш с кол? Ще ме залееш с разтопено масло и ще ме подпалиш? Ще отрежеш главата ми и ще я натъпчеш с чесън?

— Не ме изкушавай! — изръмжа той.

Валънтайн нацупи сочните си червени устни.

— Мое скъпо момче, наистина не трябва да отправяш безполезни заплахи, когато и двамата знаем, че няма да ги изпълниш. — Тя местеше подигравателния си поглед от Джулиън към Порциа. — Може и да имаш сърцето му, котенце, но аз винаги ще притежавам душата му.